Искам да кажа ... (77)

 Благодаря 

Понеже скоро си говорихме в една друга тема за паник атаките ще споделя мнението си от нея и какво ми помага :

Депресията е друго. И е много, много страшно. И не винаги е въпрос на воля да се справиш. И лекарствата помагат. Но трябва и работа с психолог (мое мнение). Не съм ви споделяла, но от няколко месеца се боря. Вече знам, че ще се справя, обаче е голяма битка. Така че, Жармен, ако имаш нужда да говориш, тук съм  

Клаустрофобия мога да получа единствено ако някой муджихидин ме заклещи в някой ъгъл.  Ако е снажно,  хубаво момче,  хич не ме интересува дали е тясно, даже още по-добре 
Жармен,  оправяй се 

http://prikachi.com/images/736/8676736C.jpg
И аз да покажа снимка от път, не помня дали съм ви я показвала и да кажа, че ми е много трудно пътуването с дете. Обаче се сещам за Янтра и решавам, че това са бели кахъри 
Жармен, имах близка в такова състояние. Много и помогна психолог. Успех! 

На мен ми е нужен друг специалист явно .
 Не ме е страх , че ще умра . Не мисля за смърт и други неща.
  Това , което ме застига ми е необяснимо.
 Прекалено се опитвах да потискам и търпя всичко на работа . Бях решила , че с добро ще се получи - без да се карам , да влизам в конфликти .
Оказах се слаба и се сринах.
  Не ме разбирайте погрешно - не се мисля за нещо по -по -най , но разбрах постотията е непобедима .
Човешката злоба и простотия са неизчерпаеми .
 А аз съм човек , който до последно вярва в това , че няма идеално лоши хора и всеки има и нещо добро и не спирам да се опитвам да го открия .
И депресията не може да ме промени . Не мога да мразя никой .
Трябва и психолог , но ми трябват и средства . В момента нямам такива .
Ще потърся и друга помощ .
  Този месец съм без заплата и съответно не съм си платила сметките - предстои спиране на ток ,газ и т.н.
   Но винаги може и по-зле.
 От както съм болнични постоянно нещо се обърква - спряха ми детските - точно оправих проблема.
Оспорваха вторият ми болничен . Бъркаха ми болничните.
Викат ме в ТЕЛК заради объркания болничен / не по моя вина /.
  Аз съм вечният Марко Тотев - и не го приемам с лошо .
Както казвам и на лекарите ми - винаги има следващо . Важното е живота ми да не е скучен.
Ако нещо може да се обърка винаги ще се при мен и то по най-абсурдният начин .
  Но пък нали може и по -абсурдно и чакам следващото.
  Жива съм все още . Понякога се усмихвам .
   Имам две прекрасни деца. Има и по-зле от мен и не мисля , че аз съм най -зле .
Ама .......
Извинявам се .
И отново благодаря  

Мъжът ми се бори с това, моя много добра приятелка - също. Всичко е в главата, човек трябва да си наложи да мисли различно, понякога обаче обстоятелствата не го позволяват. Надявам се всички да се излезете от тази ситуация.

Жармен,  ,съжалявам да прочета, че още не се чувстваш добре  .От споделеното от теб,моето впечатление е, че много тъгуваш по дъщеря си и може и това да е една от причините за състоянието ти. Пожелавам ти от сърце да дойде Видов ден съвсем скоро  !

Не съм имала паник атаки, като че ли.... . Почти винаги, обаче, когато се порежа, набода на нещо, дори без да има кръв, ушите ми започват да свирят, краката ми омекват, случвало се и да припадам   Каква е тая работа,не знам  .И всеки път се чудя как успях да родя ,хем че и нормално .
В затворени пространства с много хора, в самолет,ми е ок. Концентрирам се върху нещо конкретно.Разглеждам си. Но пък ММ има страх от височини.

Въпросът е , че аз не мисля за лоши неща . Даже съм оптимист.
С раздялата на дъщеря ми свикнах що -годе . Тя си идва на 21 май.
 Лятото ще е тук.
 Стресът ми дойде в повече . Може би се струпаха доста неща за две години . Не знам.
Но се сринах в момент в който бях решила , че съм надскочила всичко. Че не ми пука.
 И паднах. Това с мисленето е бошлаф работа - щото аз не мисля нищо лошо - даже не мисля вече .

Само си мислиш, че не мислиш, на подсъзнателно ниво си дълбае.

Захир, аз съм била в комплекс Романтика на яз. Доспат. Много е хубаво там, добра дестинация сте избрали.

Гена, и аз съм като теб с кръвта. Видя ли дори една капчица, веднага ми прилошава. Като по-малка редовно припадах. Сега се овладявам, гледам да седна някъде и да не мисля за кръвта. Последно в Кауфланд, дъщеря ми си разрани пръста, прилоша ми, клекнах полуумряла, с триста зора извадих лепенка от чантата си, сложих и я, кръвта през това време се размаза по ръцете ѝ, по дрехите, ровя с последни сили за мокри кърпи, през това време добре, че дойде мъжа ми и ме замъкна на някакъв стол да седна и един служител пита дали да вика линейка. Даже докато го описвах и пак ми омекнаха краката.

Жармен, да се оправяш!
И аз съм в лека депресия, с моменти на засилване и отшумяване. Понякога сутрин не ми се става от леглото. Аз винаги съм била сънливка, но това е по-различно, просто като си помисля , че предстои цял нов ден и ми се отщява. Не мисля лоши неща за никой, просто чувствам страх и несигурност за себе си и за бъдещето.

Проблемът при тези състояния е, че страховете са именно необосновани. Както Жармен е казала, просто връхлитат.

Не е  лесно просто да се пренебрегне, а и не е редно. Над 70% от хората минават през подобни състояния и не е нито необичайно, нито странно или срамно.

Пожелавам на всички с проблеми да се справят! 
На моменти и мен ме обхващат едни черни, тревожни мисли, пък отмине. Отвратително е. Даже веднъж посетих личния лекар по такъв повод преди няколко години и ме прати на изследване на щитовидна жлеза. И някакви леки успокояващи пих, мисля, че бяха зерострес.
Мен много ме е страх някой да се надвесва от високо, да стои близо до пропаст и т. н. Най-вече, когато е детето. Чек ме видя как се захлюпих на земята, за да не гледам, докато бяхме на едни скали. Щях да пукна от първоначалния ужас да си гледам детето как си прави селфита близо до ръба. Уж не било много близо, ама...По някое време се съвзех и даже се включих за малко в снимките. Като бяхме на Асеновата крепост пък преди няколко години, въобще така си стоях-запънах по едно време, седнах, закрих очите. Моят мъж качи детето чак до горе. Аз мисля, че знам защо ме е страх-като бяхме малки и няма кой да ни наглежда, се забавлявахме като се катерехме по парапетите на терасите. И един ден едно дете падна от четвъртия етаж. Имаше късмет-оправи се напълно.

И аз имам тези страхове. Непрекъснато подскачам, а вече и детето ми не е малко, за да се оправдавам с него . Непрекъснато "помагам" на някакви хора, които си мисля, че са застрашени. Как не ме е набил някой до сега си е тайна

Аз имам страх от високо. Особено гадно е, че имам чувството, че директно ще се метна надолу, ако погледна. Предполагам, че това е и причината да реагирам като Стейси и Даун, ако някой от близките ми се надвесва или върви по ръба. Подивявам направо. Навиквам децата, че и баща им. Мъжът ми им обяснява - не го правете пред мама

Жармен, дано по-бързо се оправят нещата с теб

Елит, благодаря за насоките за Ю. Корея!