Ще го нарека "Принцеса Несмеяна" - първо това не е никаква принцеса, а най-обикновено разглезено момиченце, което много иска другите да го мислят за принцеса. А е Несмеяна, защото дори да се усмихва понякога, усмивката й е кисела, а устенцата си остават вечно нацупени.
Това момиченце си седи на високото прозорче в картонената си кула и чака уличните хлапета да го забележат и да му се поклонят. Но това никога не става, защото те са прекалено заети да си играят в калната локва в ниското и дори не вдигат очи към това чудно слънце, решило да ги дари с някой от лъчите си.
"Хм, какви бедняци, те дори не могат да си играят хубаво, те дори не знаят какви скъпи играчки имам аз!".
Понякога, обаче, играта става много интересна и принцеса Несмеяна, която все пак е дете от плът и кръв, а на децата винаги им се играе, решава да се включи. Отива с нацупените си устенца и колосаната си якичка при тях, застава на ръба на локвата и започва лекичко да се върти. По някое време едно от по-грубите момчета й изръмжава: "Разкарай се, че пречиш на играта!".
Това просто не може да бъде, каква е тази нечувана наглост! И за да запази своята чест, принцесата тропва с краче в локвата, с риск да се оцапа, и казва: "Хм, ама че бедняци! Не виждате ли, че съм принцеса, не виждате ли колко са черни ноктите ви и колко са мръсни галошите ви? Виждате ли моите лачени обувчици, вие никога няма да имате такива, нали знаете!".
Хлапетата отдавна не я слушат, залисани в играта си и за пореден път не й обръщат никакво внимание. Тогава тя се фръцва и се качва отново върху картонената си куличка, като си въобразява, че е кацнала на самия Олимп.
