Как спасихте брака си

Брак не съм имала, но съм се чувствала неудовлетворена и необичана.
За мен спасение няма. След като човекът срещу теб те е приел за даденост, рядкост са случаите, когато изведнъж поглежда с нови очи на връзката ви. Може да има такива, просто аз не съм видяла досега. Всяка мярка, която взимах, даваше временни резултати. И под временни, визирам траещи по-малко от седмица.

Подкрепям Seerose, на същото мнение съм.

Да. С ръка на сърцето мога да кажа, че ние отидохме до ада и се върнахме обратно. Под това имам предвид връзка, в която в даден момент не беше пощадено ничие достойнство, имаше целенасочено физическо, емоционално и психологическо насилие, мерене на сили и налагане на мнения и гледни точки, месене от доброжелатели и много, много натрупан гняв, отчужденост, омерзение, болка, разочарование и ненавист.

Към момента сме си най-близките хора на света. Истински, дълбоко загрижени един за друг и за децата ни. Дълбоко радващи се на всеки момент прекаран заедно с много нежност, разбирателство, компромиси и подкрепа.

п.с. държа да подчертая, че не давам историята си за пример на каквото и да било. аз съм последната жена на света, която ще агитира някой да стои дори при само едно от наличните гореизброени

А защо да искаш да спасиш нещо в което се чувстваш неудовлетворена? Какво точно спасяваш? 

Babunka, а как успяхте да го постигнете,как си върнахте взаимното доверие, уважение и любовта?
In4i, четох някои от мненията ти в друга тема и до голяма степен съм съгласна с теб. Искаше ми се да видя и доказателства за другата гледна точка, от собствен опит, не теоретични. Кое може да бъде компромис и кое - не, къде е границата между да се бориш за брака/връзката си или просто да търпиш, за всеки е различно.

Спасяваш чувството, което изпитваш към човека.
Спасяваш и това, което сте постигнали, и бъдещето ви заедно.
Заслужава си да се опиташ, а дали ще успееш, е друг въпрос.

TafTaf, простихме си. Но и искрено, с голяма болка и срам потърсихме извинение един от друг за всичко казано и сторено. Истината боли, но освобождава, казват - вярно е.

И в най-тежкия ни, наситен с агресия и отчужденост период забременях с първото ни дете. То беше лъч светлина в живота ни. Моля това в никой случай да не се разбира като агитация за оправяне на отношения с дете. Това, на което искам да наблегна е това, което детето символизира, а именно - желанието на двете страни да имат общо бъдеще. Или поне така го възприехме и двамата. Като неочакван знак, че има причина да сме заедно и че има много по-важни неща от постоянната битка за надмощие. Защото в самата си основа - всички конфликти са това: кой ще се наложи, кой ще излезе прав, кой ще си върне с лихвите за нараненото его повече. Децата измиват натрупана мръсотия по душите ни с невиността и чистотата си, защото ни показват, че въпреки цялото зло, което сме причинили - една чиста душа е способна да ни обича и да ни вярва безрезервно...И това е животопроменящо..

В продължение на един дълъг и труден период той спечели доверието, уважението и любовта ми като баща на детето ни, а това възстанови доверието, уважението и любовта ми към него като мъж. Същото важи и за неговото отношение към мен - първо ме обикна като майка на детето си, а после - отново като жена.

Към настоящия момент дори не си повишаваме тон, не спорим и нямаме никакви разногласия...Аз се научих да замълчавам, а той - да се контролира. И някак си..срамът от преминаването на всякакви граници не ни напуска, за да ни напомня какви не искаме да бъдем никога (отново), защото животът не ни е даден да издевателстваме едни над други, а да се смирим и обикнем без скрити желания да доминираме над другия или да го променяме към нашата представа за по-добро. 

Няма спасение ! Има самобичуване и принасяне на жертва на спокойствието и бъдещето . Умираш бавно и мъчително. Търсете любовта някъде на друго място 

Аз не знам какъв е твоя случай и дали питаш теоретично кога си заслужава да спасиш нещо. Лично аз с първия си брак нещата, които ме отказаха от него бяха системна незаинтересованост, безотговорност към семейството и детето, пиянство, просташко поведение и множество публични изневери (да се разбира не ги криеше) както и веднъж се опита да ми посегне (сега друг е въпроса, че за малко не го убих след това).
Лично аз бих спасила брак,в който има временни сътресения - като криза на средната възраст, или останал без работа и изпаднал в депресия, или пък някаква мимолетна изневяра просто по стечение на обстоятелствата, дори и дълги периоди без секс не са повод за сътресения ако отношенията са нормални и човека до теб показва чувствата и загрижеността си.
Не бих направила компромис обаче за системно пиянство, посягане, удряне, побой, или редовни изневери с тази и онази. Компромиси и към системно лентяйство също не бих толерирала, както и неуважително отношение към мен или децата, патологична ревност (това няма лечение, а може да доведе до големи трагедии).

Чувстала съм се необичана, влюбих се в един колега, за щастие несподелено. Към момента съм избрала удобството на брака. Надявам се да не се влюба пак в някой защото съм наясно, че на този етап пак ще е несподелено. Някак не вярвам в голямата любов. Приемам го живота такъв какъвто е. Спокойна съм в момента.

babunka много интересна история

С търпение,  прошка,  компромиси и от двете страни. И най-вече с много любов,  загриженост,  внимание и промяна от негова страна. Ако не се чувствах толкова обичана,  досега да съм сложила край. Е,  от моя страна много изоставам в сравнение с него...  Но, поради проблемите с детето винаги имам "едно на ум". Има неща,  с които не може да се правят компромиси. Много познати казват,  че съм тъпа,  че съм още с него,  но щом като има място,  където си обичан с детето си,  то тогава това място е твоят дом. А,  за мен,  рядко може човек да намери тази обич на родния родител към детето си,  в друг човек,  особено на дете с проблеми,  когато има много грижи, средства и безсънни нощи свързани с детето. За мен,  тази негова любов и грижа към нас с детето е спасяваща. А, от моя страна може би най-вече търпението,  прошката и признателността.

На мен някак ми е трудно да повярвам, че човек, способен на физическо, емоционално и психическо насилие се превъплъщава в добър, мил, любящ и нежен индивид.
Не казвам, че не е възможно, просто аз за моя половин вековен живот още не съм срещала подобно ...чудо.Насилниците винаги си остават насилници, дори и под друга "кожа".

Не ми се е налагало да спасявам приключили, отровени взаимоотношения.Силно се надявам и да не ми се налага....доколкото се познавам, човек способен да ме тормози и бие, няма никакъв шанс за втори шанс.
Донякъде съм съгласна с     това
като зависи в каква степен са "отклоненията".И основно, дали виновния има желание за промяна.

Ние преживяхме такава криза.... Вярно, не бяхме женени още, но връзката ни беше в седмата си година. Много тежко... Отчуждение, чувство на даденост, професионални ангажименти, които ни отдалечиха един от друг още повече. Аз потърсих нещо навън, за него не знам. В един момент дойде великия срив, в който и двамата търсехме смисъл във връзката ни, но не го намирахме. Бяхме с по един крак навън пред прага на дома... Дълги разговори, много сълзи...докато просто дойде момента, в който трябваше да сложим картите на масата и да решим. В един момент човек си представя живота без половинката, поне при мен беше така. И тогава просто видях, че аз няма да мога да живея без този човек...както и той без мен. Простихме си грешките, обсъдихме бъдещето...преглътнахме обидите и продължихме. Вече 13 години сме заедно, няма и помен от лошото, което сме преживели. Има само любов, уважение, обич... Ние успяхме, не знам...може би това е истинската любов. Въпреки допуснатите грешки, да осъзнаеш, че си готов да простиш, да признаеш пред себе си, че не можеш да дишаш без този човек и да направиш всичко по силите си, за да опазиш любовта.