Православието като начин на живот 5
- Публикувана: 8 юни 2015, 12:54 ч.
- Последно мнение: 9 юли 2016, 14:08 ч.
# 255
3 ноем. 2015, 12:37 ч.
Много ви благодаря! Много сте мили и ме успокоихте с думите си! 
Истината е, че бездетството е голямо изпитание - има любов между съпрузите, но тя сякаш не е пълна, сякаш нещо липсва, сякаш животът заедно не е съвсем пълноценен, защото преминава в суета и грижи. Вече изпитвам голяма нужда да се грижа за някое дете (било то биологично мое или осиновено), да го водя на разходка, да му давам любовта си, да чувам "мамо" и т.н. Много се надявам и това да се случи скоро и ежедневието ни да се изпълни с по-голямо съдържание.
В моментите си на криза и униние се питам: ами, ако няма да сме добри родители и Бог затова не ни праща дете? ами, ако нещо се случи с някой от нас? ами, ако Божията воля е никога да нямаме деца?? Не знам, изпадам в излишно мъдруване защо не става и не става, сигурно не е правилно да разсъждавам така, но не мога да спра да си задавам въпроси... Бог да помага и да ни дава сили да претърпим!
Линския, това, което описваш за дъщеричката ти, звучи като бунт или протест, че я държите гладна в неделя сутрин... Защо не пробвате да й дадете да закуси някой път, да видите дали ще има промяна в поведението? А после може да й обясните, че трябва и тя да направи нещичко за Бог, че вече е голямо момиче, че нищо няма да стане, ако един ден пропусне закуската и т.н., за да пожелае евентуално сама да направи тази жертва... Разбира се, говорете и с духовния си отец и помолете за съвет.
Виж целия пост
Истината е, че бездетството е голямо изпитание - има любов между съпрузите, но тя сякаш не е пълна, сякаш нещо липсва, сякаш животът заедно не е съвсем пълноценен, защото преминава в суета и грижи. Вече изпитвам голяма нужда да се грижа за някое дете (било то биологично мое или осиновено), да го водя на разходка, да му давам любовта си, да чувам "мамо" и т.н. Много се надявам и това да се случи скоро и ежедневието ни да се изпълни с по-голямо съдържание.
В моментите си на криза и униние се питам: ами, ако няма да сме добри родители и Бог затова не ни праща дете? ами, ако нещо се случи с някой от нас? ами, ако Божията воля е никога да нямаме деца?? Не знам, изпадам в излишно мъдруване защо не става и не става, сигурно не е правилно да разсъждавам така, но не мога да спра да си задавам въпроси... Бог да помага и да ни дава сили да претърпим!
Линския, това, което описваш за дъщеричката ти, звучи като бунт или протест, че я държите гладна в неделя сутрин... Защо не пробвате да й дадете да закуси някой път, да видите дали ще има промяна в поведението? А после може да й обясните, че трябва и тя да направи нещичко за Бог, че вече е голямо момиче, че нищо няма да стане, ако един ден пропусне закуската и т.н., за да пожелае евентуално сама да направи тази жертва... Разбира се, говорете и с духовния си отец и помолете за съвет.
# 256
3 ноем. 2015, 13:39 ч.
penny_lane, нямам какво по-съществено да добавя към казаното от всички приятели в темата. Ти имаш вярата, имаш и примера на толкова много праведници от Свещеното Писание, които са преминали това изпитание. Няма как да не отбележа, че това е особен вид кръст, който Бог не дава на всекиго. Всяко изпитание, освен страдание, е и знак на особено внимание на Бога към нас. Така е редно да го приемаме. Такова внимание е болезнено за нас, но със сигурност е спасително. Главната цел на Бог е ние да се спасим, защото Той желае за нас най-доброто и най-полезното.
Бих ти препоръчала да прочетеш книга Иов от Стария Завет и особено нейния финал.
Бог възнаграждава Иов за търпението му и за силната му вяра, но ясно му показва, че никой човек не може да проникне в дълбините на Божия промисъл. Бог се явява на Иов, беседва с него, но все пак не му дава отговор на въпроса защо е страдал. Божият промисъл остава недостижим за нас. Нужно е да имаме много любов и доверие към Бога. И най-вероятно тъкмо израстването в тези добродетели е по-ценно от всичко онова, което бихме искали да получим от Бога. Трудното за нас идва от факта, че ние гледаме на нещата от гледна точка на земния живот, а Бог гледа на всичко от гледна точка на вечността. И от тези две позиции нещата изглеждат съвсем различно.
Виж целия пост
Бих ти препоръчала да прочетеш книга Иов от Стария Завет и особено нейния финал.
Бог възнаграждава Иов за търпението му и за силната му вяра, но ясно му показва, че никой човек не може да проникне в дълбините на Божия промисъл. Бог се явява на Иов, беседва с него, но все пак не му дава отговор на въпроса защо е страдал. Божият промисъл остава недостижим за нас. Нужно е да имаме много любов и доверие към Бога. И най-вероятно тъкмо израстването в тези добродетели е по-ценно от всичко онова, което бихме искали да получим от Бога. Трудното за нас идва от факта, че ние гледаме на нещата от гледна точка на земния живот, а Бог гледа на всичко от гледна точка на вечността. И от тези две позиции нещата изглеждат съвсем различно.
# 257
3 ноем. 2015, 14:16 ч.
Бог с вас, милички
. Като мине време ще видиш как всичко, което сте претърпяли е било важно за вас и за детето ви. Дало ви е много и нищо не ви е взело.
А въпросите - те не спират и след одетването - мога ли да се справя, достатъчно добър родител ли съм и т.н. и т.н. Изтъкани сме от съмнения. Бог е милостив и човеколюбец, не го забравяйте.
Виж целия пост
Бог да помага и да ни дава сили да претърпим!
Бог с вас, милички
. Като мине време ще видиш как всичко, което сте претърпяли е било важно за вас и за детето ви. Дало ви е много и нищо не ви е взело.А въпросите - те не спират и след одетването - мога ли да се справя, достатъчно добър родител ли съм и т.н. и т.н. Изтъкани сме от съмнения. Бог е милостив и човеколюбец, не го забравяйте
.
# 258
3 ноем. 2015, 14:51 ч.
penny_lane, влязох с идеята да ти напиша, че в голямата ти мъка има и един светъл лъч: взаимната ви обич със съпруга ти. И виждам, че вече сама си го отбелязала. И, наистина, ако има как прекъсвай тия умуваници. Много си патим от тях.
linskia, много ми хареса всичко, което си написала! Съгласна съм с мнението, че е добра идея да пробвате да дадете храна на детето преди Литургия. А нафората да си донесе вкъщи и да си я взима сутрин по малко през цялата седмица. Напълно разбирам момиченцето ти, защото аз самата рядко издържам да отида гладна на служба. (Разбира се, не беше така, преди да се родят децата.) Друг вариант е детето да има нещо малко за хапване в джоба си. Мисълта, че във всеки един момент може да хапне, когато то реши, би могла да го успокои.
Голямо утешение и вдъхновение намирам тия дни в тази книжка: "Чудеса на православната вяра" изд. Св. ап. ев. Лука.
ebooks.ucoz.com/beseda/Chudesa.pdf
Виж целия пост
И, наистина, ако има как прекъсвай тия умуваници. Много си патим от тях. linskia, много ми хареса всичко, което си написала! Съгласна съм с мнението, че е добра идея да пробвате да дадете храна на детето преди Литургия. А нафората да си донесе вкъщи и да си я взима сутрин по малко през цялата седмица. Напълно разбирам момиченцето ти, защото аз самата рядко издържам да отида гладна на служба. (Разбира се, не беше така, преди да се родят децата.) Друг вариант е детето да има нещо малко за хапване в джоба си. Мисълта, че във всеки един момент може да хапне, когато то реши, би могла да го успокои.
Голямо утешение и вдъхновение намирам тия дни в тази книжка: "Чудеса на православната вяра" изд. Св. ап. ев. Лука.
ebooks.ucoz.com/beseda/Chudesa.pdf
# 259
3 ноем. 2015, 15:54 ч.
Аз също имам подобен проблеем с моя син, който е на 10 години. Когато беше по - малък нямаше нищо против да не я де преди служба, а сега се държи като зверче. Закусвало му се, та закусвало му се. 
И една неделя просто му казах - добре, - закусвай! Ти си този, който решава...Е, няма да вземеш нафора с цялото семейство, но поне няма да си гладен. Когато решиш ще дойдеш гладен на църква. И какво стана.: няма да ям, пък!!!!! 
Малката е на 7 години и все още се води, но виждам, че влизат и двамата във възрастта на бойкота. Не бойкот на църквата, а бойкот на това, което казваме ние и ходенето на неделните служби е част от това. Понякога много се дразня, а друг път си спомням моето детство и честно да си кажа и при мен имаше дълг период през, който ходенето на църква ми беше голяма мъка. По - късно дойде осъзнаването в тази посока!
Виж целия пост
И една неделя просто му казах - добре, - закусвай! Ти си този, който решава...Е, няма да вземеш нафора с цялото семейство, но поне няма да си гладен. Когато решиш ще дойдеш гладен на църква. И какво стана.: няма да ям, пък!!!!! Малката е на 7 години и все още се води, но виждам, че влизат и двамата във възрастта на бойкота. Не бойкот на църквата, а бойкот на това, което казваме ние и ходенето на неделните служби е част от това. Понякога много се дразня, а друг път си спомням моето детство и честно да си кажа и при мен имаше дълг период през, който ходенето на църква ми беше голяма мъка. По - късно дойде осъзнаването в тази посока!
# 260
4 ноем. 2015, 16:16 ч.
Много сте мили, благодаря ви! Добре, че има такава група, че иначе е много трудно в днешното общество да намериш истински вярващи хора! 
Мама Барба, благодаря за книжката, много е хубава
Виж целия пост
Мама Барба, благодаря за книжката, много е хубава
# 261
4 ноем. 2015, 17:47 ч.
За нощувки до Рилски манастир, ако на някой му потрябва / за да не е спам, скривам/:
Виж целия пост
# 262
4 ноем. 2015, 17:49 ч.
Мда. Такa го скрих, че го изтрих 
Втора проба
Виж целия пост
Втора проба
Скрит текст:
Горхим. Бях доста резервирана, но стаите са много уютни- на 10 км преди манастира е, 2 км. след село Пастра. Вкусна храна, чисто, добро обслужване. В сравнение със зодиак- 5 лв !повече на човек- но тук е почти лукс, докато в зодиак - тоалетната е навън и изобщо не може да се сравнява http://gorhim.com/
# 263
4 ноем. 2015, 18:04 ч.
ние хапнахме там това лято и съм впечатлена, но не можах да се сетя името му; препоръчвам и аз, с много желание са си го направили собствениците, изпипано и в детайлите
Виж целия пост
# 264
4 ноем. 2015, 20:18 ч.
Благодаря за препоръките за Горхим. Тази година търсихме къде да спим в района и не намерихме нищо подходящо. Догодина август ще сме там . Само да сме живи и здрави.
Виж целия пост
. Само да сме живи и здрави.
# 265
4 ноем. 2015, 21:36 ч.
Има и други разбира се, но са по-скъпи. Хааайде да не ги хвалим много, че съм забелязала, че тъкмо похваля някой хотел и се развали нещо. Някак започват с голям хъс, дават всичко от себе си и после лека полека стават като повечето хотелиери в България 
Я ще увеличат цената, я ще занемарят хигиената, я ще развалят кухнята
Виж целия пост
Я ще увеличат цената, я ще занемарят хигиената, я ще развалят кухнята
# 266
5 ноем. 2015, 00:26 ч.
Nil desperandum, и аз ти препоръчах Зодиак с външната тоалетна! Съжалявам, не знаех тази мъничка, но съществена подробност...
И дано не досаждам, но много ме впечатли този текст от митр. Атанасий Лимасолски и затова го качвам. Има го във фб, но не всички имат профил там.
Виж целия пост
И дано не досаждам, но много ме впечатли този текст от митр. Атанасий Лимасолски и затова го качвам. Има го във фб, но не всички имат профил там.
Скрит текст:
"...защото всички мислят, че трябва да казваме истината и да бъдем искрени, както с другите, така и със себе си. Какво означава обаче да бъдеш искрен със себе си? Ако в този момент почувствам, че не обичам жена си и понеже не трябва и не мога да бъда лицемер, да се подигравам със себе си, затова отивам вкъщи и й казвам:
- Знаеш ли, поради тази и тази причина, сега ми дойде ей-така, вече не те обичам! Не знам защо, но не те обичам и ти го казвам, защото искам да бъда искрен с тебе!
Е, и след това, какво ще последва? Така ли стоят нещата наистина, сега ли ти „прищрака”, че казваш на другия – „Вече не те обичам!”? Това не е истина, не е искреност, а грубост. Ти просто си груб. На грубия човек с нищо не можеш да му угодиш. Това е безчовечно. Не можеш да действаш с основа и критерий онова, което чувстваш. Защото има случаи, в които не действаш по този начин.
Не може да кажеш на другия човек нещо, с което да го нараниш. Ти трябва да се поправиш, да се научиш да бъдеш, какъвто трябва, да постъпваш по истината, защото това, което сега чувстваш, не е истинско, а изопачение. То не е добро, нито е искреност, колкото и да си убеден, че е така. Не е лесно да кажеш на другия това, което таиш в себе си, понеже мислиш, че така трябва да направиш, за да си „искрен”. Защото по този начин, не се знае дали и другият няма да ти заговори „искрено” и да ти каже:
- А ти пък кой си?
Не се знае дали ще понесеш това или ако ти го понесеш, това не значи, че и другият ще е в състояние да понесе такава „искреност”. Както и другият не е задължен да вярва или да не вярва в зависимост от твоите настроения. Днес отиваш и му казваш хиляди неща: обичам те, обожавам те и хиляди в този дух, а утре ти е минало и започваш: не те искам, не чувствам нищо. Не може да имаме такава нагласа към хората, нито пък другият човек е играчка в нашите ръце, за да правим, каквото си искаме. Истинският човек се научава да носи отговорност за собствените си думи и за истинността на своето състояние. Родител си, оженил си се, ще създадеш дете, длъжен си да бъдеш истинен, не можеш да си играеш с детето, което си създал, не можеш да отидеш да го захвърлиш понеже по време на пренаталния контрол лекарят ти е казал, че 250 % детето ще страда от синдрома на Даун или защото „чувстваш”, „че не мога да задържа детето!”. Задължен си, имаш отговорност пред това дете, което създаваш, имаш отговорност пред този човек, на който си казал, че го обичаш, когато си се оженил за него или в крайна сметка си му дал възможност да те възлюби и да ти отдаде сърцето си. Носиш отговорност, когато си казал каквото и да е или когато не си го казал.
Най-зле е, когато човек отсъжда и действа съобразно настроенията си. „Ама аз сега не се чувствам така. Сега не мисля така. Вчера мислех така, сега не. Чувствах го вчера, сега не!”. Не става по този начин. Това не е искреност. Това не е истина, а убийство. Убиваш другия. Не действаме така, деца. Така не може да създадем нито общество, нито семейство, нито приятелство, нито някаква връзка, ако винаги имаме за критерий нашето собствено предпочитание, нашето его. Ако аз се чувствам така, мисля така и искам така, тогава всичко в един момент ще се разпадне. Човекът трябва да надделее над собственото си его и да разбере, че има други движения и истината и искреността не са точно такива, каквито той си ги мисли.
Нека ви дам пример от Патерика във връзка с разсъдителността. Св. Ефрем Сириец разказва, как веднъж монасите били на жътва и там, на жегата, единият се разболял и казал:
- Извинявайте, не мога да продължа!
Той отишъл да си почине в килията. Останалите продължили да жънат, но някои от тях ги обхванали помисли и си казали: „Той ни остави и си тръгна. Добре, ние не сме ли човеци и не сме ли уморени?”. Те казали на друг монах да отиде да го извикат да им помогне. Той бил добродетелен и разсъдителен човек. Отишъл и му казал:
- Знаеш ли, отците ме изпратиха да видя как си, защото се тревожат, тъй като си болен, безпокоят се и искат да видя как си, добре ли си?
- Благодаря за любовта на братята, болен съм. Кажи им, че съм в стаята, мисля за тях как жънат и не мога да им помогна, но за съжаление още съм болен.
Монахът се върнал и им казал:
- Знаете ли, каза ми, че е болен, ще се опита да дойде да помогне в определен момент, но се чувства зле, въпреки това много ви съжалява.
Минали един-два часа. Пак се върнали същите помисли у някои от братята.
- Ама какво стана? Още не е дошъл? Ние се трепем на слънцето! Върви го извикай!
Той пак отишъл при монаха:
- Понеже още си болен и братята не те видяха, сега още повече се тревожат и притесняват за тебе и, жънейки през целия ден, мислят за теб и те съжаляват изключително много, защото си болен.
Той още повече се трогнал и казал:
- Дано стана по-добре.
Монахът се върнал при другите и се повторило същото.
Пак изминали един-два часа. Станало 2-3 часа следобед. Слънцето ги напекло, изморили се, хванали ги демоните и се развикали:
- Или да дойде веднага или да отидем да го пребием от бой!
Разсъдливият монах отишъл и казал:
- Знаеш ли, братята толкова много се притесняват, че ми казаха, че предпочитат да оставят жътвата и да дойдат да те посетят да ти помогнат, защото не могат да понесат мисълта, че си болен, а те да са здрави.
Братът пак се трогнал и казал:
- Не, нека не оставят работата си заради мен, аз ще се опитам да дойда, пък нека умра.
Братът отишъл и казал на монасите:
- Каза, че ще дойде макар и да умре по пътя.
- Е, да не вземе да умре и ние да сме виновни...
Те тръгнали и отишли при него, като му казали:
- Недей да идваш!...
Така накрая злото не се осъществило. И, казва св. Ефрем, – „това нещо е било лъжа, защото монахът им казвал лъжи, не им казал истината, но използвал лъжата „привидно”, защото сухата истина би убила другия човек и би създала големи проблеми. Така се създала истинска връзка и истинска любов, макар и по друг начин, който не е бил толкова истинен. Монахът имал разсъдителност и гледал края, целта, а не външната страна. Сега ще ми кажете „Целта оправдава средствата?”. Не е така, има случаи, когато не можем да казваме истина, т. е. не може да кажем на другия:
- Знаеш ли, вчера дойде тук съседката и те наклевети. Може и наистина да е станало така, да е дошла съседката и да го е обвинила в нещо.
Казваш му:
- Не знам, не каза нищо лошо за тебе.
Или идва друг и те пита:
- Досаждам ли, противен ли съм?
Ще му кажеш „Не!”, разбира се, дори да е такъв. Трябва да се научиш да надмогваш себе си. Отците са водили голяма борба, за да приспособят себе си към даденостите на другия. Сещам се, че ми направи голямо впечатление, когато веднъж отидох в един манастир, много хубав манастир, много добро сестринство, и разговаряхме с игуменката. Тя каза, че както във всеки манастир и във всяко семейство не всички са едни и същи. Има добродетелни души, има и по-малко добродетелни или по-немощни, а понякога има и хора чепати по природа или по други различни причини. Какво обаче правим? Тя каза, че когато някоя сестра не може да се приспособи към нас, ние се приспособяваме към нея и така проблемът се разрешава. И виждаш тази удивителна лекота у човека, който има свобода. Добре, еди-кой си е проблемен, не може да се разбере с нас, не ни приема, не може да влезе в нашия дух. Добре, тогава ние влизаме в неговия дух и се приспособяваме към него и не се опитваме да го променим, а ние се променяме и ние го разбираме. Както децата казват понякога:
- Баща ми не ме разбира, майка ми не ме разбира. Имам проблем.
Старец Паисий казваше:
- След като майка ти не те разбира, ти разбери майка си и въпросът е приключен!
Когато разбереш, че тя не те разбира, тогава няма проблем. Приемаш я, каквато си е. Проблемът е в това, че нито майка ти те разбира – така си мислиш – нито пък ти я разбираш. Затова има поляризация и отдалечаване. Както ти изискваш от другия човек да те разбира, приема и уважава, така и ти трябва да правиш същото. Върху себе си можеш да работиш, върху другия не можеш да работиш.
Понякога идват хора и споделят:
- Имам проблем.
- Какъв?
- С мъжа ми имаме проблем с детето.
И започват да описва проблемите на детето си. Аз й казвам:
- Остави детето, да видим ти какво правиш сега.
- Ама детето ми скита…
- Виж, ти споделяш с мене и аз да ти го отвърна, но каква е ползата? Да видим ти как ще се поправяш, за да поправиш детето си.
Обикновено проблемите тръгват оттук и всичко това е така, защото човек не се научава да живее в атмосферата на истината, не може да види истински нито себе си, нито другия, и всички наши взаимоотношения, цялото ни здание не се крепи върху човеколюбивата истина, върху истината, която има любов, има тази красота, която милва другия, не го убива. В противен случай вместо да извадиш нещо от окото на другия с памук, ти ще му извадиш очите."
Атанасий Лимасолски
- Знаеш ли, поради тази и тази причина, сега ми дойде ей-така, вече не те обичам! Не знам защо, но не те обичам и ти го казвам, защото искам да бъда искрен с тебе!
Е, и след това, какво ще последва? Така ли стоят нещата наистина, сега ли ти „прищрака”, че казваш на другия – „Вече не те обичам!”? Това не е истина, не е искреност, а грубост. Ти просто си груб. На грубия човек с нищо не можеш да му угодиш. Това е безчовечно. Не можеш да действаш с основа и критерий онова, което чувстваш. Защото има случаи, в които не действаш по този начин.
Не може да кажеш на другия човек нещо, с което да го нараниш. Ти трябва да се поправиш, да се научиш да бъдеш, какъвто трябва, да постъпваш по истината, защото това, което сега чувстваш, не е истинско, а изопачение. То не е добро, нито е искреност, колкото и да си убеден, че е така. Не е лесно да кажеш на другия това, което таиш в себе си, понеже мислиш, че така трябва да направиш, за да си „искрен”. Защото по този начин, не се знае дали и другият няма да ти заговори „искрено” и да ти каже:
- А ти пък кой си?
Не се знае дали ще понесеш това или ако ти го понесеш, това не значи, че и другият ще е в състояние да понесе такава „искреност”. Както и другият не е задължен да вярва или да не вярва в зависимост от твоите настроения. Днес отиваш и му казваш хиляди неща: обичам те, обожавам те и хиляди в този дух, а утре ти е минало и започваш: не те искам, не чувствам нищо. Не може да имаме такава нагласа към хората, нито пък другият човек е играчка в нашите ръце, за да правим, каквото си искаме. Истинският човек се научава да носи отговорност за собствените си думи и за истинността на своето състояние. Родител си, оженил си се, ще създадеш дете, длъжен си да бъдеш истинен, не можеш да си играеш с детето, което си създал, не можеш да отидеш да го захвърлиш понеже по време на пренаталния контрол лекарят ти е казал, че 250 % детето ще страда от синдрома на Даун или защото „чувстваш”, „че не мога да задържа детето!”. Задължен си, имаш отговорност пред това дете, което създаваш, имаш отговорност пред този човек, на който си казал, че го обичаш, когато си се оженил за него или в крайна сметка си му дал възможност да те възлюби и да ти отдаде сърцето си. Носиш отговорност, когато си казал каквото и да е или когато не си го казал.
Най-зле е, когато човек отсъжда и действа съобразно настроенията си. „Ама аз сега не се чувствам така. Сега не мисля така. Вчера мислех така, сега не. Чувствах го вчера, сега не!”. Не става по този начин. Това не е искреност. Това не е истина, а убийство. Убиваш другия. Не действаме така, деца. Така не може да създадем нито общество, нито семейство, нито приятелство, нито някаква връзка, ако винаги имаме за критерий нашето собствено предпочитание, нашето его. Ако аз се чувствам така, мисля така и искам така, тогава всичко в един момент ще се разпадне. Човекът трябва да надделее над собственото си его и да разбере, че има други движения и истината и искреността не са точно такива, каквито той си ги мисли.
Нека ви дам пример от Патерика във връзка с разсъдителността. Св. Ефрем Сириец разказва, как веднъж монасите били на жътва и там, на жегата, единият се разболял и казал:
- Извинявайте, не мога да продължа!
Той отишъл да си почине в килията. Останалите продължили да жънат, но някои от тях ги обхванали помисли и си казали: „Той ни остави и си тръгна. Добре, ние не сме ли човеци и не сме ли уморени?”. Те казали на друг монах да отиде да го извикат да им помогне. Той бил добродетелен и разсъдителен човек. Отишъл и му казал:
- Знаеш ли, отците ме изпратиха да видя как си, защото се тревожат, тъй като си болен, безпокоят се и искат да видя как си, добре ли си?
- Благодаря за любовта на братята, болен съм. Кажи им, че съм в стаята, мисля за тях как жънат и не мога да им помогна, но за съжаление още съм болен.
Монахът се върнал и им казал:
- Знаете ли, каза ми, че е болен, ще се опита да дойде да помогне в определен момент, но се чувства зле, въпреки това много ви съжалява.
Минали един-два часа. Пак се върнали същите помисли у някои от братята.
- Ама какво стана? Още не е дошъл? Ние се трепем на слънцето! Върви го извикай!
Той пак отишъл при монаха:
- Понеже още си болен и братята не те видяха, сега още повече се тревожат и притесняват за тебе и, жънейки през целия ден, мислят за теб и те съжаляват изключително много, защото си болен.
Той още повече се трогнал и казал:
- Дано стана по-добре.
Монахът се върнал при другите и се повторило същото.
Пак изминали един-два часа. Станало 2-3 часа следобед. Слънцето ги напекло, изморили се, хванали ги демоните и се развикали:
- Или да дойде веднага или да отидем да го пребием от бой!
Разсъдливият монах отишъл и казал:
- Знаеш ли, братята толкова много се притесняват, че ми казаха, че предпочитат да оставят жътвата и да дойдат да те посетят да ти помогнат, защото не могат да понесат мисълта, че си болен, а те да са здрави.
Братът пак се трогнал и казал:
- Не, нека не оставят работата си заради мен, аз ще се опитам да дойда, пък нека умра.
Братът отишъл и казал на монасите:
- Каза, че ще дойде макар и да умре по пътя.
- Е, да не вземе да умре и ние да сме виновни...
Те тръгнали и отишли при него, като му казали:
- Недей да идваш!...
Така накрая злото не се осъществило. И, казва св. Ефрем, – „това нещо е било лъжа, защото монахът им казвал лъжи, не им казал истината, но използвал лъжата „привидно”, защото сухата истина би убила другия човек и би създала големи проблеми. Така се създала истинска връзка и истинска любов, макар и по друг начин, който не е бил толкова истинен. Монахът имал разсъдителност и гледал края, целта, а не външната страна. Сега ще ми кажете „Целта оправдава средствата?”. Не е така, има случаи, когато не можем да казваме истина, т. е. не може да кажем на другия:
- Знаеш ли, вчера дойде тук съседката и те наклевети. Може и наистина да е станало така, да е дошла съседката и да го е обвинила в нещо.
Казваш му:
- Не знам, не каза нищо лошо за тебе.
Или идва друг и те пита:
- Досаждам ли, противен ли съм?
Ще му кажеш „Не!”, разбира се, дори да е такъв. Трябва да се научиш да надмогваш себе си. Отците са водили голяма борба, за да приспособят себе си към даденостите на другия. Сещам се, че ми направи голямо впечатление, когато веднъж отидох в един манастир, много хубав манастир, много добро сестринство, и разговаряхме с игуменката. Тя каза, че както във всеки манастир и във всяко семейство не всички са едни и същи. Има добродетелни души, има и по-малко добродетелни или по-немощни, а понякога има и хора чепати по природа или по други различни причини. Какво обаче правим? Тя каза, че когато някоя сестра не може да се приспособи към нас, ние се приспособяваме към нея и така проблемът се разрешава. И виждаш тази удивителна лекота у човека, който има свобода. Добре, еди-кой си е проблемен, не може да се разбере с нас, не ни приема, не може да влезе в нашия дух. Добре, тогава ние влизаме в неговия дух и се приспособяваме към него и не се опитваме да го променим, а ние се променяме и ние го разбираме. Както децата казват понякога:
- Баща ми не ме разбира, майка ми не ме разбира. Имам проблем.
Старец Паисий казваше:
- След като майка ти не те разбира, ти разбери майка си и въпросът е приключен!
Когато разбереш, че тя не те разбира, тогава няма проблем. Приемаш я, каквато си е. Проблемът е в това, че нито майка ти те разбира – така си мислиш – нито пък ти я разбираш. Затова има поляризация и отдалечаване. Както ти изискваш от другия човек да те разбира, приема и уважава, така и ти трябва да правиш същото. Върху себе си можеш да работиш, върху другия не можеш да работиш.
Понякога идват хора и споделят:
- Имам проблем.
- Какъв?
- С мъжа ми имаме проблем с детето.
И започват да описва проблемите на детето си. Аз й казвам:
- Остави детето, да видим ти какво правиш сега.
- Ама детето ми скита…
- Виж, ти споделяш с мене и аз да ти го отвърна, но каква е ползата? Да видим ти как ще се поправяш, за да поправиш детето си.
Обикновено проблемите тръгват оттук и всичко това е така, защото човек не се научава да живее в атмосферата на истината, не може да види истински нито себе си, нито другия, и всички наши взаимоотношения, цялото ни здание не се крепи върху човеколюбивата истина, върху истината, която има любов, има тази красота, която милва другия, не го убива. В противен случай вместо да извадиш нещо от окото на другия с памук, ти ще му извадиш очите."
Атанасий Лимасолски
# 267
5 ноем. 2015, 08:14 ч.
Чух че имало издадена негова книга- май с проповеди. Някой знае ли?
Виж целия пост
Nil desperandum, и аз ти препоръчах Зодиак с външната тоалетна! Съжалявам, не знаех тази мъничка, но съществена подробност...
Няма нищо. То беше хубаво да се лишим от удобства за малко, ама не можем
И дано не досаждам, но много ме впечатли този текст от митр. Атанасий Лимасолски и затова го качвам. Има го във фб, но не всички имат профил там.
Няма нищо. То беше хубаво да се лишим от удобства за малко, ама не можем
И дано не досаждам, но много ме впечатли този текст от митр. Атанасий Лимасолски и затова го качвам. Има го във фб, но не всички имат профил там.
Скрит текст:
"...защото всички мислят, че трябва да казваме истината и да бъдем искрени, както с другите, така и със себе си. Какво означава обаче да бъдеш искрен със себе си? Ако в този момент почувствам, че не обичам жена си и понеже не трябва и не мога да бъда лицемер, да се подигравам със себе си, затова отивам вкъщи и й казвам:
- Знаеш ли, поради тази и тази причина, сега ми дойде ей-така, вече не те обичам! Не знам защо, но не те обичам и ти го казвам, защото искам да бъда искрен с тебе!
Е, и след това, какво ще последва? Така ли стоят нещата наистина, сега ли ти „прищрака”, че казваш на другия – „Вече не те обичам!”? Това не е истина, не е искреност, а грубост. Ти просто си груб. На грубия човек с нищо не можеш да му угодиш. Това е безчовечно. Не можеш да действаш с основа и критерий онова, което чувстваш. Защото има случаи, в които не действаш по този начин.
Не може да кажеш на другия човек нещо, с което да го нараниш. Ти трябва да се поправиш, да се научиш да бъдеш, какъвто трябва, да постъпваш по истината, защото това, което сега чувстваш, не е истинско, а изопачение. То не е добро, нито е искреност, колкото и да си убеден, че е така. Не е лесно да кажеш на другия това, което таиш в себе си, понеже мислиш, че така трябва да направиш, за да си „искрен”. Защото по този начин, не се знае дали и другият няма да ти заговори „искрено” и да ти каже:
- А ти пък кой си?
Не се знае дали ще понесеш това или ако ти го понесеш, това не значи, че и другият ще е в състояние да понесе такава „искреност”. Както и другият не е задължен да вярва или да не вярва в зависимост от твоите настроения. Днес отиваш и му казваш хиляди неща: обичам те, обожавам те и хиляди в този дух, а утре ти е минало и започваш: не те искам, не чувствам нищо. Не може да имаме такава нагласа към хората, нито пък другият човек е играчка в нашите ръце, за да правим, каквото си искаме. Истинският човек се научава да носи отговорност за собствените си думи и за истинността на своето състояние. Родител си, оженил си се, ще създадеш дете, длъжен си да бъдеш истинен, не можеш да си играеш с детето, което си създал, не можеш да отидеш да го захвърлиш понеже по време на пренаталния контрол лекарят ти е казал, че 250 % детето ще страда от синдрома на Даун или защото „чувстваш”, „че не мога да задържа детето!”. Задължен си, имаш отговорност пред това дете, което създаваш, имаш отговорност пред този човек, на който си казал, че го обичаш, когато си се оженил за него или в крайна сметка си му дал възможност да те възлюби и да ти отдаде сърцето си. Носиш отговорност, когато си казал каквото и да е или когато не си го казал.
Най-зле е, когато човек отсъжда и действа съобразно настроенията си. „Ама аз сега не се чувствам така. Сега не мисля така. Вчера мислех така, сега не. Чувствах го вчера, сега не!”. Не става по този начин. Това не е искреност. Това не е истина, а убийство. Убиваш другия. Не действаме така, деца. Така не може да създадем нито общество, нито семейство, нито приятелство, нито някаква връзка, ако винаги имаме за критерий нашето собствено предпочитание, нашето его. Ако аз се чувствам така, мисля така и искам така, тогава всичко в един момент ще се разпадне. Човекът трябва да надделее над собственото си его и да разбере, че има други движения и истината и искреността не са точно такива, каквито той си ги мисли.
Нека ви дам пример от Патерика във връзка с разсъдителността. Св. Ефрем Сириец разказва, как веднъж монасите били на жътва и там, на жегата, единият се разболял и казал:
- Извинявайте, не мога да продължа!
Той отишъл да си почине в килията. Останалите продължили да жънат, но някои от тях ги обхванали помисли и си казали: „Той ни остави и си тръгна. Добре, ние не сме ли човеци и не сме ли уморени?”. Те казали на друг монах да отиде да го извикат да им помогне. Той бил добродетелен и разсъдителен човек. Отишъл и му казал:
- Знаеш ли, отците ме изпратиха да видя как си, защото се тревожат, тъй като си болен, безпокоят се и искат да видя как си, добре ли си?
- Благодаря за любовта на братята, болен съм. Кажи им, че съм в стаята, мисля за тях как жънат и не мога да им помогна, но за съжаление още съм болен.
Монахът се върнал и им казал:
- Знаете ли, каза ми, че е болен, ще се опита да дойде да помогне в определен момент, но се чувства зле, въпреки това много ви съжалява.
Минали един-два часа. Пак се върнали същите помисли у някои от братята.
- Ама какво стана? Още не е дошъл? Ние се трепем на слънцето! Върви го извикай!
Той пак отишъл при монаха:
- Понеже още си болен и братята не те видяха, сега още повече се тревожат и притесняват за тебе и, жънейки през целия ден, мислят за теб и те съжаляват изключително много, защото си болен.
Той още повече се трогнал и казал:
- Дано стана по-добре.
Монахът се върнал при другите и се повторило същото.
Пак изминали един-два часа. Станало 2-3 часа следобед. Слънцето ги напекло, изморили се, хванали ги демоните и се развикали:
- Или да дойде веднага или да отидем да го пребием от бой!
Разсъдливият монах отишъл и казал:
- Знаеш ли, братята толкова много се притесняват, че ми казаха, че предпочитат да оставят жътвата и да дойдат да те посетят да ти помогнат, защото не могат да понесат мисълта, че си болен, а те да са здрави.
Братът пак се трогнал и казал:
- Не, нека не оставят работата си заради мен, аз ще се опитам да дойда, пък нека умра.
Братът отишъл и казал на монасите:
- Каза, че ще дойде макар и да умре по пътя.
- Е, да не вземе да умре и ние да сме виновни...
Те тръгнали и отишли при него, като му казали:
- Недей да идваш!...
Така накрая злото не се осъществило. И, казва св. Ефрем, – „това нещо е било лъжа, защото монахът им казвал лъжи, не им казал истината, но използвал лъжата „привидно”, защото сухата истина би убила другия човек и би създала големи проблеми. Така се създала истинска връзка и истинска любов, макар и по друг начин, който не е бил толкова истинен. Монахът имал разсъдителност и гледал края, целта, а не външната страна. Сега ще ми кажете „Целта оправдава средствата?”. Не е така, има случаи, когато не можем да казваме истина, т. е. не може да кажем на другия:
- Знаеш ли, вчера дойде тук съседката и те наклевети. Може и наистина да е станало така, да е дошла съседката и да го е обвинила в нещо.
Казваш му:
- Не знам, не каза нищо лошо за тебе.
Или идва друг и те пита:
- Досаждам ли, противен ли съм?
Ще му кажеш „Не!”, разбира се, дори да е такъв. Трябва да се научиш да надмогваш себе си. Отците са водили голяма борба, за да приспособят себе си към даденостите на другия. Сещам се, че ми направи голямо впечатление, когато веднъж отидох в един манастир, много хубав манастир, много добро сестринство, и разговаряхме с игуменката. Тя каза, че както във всеки манастир и във всяко семейство не всички са едни и същи. Има добродетелни души, има и по-малко добродетелни или по-немощни, а понякога има и хора чепати по природа или по други различни причини. Какво обаче правим? Тя каза, че когато някоя сестра не може да се приспособи към нас, ние се приспособяваме към нея и така проблемът се разрешава. И виждаш тази удивителна лекота у човека, който има свобода. Добре, еди-кой си е проблемен, не може да се разбере с нас, не ни приема, не може да влезе в нашия дух. Добре, тогава ние влизаме в неговия дух и се приспособяваме към него и не се опитваме да го променим, а ние се променяме и ние го разбираме. Както децата казват понякога:
- Баща ми не ме разбира, майка ми не ме разбира. Имам проблем.
Старец Паисий казваше:
- След като майка ти не те разбира, ти разбери майка си и въпросът е приключен!
Когато разбереш, че тя не те разбира, тогава няма проблем. Приемаш я, каквато си е. Проблемът е в това, че нито майка ти те разбира – така си мислиш – нито пък ти я разбираш. Затова има поляризация и отдалечаване. Както ти изискваш от другия човек да те разбира, приема и уважава, така и ти трябва да правиш същото. Върху себе си можеш да работиш, върху другия не можеш да работиш.
Понякога идват хора и споделят:
- Имам проблем.
- Какъв?
- С мъжа ми имаме проблем с детето.
И започват да описва проблемите на детето си. Аз й казвам:
- Остави детето, да видим ти какво правиш сега.
- Ама детето ми скита…
- Виж, ти споделяш с мене и аз да ти го отвърна, но каква е ползата? Да видим ти как ще се поправяш, за да поправиш детето си.
Обикновено проблемите тръгват оттук и всичко това е така, защото човек не се научава да живее в атмосферата на истината, не може да види истински нито себе си, нито другия, и всички наши взаимоотношения, цялото ни здание не се крепи върху човеколюбивата истина, върху истината, която има любов, има тази красота, която милва другия, не го убива. В противен случай вместо да извадиш нещо от окото на другия с памук, ти ще му извадиш очите."
Атанасий Лимасолски
- Знаеш ли, поради тази и тази причина, сега ми дойде ей-така, вече не те обичам! Не знам защо, но не те обичам и ти го казвам, защото искам да бъда искрен с тебе!
Е, и след това, какво ще последва? Така ли стоят нещата наистина, сега ли ти „прищрака”, че казваш на другия – „Вече не те обичам!”? Това не е истина, не е искреност, а грубост. Ти просто си груб. На грубия човек с нищо не можеш да му угодиш. Това е безчовечно. Не можеш да действаш с основа и критерий онова, което чувстваш. Защото има случаи, в които не действаш по този начин.
Не може да кажеш на другия човек нещо, с което да го нараниш. Ти трябва да се поправиш, да се научиш да бъдеш, какъвто трябва, да постъпваш по истината, защото това, което сега чувстваш, не е истинско, а изопачение. То не е добро, нито е искреност, колкото и да си убеден, че е така. Не е лесно да кажеш на другия това, което таиш в себе си, понеже мислиш, че така трябва да направиш, за да си „искрен”. Защото по този начин, не се знае дали и другият няма да ти заговори „искрено” и да ти каже:
- А ти пък кой си?
Не се знае дали ще понесеш това или ако ти го понесеш, това не значи, че и другият ще е в състояние да понесе такава „искреност”. Както и другият не е задължен да вярва или да не вярва в зависимост от твоите настроения. Днес отиваш и му казваш хиляди неща: обичам те, обожавам те и хиляди в този дух, а утре ти е минало и започваш: не те искам, не чувствам нищо. Не може да имаме такава нагласа към хората, нито пък другият човек е играчка в нашите ръце, за да правим, каквото си искаме. Истинският човек се научава да носи отговорност за собствените си думи и за истинността на своето състояние. Родител си, оженил си се, ще създадеш дете, длъжен си да бъдеш истинен, не можеш да си играеш с детето, което си създал, не можеш да отидеш да го захвърлиш понеже по време на пренаталния контрол лекарят ти е казал, че 250 % детето ще страда от синдрома на Даун или защото „чувстваш”, „че не мога да задържа детето!”. Задължен си, имаш отговорност пред това дете, което създаваш, имаш отговорност пред този човек, на който си казал, че го обичаш, когато си се оженил за него или в крайна сметка си му дал възможност да те възлюби и да ти отдаде сърцето си. Носиш отговорност, когато си казал каквото и да е или когато не си го казал.
Най-зле е, когато човек отсъжда и действа съобразно настроенията си. „Ама аз сега не се чувствам така. Сега не мисля така. Вчера мислех така, сега не. Чувствах го вчера, сега не!”. Не става по този начин. Това не е искреност. Това не е истина, а убийство. Убиваш другия. Не действаме така, деца. Така не може да създадем нито общество, нито семейство, нито приятелство, нито някаква връзка, ако винаги имаме за критерий нашето собствено предпочитание, нашето его. Ако аз се чувствам така, мисля така и искам така, тогава всичко в един момент ще се разпадне. Човекът трябва да надделее над собственото си его и да разбере, че има други движения и истината и искреността не са точно такива, каквито той си ги мисли.
Нека ви дам пример от Патерика във връзка с разсъдителността. Св. Ефрем Сириец разказва, как веднъж монасите били на жътва и там, на жегата, единият се разболял и казал:
- Извинявайте, не мога да продължа!
Той отишъл да си почине в килията. Останалите продължили да жънат, но някои от тях ги обхванали помисли и си казали: „Той ни остави и си тръгна. Добре, ние не сме ли човеци и не сме ли уморени?”. Те казали на друг монах да отиде да го извикат да им помогне. Той бил добродетелен и разсъдителен човек. Отишъл и му казал:
- Знаеш ли, отците ме изпратиха да видя как си, защото се тревожат, тъй като си болен, безпокоят се и искат да видя как си, добре ли си?
- Благодаря за любовта на братята, болен съм. Кажи им, че съм в стаята, мисля за тях как жънат и не мога да им помогна, но за съжаление още съм болен.
Монахът се върнал и им казал:
- Знаете ли, каза ми, че е болен, ще се опита да дойде да помогне в определен момент, но се чувства зле, въпреки това много ви съжалява.
Минали един-два часа. Пак се върнали същите помисли у някои от братята.
- Ама какво стана? Още не е дошъл? Ние се трепем на слънцето! Върви го извикай!
Той пак отишъл при монаха:
- Понеже още си болен и братята не те видяха, сега още повече се тревожат и притесняват за тебе и, жънейки през целия ден, мислят за теб и те съжаляват изключително много, защото си болен.
Той още повече се трогнал и казал:
- Дано стана по-добре.
Монахът се върнал при другите и се повторило същото.
Пак изминали един-два часа. Станало 2-3 часа следобед. Слънцето ги напекло, изморили се, хванали ги демоните и се развикали:
- Или да дойде веднага или да отидем да го пребием от бой!
Разсъдливият монах отишъл и казал:
- Знаеш ли, братята толкова много се притесняват, че ми казаха, че предпочитат да оставят жътвата и да дойдат да те посетят да ти помогнат, защото не могат да понесат мисълта, че си болен, а те да са здрави.
Братът пак се трогнал и казал:
- Не, нека не оставят работата си заради мен, аз ще се опитам да дойда, пък нека умра.
Братът отишъл и казал на монасите:
- Каза, че ще дойде макар и да умре по пътя.
- Е, да не вземе да умре и ние да сме виновни...
Те тръгнали и отишли при него, като му казали:
- Недей да идваш!...
Така накрая злото не се осъществило. И, казва св. Ефрем, – „това нещо е било лъжа, защото монахът им казвал лъжи, не им казал истината, но използвал лъжата „привидно”, защото сухата истина би убила другия човек и би създала големи проблеми. Така се създала истинска връзка и истинска любов, макар и по друг начин, който не е бил толкова истинен. Монахът имал разсъдителност и гледал края, целта, а не външната страна. Сега ще ми кажете „Целта оправдава средствата?”. Не е така, има случаи, когато не можем да казваме истина, т. е. не може да кажем на другия:
- Знаеш ли, вчера дойде тук съседката и те наклевети. Може и наистина да е станало така, да е дошла съседката и да го е обвинила в нещо.
Казваш му:
- Не знам, не каза нищо лошо за тебе.
Или идва друг и те пита:
- Досаждам ли, противен ли съм?
Ще му кажеш „Не!”, разбира се, дори да е такъв. Трябва да се научиш да надмогваш себе си. Отците са водили голяма борба, за да приспособят себе си към даденостите на другия. Сещам се, че ми направи голямо впечатление, когато веднъж отидох в един манастир, много хубав манастир, много добро сестринство, и разговаряхме с игуменката. Тя каза, че както във всеки манастир и във всяко семейство не всички са едни и същи. Има добродетелни души, има и по-малко добродетелни или по-немощни, а понякога има и хора чепати по природа или по други различни причини. Какво обаче правим? Тя каза, че когато някоя сестра не може да се приспособи към нас, ние се приспособяваме към нея и така проблемът се разрешава. И виждаш тази удивителна лекота у човека, който има свобода. Добре, еди-кой си е проблемен, не може да се разбере с нас, не ни приема, не може да влезе в нашия дух. Добре, тогава ние влизаме в неговия дух и се приспособяваме към него и не се опитваме да го променим, а ние се променяме и ние го разбираме. Както децата казват понякога:
- Баща ми не ме разбира, майка ми не ме разбира. Имам проблем.
Старец Паисий казваше:
- След като майка ти не те разбира, ти разбери майка си и въпросът е приключен!
Когато разбереш, че тя не те разбира, тогава няма проблем. Приемаш я, каквато си е. Проблемът е в това, че нито майка ти те разбира – така си мислиш – нито пък ти я разбираш. Затова има поляризация и отдалечаване. Както ти изискваш от другия човек да те разбира, приема и уважава, така и ти трябва да правиш същото. Върху себе си можеш да работиш, върху другия не можеш да работиш.
Понякога идват хора и споделят:
- Имам проблем.
- Какъв?
- С мъжа ми имаме проблем с детето.
И започват да описва проблемите на детето си. Аз й казвам:
- Остави детето, да видим ти какво правиш сега.
- Ама детето ми скита…
- Виж, ти споделяш с мене и аз да ти го отвърна, но каква е ползата? Да видим ти как ще се поправяш, за да поправиш детето си.
Обикновено проблемите тръгват оттук и всичко това е така, защото човек не се научава да живее в атмосферата на истината, не може да види истински нито себе си, нито другия, и всички наши взаимоотношения, цялото ни здание не се крепи върху човеколюбивата истина, върху истината, която има любов, има тази красота, която милва другия, не го убива. В противен случай вместо да извадиш нещо от окото на другия с памук, ти ще му извадиш очите."
Атанасий Лимасолски
# 268
5 ноем. 2015, 11:37 ч.
Ето това се намира в pdf формат:
http://www.svnikolay.diocese-ruse.org/e-book/Besedi%20ot%20mitro … %20Limasolski.pdf
Виж целия пост
http://www.svnikolay.diocese-ruse.org/e-book/Besedi%20ot%20mitro … %20Limasolski.pdf
# 269
5 ноем. 2015, 13:57 ч.
Nil desperandum, книгата на Лимасолския митрополит се казва "Изкуството да живееш с Бога", много е хубава, в момента я чета. Излезе това лято, издадоха я Двери, цената й е 16 лв. А предполагам тук сте коментирали началото на есента неговото участие и в Дните на православната книга във Варна, било е много хубаво и полезно, не съм присъствала но гледах записите от неговите беседи там.
Виж целия пост
Препоръчани теми