Православието като начин на живот 5

Nil desperandum, ако не си поет по професия, със сигурност си поет по душа. Исках  да споделя  нещо, което четох  наскоро, но мозъкът ми спира... Спомням си само края: думите на Достоевски, че ще дойдат  времена, когато хлябовете ще  се  превърнат в камъни. Някой сеща ли се целия текст? И  мислите ли, че е дошло това време?

Ще  опитам утре на свежа глава да го открия.

Да  си допълня отговора:

Духовен глад винаги има. Може би в Америка са преситени от всякакви учения и църкви, обикалят, обикалят и когато открият Истината в православието, се  хвърлят в нея, в дълбокото. А тук атеистичният режим го е свело до требничарство (в очите на множеството хора) и повечето хора го чувстват като абстрактна част от българската култура. За тях  няма исихазъм, няма борба с ветхия човек. В паленето на свещ и разговора с попа няма тази мистика, която я  има в източните учения, например.

Ох, непременно трябва да си спомня това за камъните и хляба!

ЖДК, отваряй тема, я виж как настървено се хвърляме на всеки кокал с Nil desperandum. 

Позна.Обичам поезията. Обичам и да пиша я съченения, я есета, когато имам възможност, и да се разливам..

Виж в Братя Карамазови, но всъщност началото е от Евангелията /виж Матей 4/. Изборът, свободата и хляба.
От друга страна,  Nil desperandum!, е права, че потребностите от по ниски нива са по силни /пирамида на Маслоу/, естествено има изключения. Самия Маслоу в края на живота си казва, че вътрешно удовлетворение човек достига единствено в борбата с бесовете вътре в него.
И пак се връщаме в началото, колко силен трябва да бъде духа за да се пребори със суетата /иначе се подчиняваш/ и най вече от къде идва силата.

В САЩ има страшно много деноминации, но пък хората, които се обръщат към Православието, сами по себе си са феномен за мен, защото Православието не е пеене и пляскане с ръце:
Пускам ви едно интервю на актьор, който се обръща към православието и говори за първото си посещение на Атон. Толкова е истинско, страхотно:

https://www.youtube.com/watch?v=U5tuzm1A7BY
 

Не че нещо, ама това кога съм го казала.../ то не че не е вярно, но не помня /

Чета ви и си мисля, че при нас причините за състоянието на вярата са доста комплексни. Наистина годините атеизъм имат голямо значение, но в момента в Русия, Румъния, Сърбия и др. бивши социалистически страни има възраждане на православните ценности. Което ме навежда на мисълта, че не можем и не бива да се оправдаваме само с миналото си. Тематично съвпада с днешната дата, която и за най-неполитизираните не може да не ни наведе на равносметка.
Относно требничарството - това наистина отблъсква хората и не бива да се допуска. Същевременно като съпруга на свещеник мога да кажа, че заплатата на един дякон е 390 лева, при минимална работна заплата, установена за страната 380. От тези 390 лева се правят удръжки за обществено, здраво осигуряване, данък общ доход и други. Дяконите са нещо като стажанти, помагат, учат се и не получават приходи от така наречените треби. Поне такава е практиката. За да издържат семействата си, те работят професиите си, които са имали преди ръкополагането си. Това ги прави в един смисъл непълноценни, като се има в  предид, че имат съпруги и в повечето случаи и деца, на които също трябва да отделят внимание и време.
Моят съпруг работи от понеделник до петък като всички нас по 8 часа. В неделя става в 6.45, за да се подготви и отиде на служба в храма като дякон. Често пъти участва във венчавки в неделя след обяд или дори в събота. От венчавките не получава заплащане, освен в много редки случаи, защото в неговия храм са четирима свещеници, а той е дякон и е петия по ред. Паркатически в най-добрия случай единственият му свободен ден е съботата, като вечерта също се готви за службата на другия ден. Не пиша това, за да се оплаквам, много съм щастлива от неговия избор, но считам, и не само аз, че нещата трябва да се променят. Свещениците трябва да са обезпечени, за да се посветят на призванието си. Никой искрен във вярата си мъж не е станал свещеник, за да забогатее, но в Светото Православие свещениците са семейни и това налага ежедневни разходи като при всяко едно друго семейство.

  Опитах се да изчета отново последните страници, единствената тема която видях  е тази, извинявам се ако пропускам нещо

Очаквам предложения за теми .

Ето и още няколко, поставени от Круд:

Моят за сега е:
До къде трябва да спрем при воденето на спор? Имаме диаметрално различни позиции по отношение на религията с мои близки. Водим разговори, но често преминават в некотролируеми спорове. Не се гневим един на друг, но са и безрезултатни.
Къде е границата? Всеки има своя и все пак ...

Добавям анкета с тези теми нека всички решат коя тема да е първата.Сложих срок една седмица, така че да може от другата седмица да се дискутира

Може да не съм разбрала правилно, но от тук Може би, вярата им е по-истинска, понеже те са презадоволени  материално и им липсва духовното. А ние- все търсим материалното.
Трудно е човек, който е на ръба на мизерията да мисли за духовно /без значение от какъв характер/. Гладът е бил и е силен мотив.

Нищо трудно няма, когато си в криза да мислиш за Бога, трудно е когато си презадоволен, когато си затънал в облаги и удоволствия. За съжаление само в страданието човек се сеща за Бога,мизерията е също от Бога, тя има своя смисъл за конкретния човек в конкретния момент, възможно е тя да е единствения път на човека към Бога.

Не  познах. Ти сама си каза. Или, по-точно, показа. Знаеш  ли, струва ми се, че имаме нужда от млади съвременни български православни писатели, които да мисионерстват чрез творбите си. Нещо  като авторката на "Моите посмъртни  приключения", Бог да я  прости!

Щом пишеш, надникни в тоя храст, ако искаш, да видим какъв заек ще изкочи от там.

Не знам дали е така. Понякога в страданието си човек не расте духовно, а пропада.
Ако под мизерия разбираме свободно направен избор за избягване от материалното - да.
Разбирам те, всъщност. Бедността не е била порок само преди едно 60-70 години. Няма да забравя един текст от "Дъждовен сезон" (книга за Индия). Важи с пълна сила за целият свят - "... вече никой не носи бедността си като диамант ... ". Само десетина думи пълни с толкова смисъл - срамно е да си беден. Това е истината. И доброволно направен избор за безсребърничество остава неразбран.
Мизерията е труден път към Бога. Лесен едва ли има, всъщност.

Аз също подкрепям тази теза, без претенции, че е правилна. Страданието може да смири човека, но може и да го озлоби.