?Въпроси всякакви за СО?

Точно така е!

Някои жени търсят само секс без обвързване;)

С кое си противоречи? Нали тя каза, че бащите по принцип изглеждат като «отегчени от живота философи». Не само нейният мъж, а по принцип.

Ми да, за мен си е моят мъж и му знам кътните зъби, но за някоя млада кифлетка може да изглежда като Хийтклиф, майна:) в смисъл - потаен, тъмнокос, мистериозен, замислен за философия. А реално е недоспал и мисли за код и откъде му минават рикуестите:)

Те днешните кифли нали знаят кой е Хийтклиф...
А и масово търсят мъж с чувство за хумор, каквото недоспалият програмист може да не прояви

Да де, но точно те не застрашават семейната институция, а има жени, за които не е важна верността на мъжа към жената, а лоялността към семейството, която те разбират като грижа за децата и да се прибира у дома, след като се находи. Не може да не сте чували стари жени да казват, че курвалъкът е до време, пиянството за цял живот. Не коментирам хубаво ли е това, а само че има и такава нагласа към живота, та точно тези жени бързат да нацвъкат поколение на подходящия. А тези с опит от предишен брак знаят, че на мъжете никак, ама никак не им се занимава с бавене на деца, та като разберат какво е всъщност да гледаш, освен да имаш дете, много ще се пазят да не направят някое бебе на любовницата си.

Имам проблем.
Загубих майка си като дете. Достатъчно голяма, за да си я спомням идеално, помня болестта и, която тя имаше, откакто се помня, кризите, страха, усещането, че си отива. Издъхна в ръцете ми. Всички роднини и средно-близки ми повтаряха как трябва да съм силна, да бъда радост и подкрепа на семейството ми и да не плача, и, и, и... И станах силна. Плакала съм броени пъти, почти винаги сама. Бях отличничка в училище, сега съм студентка, разумна, силна, борбена, не съм създавала проблеми. Наистина, ако питате някой от обкръжението ми, точно това ще ви каже, не съм нескромна, понеже аз си знам каква развалина съм в действителност. Единственият човек, пред когото си позволявах да покажа някаква слабост беше баба ми. С нея си помагахме взаимно - аз както мога на нея, тя както може да мен, грижехме се една за друга, макар и отдалече. Тя си отиде преди месец. На погребението и се повтори същото. Бъди силна и не плачи. Стоях и се усмихвах с насълзени очи до ковчега. В същата земя, в която отиде майка ми, отиде и баба.
Питаха ме как съм, а аз казвах, че съм добре. Какво друго да кажа? А аз не съм. Изпълнена съм с толкова много болка, ярост и гняв, че не мога да ги изразя с думи. Дните се точат ужасно бавно. Понякога изпадам в истерични кризи. После се успокояват нещата. До следващия път. Нямам време даже да си постоя и да страдам, защото ученето, работата и ангажиментите си вървят.
Имам чувството, че ще си съсипя връзката, ще загубя и приятеля ми, понеже кой ще иска да е с такова песимистично, ядосано на света, Бог и съдбата същество като мен?! Не че не се опитвам, опитвам се да съм добре и всичко да е наред.
Знам, че се случват нещастия и има безброй нещастни хора по света. Обаче съм толкова самотна, отчаяна и обезверена, че не знам какво да правя вече.

Написах това преди седмица, обаче точни преди да го постна си казах, че няма смисъл. Запълних си цялата седмица с много работа, ежедневно учене и сън. Днес просто пътувах по-дълго с автобуса и макар че четях книга, за да не мисля за нищо друго, ужасните ми мисли пак са в мен, от обяд не спирам да плача, заспах разплакана, събудих се пак така. Постоянно сънувам ужасни неща и ако съня няма картина, има усещания и мисли, понякога толкова силни, че се будя стресната.

Не знам какво да правя. Понякога (като в момента) имам чувството, че ще се пръсна. Чудя се кога идва момента, в който хората просто се отказват да опитват повече.

Самосъжаляваш се малко, но нищо. Иначе не са виновни за това, което са ти казали и преди, и сега – ако не можеше да си силна нямаше да бъдеш, каквото и да ти казват. А и ти не си силна, просто си заета, което пък е хубаво, защото нито мъката може да се измъкува, нито болката да се изплаче. Човек трябва да продължи напред с този товар, товарът на загубата и да се научи да живее с него. Животът е такъв, и да го приемаш, и да не го приемаш, и да плачеш, и да не плачеш, да виниш другите, и да се самосъжаляваш, все такъв ще си остане. Гледай си ежедневието, животът продължава и той се случва на повърхността,  а не в дълбочината на твоето самонавиване, че  всички ще умрем, но все пак ти си най-зле. А мислите са като говора – могат да се контролират. Вероятно в един момент ще ти писне да си отдадена на черни мисли, нещо ще те вдъхнови, разсмее и всичко ще се нормализира. Само помни, че и при психоанализата в миналото се търсят обяснения, а не оправдания. Ако ще търсиш последното недей да ровиш, няма смисъл. Във всеки миг можеш да намериш причина са се самосъжалиш и да заключиш, че си ужасна и животът ти също е и ще бъде ужасен. Както и обратното. Продължавай напред, пък какъвто ти е късметът. Ако проблемът е кой би  бил с такова ужасно същество като теб – вероятно някой прекрасен човек. Обикновено така става, та не губи кураж.

Според мен пък момичето се държи стоически. И постът не е хленчещ.
Това, което й се е случило, е много травмиращо за младо момиче и не е потиснала болката си.

Съжалявам за това, което ти се е случило. Не знам съвет ли се търси или да си изплачеш болката. Мога само да ти дам виртуална прегръдка и да ти пожелая да се справиш и да не падаш.
Може би един ден, когато имаш собствено семейство, празнините няма да зеят така.
Но не е хубаво да потискаш емоциите си.

Здравей,

чак се разплаках. Много силно те прегръщам, макар да не грее прегръдката на непознат, все пак ти изпращам цялата си положителна енергия.

Това са много трудни моменти. Най-трудните изпитания, които се случват в живота на човека. Никакви теории, интелигентност, дух не могат да притъпят усещанията. Преживяваш нещо, което не се преживява лесно от никой и имаш право на всичкото разбиране на света, но едва ли ще го получиш от някой. Когато се случи нещо подобно на моя партньор му казвах, че, което не ни убива ни прави по-силни. А той ме питаше за какво му е такава сила и аз нямах отговор. И плачеше, и аз плачех. Да не навлизам в теория, ето практически съвети:

1. Ако имаш някакви увлечения в изкуствата им се отдай с пълна сила - пиши поезия, свири на инструмент, рисувай. Просто изливай тъгата навън по някакъв начин. Може да нарисуваш най-черните и ужасяващи рисунки, като Гоя; може да изсвириш или композираш най-мъчната музика, да напишеш най-разкъсващите стихчета. Имаш нужда от пространство, в което да изсипваш чувствата си, такива, каквито са.

2. Минавай през тъгата, но не потъвай в нея. Плачи, истерясвай, ходи да крещиш в гората. Пак по същите причини - гневът, тъгата, горчилката да излезе от теб. Не се прави на излишно силна. Няма толкова силен човек. Преглъщането, затварянето, поемането навътре само ще навреди и ще поиска да излезе един ден, но формата никак няма да е приятна за никой. Но го прави контролирано - определено време, определено място, да е под твой контрол. Не позволявай да заеме ежедневието , съзнанието и битието ти.

3. Прочети из нета за фазите при загуба. Това ще ти даде една яснота, какво да очакваш от собствените си преживявания и усещания, нещо като план. Когато човек е наясно е малко по-подготвен, да речем. Също е и вид съпричастност, можеш, щом други могат; имаш шанс да се съхраниш, щом други са го направили.

4. Работа, спорт, учене. Това са изключително полезни дейности за преодоляване на тежки моменти. Сигурно се виниш, че не оставяш достатъчно място за уж важните неща, за тъгите си, за мислене над съдбата си. Но това  ще ти докара най-малкото самосъжаление, от което нямаш нужда. Така че с това не спирай, през това време времето ще свърши своето. Няма болка, която да не намалява с времето. Много е скоро, много е прясно, много е силно, за да си ок точно сега. Съвсем нормални са ти изживяванията, колкото и да са непоносими в момента. Мозъкът чисто на физиологично ниво разгаря огнища на активност в областта на рациото, което елиминира тези в областта на емоциите. Това е много подходящо за твоето състояние.

5. Хората са изключителни егоисти, а много често и полуидиоти. Това не е обвинение, а факт. Включи на егоистичен режим, доколкото ти е възможно, поне времено. Не искай подкрепа, не очаквай подкрепа, не се надявай и не разчитай на подкрепа. Това са моменти, през които преминаваме сами. Това е третото Божествено тайнство - смъртта. Ние, които оставаме, нямаме участие в Божиите работи, освен да помолим за милост. Ако вярваш в Господ, можеш да посещаваш неделните литургии в най-близката църква, действат успокояващо, някак пречистващо, но ако не са ти по вкуса, не се насилвай.

6. Голяма роля може да изиграе гаджето, но и неговата не е лесна. Така че прехвърляй, доколкото можеш, но главно предните точки. На финала ще знаеш този човек струва ли си за цял живот.

7. Ходи сред природата - вода, планина, трева, бъди в нея. Тя носи страхотно усещане за баланс. Ние сме част от нея и това ни влияе наистина силно. Съзерцавай, без да се напрягаш. Просто дишай и гледай.
Ако си падаш по изкачването на върхове, сега е идеален момент за това - Вихрен, Ботев, Мальовица. Физическата умора действа силно на подобни състояния. Вървиш и главата ти се изпразва от мисли. Изяждаш един боб и заспиваш. Дишаш, преживяваш.
Ако има градина, която можеш да обработваш - действай. Копай до изнемога, разсаждай, пикирай , плеви, поливай, вълнувай се за плода. Измори се, нацапай се. За физическото въздействе написах, но и на психологическо ниво това дава огромна подкрепа.

8. Намери с кого или какво да споделяш. Място, нещо или някой, на който ще изливаш мислите си. Това е в случай, че нямаш уклон към изкуствата. Може да е дневник, форум, сайт, неизпратени писма и постове, гаджето, приятели или дори огледалото. Идеята е, че веднъж изказани и описани мислите губят своето влияние върху теб самата, а отиват навън. Рано или късно ти писва да циклиш във вече казано и преминаваш на следващото. Тоест проправяш път към бъдещето си, към по-светло и спокойно място. Иначе се получава една въртележка от мислено, но недомислено; чувствано, но недочувствано, една непрекъсната недостатъчност от направеното.

Мисля, че имаш сили и ресурс да се справиш. Толкова рядко не прибягвам до съвет за психолог, а ти си от тези случаи.

Не си сама, не си единствена и имаш право да правиш всичко, от което ще се почувстваш по-добре.

Ето едно стихче за теб:

Изплакани сълзи с безбройна бройка,
препълнили със сол три океана.

Душата няма нужда от такава болка
изсипва я, дано да не остане.

Изплакана до втръс - разровен спомен,
пресъхнала от глъхнещи копнежи,

Това не са нещата от живота.
В зародиш стъпкани стремежи.

И пустота... Поглъщащо жестока.
Вини на килограм, че и отгоре,
и утрото, като че ли от камък
донася ирационален вопъл.

Но, мила моя, утрето ще дойде
ще светне слънце в босоноги стъпки.

Повярвай ми - тревогата е тленна.
Повярврай си!
Ще бъдеш.

Ще се "пръснеш" от всички непроляти сълзи и насъбрани емоции, освободи ги... Не е проява на слабост да си позволиш да скърбиш.
mimimost ти е дала добри съвети.
Ако не си чела, потърси  "Живот след загуба" Реймънд Мууди и  "Пътят на сълзите" на Х. Букай

Чувстваш се сама и без опора. Сринала си се. Страхуваш се. Тъжиш. Смяташ, че не е честно. Нормално. Времето ще помогне. Практическите съвети, убедила съм се, не действат при всеки еднакво, но разтуха трябва да потърсиш за себе си.

Мило момиче, много ме натъжи твоят пост, защото ми отвори стари рани. Загубила съм двама дядовци, една баба и баща си, който си отиде след дълго и мъчително боледуване преди три години. Няма ден, в който да не мисля за него и го сънувам много често. За съжаление такъв е живота и на всеки рано или късно се случват тези неща. Няма по—лошо и непоправимо нещо от смъртта, но трябва въпреки болката да продължим напред. Най—лошото е когато си отидат хора, които са ти били силна подкрепа, както е в твоя случай. А да страдаш по загубата на любим човек не е проява на слабост. Не се притеснявай да изразяваш емоциите си. В момента си в най—тежкия период, постепенно ще изгрее и слънце, уверявам те. Когато почина баща ми се почувствах изоставена, точно изоставена, въпреки че много отдавна нито живея с него, нито бях зависима. После пък не можех да повярвам, че се е случило въпреки че много добре знаех, че краят е близо. Липсва ми и никой няма да го замести, но с времето се свиква с тази болка и започваш да се радваш отново на хубавите неща в живота. Някой ден ще имаш собствено семейство и деца, което пък е най—хубавото нещо и огромна радост. И така, в живота има и хубаво и лошо, важното е ние сами да не си го прецакваме, когато зависи от нас. Приятелят ти пък, ако е умно момче, би трябвало да разбере в какъв тежък момент си сега. Прегръдка и от мен.

Не, бе, хич няма, разведените мъже с деца масово сами си стоят.

ММ разправя, че преди години негови приятели вземали племенника на единия от тях да го разхождат, защото забелязвали, че с малко дете с тях вниманието на девойките, насочено към тях - не само погледи, но и заговаряне, - се засилва значително.
Не говоря за младите мами, а именно за свободните девойки.

Ако мъжа хваща окото, с деца, без деца, с кучета, с костенурки, все ще го заглеждат. Ако е някой смачканяк и мухъл няма да го заглеждат. Както е и с жените. Къде тръгнахте критерия деца да слагате ...