?Въпроси всякакви за СО?

Малко и завист е. Че можеш да си позволиш неща , които те не могат. Пък и наистина има жени , които не могат да се оправят в живота без мъж. Което е супер комплексарско. Защото човек трябва да е пълноценен и в двойка, и соло. Хубавите усещания човек трябва сам да може да си ги създаде. Парнтьорът не те прави повече личност , отколкото , всъщност , си.
Моят съвет е , ако много те дразнят , да започнеш да споделяш с тях хубавите преживявания , които имаш и предимствата на човек , който сам управлява живота си. Например , ако някоя ти каже как вечерта са си прекарали чудесно с мъжа си на чаша вино , ти пък да обясниш на какъв як купон си била в чисто женска компания - до сутринта , с много чаши вино

Разбира се, че човек и сам може да се оправя с много неща. Докато, когато попадне в двойка настъпва някакво разделение на дейностите. На мен ми се случва сега да гледам "умно" по някои въпроси, с които навремето съм се справяла добре, защото мъжът ми ги решава (като не пропуска, разбира се, да ми изтъкне колко по-сполучливо се оправя от мен). Много често мъжете си умират да ни мачкат самочувствието като ни изтъкват какви нули сме без тях

Разводът ми беше тежък,едва го преодолях,после  1 год след него имах и една пребързана неуспешна връзка която съвсем ме доскапа . Сега си гледам детето и себе си и се чувствам добре!


И това го има!Права си!Едната от колежките макар че не в цветущо семейно положение по време на развода ми дори ме съветваше да си трая.,,Какво като ти изневерява,нали не те бие" Сякъш да те правят на маймуна е малко! Нейния е точно такъв и си го търпи цял живот,ама аз не мога!Дори ме обвини ме съм оставила детето без баща за няма нищо!

Е, жените сме същата мода- докато не ги научим да свалят капака на тоалетната, не мирясваме и все се чудим как са живели и са се оправяли без нас.

Истината е, че човекът е социално животно и че мъжът и жената са създадени да се допълват, не да се дракат и надскачат.
Номерът е да се срещнем посредата на пътеката и вместо да ударим чела, да потъркаме носове.

Съгласна съм с теб!Но при мен нещо този номер не се получава!И като не се получава заслужават ли си усилията,само да запазиш статута на омъжена жена,или на такава във връзка?

Завиждат ти, не им обръщай внимание. 
Ти пък наблегни на свободата, с която разполагаш и също ги дразни. Като почне да се оплаква някоя как чистила и готвила цял уикенд, ти небрежно подметни, че си била на екскурзия, разходка, културни занимания или нещо друго от сорта, защото няма на кого да слугуваш вкъщи и можеш да разполагаш с времето си както си искаш. Като се оплаче някоя, че бърза да се прибере след работа, за да готви, ти се похвали, че отиваш на кино или на театър.
Затапвай ги и ще престанат.   

Как'Сийка както винаги е точно в десятката
И аз съм така, споко. Само без забележките. някакси явно съм  попаднала на по-разбрани хора. При положението, че имах  много лек развод, по взаимно съгласие, без никакви проблеми. Ама аз съм си егоистче и ми харесва да съм сама. И това не ме прави самотна. Някои не го разбират, ама това не ми е проблем. Едната веднъж казваше, че става в 05:00ч, за да готви на мъжа си, преди да тръгне на работа, защото е на 12 часа и няма какво да яде миУто като се върне. Просто... и да имах муъж нямаше да го правя, но все пак  го изкоментирах, че ми е добре така, без да искам да се заяждам с нея, понеже и тя никога не  се е заяждала с мен. Просто случка, която изкоментирах. А, ако имам такива досадници, определено щях да ги забия по този начин

Здравейте, интересно ми е - вашите мъже склонни ли са да се самосъжаляват? Моят мъж много често го прави и не знам как да го мотивирам да има повече увереност и най-накрая да поеме отговорност за действията си - по-точно за бездействията си. Той попринцип е малко пасивен тип, инертен и бавен. В професията нещата не му се получават точно така, както иска и постоянно обвинява, че било пълно с връзкари, той нямал връзки, затова не ставало, хората били гадни, после се връща в миналото - родителите му не го били записали на уроци, затова не вленал в хубава гимназия, имал пропилян и неразвит потенциал... сиреч всички виновни за неговият неуспех в живота. Това честно казано много ме дразни. Или като се опитвам да му дам съвет, да го окуража, да му предложа нещо веднага си намира 100 причини, поради които няма да се получи това, което съм казала. Не знам, много почва да ми тежи вече това поведение, аз също имам страхове и опасения, склонна съм към самосъжаление също, но не го товаря постоянно със себе си. Докато той... през два дни, през три дни, всяка седмица минимум... все едно и също. Като крачетало. На моменти имам чувството, че не издържам вече. Не му е лесно - разбирам, интровертните, пасивните типове по-трудно се реализират в професията си, особено ако са с някаква форма на социално безпокойство, съчувствам му, обаче постоянно едно и също ми идва в повече. Все той е най-зле, все еди кой си имал повече късмет, все на него му е най-трудно. Какъвто и съвет да му дам получавам - ти да не си мислиш, че е много лесно. Все на него му е най-трудно, егати. Почвам да се съмнявам в бъдещето ни заедно - искам човек, с когото ще се борим в тоя живот, ще се стремим към по-висок стандарт, по-добри възможности... разбира се според нашите сили и възможности, то човек не може да надскочи себе си твърде много - става саморазрушително в някакъв етап. Но както и да е... чудя се какво да правя вече. Иначе се разбираме,  не е мързелив, работлив е доста, пасивен, но изпълнителен, може да се разчита на него... добре се държи с мен. Просто това пусто самосъжаление и постоянната роля на жертва ми тежи адски много вече, колкото и да се опитвам да съм разбираща и мила, на моменти се изпускам и изгрубявам, не знам какъв подход да търся към него, искам да се стегне и да се вземе в ръце най-накрая, но като му го кажа излизам лоша и груба. Като съм мила и разбираща все по-често ме товари и ме тормози с тия неща, сякаш съм му терапевт. Искам и аз малко почивка, спокойствие.

Това е много кофти качеатво за мъж, защото не знаеш какво ще ти поднесе животът и няма да имаш никаква опора.
Ще си сама, винаги теглеща каруцата на семейството ви, защото това е тип човек. Утре, като имате някакъв проблем, ще отказва да поеме всякаква отговорност и все ти ще си виновна, защото на него все някой друг му е.

Леле, сякаш имам дежавю.
При мен една такава връзка продължи 13 год. – от ученическата скамейка. Все му давах шанс да се отръска, все го насърчавах, подкрепях, всичко аз поемах като отговорности. Той все е в депресия, все всичко му е виновно, все късмет няма, все нищо не ставало. Накрая приключих тази връзка тотални изтощена и смачкана, с желание за самоубийство, малко дете (за което и грам не помагаше, защото го било страх), върволица от кредити на мое име и тотално смачкано самочувствие. Обаче, нали, в името на двойката. И така 10 години (първите мама и тате му даваха пари).
Няма да ти казвам "бягай с 200" (както се пише тук за щяло и нещяло), но сериозно преосмисли отношенията ви. особено, ако не сте отскоро заедно.

Не мисля, че някога ще ме остави сама при трудност, досега винаги ми е помагал с каквото може,  още от 16 годишен сам си изкарва пари, самостоятелен е доста. Аз също имам много недостатъци, не съм перфектна, също нямам самочувствие кой знае какво - да не кажа никакво. Но винаги за всичко себе си съм обвинявала и ми е непонятно как така все някой друг ти е виновен. Приемам, че не става, заради дефицити в мен самата и се примирявам, че толкова си мога. Докато той е убеден в своя нереализиран потенциал и се бунтува, смята, че все някой друг му е виновен. Връзкарите, родителите му, не знам си какво още. Ами, че то връзкари навсякъде има, ама няма как без връзки човек да живее добре. Аз също нямам кой знае какви връзки, но приемам, че  аз не съм способна да ги създам, защото съм необщителна, но никога не съм се ядосвала на тези, които успяват. Напротив - възхищавала съм им се винаги. Докато той... много злобее - еди кой си е връзкар, еди кой си родителите му имали пари и то затова еди какво си. Ядосва се, псува ги, злобее. Не знам, не разбирам. Избрах да остана с него заради много негови хубави качества, но вече почвам да се съмнявам в собствената си преценка и не знам и аз вече кое е най-важното, което да се търси в партньор. И кое може да се преглътне. Знам, че идеален няма... явно аз нещо греша... някъде.

По принцип я избягвам тази тема тук ("въпроси всякакви..."), но въпросното не мога да го пропусна

Ако той е човекът, който изкарва парите, докато Вие гледате отстрани в ролята на ниско-квалифицирана или напълно неквалифицирана майка-домакиня, нямате никакво право да го критикувате за оплакванията му! Много от нещата, които е описал, са точно така в корпоративния свят. Много неща са с връзки, много често на приятелски принцип се израства много по-лесно дори в частни компании. Свити хора (интроверти), както и хора, които имат някакви морални принципи (напр. мразят да лъжат) се реализират много по-трудно от прости, тъпи и неуки, но нагли и самоуверени хора, на които почти винаги им минава номерът, особено пък у нас. Ако сте извън този свят - изобщо не си позволявайте да коментирате каквото и да било! Защото съм виждал тук не една потребителка, за която корпоративният свят е буквално робски труд и нерядко ми казват примерно, че съм бил пратил съпругата си "на тръстиките" (въпреки че всички решения тя си ги взима съвсем самичка, аз вкл. съм казал ОК ако иска изобщо никога да не работи нищо - тя си решава).

Така че ако само той е "на тръстиките", а Вие не сте - има право да си се оплаква колкото си иска. Както Вие имате пък право да се оплаквате колкото искате от мрънкащо и неспящо тантрумясало бебе, досаден живот, скука, че сте затворник и т.н. и т.н.

Иначе по темата - да се самосъжалявам, не съм. Но съм имал периоди, в които съм бил подтиснат, немотивиран, апатичен и е трябвало съпругата ми да го изтърпи това. Наистина по груби спомени е бил между 1/2 и 1 година последният такъв период (и единствен, откакто сме заедно). Докато тя е доста по-склонна да се оплаква, да мрънка, да има постоянно проблем с едно или друго (не само свързано с работата) и аз се налага да влизам в ролята на психоаналитик Не знам доколко е съпоставимо с Вашия случай, но при нея също голяма част от оплакванията имат основание някакво и ако човек е добронамерен и обича искрено половинката си - от една страна може да помогне с успокоение, подкрепа, насърчаване, окуражаване - това е най-важната помощ! Понякога помага и да се поскараш - "стига си се лигавил/а, сядай си на четирибуквието". Но това само ако преди това е имало по много от другите изброени неща. От друга страна може да разговарят двамата и да измислят заедно нещо градивно. Примерно в нашия случай след няколко етапа на изкачване в кариерата при нея се стигна от доста тежка и стресова работа до доста по-шефска и същевременно по-високо квалифицирана позиция, която като цяло е доста по-спокойна и приятна, стига човек да не си повярва, че цялата фирма на неговите плещи лежи (което никога не е така)

Давал съм го много пъти този съвет във форума, а Вие щом пишете анонимно, вероятно сте от по-редовните потребите и сте наясно с моето мнение, но според мен за да имате ефективен диалог, за да можете да се поставите на негово място, а и той на Ваше, трябва от една страна той да се ангажира повече с домакинството и евентуално децата, а от друга страна Вие да се опитате да си намерите сериозна работа, която поне потенциално да има възможност за доход, съпоставим с неговия. Не непременно същият, но поне да е същият брой цифри сумата и разликата между първите цифри между неговия и Вашия да не е твърде голяма Това с дохода е условно, разбира се, идеята е наистина да е сериозна работата, а не нещо на 1/2 щат или силно ненормирано работно време без твърд доход или пък нискоквалифицирана работа без никаква перспектива.

Това, че той се оплаква и мрънка, е проблем и е дразнещо определено. Но по-големият проблем е, че явно е трудна по принцип комуникацията Ви, ценностната Ви система е доста различна - Вие приемате статуквото за даденост, той очевидно не може да го приеме. А истината е някъде по средата От личен опит мога да гарантирам, че връзките и неморалността в нашия свят може да се компенсира поне частично с много труд и усилия. Почти невъзможно ми се вижда дете на родители работническа класа да стане горна-средна или пък богаташ (поне не по честен начин) - няма такова нещо като "равен старт" в съвременния свят за съжаление... Но с труд и усилия определено е възможно да се подобрят нещата и на свой ред пък Вашите деца да получат един по-добър шанс. Познавам семейства, които с цената на страшно много усилия са го постигнали това и сега берат и тепърва ще берат плодовете, ние също живеем по-добре отколкото преди 5 години примерно и се надявам да стане още по-добре. Това се дължи на това, че като двойка сме много по-силни отколкото самички. Примерно аз мога да си позволя да правя професионални експерименти, които носят по-висок доход, но и по-голяма несигурност, защото и тя работи и няма проблем да караме и на 1 доход, ако се наложи. Обратното също е вярно, което пък на нея ѝ позволява да пробва различни неща кариерно, да е по-спокойна, че ако някоя работа ѝ дойде в повече, може да напусне без никакви финансови притеснения. Реално като двойка не сме просто сумата от два индивида, доста повече от това сме. Но това е защото вървим един към друг, помагаме си, разбираме се. Ако вървите в противоположни посоки, ще има точно обратния ефект.

На мен лично неговата нагласа ми е малко по-близка отколкото Вашето примирение, но това не е толкова важно, колкото това, че както е описана ситуацията, се разминавате доста един от друг - той е вероятно прекалено амбициозен и мрънка прекалено много, Вие пък може би сте прекалено апатична, примирена и неамбициозна. И двамата е добре да направите една стъпка, дори да е мъничка, един към друг и за да е възможно това, трябва да направите някаква реална промяна в ежедневието си, в бита си, в организацията на семейството си, защото само с добри намерения никога не се получава... Той например да смени работата си и/или да запише допълнително задочно образование или да се самообразова в свободното време, а Вие да го насърчавате, окуражавате и да му осигурявате времето за това, да го ръчкате да се развива. Абсолютно същото важи и за Вас, независимо дали работите или не. Като започнете да вървите един към друг и като двойка да решавате някакви проблеми и да обедините самочувствието си в едно, ще видите, че ще потръгнат лека полека нещата и ще става само по-добре, не по-зле, както сигурно върви сега.

Дори да е вече прекалено късно и да приключите тази връзка/брак, съветът ми е по принцип към Вас и мисля, че ще Ви свърши работа и за бъдещи връзки, ако има такива.

Просто това си е характер, особености. Човекът няма да се промени. Трябва някак да се омекоти проблема, да му се говори какви са му силните страни. Как има жена, която го обича, как има..... каквото там му е хубаво, не го познавам. Иначе не виждам как.

Иначе всички наблюдаваме несправедливости, но не трябва да се вторачваме в тях, това е. Мисля, че съм разказвала тук един  уникален случай, лично мой. Разведох се, кофти момент, с три малки деца. Моя "приятелка" - за която вече не мисля че е приятелка - ми написа от чужбина един мейл от типа: "Моят мъж изкарва луди пари. Аз никога повече в живота си няма да трябва да работя, сега само ще се лакирам и разхубавявам за него по цял ден. Ужасно е да работиш. Оххх, извинявай, май не трябваше да ти го казвам. То сега ще има да работиш за двама, и то до края на живота си. Много е тъжно!" Имам го в писмен вид, та затова знам, че е точно това и не съм преувеличила Изобщо не ми е пукало! Просто си казах как нищо не разбира тая жена и толкова А можех да орева орталъка колко е несправедливо, хехе

който и да изкарва парите, безкрайното мрънкане, търсането на вината винаги вън и самосъжалението са грозни и трудно се живее с тях

гадната корпоративна среда и пропуснатите шансове важат в някаква степен за всички /вкл. и за жените/, но не всички вгорчават живота на околните заради тях

Анонимен, не вярвам той да се промени, освен ти да започнеш да го игнорираш, друг начин да останете заедно, не виждам; но той не само мрънка, изпуска си нервите и излиза извън рамките на добрия тон и елементарно възпитание:

Това е реакцията на всеки, който дълбоко в себе си чувства, че не е достатъчно стойностен, но много се притеснява някой да не разбере.
Не е въпрос на възпитание, не е въпрос на лошо отношение, въпрос на характер и вътрешно себеусещане.

За съжаление, каквото и да направиш, за да му повишиш самочувствието, колкото и да го хвалиш за всяко нещо, което направи, все тая- то си го гризе отвътре.
Затова си търси извинения с другите.

Няма да се учудя, ако с времето ти също минеш към " виновните за всичко"- когато разбере, че не може да те заблуди, че отговорността за неправенето на нещата, не е негова.
Ще се опита да ограничи " щетите", като почне да реагира със сръдня на всяка твоя забележка.

За мен, опитай да го пратиш на психолог- ако успееш, може и да се променят нещата, но ако не иска- или се приготви цял живот да се дърпа от всяко ново нещо, което искаш да опитате, или търси позитивен човек.
Юнакът да не е Рак?