Винаги съм смятала, че човек трябва да е минал през трудности, за да знае какво е да си бил лишен, какво е да нямаш и какво е да поемаш отговорност. Затова не съм се изплашила още тогава. Но явно греша.
В общия случай може и така да е. Но при някои хора дори и тези обстоятелства не ги карат да се научат да поемат отговорност. Понякога хора, които са нямали, реагират точно така - аз винаги съм нямал, виновни са другите (родители, среда, съдба). И понеже "със съдбата не можеш да се бориш" те не се амбицират да постигнат каквото могат сами ами вдигат ръце и се предават, решавайки, че битката е предварително загубена. Особено като са намерили един човек като теб, който да ги подпира, изслушва и разбира. И те свикват да искат и искат, без да си хванат четирибуквието и да започнат да си изработват това, което искат. Като деца. Ти дете ли искаш да имаш или мъж? Щото те и децата така тропат с крак и крещят.
А един ден, ако имате деца? Той и пред тях ли ще тропа с краче и ще си измисля оправдания? Пак ли ще те гони да седиш до 2 през нощта да му слушаш жалбите, а ти ще се молиш за час сън, защото трябва да гледаш дете, докато той е на работа? Как ще израсте едно дете в такава среда - да слуша и попива как винаги удобно има друг виновен?
Парадокс.
