Случи ми се нещо странно XV

Оказва се, че и тук колите се движат странно... не бях чувал за този феномен досега:
https://www.vbox7.com/play:2715545204

Какво  Какъв Вършец, какви феномени? Какви са тези явления  Поради какво се получава? Нещо паранормално ли е ?

Мисля, че се казва "гравитационен феномен"... или просто е зрителна измама...

"Това всъщност е една впечатляваща зрителна измама, при която "очевидното" надолнище се оказва сериозно нагорнище и ако спрете колата и я пуснете по инерция, тя вместо са се "спуска надолу", започва бавно, но ускорително да се връща назад по "баира"... - цитат от някъде в Интернет пространството...

Оглеждам се на ляво и на дясно на Дондуков. Точно преди операта на пешеходната. Не виждам нито кола, нито нищо. Пресичам и точно съм на трамвайните релси и чувам тракането на трамвая. Поглеждам - на метри от мен - на 2-3 метра. За малко да ме блъсне. Ватманката започна да ръкомаха, а аз се вцепених не от страх, че за малко да ме прегази трамвай, а от учудване, че ясно видях, че няма нищо, което да се задава отстрани. Ясно е, че трамваят не е дошъл от друго измерение. Явно е някакво бяло петно или и аз не знам какво точно. Но наистина, когато се огледах нямаше нито автомобил, нито трамвай, дори в далечината. Дори да е бил далече, едва ли за няколко секунди се е придвижил на крачки от мен. Просто някакво странно бяло петно!!!

Аз така един път с един Тир. Нямаше го, тръгнах да пресичам и го видях на няколко метра от мен. Не беше завой, да кажеш, че е бил зад него. Как можах да не видя тир още се чудя.

Вървя си по улицата и изведнъж нещо все едно ме спира да продължа, не мога да си мръдна краката, изведнъж на метър от мен от една кофа за боклук изскача котка. Ако бях мръднала щеше да скочи върху мен.

Именно! На прав участък цял трамвай не видях. Егати шегата си прави зрението или мозъкът ми.

Може би се е слял с цвета на сградите, с околността?

Да не е завил от някоя пряка?

Ами не. Не е завил, защото идва по права линия. Моето обяснение е, че е някаква "игра" на възприятието. Аз не бях нито разсеяна, нито си гледах в телефона. Огледах се и тръгнах. Не бих тръгнала, ако трамваят е на 20-50 метра. Щях да изчакам. Явно си е бил там, но информацията за видяното не е стигнала до мозъка

Не съм от хората с кой знае колко интересни и заинтригуващи случки, но предната вечер ми се случи нещо наистина странно. Стоя на улицата пред блока, обърната с гръб към единия й край, така, че виждам единствено идващите отсреща. В далечината,срещу мен се задава стар познат от квартала, когото не съм виждала доста отдавна. Щом се доближава обаче, разбирам, че съм се припознала. Подминава ме, а аз лекичко се обръщам да зяпам, учудена от приликата. И какво да видя- в този момент, припознатият господин се разминава с въпросния мой познат..Мина покрай мен-този път не бях объркала,наистина беше той.А аз невярващо гледам ту към единия, ту към другия и се чудя как е възможно.
Не търся нищо свръхестествено в цялата ситуация,отдавам го на съвпадение, но определено си беше от стряскащите съвпадения. 

Преди няколко седмици си купих любимия молив за вежди. Сложих си го в чантата и го забравих. След една обедна почивка, мъжът ми ще ме кара с колата до работа. Сеща се, че е забравил нещо вкъщи и ме оставя да го изчакам в колата. Аз от скука тръгвам да си ровя в чантата и попадам на молива. Любувам му се малко и си напомням, че трябва да си го прибера при останалата козметика вечерта. Мъжът ми се връща, кара ме до работа. Спирам на единствената близка лавка да си купя носни кърпички.
Връщам се на работа и по едно време ме обхваща необяснимо, натрапчиво желание да проверя дали моливът е в чантата. Отварям - няма го. Вадя всичко от чантата, търся навсякъде в офиса - няма го. Решавам, че или съм го изпуснала в колата (което беше невероятно предвид факта, че ясно помня как си го прибирам обратно в чантата) или пред лавката, докато съм купувала носни кърпички. Отивам до лавката, оглеждам внимателно - няма го наоколо. Вечерта преравям колата, пак обръщам чантата - не. Заключих, че действително съм го изпуснала пред лавката и просто някой го е взел. Ужасно много ме хвана яд, защото този молив го доставят в само един магазин в нашия град, който не ми е на удобна локация, и за капак не го доставят редовно. Цената на молива е 10 лв.
От там насетне, всеки божи ден преминавайки около лавката, а това ми се случва по няколко пъти на ден, ме обземаше неприятното чувство, че именно тук съм си изгубила молива.
Минаха едно 10-ина дни. Един ден мъжът ми пак ще ме взима за обедна почивка с колата. Вървя към уреченото място на срещата. Стигам до лавката и тъкмо да я подмина, мъжът ми звъни по телефона. Спирам се, за да говоря. Приключвам разговора и поради някаква необяснима причина, преди да продължа, поглеждам надолу в краката си. Виждам, че с дясната обувка частично съм настъпила банкнота от 10 лв.
Понеже съм си съвестен човек, тръгнах да търся евентуалния собственик веднага. Нямаше никого наоколо освен две жени, които пушеха до близкото учреждение. Попитах ги дали парите не са техни, те отрекоха и дадоха идея, че може да са на човека, който обслужва синята зона. Намерих го, беше зад ъгъла, отрече да са негови. Накрая отидох при продавачката от лавката, тя отрече да са нейни също. Понеже се познаваме, я предупредих ако някой клиент се върне да си търси парите, да ме извика. Това така и не се случи и не ми остана друго, освен да приема, че съдбата ме компенсира за загубата на молива с паричната му себестойност.

Кафе с Канела, и аз мисля, че е компенсация от съдбата. Когато бях малка, имах подобен случай. Бяха ме изпратили до магазина и на връщане изпуснах 5 лв. в една шахта. Вървях, забила поглед в земята и се чудех какво да кажа, а и се срамувах, че не съм оправдала доверието на родителите си. И изведнъж в краката ми - чисто нова петолевка! Зарадвах се толкова много! Нямаше никой наоколо и я взех. Мама така и не разбра за тази случка...

При мен винаги се случва обратното - първо намирам и след това изгубвам. Но някак наистина остава натрапчивото чувство за своеобразна компенсация. Затова от определено време не посягам към видимо загубени/ забравени неща. Правя се че не ги виждам.

Тази случка ме подсети за друга, която ми се случи мисля миналата година.
С мъжа ми сме в един парк, седнали на пейка. Не знам кой от двамата първи забеляза, а може би в един момент и двамата го констатирахме, че на една от близките пейки седи същество, в компания, копие на мен. Все едно имах еднояйчен близнак, който откривам току що. Гледаме двамата въпросното момиче и буквално не вярваме на очите си. Гледаме и се опитваме да видим някаква разлика, но само се убеждавахме, че все едно съм аз. Толкова беше реално, че чак страшно. На тръгване, мъжът ми предложи да минем покрай пейката и да видим дали и отблизо е така. Слава богу, отблизо разлика имаше, но от разстояние и двамата наблюдавахме моето второ аз.