Как да избягам от къщи?

     Чети онези, които те имат за лигле. Днес си под крилото на вашите и не можеш да се справиш емоционално с пет-шест кифли. Утре, в големия лош свят ще са по 50-60, ще се менят през годините и може да бъдат далеч по-гадни. Свиквай.
     Пускайки тема, каниш в нея всички. Следващият път бъди готова да чуеш и по-тежки думи. А ако искаш да я заключат (защото не вярвам да я изтрият), отдолу на всеки пост има едно бутонче "Информирай модератор". Натискаш го и пускаш молба за заключване.

Аз все още съм склонна на "помощ и съвети".
Не се фръцкай.
Обаче ...хем боли , хем сърби....Няма как - отива на пързалка.
Между другото - показах темата на 16 г. ми дъщеря, която също има проблеми в училище, подобни на твоите, но от по-различен характер - разбирай - всички момичета и половината момчета я мразят.
 Тя обаче е "тренирана" и има мааалко повече в главата.
Има обаче и приятели, и семейство, което я подкрепя.
За нея - 4 междучасия от по 15 мин са най-малкото, което може да изтърпи. Важен и е животът извън училище.  Предложих и да се премести,....Каза, че е прекалено добра "школа", за да лишава съучениците си от нея. 
А за теб? Кое е важно?

Здравей, мило момиче, тук повечето са те нахокали, някои с право, други явно са много отдадени на това да са майки и са забравили тийн годините.

Аз си ги спомням. Имах зверски скандали с наште. Зверски, разбирай нечовешки. Живеех в малък град, от който татко ми познаваше повече от половината. Включително имаше познати, които аз не познавах и които вероятно са му докладвали.

Целият клас ме ненавиждаше. Аз пеех Милена Славова с цяло гърло и те ме наричаха с всякакви имена. Даже не помня, дали съм се обиждала, пак си пеех. Имах две приятелки в класа, не ходех по дискотеки, не правех секс. Сега, 20 години по-късно, пак те са ми двете най-добри приятелки.

Нямахме телефони. В 12 клас не се прибрах три дни, запознах се с някакви много "арт пичове". Пееха и записваха рап и хип-хоп. На третия ден ми доскучаха и се прибрах. Наште нищо не казаха. После единият от арт пичовете се самоуби, другият умря от свръх доза, след като даде първо на гаджето си последната доза, после на сестра си. И двете умряха. Ама много бяха арт, наистина. Много им се кефех. Сега знам, че са били пълни боклуци и се чудя как да предпазя детето си от подобни. Знам, че ти е рано да мислиш за това, както и знам, че няма да мога да спра детето си да си мине пътя.

По едно време се сетих, че единственият начин да се измъкна от наште е да уча и да стана студентка. Учих мнооогооо. Изобщо не общувах с никой, най-малко с тези неразбрани мои родители. Даже не ходех на курсове. А, да, и мислех че парите са голямо зло. Също мислех, че дипломите нямат никакво значение. А истината, която по-късно разбрах е, че парите могат да се ползват за много яки неща, а дипломите са доста пряк път за това.

Като си почивах четях книги. Много книги изчетох, почти цялата класика. Живеех в света на Скарлет, на Джейн Еър, на Меги Клиъри. Мечтаех за изпепеляващи любови, а трябваше да уча математика до втръс. Исках да уча литература, слово, език, а учех математика. Пак наште бяха виновни. Исках да кандидатствам във Варна, наште ме пратиха в София, без особен шанс за спор. Много им бяха сърдите, ама много.

После станах студентка и... мечтите се сбъдват - далеч от наште, без да ми се налагам да бягам. Обаче защо мечтите не отговаряха на мечтаното? Беше много весело, забавно, различно, дивашко, но почнах да разбирам наште. Почнах да разбирам, че те късат от залъка на сестра ми, за да се забавлявам аз. Те знаеха, че студентството е голяма забава. Почнах да  си мисля, че май не е много честно, и почнах работа. Никога няма да си забравя първата заплата. Купих си един шоколад и един кифленски потник. В края на седмицата един месец работа, беше в касата на кварталния бар. И така... тръгнах си по пътя.

Последно, 20 години по-късно имахме събиране на випуска. Едно от най-лелеяните ми момчета седна до мен. Даже не смеех да мечтая за него в 12. клас. Ама най-големият пич - много вървежен, много отворен. Имал син на 18, развел се. нямал дом. Имал и дъщеря, на която няма какво да даде. Искал тя да учи, ама не и вървяло училището. Слушах, слушах и благодарях за родителите, които имам. И, между другото, разбрах че съучениците ми не са ме мразели, само не знаели как да ми кажат да спра да пея, защото било мноооогооо фалшиво.

Та, така - натисни си парцалите, пускай покрай ушите, учи яко да влезеш някъде (за да избягаш легално) и знай - нищо не е такова, каквото изглежда и нищо не е вечно.

Щом не смееш да не ходиш на училище, без знанието на ваште, силно се надявам, че няма да посмееш и да избягаш. Това е една криза на възрастта, облечена в много ярки краски, която няма нищо общо с действителността.
Вярвам, че ще се справиш. Чака те нещо много яко, не го изпускай, само устискай. Не се попилявай на финала. А, ако много държиш, може да ми пишеш на лични, все ще измислим нещо. Стискам ти палци.