5-и клас – не му се учи. Вие как се справяте?

И да бяха поне един или двама, а то цялата Стара история е пълна с такива страхотни имена, така че по-лесно е човек да мине през непроходимите американски джунгли, отколкото през Старата история. Може би всички вие си спомняте за оня злополучен Артаксеркс, с когото си чупеха езика толкова поколения. Докато не знаехме думата Артаксеркс[4], ние си чупехме езика с народните скороговорки: „Поп пося боб“ или „Петър плет плете, по три реда плет преплита, плети, Петре, плета“. Но щом научихме името Артаксеркс, изоставихме всички народни скороговорки, хванахме се за Артаксеркса и започнахме с него да си чупим езика и дори да се обзалагаме. Седнем петима-шестима души в кръг, заложи всеки по едно копче и който изговори думата Артаксеркс, той печели.

За да запомним всички останали имена, които ни причиняваха трудности, ние естествено използувахме и други начини.

Нашето време не познаваше нито футбола, нито тениса, нито кой да е от днешните спортове. Тогава ние играехме с прашки, играехме на роби и на ениджаес. За прашката би могло да се каже, че е почти спортна игра, докато на роби играехме с тухли и почти винаги завършвахме играта с по някоя разбита глава. Третата игра, ениджаес, ни бе останала в наследство от турците заедно с халвата, бозата и дондурмата[5]. Тя се играеше по следния начин: един от нас, на когото паднеше жребият, се прегърбваше, а останалите го прескачаха, стараейки се да не го докоснат с крака или с която и да е друга част на тялото си. Събирахме се, нареждахме се по пет-шест души в кръг и един ни броеше, произнасяйки следните непонятни думи: „Игис, ипик, ушур, топидушур, сойле, манойле“ и т.н. или пък — „Ендем, дину, саракатину, саракатика тика елем, белем, буф!“ Оня, на когото паднеше думата „буф!“, заемаше турска поза, а ние, останалите, го прескачахме, изговаряйки при всяко скачане пак някакви непонятни думи. Доколкото си спомням, те бяха следните: „Ениджаес, манджебиргебирговац, бир мамузлари, бир капаклари, бир топузлари“ и т.н.

За да запомним странните исторически имена, на нас ни хрумна щастливата мисъл да ги използуваме в играта на ениджаес и започнахме вместо горните думи да употребяваме следните владетелски имена: Клеомброт[6], Киаксар, Асерхедон[7], Сенохариб[8], Сезострис[9], Тахаракуа, Каракала[10], Артаксеркс. На когото паднеше последната дума — Артаксеркс, той трябваше да се прегърби, а ние, останалите, го прескачахме, изговаряйки следните владетелски имена: „Кудурнагупта, Чандрагупта, Асурбанипал[11], Навуходоносор[12], Тиглатполисар[13], Набополасар[14], Агесилай[15], Аменемхат[16], Успретезен.“