Съпруги на военнослужещи - 13

 Стоя на перона на гара "Котлас-узловой". Чакам влака от Сиктивкар за Москва. Небето е синьо, синьо. Подухва лек ветрец. Майското слънце ласкаво свети. На фона на тази необятна синева стоят те-брезите и нежно потрепват с клони. Не съм сама. Заедно с мен са моите руски приятели-Володя и Жана, Ия, Алла и Марина. Щастлива съм, но и малко тъжна. Щастлива, защото познавам тези скромни, но изключителни руски хора, с които прекарах десет незабравими дни. Тъжна...е, когато се разделяш с приятели, винаги чувстваш и малко тъга. А всичко започна в далечната 1968-ма година.
  Бях на 17 години и живеех в София. В един ноемврийски ден, след учебните занятия, разхождайки се покрай витрините на голям магазин, кокетно се оглеждах в тях и изведнъж видях изразителния поглед на красиво момче в моряшка униформа. То ме гледаше от голяма фотография, под която прочетох: Владимир Никонов-курсант от Архангелско Морско Училище, на практика във Варна. Не усещах ноемврийския студ. Стоях като омагьосана пред снимката. Извадих училищна тетрадка и записах имената. Прибрах се у дома, развълнувана и въодушевена разказах на мама за курсанта и седнах да пиша писмо. До този момент си бях писала с няколко деца от Подмосковието, но след като започнах да уча в гимназията, кореспонденцията ни постепенно замря. Написах кратичко писмо на момчето в моряшка униформа, изпратих го и зачаках. Всяка сутрин проверявах пощенската кутия, докато един ден усмивка засия на лицето ми. Държах в ръцете си дългоочакваното писъмце. Така започна една чиста, красива и романтична кореспонденция.
 В писмата си Володя нежно ме наричаше Цветик. Разказваше ми за своя роден град Котлас, за невероятната красота на изгревите и залезите в морето, за своето голямо и задружно семейство. Баща му е бил участник в Отечествената война, стигнал със съветските войски до Виена. Майка му е останала у дома с две малки деца. Като милиони руски жени и тя се е молила да свърши тази безумна война и мъжът ѝ да се върне жив и здрав. Слава Богу, той се е върнал.През 1947 се е родила третата сестра на Володя, а през 1951 се е родил той. Най-голямата му сестра Ия Георгиевна Никонова е директор на училище, преподава руски език и литература. Изключителна жена-умна, ерудирана, мъдра. Володя ми разказваше за трудната, мъжка професия на моряка. Защо ли на нас, жените все ни се струва, че моряшката професия е по-скоро романтична?
 Аз разказвах в писмата си за това, колко е красива България, за паметникът на Алеша в Пловдив, разказвах му за семейството си, за моя по-малък брат. Споделях с него своите мечти. Исках да уча медицина. Почти във всяко писмо, Володя ме окуражаваше и казваше, че ако се готвя сериозно, ще успея. Така и стана-започнах да уча стоматология. Той искрено се радваше на успехите ми. Нашата романтична дружба продължаваше... Той често отиваше на плавания. Отсъстваше по няколко месеца. Аз не спирах да му пиша. Изпращах писмата до най-голямата му сестра Ия, а тя му ги предаваше след като се завръщаше. Наричахме я Ангел пазител на нашата кореспонденция. Много ме развълнува едно от писмата на Володя, в което ми пишеше колко много морски мили съм пропътувала заедно с него. В същност с него винаги е била моята снимка. Годините минаваха. Завършихме образованието си. Омъжих се аз, ожени се и Володя. Той вече по-рядко ми пишеше, но затова пък кореспонденцията продължиха съпругата му Жана и сестрите му-Ия, Алла и Валя. Опознавайки се открихме много сходство със съпругата му. Бяхме сродни души. Семействата ни много си приличаха. Те имат дъщеря и син, ние също. Радости, грижи и тревоги - почти еднакви.
През 1977 родителите ми заминаха на работа в Москва. По това време се раждаха децата ни и това ни попречи да се срещнем по-рано. През юли 1982 се видяхме за пръв път. Нашите приятели дойдоха в Москва. Гостуваха ни няколко дни и те си заминаха на север към родния Котлас, а ние на юг към София. Обещахме си отново да се срещнем и продължихме да пишем писма. Споделяхме радости и тревоги, проблеми и мечти. Времето в което живеехме беше съдбоносно. Дойде перестройката. Хаос и несигурност, безпътица и борба за оцеляване. Въведоха визов режим с Русия. Дружбата ни издържа на новите изпитания...
 На 12.03 2011 Володя навърши 60 години. На този ден в нашето семейство също беше празник. Окачихме поздравителен транспарант, покрих масата с бяла покривка, сложих бонбони, плодове сладкиши, бутилка шампанско. На масата поставих и неговите писма, превързани с червена панделка. Вълнението беше девет бала. Бяхме се събрали цялото семейство. В уречения час се " срещнахме" с Скайпа. Разделяха ни хиляди километри, но душите ни бяха заедно. Невероятно вълнуваща беше тази наша среща. След сърдечните поздравления и пожелания към юбиляра, аз изпях за него хубавата руска песен Ой цветет калина. Отворихме и шампанското. Отново пожелания, звън на чаши, радостни сълзи. Не усетихме как измина почти час. От тогава до днес, всяка вечер разговаряме по Скайп. На рожденият ден на Володя те ни поканиха да им гостуваме в Котлас, а ние ги поканихме в София. След няколко дни размисъл решението беше взето. По това време те не можеха да дойдат в България. Поради служебна заетост съпругът ми също не можеше да пътува, но затова пък ми подари за моя юбилей това толкова желано и вълнуващо пътешествие, за което безкрайно му благодаря! Започна трескава подготовка. Очаквах да получа виза. Какво безумие! Виза за Русия! Всичко беше готово и тръгнах. Пропътувах хиляди километри, за да се срещнем. От София до Москва летях със самолет, за да съкратя времето. От Москва, на север до Котлас - с влак. Исках да видя Русия-просторна, могъща, величествена, която познавах от филмите, да усетя тази необятност, да напоя душата си с тази красота, която се ражда от невероятното съчетание между тъмнозелените иглолистни дървета и нежните белокори руски брези.
 В купето за кой ли път разказвах за нашата кореспонденция. Моите спътници слушаха с интерес, задаваха въпроси, разглеждаха снимките, които носех. Накрая решиха, че тази история е достойна ако не за сценарий за филм, то поне за разказ. Обещах им, че ще се опитам да пресъздам историята на нашата 43 годишна дружба.
Влакът се носеше бързо напред. Аз тръпнех в очакване на тази така дълго мечтана среща и за сетен път се опитвах да си представя как точно ще се срещнем.Грееше ярко слънце и след 19 часа пътуване, влакът влезе в гара Котлас Южнъй точно по разписание - 16.31. Датата беше 6-ти май. Не случайно избрах да гостувам на нашите приятели през май. Исках да бъда с тях на един от най-големите им празници-Денят на победата, но за това после...
 Влакът спря. Зарязах куфарите в купето и скочих на перона. попаднах в прегръдките на моя приятел Володя. Дотичаха Жана и Ия. Прегръдки, целувки, въпроси...Вечерта в дома им беше празник. Дойдоха дъщеря им Марина, зетя Анатолий, синът им Алексей и внукът им Саша. Нагостиха ме с традиционни руски ястия. Говорихме почти цяла нощ...
На 8-ми май бяхме в родната къща на Володя. Празнувахме рожденият ден на синът им. Дойдоха всички роднини-сестри, зетьове, племенници. разменихме подаръци, имаше тостове, руски специалитети-рибен пирог, шашлици, шанги, блини и какво ли не. Много пяхме, разпитваха ме за България, за семейството ми. Направихме и много снимки за спомен. Освен снимките исках да съхраня в паметта си тази традиционна руска дървена къща, със зиданата печка, със самовара, с красивите перденца на прозорците, които от вятъра потрепваха като крила на пеперуда, с многото снимки по стените, с усещането за уют, топлина и сигурност, с усещането за присъствието на живели в този дом хора. Ето, тук се е родил и израснал моя приятел Володя. А "под окном черемуха калъйшется"...точно както в песента. Не можах да я видя цъфнала. Видях я по-късно, на снимка. Гледах бащиният дом с особено вълнение и се питах: колко ли писма съм изпратила на този адрес?
 9-ти май- Денят на победата! Отново вълнение и незабравимо изживяване. В парка, пред паметника на Незнайния воин се събра почти целият град. Дойдоха и ветераните. Гърдите им окичени с ордени и медали. Какво ли е преживял всеки един от тях? Колко мъка и страдание има зад всяко едно от тези войнски отличия? Колко лишения и изпепелени съдби? Колко празни домове и колко недолюбени момичета? Сълзи напираха в очите ми. Думите не стигат да опиша океана от чувства, който бушуваше в гърдите ми. Докосвайки се до тези хора и техните съдби чувствах, че ги обичам още повече и още по-силно! След тържествената част започна веселие- така, както могат да се веселят само те-руските хора. Ветеран засвири на хармоника. Застанах до него и запях. Знам тези военни песни. Възрастни жени две по две започнаха да танцуват. Това винаги много ме е натъжавало. Хората разбраха, че съм от България. Радваха ми се, поздравяваха ме. В походни кухни бяха приготвили фронтова каша. Опитахме я. Е, имаше и безплатна водка, но по 100 грама, за ветераните.
 Този ден бяхме в родната къща на Жана. В нея сега живеят дъщерята, зетят и внукът на нашите приятели. Отново се възхитих на уютния дървен дом, на подредената градина, в която моята приятелка Жана отглежда с много обич цветя и зеленчуци.
 Гостоприемните домакини се постараха да ми покажат забележителностите на Котлас. Отидохме до Великий Устюг-градът, в който живее Дядо Мраз. Видях и що е това руска баня.
За съжаление броените дни бързо отлитат. Времето не ни стигна да се наприказваме, да изпеем всички песни, да се срещнем с всички роднини и приятели. през всичките дни, в които бях с тези прекрасни хора, чувствах тяхната голяма обич, внимание и уважение към мен, семейството ми и България. За всичко това ви благодаря приятели и дълбоко се покланям!
 Преди да отпътувам помолих Володя да ми даде шепа пръст от неговия роден дом... Когато се прибрах у дома, ме съветваха да я разпилея в моята градина, или да засадя цвете в нея...Не! Толкова е скъпа тази шепа пръст за мен, че за нищо на света не бих се разделила с нея. Понякога я взимам в шепите си и усещам странна топлина... Навярно ме зарежда с енергия, връща ме назад в годините и аз се чувствам 17 годишна...
 В деня на моето отпътуване, по руски обичай седнахме за няколко минути. Спомних си, как през цялото време в което гостувах на Володя и семейството му се вдигаха тостове от роднини и приятели, чух толкова ласкави думи по свой адрес от децата им и от Жана. Тя неведнъж го подканваше: Володя, ти няма ли да кажеш нещо? Той неизменно отговаряше: Не съм готов... И ето, седим тримата и мълчим. Най-неочаквано Володя заговори. Само няколко изречения каза. Думите бяха обмислени, премерени, точни, стегнати...по мъжки.Силни думи, признания, които много ме развълнуваха, но те ще си останат само за мен. Съхранила съм ги дълбоко в сърцето си и ще ги пазя като скъп спомен...
 Вече сме на гара Котлас-узловой. Последни снимки, последни думи на раздяла. Няколко предателски сълзи се стичат по лицето ми, издавайки моите чувства. Поглеждам Володя. Срещам същия изразителен поглед на красивото момче в моряшка униформа от преди 43 години, но не на снимка, а истински, жив. Усмихвам се. Влакът бавно потегля. До мен достига гласът на Володя - Цветик, ще се срещнем отново...

Цвета Митова

Момичета, ето това е моята руска история. Много вълнуваща, много трогателна, много романтична, много чиста. Написах ви я с много малки съкращения.
Разказът е публикуван във вестник Приятелство брой 4, декември 2012 Издание на пловдивското дружество за приятелство с народите на Русия и ОНД.

Ще отговоря на всякакви въпроси, ако проявите интерес