Спомени от 1996/97 година

още недипломирала се, бях започнала работа в провинцията. Помня, че при едно до връщанията ми до София, носех хляб за някого - имало е купони.
заплатата ми беше 3 долара, ама и идваше с 5-6 месеца закъснение. Мои приятели са правили тайно от майките си сандвичи да ми носят, или компоти от мазето.
помня някой, който се връщаше от Гърция и носеше пълен багажник памперси и превръзки за близки и познати.

Била съм на 16/17 тогава.

 И ние имахме заведение, но най-добрите години бяха 1991-1994 През 1997 и аз работех в него през уикендите и лятото.

Помня, че през 1995 за първи път в живота си се почувствах бедна, разбирах през какво минават родителите ми и няма да го забравя лесно. Спасиха ни донякъде спестяванията в долари от работа в чужбина и бизнеса , но не беше същото.

1996 ни напусна и баща ми, та ясно си спомням всичко все едно е било вчера. Две години след 1997 заминах в чужбина.

За съжаление, 90% от присъстващите на стачките бяха именно такива, купон да става. За това и на финала нищо не стана. Никой нямаше идея, позиция, интересно беше да си просто в опозиция и да скачаш.

Много неща помня и аз, не приятни, памет имам, не е къса, затова сега ме е яд, че света отива на война, точно когато ние започваме да получаваме поне малко нормалност. Ние не можехме да пътуваме и да видим свят, защото нямахме възможност, нашите деца няма да могат да пътуват, защото се гърмят бомби по летищата.
И изведнъж се оказва, че всички са имали долари някак. Аз долари нямах, работех за левове, които тичах да обръщам в долари всеки ден, за да си платя наема. На наем бях, защото бях завършила вече (гимназия), трябваше да съм самостоятелна. Общежитие на местен тогава не помня защо ми отказаха, после и работодателя ми каза, че не иска студенти, та се наложи да прекъсна. Завърших 20 години по-късно.

Подли същества има винаги и навсякъде, стремежът да прецакаш е заложен в човешката природа. Не знам само защо толкова често на нас ни се случва. Като чета хората в нета и като гледам в реалния живот , едните нямат нищо общо с другите.
Аз завърших гимназия 97, започнах студентството и си беше купон, но не мога да кажа, че е било хубаво. Баба ми изтегли всичките си спестявания и ми даде парите, стигнаха ми за един чифт очила Моят мъж, по това време все още не се познавахме, но по същия начин със спестяванията на техните си купил един чифт дънки. Но тези, които са получавали пари в долари, наистина са си пооправили живота. Един колега по това време е купил апартамент, дал го под наем, но наемът е бил в долари, за няколко месеца е изплатил апартамента 

Има едно проклятие за живот в интересните времена.

Като се замисля, аз не съжалявам, че имам спомени за товз време. Макар, че тогава не мислех така.
И от хепи соца имам спомени, макар и детски.
И от днешна гледна точка, давам си сметка, че аз съм един богат човек на изживявания, спомени, динамика и челен сблъсък с хора, събития, промени и история, които са ме формирали в това, което съм като личност и характер от една страна, а от друга ми дават гледна точка за света и живота, генерално, житейски,  която е трудно постижима, ако я придобиваш в уроците по история или художествената литература.
Моята дъщеря, вероятно ще живее в друго време, тя е друго поколение, със своите собствени парамстри, но моето поколение, изгубеното, така наречено, поколението, което в своето детство и ранната си младост беше хвърлено от събитията на вълците, в една ужасна и сурова действителност, където нямаше никакви параметри, на които да се опреш, всичко се срутваше наоколо, всяка заповед беше предпоследна и не по-малко важно, нямаше никаква подготовка.
В същото време, провокирано от липсата на светлина в тунела и бъдеще с ясно очертани и подредени параметри, правила, закони и механизми, в този период от време, съществуваше една много особена форма на живот и забавление, която днес тотално и напълно липсва. Живот, сякаш няма утре. То нямаше "утре". Животът беше днес и сега, кръчмите се пукаха по шевовете, баровете и дискотеките, домовете, кварталните пейки дори, навсякъде цареше една еуфория, песни и танци на народите, изобщо пиянството на един народ. А, за парите, о, пари имаше. В целия този хаос, имаше всякакви  механизми, които генерираха чудовищни суми, от югоембаргото, кражби на автомобили, наркотици, смени на източни и западни марки, внос на дрехи от Турция в багажниците, трафик на хора по границите, изобщо източниците на пари бяха много и лесни. Някои ги генерираха в капитал и положиха основите на бизнесимперии, други, даже повечето ги пръскаха със същата лекота, с която ги бяха изкзрали, охотно ги споделяха с останалите и всички се въртяха в един безумен кръг, около собствената си ос, за да не изпуснат и една секунда от скъпоценното "днес", защото не се знаеше какво ще стане утре, а за много от тях, нямаше дори утре. Пръсваха им мозъците навсякъде и всякак. А те го знаеха много добре. Но това е друга тема.

Подписвам се под всяка дума от този пост. Едно към едно това са и моите спомени и възприятието ми за тях.

Чак забавления до премала и живот само за днес не е било за всички. Някои нямахме пари за ходене по кръчмите и не сме участвали в пиянството на един народ, а работехме на две места, за да си платим наема. Прекалено малки и никои сме били, за трафик на наркотици и лесни пари от кражба на бензин, но и достатъчно големи, за да трябва да работим.

Точно
Не всички бяха престъпници като описаните от Ази
Някои гладувахме, за да си платим наема с мизерната заплата
Ама и през ум не ни е минавало да крадем гориво и подобни описани шмекерии
Гледахме да работим извънредно, за да вземем 20% отгоре

А по кръчмите ходеха главно колегите, чиито майки им пращаха буркани, та имаха поне спестени от храна за някоя друга бира. Аз на заведение в онези години не съм припарвала, просто не можех да си го позволя. Не закусвах, обядвах половин геврек от лелята пред Мин. на земеделието до вестниците, другата половина си я носех вкъщи за вечеря.

Е, ние нямаше какво да ядем. Буквално.
Нямахме село.
Бащата на приятелката ми беше внесъл хайвер с контейнери.
Хайвер! И ние, като по заповед на Мария Антоанета, като нямаше хляб, хранехме се с хайвер.
И циганска баница.
Оттогава не понасям. Нито хляб, нито хайвер.
И мога да не ям с дни.
Гледката на претъпкан хладилник ме ужасява. В огромния ми хладилник живее обичайно бутилка шампанско, сирена и плодове.
Мъжът ми, обратно, идва и го тъпче. В момента, в който му видя гърба, аз го изпразвам и свеждам до гореописаното състояние.

Всички от изгубеното поколение имаме своя печат.

За сметка на това, аз до ден днешен пазя умението да се забавлявам като за последно. Нямам абсолютно никаква необходимост от алкохол или храна, или друго, за да се забавлявам. И до днес в бар или дискотека, парти, чаша вода ми е достатъчна. Дори в ресторант. Просто храната не ми е ценност и не ми е важна.
И онова идиотско усещане, че сякаш няма утре и животът не е сериозна работа.
Плановете за бъдещето ме разсмиват. Наричам ги намерения.

Престъпници, казвате. Това са малко странни понятия за мен. Друга екстра от онова време. Все пак, като няма закон, няма и нарушаване на закона. А закон нямаше. Имаше хаос.
В същата листа ми се нареждат и олигархичните структури, генерирани от трансформирането на политическата власт в икономическа. Които пък си пишеха закон, за да си обслужат интереса, после го променяха, след като си свършеха задачките. Закони се пишеха буквално за определени лица.
Все едно аз да искам да те ограбя като крайна цел и си пиша, че е съвсем в реда на нещата Аззи да вземе на Пенка парцела /примерно/, после да вземе няколко милиона кредит от определена банка, пак примерно, после кредита да се дематериализира като с вълшебна пръчка, понякога и заедно с банката, пак примерно и хоп, всичко е законно. Накрая Аззи е фабрикант, а Пенка с пръст в устата. Адски първосигнален пример давам, да не се хванете да го анализирате.

И спокойно мога да кажа, че в основата на всяко голямо богатство стои престъпление. Каквото и да ми обясняват по телевизията. По точно да обясняват на другите.


Но все едно, това са чудовищни теми, с милион аспекти, аз мислех, че се ограничаваме със собствените си спомени и усещания.

Интересен прочит. Колко сме различни. Аз правех много планове и отказвах да живея ден да мине друг да дойде. Благодарение на плановете не изпаднах от влака. Много хора около мен пропиляха шансовете си с пускане по течението.
Нашето поколение не мога да нарека загубено, защото реално всеки се припозна и намери някъде-кой сред клошарите, кой сред избягалите, кой сред престъпниците, кой сред обикновените хора. Просто им се даде шанс да бъдат кой какъвто си избере.

Azzy, ще ме прощаваш, но не е така
Хората имат морални устои и са наясно кое е престъпление, въпреки че според закона не е
Липсата на закон за нечие престъпление не го оневинява от морална гледна точка

Иванула, безпорно това е интересното на подобен период от време.

Мъжът ми, примерно, когато съм го питала защо не е завършил висшето си образование навремето, по-точно той го е завършил, но не се е дипломирал, той ми отговаря, че е трябвало да избира, или да прави пари, или да учи.
Защото, в крайна сметка, въпреки всичко, тогава страната е с огромни празни полета от икономическа гледна точка и огромни дефицити, които предполагат лесно и бързо замогване, ако ще и дрехи от Капалъ чарши да внасяш и да ги продаваш направо от багажника.
Като от онзи стих на Киплинг "...да запълниш хищната минута със шейсет секунди спринт".
Та в този ред на мисли, моят мъж е използвал това навремето, за да положи основите на своя бизнес и аз мисля, че е бил прав. Всъщност, сигурна съм, че е бил прав.

И "изгубеното поколение" не е мой термин. А социологически.
Аз вече мотивирах, че за мен не само не е изгубено, а е твърде богато това поколение.
От гледна точка на изживявания и широта на мирогледа.

Съгласна съм. Точно това казах и аз, не си ме разбрала. По точно, аз не се изразих добре.
Поради същото, имам собствена оценъчна система за това понятие.
И независимо, че има хора, които с днешна дата твърдят и се бият в гърдите, че всичко им е законно и престъпления не са извършвали, по мое, собствено мнение, те са престъпници. Де факто.
Независимо, че де юре не са.

За заведения и ние пари нямахме, но квартирата ни беше Аврамов дом - самостоятелен апартамент в центъра, с 40 квадрата празен хол - всички приятели си чукаха среща при нас, защото знаеха, че след 19ч. поне един си е вкъщи. Някои после продължаваха по кръчмите, други оставаха на спагети и боб плакия или просто на гол липов чай. Нямахме столове, седяхме на катушки от кабели, но моабетът и музиката вървяха отвсякъде до ранни зори. Колко непознати са ни минали през квартирата и после са ни останали добри приятели...  Двете ми бивши съквартирантки от София редовно идваха за уикенда - съберат за билети за влака /бяха дребни левчета/ и в петък вечер дойдат, в неделя ги изпратим обратно на гарата, поне два дни знаеха, че ядене и весело им е осигурено. Така и не виждаха много от града, но пък пътя от гарата до квартирата го знаеха наизуст.
Млади сме били, по 3-4 часа сън ни стигаха за да сме в кондиция на другия ден. И не че сме били някакви супер оптимисти, но бяхме убедени, че ще се оправим някак. Точно в онези години изобщо не съм и помисляла за живот навън, толкова приятелство и топлина имаше около нас.

Сестра ми беше студентка тогава, с компанията й вечер висяха, по на едно кафе или бира, по 3-4 часа в кварталното барче. За друго пари нямаха, зимата навън не се стоеше, нито пък да се чучнеш с мама и тате вкъщи.

Наистина си бяха интересни времена и всеки можеше много да научи. Зависи, разбира се, кой на каква възраст е бил.  Със сигурност да видиш как всичко, което си мислиш, че имаш, не струва нищо, че животът ти се променя стремглаво и нищо не можеш да направиш, остава отпечатък за цял живот.
Azzy, извинявай, не разбрах връзката с цитата. Това ми е едно от любимите стиготворения и не го виждам в сравнение с търговията от Капалъ чарши. Между другото парцалките по това време масово ги носеха от разни складове от Одрин и не знам защо така се наложи този израз. Когато за първи път отидох на Капалъ чарши в Истанбул, се изумих колко грешна е била представата ми.
За далаверите и парите, които някои натрупаха, сигурно всеки може да сподели. Сигурно са се чувствали принудени, сигурно са намерили начини, които са изглеждали легални. Мои много близки се замогнаха внезапно, основна причина беше югоембаргото ( в годините преди 97) и предимствата на поста, който заемаха. Тогава не съм го разбирала, доста по-късно ми се изясни картината.
След всичко, което сме видяли, преживели, започвайки от живота преди 89, после купоните в началото на 90 и зимата на 97, мисля си, че основното, което остана е, че няма нищо сигурно. Животът такъв, какъвто го познаваме, може внезапно и безвъзвратно да се промени. Хората да постъпват необичайно, дори неприемливо. И понятието за морал да изглежда различно. Нищо сигурно няма.