Приоритетите в живота МУ

И аз съм с такова усещане. Може би, защото съм от онзи процент жени, които при заявяване на подкрепа от партньора решението ми ще е да запазя детето.

Да, но когато това е казано с половин уста и непрестанно даване на изражение на страдалец, пак ли така бихте постъпили? Сигурно да. Трябвало е да бъда по-твърда.
С майка ми имаме много добри отношения, адски много имах нужда да говоря с нея, но пак ви казвам, борила се е да има дете 8 години, докато съм се пръкнала аз и някак си сърце не ми даде да и кажа. Това много щеше да я разстрои. Но може би трябваше..

Тя е очаквала да каже : Обичам те, щастлив съм, искам това дете, затова го направих! Ще го припозная, сега или в бъдеще ще узаконим връзката си.
А не някакво постно: Ами каквото решиш. Да не го е правила сама, против волята му, или го е изнасилила?
Но че са незрели , е така.

Той ѝ казал, че каквото и да реши я подкрепя. На 21 със сигурност му е липсвала инициативност и не е бил готов. Но решението за аборта идва от нея и май и тя не е била съвсем готова за това бебе. Но пък сега обвинява него...много удобно.
Единият от двамата е трябвало да бъде по-твърд и решителен, но са били прекалено млади за каквато и да е решителност.

Панирали са се, каквото и да е било сега е време да гледат напред, заедно или поотделно.
Но не може авторката да живее с вината защото постоянно ще има напрежение и ще го обвинява, макар, че и тя има вина.

Не искам да те нападам авторке, просто размишлявам над ситуацията ти.
Той като не иска да говорите замисли се наистина дали  не си прекалено нападателна и той за това да отказва. Просто съвсем неутрално се опитайте да се разберете. Оставете миналото назад и решете какво ще правите от сега.

Последвалите 2-3-4 месеца след аборта, аз буквално съм изпадала в състояния на лудост, правила съм го на 2 стотинки буквално, заплашвала съм го, че ще си посегна на живота и т.н. Неща, от които в момента адски  ме е срам.
Колкото обвинявам него, толкова обвинявам и себе си. За това и още съм с него, ако мислех, че вината е изцяло негова, още на другия ден нямаше да ми види очите.
Просто ми е трудно да приема ситуацията. По-назад ме посъветваха да поговоря с психолог, което наистина  би ми помогнало. Надявам се поне, де.

Като е нямала неговата подкрепа и твърдо ДА, какво да избира : да бъде самотна майка ли?
Не я упреквам. Неговата вина е в повече.
Но да, да гледа/т/ напред!

Малко ме съмнява да може да си ги вземе ако реши да си тръгне 


И как точно се живее с човек на който не вярваме?
Аз не бих. Та ти се чудя на акъла. Ама още колко време ще си губиш с него ти си знаеш.

Важно е да приемеш случилото се, и ако можеш, да го разгледаш отстрани не като участник, а като страничен наблюдател. Да видиш кой къде и в какво е сгрешил. Важно е и да простиш искрено и на двама си. Така на чисто по-лесно се надгражда.
Прочетох, че си изхвърлила хаповете, хубаво, но се консултирай и с докито за това. Знаеш, че се започват и приключват по определен начин.

За масите и хладилниците имах по нецензурен вариант, но се сдържах да го перефразирам.

Виж, филмите са си филми и високопарните слова- високопарни.
Но, живият живот е друго нещо.
Аборти са се правели винаги, по различни причини.
И човечеството не е свършило, а на днешно време медицината е на достатъчно високо ниво, та рискът от безплодие, като последствие, е минимален.

Спри да се филмираш, а просто си признай, че и ти не си била готова за дете.
Ако беше, щеше очите му да издереш, да му биеш шута и да притичаш при майка ти, от която щеше да получиш пълна подкрепа.

Вземи се в ръце и престани да се изживяваш като жертва.
Престани да търсиш вина и виновни- били сте по на 21г.
В днешното инфантилно време, все едно пубери.
Така и сте реагирали.

Абортът е неприятна манипулация, но не е трагедия и не си заслужава да се самоунищожаваш.

Ако мислиш, че психолог ще ти помогне- върви, но не сама, хлапето също има нужда от помощ.

Значи ти не можеш себе си да гледаш още, щом вариантите са или при мъж, или при мама. Остави го него и косата му, замисли се за себе си - не можеш на друг да даваш срокове да е готов след 2 години или колкото са там, след като не знаеш и не правиш нищо ти да си готова. Ти къде ще бъдеш след 2 години, какво ще си постигнала? Наистина ли мислиш всеки път, когато се сговнясат нещата с някой мъж, да се връщаш при мама и да започваш от нулата? Ще си напуснеш работата и университета, за да се прибереш при мама ли? Що така? Следващият мъж, ако е от друг град, пак ли ще сменяш университет? Не казвам, че трябва да си способна да го напуснеш и да си наемеш самостоятелно жилище в топ център, ама пък в края на краищата, за бебета мислиш, за жилищни кредити с милото, къде си тръгнала, щом не можеш поне със съквартирант(-ка) да си наемеш нещо и да си продължиш живота, бачкайки, учейки и развивайки се, а единственото решение е да се прибереш при мама да ближеш рани и да започнеш пак от нулата.

Не направиш ли нещо за себе си и мама не е ли готова да те отглежда заедно с едно евентуално внуче, единственото ти решение е да се ориентираш към типа мъже над 35, направили някаква кариера и постигнали просперитет, които твърдо решават в един момент, че вече им е време за жена и деца и са готови да свият гнездо със всяка подходяща утроба, без много страсти и тръпка, и които в рамките на година намират достатъчно млада и неамбициозна жена за целта, която е съгласна да им роди и да гледа децата, без да гони кариера, пък те да си бачкат и да се грижат за пари и прочие подробности.

Наистина, ако беше поговорила с майка ти, щеше да те подкрепи и ти щеше да разбереш всъщност колко хубаво нещо ти се е случило. Тя със сигурност щеше да предложи да ви помага с бебето, а постепенно твоя приятел щеше да спре да бъде толкова изплашен. Никой не се е родил научен, нито пък някой може да каже, че е готов за дете, без да знае какво е да имаш такова. Затова са родителите, за да ни подкрепят и да черпим от техния опит без да се налага да си трошим сами главите. Майка ти, знаейки какво е да се бориш да имаш дете, щеше да направи всичко възможно да задържиш бебето. Просто ти е трябвала подкрепата на някой по-зрял, а  ти единствено си се уповала на реакцията на приятеля ти, която в началото е нормално да е такава.

Дори и да я подкрепи при свършен факт, не е ли малко гадно спрямо майката да бъде задължена да подкрепя и да помага всячески, включително и финансово, щом са били почти без доходи, безотговорни хора, умишлено направили дете, които не са помислили изобщо как ще се справят с отглеждането му.

Извинявай ама, ако не искаш да си трошиш сам главата, а да се учиш от чуждия опит, не сееш деца, за които някой друг е длъжен да си троши главата, а гледаш Пена да си троши главата и си вадиш съответните изводи. Никой не е длъжен да тегли заради чуждите действия и безотговорност.

Не знам, издигаш се в собствените си очи ли, като размажеш едно момиче, което и без това е достатъчно размазано от нещата, които са му се случили?

Стани първо майка и тогава обяснявай кое е по- гадно- да ти има доверие детето ти и да потърси помощ, и да получи подкрепа, която не е задължително да бъде в посока запазване на бременността, или да не смее да ти каже и да психясва самО.

Да не смее да ти каже и да психясва самО за да нещо, което е направило планирано? Сериозно ли?

Въобще не ми обяснявай колко е хубаво бабата да е длъжна да мисли с години как да осигури дори яденето за внуците, защото родителите въобще не мислят, гледам го този филм от няколко години и всеки ден слушам оплаквания за него.

За моя изненада съм донякъде съгласна с кукумицинка.

Някак не ми се струва коректно да тропнеш с краче "Искам бебе СЕГА", но с допълнението с малки буквички, че издръжката и цялата финансова тежест ще падат върху него (говоря за в момента). Той с право е бил притеснен - на 21 едва ли имал стабилни и сигурни (и достатъчно високи) доходи, за да е спокоен, че ще се справите - всъщност, че ще се справи, защото от него се очаква. На 23 също. Все пак, въпреки, че е бил умислен и притеснен ти е предложил подкрепа. Сега се замислям, ако бях мъж и 21-годишната ми приятелка забременее... аз също щях да й кажа, че решението е нейно, но има подкрепата ми. То си е нейно, защото последиците от това решение падат най-вече върху нейното тяло и бъдеще. Не бих казала: А, ще го задържим, каквото ще да става! - защото това може да се приеме като натиск. В такава ситуация изборът трябва да е на младата майка - поне според мен. Също смятам, че ти самата не си била напълно готова за дете. Вината е и на двама ви, доколкото въобще има смисъл да се търси вина - минало заминало и реално, отново лично мнение, това е било правилно решение. А истериите, стигането до лудост и заплахите за самоубийство не подлежат на коментар...

Замисляла ли си се, че е възможно до известна степен да преекспонираш цялата ситуация заради някакъв хормонален дисбаланс през време, в което и без това не си особено стабилна психически? Когато пиех противозачатъчни и аз бях малко луднала, бях по-чувствителна и реагирах по-емоционално на всичко.