Как спасихте брака си

И ние преминахме през много тежък период, подобно на Бубанка. Накрая се разделихме за известно време. И във времето, в което всеки беше сам, преосмислихме всичко. А той промени много неща в себе си и целенасочено продължава да го прави.
Винаги има шанс, ако наистина се обичате и има комуникация по между ви.

Аз не съм виждала успешен втори шанс особено след като "почвата е натровена" (с пренебрегване, омаловажаване на другия, раздори, неуважения, да не говорим за изневери), но ако казвате че се е получило (и то премерени жени с реален поглед върху нещата, доколкото съм забелязала) това е твърде интересно. Обяснявам си го само с това, че реално никога не сте охладнявали истински към тези мъже, до необратимия етап на пълното неуважение. Но как сте успели да сте градивни, не мога да си го обясня.

christina1980, току мине не мине и споменеш въпросния колега (миналата година по това време помня същото включване). Каква е била тая тръпка, какво е било това чудо  

Работим заедно всеки ден го виждам. Учудващо е че на някого му е направило впечатление. А и не съм го пробвала, само си го гледам. Много ми е помогнал в работата, трудно ми е било, разчитала съм на него, малко хора в живота ме подкрепят и разбират и много се впечатлявам когато някой ми подаде ръка. Общо взето съм научена, че все съм виновна. Разстрой ме, не съм очаквала, че някой ми следи публикациите.

Не ги следя, просто помня като слон, какво да се прави, сетих се това

Няма лошо, само ми стана малко мъчно, че още ти е в главата.

Бабунка, интересна история. Звучиш ми като психотерапевт. Кризите и тяхното преодоляване ни правят мъдри и ни дават опитност и знания, които професионалстите трупат с много четене  и време.
А умението да прощаваш е наистина велико и достойно качество. Да се смириш пред другия е най-силното оръжие и подкопава съпротивата му. Често агресията ни е защитна стена, която издигаме все по-високо и здраво между нас и другия. Под агресия имам предвид не само физическата проява. Агресия може да бъде и просто една умишлена промяна в поведението. Всяко затваряне е крачка към стената. Простиш ли, остваш гол, но не уязвим. И ако човекът СРЕЩУ теб е наистина стойностен той отново става човекът ДО теб.
Имахме един преподавател по Семейно право /аз тогава бях на 20, като го слушах/, та той все цитираше с ирония и си кривеше смешно лицето - до вчера един без друг не могат, днес не могат да се понасят. Това при развода.

Nesiha, perunika - както казах, аз силно протестирам да съм инстанция по който и да било въпрос свързан с лични и интимни въпроси и отношения. Но понеже съм наясно точно колко безумно звучи отстрани да се 'върнеш' преминал граници, които биха потресли всеки нормален човек, говоря за тези теми. Защото, както написах, срамът от това, което си бил в даден момент, никога не те напуска...и именно той е катализаторът на това да простиш. Защото ако ти самият си причинил толкова зло някому и очакваш той да приеме логичните ти доводи на 'ти ме предизвика', значи и той заслужава твоята прошка и приемане.

В младостта никой не иска да се съобразява, да отстъпва, да приеме другия с нужното уважение. Считаме за въпрос на чест да стане на нашето. Да убедим другия в правотата си. Иронията е, че дори когато обсъждаме конструктивни теми (моногамия, помощ вътре в двойката, несподеляне на лични проблеми навън и т.н.) е продиктувано единствено и само от користност и желание да наложиш 'правилното' мнение. Затова и често е посрещано на нож от отсрещната страна, която не толкова иска да търси нещо навън, колкото усеща посегателство върху личната си свобода и избор. Но когато и двамата дораснете да говорите като равни и да гледате в една посока, тогава и най-голямото разногласие е тема на лек, кратък и дори приятен разговор на различни гледни точки. И това обогатява.

За който иска да придаде малко по-реален облик на дълбочината на фактите:


Не съм психотерапевт, въпреки изкарани два семестъра философия и един псхология. Неволята ме е научила на много неща. Не обичам да давам окончателни и крайни становища, но отново ви казвам  - в основата си, всички конфликти, са сблъсък на егота и воля за налагане. Малко хора ще отблъснат протегната към себе си ръка и отворено сърце за искрено сдобряване (говоря за любовници/партньори; за съжаление в родински план е доста често срещано, но там винаги има явна борба за надмощие над младите от страна на по-възрастните, което пак е его). Повечето хора правим кардиналната грешка на зацикляне в 'защо на мен' и настояване да получим отношението, което знаем(!), че заслужаваме. Но дали? И, по-важното, какво даваме на другия докато настояваме за полагаемото ни?

и едно последно допълнение: говоря за себе си, но съм останала с впечатление, че това важи за почти всички списващи в този форум, а и за хората изобщо: чуждата мъка ни трогва дълбоко, готови сме да подадем ръка, да разберем, да сме съпричастни дори на хора, извършили тежки грешки и да твърдим, че всеки заслужава нов шанс. Но що се отнася до най-близките ни, често не прояваваме същото разбиране и склонност да признаем и простим за техните грешки и нашите такива спрямо тях.

Бабунка, точно така е. 
Особено в частта за егото.
Хората често се влюбват в представата, която другият има за тях и когато тя се промени започват проблемите и налагането един върху друг.

babunka - абсолютно. При вас определено явно е бил по - тежък случая, радвам се, че сте се справили. Уважението е една огроооомна част от решението на проблемите. Лиспва ли уважение - нищо няма да стане.

Точно и ясно... При нас, може би аз като по - младата (разликата ни е 9 години) усещах точно вид посегателство към личността и свободата си и сигурно това беше основната причина за разрива. В случая, обаче аз явно дораснах по - рано, защото наистина започнахме да гледаме в една посока (въпреки възрастовата разлика) и дори сега вече разногласията (когато ги има) се решават абсолютно по описания от теб начин, като никой не подтиска себе си. 

Аз имам вътрешна убеденост, че обичат ли се двама души, могат да се справят с всичко.  Нямам такъв опит обаче. Но го вярвам. Виждала съм го в една близка двойка, на по 50 години, които се обичат много. Преживяха кризи, отчуждение, раздяла, смърт на дете, единият искаше да замине в чужбина за постоянно, но уви - от десет години насам са все спокойни и щастливи. Няма напрежение, няма борба за надмощие, смириха се и се обичат много.  Да са живи и здрави!  
Знам, че babunka   просто си сподели историята, уважавам искреността й и се радвам, че е щастлива сега. Но аз съм патила от психически тормоз, имало е веднъж и физически. И за себе си знам, че не съм увредена от случилото се, даже съм имала духа да отвърна. Но ми се иска някакчисто човешки да знам в коконкретния й случай - как намери сили да простиш на някой, който ти е посегнал? И наистина не те съдя, нито се заяждам с теб, вероятно съм просто удивена как всеки се е променил.

Ние преминахме през труден период, когато и двамата станахме раздразнителни, започнахме да се дразним от постъпките на другия, ядосвахме се от дребни неща, карахме се всеки ден, обиждахме се. Тогава аз се промених, смирих се. Просто спрях да му правя забележки, да го подтискам и обиждам. Той като "образа в огледалото" ми отвърна със същото. Това беше едно от най - големите изпитания през които преминахме успешно. В тази ситуация много ни помогна да намерим вътрешен мир и спокойствие и да продължим "новородени" напред.

Ако трябва да съм честна - мен ме потресе повече емоцоналния тормоз, на който бях подложена. И първоначалната му позиция на 'е, какво толкова'. Всеки може да си изпусне нервите, а по отношение на физическото посегателство, много ме е срам да го призная, но не му останах длъжна. Той пръв ми прости, което ме засрами още повече, защото знаете колко злобна може да е една наранена и отхвърлена жена. Каквато обида има съм я чула от него и това ме нарани повече от епизодите на саморазправа. В момента, като погледна назад, има месеци и дори години, които ми се сливат в една протяжна мъгла на безнадеждност и толкова огорчение, че ушите ми заглъхват и ми се завива свят.

Простих в момента, в който го пожелах, давайки си сметка, че продължавах да захранвам гнева и негодуванието си спрямо случилото (ми) се от чист инат и егоизъм (защо на мен? от къде на къде на мен?) , за да мога да "го накажа" за това, което "ми причини" според мойте морални норми и разбирания за редно и нередно. В процеса на изравняване на сметките аз го нараних, в някои отношения, дори повече отколкото той мен, но това, вместо да ми донесе "заслуженото" чувство за възмездие, ме озлоби още повече. Не е човешко да връщаш и да съдиш - винаги се увличаме твърде много...

Светът е пълен с тежки, покъртителни истории на хора, преживели толкова много загуба...На децата си по ужасяващи начини, на близки и любими хора. Ако толкова много са способни да простят на някой умишлено отнел живота на любимо същество, толкова ли следва да е трудно на останалите да простим едно пикливо наранено его?

И както е отбелязала Exquisite - простих също така в момента, в който спрях да се "боря" с човека срещу мен, за да бъде това, което аз вярвах, че е и което смятах, че трябва да е и почнах да виждам човека, който е и да се уча да живея с него.

Добре, бабунка а не ти ли хрумна да го напуснеш, при всички тези "месеци и дори години" които са ти били толкова тежки. Толкова ли го обичаше тоя мъж!
А иначе щом прошката е била взаимна, ми е по-разбираемо.

Разбира се, Nesiha. Но, подобно на описаните тук няколко ситуации на сами жени, без подкрепа, в чужбина и без път назад - понякога е трудно да си вдигнеш чантите просто така. От разстоянието на времето, бих казала, че най-големият проблем е синдромът на жабата и леко затоплящият се котел - нещата не стават ужасни и нетърпими една сутрин, за да реагираш на момента. Дозата гадория се покачва леко, постепенно, за да имаш време да свикваш с новото статукво и все повече да потъваш в пасивност и апатия.

Бих казала (за себе си), че в един момент дори не ставаше въпрос за обич (както написах), а за твърдо, осъзнато решение, че не желая повече да участвам в тази взаимна борба за надмощие и пречупване на другия. Обичта дойде/се върна впоследствие. Първо дойде едно непримирение с провала на нещо, което само по себе си, има потенциал да бъде просто една здрава, нормална връзка.

Нека се поправя, за да не звучи толкова невероятно: самите периоди на насилие (под каквато и да е форма) бяха в разстояние на, може би 5-6 месеца. След това отчуждението продиктува злобни, хапливи коментари, взаимни обвинения и отчужденост, като и двамата просто карахме по инерция, защото бехме свикнали няколко години (2, почти 3). От това, по-малодушно, здраве му кажи, но може би неволно разкрасих продължителността на агресията, но аз просто приписвам към нея и всякакви ситуации, където целенасочено хапеш някого, където го боли с думи. Разбира се, че ако ескалациите не спрат и насилието продължава с години, не виждам причина никой да остава. 

Бабунка, вашата история наистина е невероятна. Но явно въпреки всичко много сте се обичали.Аз не мисля, че бих могла да мина през това, което сте преживели.Разковничето сигурно е любовта, но при такива отношения (дори да не е толкова крайно) не знам как хората я намират в себе си. Примирението е друго и винаги може да избухне като бомба със закъснител.

babunka, хората са много различни, ето при вас се е получило някак.

Аз не мога да продължа никога с човек, който истински и знаейки, че ме наранява, го е направил. Няма смирение на земята, което да ме накара да съм с него. Историите за разделени хора, събрали се отново, ме притесняват и не искам да съм част от тях.