Здравейте,
Искам да споделя една история, провокирана съм от историята за остарелите бащи-побойници и темата за това дължим ли нещо на подобни хора или не. Все едно чета за моя баща - не знам доколко е реална историята на авторката на споменатата тема, но ето ви една истинска история. Накратко, майка ми и баща ми се женят като студенти заради бременността на майка ми (която е втора и след един аборт и вече няма мърдане). Родителите ми са студенти, бракът им и бебето са неочаквани за родата, дори родителите на баща ми бойкотират сватбата и не присъстват, защото според дядо ми баща ми не е готов за съпруг и баща. Майка ми е от малко градче, а баща ми от по-голям и развиващ се по онова време град и всички, видите ли, подозират, че тя се омъжва поради желанието си да живее в големия град Х, жителство по онова време, знаете. Така или иначе те заживяват заедно след раждането ми, но бракът им не е успешен. И двамата работят, но баща ми изпива всичко буквално дни след като вземе заплата - приятелите и баровете го изкушават много. Майка ми също е бохем по душа, но е и практичен човек и все пак се грижи най-малкото да има какво да ядем, а и винаги намира пари и за приятели и компании, които тя също обича. Следват изневери, има побоища, някои от скандалите им помня и аз. Майка ми пък от побоите си има един прекрасен белег и до днес на коляното. Тя не издържа и понеже има подкрепата на семейството си, напуска баща ми и се развежда след много тежък развод - със свидетели и т.н. Баща ми по същото време губи баща си изненадващо в катастрофа и разводът идва малко след това. От страна на майка ми този развод е много жесток, но когато те пребиват и детето ти е свидетел на това нямаш особен избор. След развода тя живееше постоянно по квартири в същия град Х, а аз бях оставена до 12-годишна възраст на отглеждане при нейните родители. През това време баща ми влезе уж в някаква депресия след развоя в живота му и за да му направят услуга, лекари му написаха една доста тежка диагноза, за да взима пенсия по болест - да не се мъчи да работи, че не може. А работата му не беше тежка - беше учител в гимназиалния курс и според мен винаги е имал талант за това. Отделно беше много надарен откъм езици и превеждаше прекрасно, изобщо хуманитар. Обаче съсипа и талант и всичко. Заживя с много властната ми баба, асоциализира се след диагнозата, влачеше постоянно някакви маргинали у тях, но положението все пак беше в някаква норма заради сигурните пари, които имаха - баба ми се пенсионира рано като бивш военен, съответно получаваше и вдовишки от дядо ми и с пенсията на баща ми горе-долу се справяха. Живееха в собствен тухлен тристаен апартамент в широкия център на града. Обаче с времето парите започнаха да не им стигат, понеже и двамата са с широки пръсти и с голямо самочувствие. Продадоха апартамента и купиха друг в кварталите, за да си платят разни борчове с разликата. Уточнявам, че аз не получих нищо от тази сделка, нали не съм пряк наследник, пък и баща ми беше услужливо освободен от издръжка заради ниската пенсия по болест. И така детето му живееше по квартири, докато те си въртяха имотните сделки. Междувременно, докато растях се случваха подобни неща: взимаше ми пари от чантичката, ходеше и крещеше след мен по улиците, когато отивахме в заведение ме изнудваше за пари, продаваше ми книгите, които си купувах с ученическата стипендия, не му пукаше от социални норми и идваше мръсен, пиян или пък се държеше неадекватно и докато пие вода от някоя чешма, падаше в нея примерно. Ровеше редовно в кофите, не заради липса на пари и дом, а заради това, че там явно имаше съкровища. Въпреки това, аз упорито ходех при него, плачех на връщане от безсилие, но не се срамувах, излизахме и из града. Случвало се и да се крия, но предполагам е разбираемо. Баба ми обаче в някакъв момент под предлог, че има перде на очите, реши да си продава апартамента - уж заради парите за операцията, но на практика според мен искаше да заживеят с него отделно. Той наистина ставаше много агресивен, след като се напие. Речено-сторено - продадоха жилището, тя направи операцията, той си купи някакво къще в едно село близо до града, а тя си уреди място в държавен старчески дом, което, знаете, не е лесно. Аз бях изключена отново от сметките, викаха ме само чат-пат да ми подхвърлят по 20 лв, понеже са много щедри. Не искам да си спомням онова време - на практика продадоха връзката ми с този град (майка ми все още живее там на квартира и въпреки че вече има възможност, няма желание да инвестира пари, понеже градът запада и няма смисъл), а и ме лишиха все пак от онова, което в някаква степен ми беше дом. Не искам да си спомням целия ужас от това да знаеш, че реално си в нищото, а и огромната обида и гняв, които чувстваш. А какви ли не варианти не им предлагахме - имахме идеята майка ми дори да тегли кредит за операцията на баба, а баба ми да ми дари нейната част от апартамента. Не толкова, за да съм собственик, а за да не може баща ми да остане на улицата някой ден, което щеше вероятно да стане. Не и не - според баба ми аз съм щяла да го изгоня на улицата... Дори не искам да коментирам - аз съм всичко друго, но не и такъв човек. А и те допускаха, че след като аз имам образование и съм в още по-голям град (живеех от години в града, в който учих), значи сама ще се оправям - то нали е като при соца, всички чакат с отворени обятия да ти дадат работа и подслон.
В крайна сметка, баба ми отиде в старческия дом, парите от продажбата (около 19 000 евро) се стопиха в почерпки на персонала там и ежедневни глезотии, а баща ми заживя с новото си либе на село. В последствие въпросната дама изчезна от България, беше завлякла много хора с всякакви далавери. Баща ми си остана на село с малката пенсия и го удари на тотална деградация - ходеше пеш до големия град, спеше и все още го прави по разни строежи с местните алкохолици и наркомани. Обикаля контейнерите в търсене на съкровища. В някакъв момент аз се омъжих за мъж от още по-големия град, при това с добро социално положение. Познайте дали не ми загряха телефоните, дали не започнаха ласкателствата от тяхна страна, баща ми дори няколко пъти дойде у нас и се чудеше защо, аджеба, не съм ги поканила на сватбата? Видях и баба ми един път - заведох новородения ми син да го види, ей-така от добро сърце, а и да покажа, че все пак знам какво е благородство за разлика от тях. След това се опитах да прекратя тотално отношения или като минимум да ги държа далеч от мен и семейството. Макар че спрямо баща ми нямаше и нужда - той дойде при мен в града, видя, че апартаментът, в който живея не е мой (на мъжа ми е и дори на негови близки), т.е. че няма особена полза от мен и си отиде. А аз, глупачката, все още изпитвах някакви сантименталности и се надявам, че имам баща, поне ако се случи нещо с мен и мъжа ми, не дай Боже, да има още един човек, който да помисли за децата ми примерно. Разделихме се с разправии, обясняваше ми се, че никой с нищо не ми бил длъжен и пр. Баба ми също продължаваше и все още не спира (на 85 г е, има 450 лв пенсия и е в старчески дом, т.е. няма особени разходи и няма никакви проблеми, но й е нужно внимание, разбира се) да ме търси, пише ми писма, но аз не искам да имам нищо общо с тези хора. Казвате, че и те са хора - но аз не мисля така. От близките очакваме много повече, отколкото от непознатите. Аз лично съм им простила, но просто не искам да са в живота ми, не искам да го съсипват повече, не искам да знам нищо за тях. Миналата година видях баща ми в града Х. и не изпитах нищо - с какво този човек е по-различен от другите? Та непознати хора, семейството на мъжа ми примерно са се грижили за мен повече от него? Той какво ми е дал - гените си? Това да и аз правя максимума с него, но нищо повече. Искам да уточня, че никога не ме е било срам от него, запознала съм го с новото ми семейство и никой нищо не му е казал. Но аз просто не го чувствам близък, не го обичам, нищо не ми трепва, когато го чуя. Никога не ме е попитал имам ли нужда от нещо, не ми е помогнал, докато учех, докато се опитвах да изградя отношения с друг човек, а ми беше трудно, било е ужасно трудно без подкрепата на бащата, която майката не може да замени. А той постоянно ме преследва, рови в Интернет за мен и т.н. Най-новото от него бе, че съвсем наскоро направи поредната идиотия - продаде наследствени земи в житницата на България, от които като минимум можеше да взима годишна рента и да не го мисля, поне щяха да са някакви пари. Но не - всичко трябва да се продаде и изпие. Мисля, че никой, който не е минал през този ад, не може истински да разбере какъв ад е това и няма моралното право да съди. Аз много се измъчвах през годините заради тези манипулатори, много преживявах, сънувах, плачех и т.н., и все още не съм се отърсила, но в крайна сметка реших, че искам да живея без тях, че не искам никога повече да ги виждам, дори бих се отказала от тях официално. Не може да се опише какво е да живееш с подобни хора, те буквално да играят хоро върху доброто ти сърце (невероятни манипулатори са, не познавам хора като тях, честно казано и същевременно еснафи, които гледат само интереса), колко гняв и болка събираш в себе си от цялото им отвратително отношение. Дори майка ми ми е казвала, че преживе дядо ми (който ме обожаваше, той беше възхитителен човек и никога няма да го прежаля) им е казвал, ако нещо се случи с него (както и стана), да не ме забравят - явно е знаел що за хора са, да не ме забравят. Е, те ме забравиха. Сега и аз се опитвам да направя същото и мисля, че само Господ има право да ме съди.
И най-вече - искам да стане ясно, че въпреки че споделям предимно някакви материални загуби, това не е акцентът в историята. Никога не ми е пукало за, ако щеш, хилядите евро, от които те са ме лишили (с работа пари се печелят и животът ми след тези събития в това отношение ми се подреди) - най-страшното в тяхното отношение беше недоверието, обидата, отхвърлянето, унижението и всичко това без реална причина. Чисто и просто от егоизъм, от зловещото желание да живееш по своя си начин, пък ако щеш и съсипвайки собственото си дете. Всички тези емоции + парализиращият страх, че си оставен някак сам на произвола на съдбата е много трудно да бъдат преживяни, ако си по-чувствителен.
Извинявам се за дългия разказ, надявам се да е полезен за дискусията. Лошото е, че всеки път ужасно се разстройвам, като пиша за това. Вероятно някои неща ни е много трудно да преживеем, колкото и да си мислим, че това вече се е случило. Затова и моят съвет към по-критичните от вас, към онези, които съдят прибързано е да не забравяте, че вие никога не сте били в тази ситуация и няма как да почувствате емоциите, които преживява особено едно дете в подобна травматична житейска ситуация.
Виж целия пост
Искам да споделя една история, провокирана съм от историята за остарелите бащи-побойници и темата за това дължим ли нещо на подобни хора или не. Все едно чета за моя баща - не знам доколко е реална историята на авторката на споменатата тема, но ето ви една истинска история. Накратко, майка ми и баща ми се женят като студенти заради бременността на майка ми (която е втора и след един аборт и вече няма мърдане). Родителите ми са студенти, бракът им и бебето са неочаквани за родата, дори родителите на баща ми бойкотират сватбата и не присъстват, защото според дядо ми баща ми не е готов за съпруг и баща. Майка ми е от малко градче, а баща ми от по-голям и развиващ се по онова време град и всички, видите ли, подозират, че тя се омъжва поради желанието си да живее в големия град Х, жителство по онова време, знаете. Така или иначе те заживяват заедно след раждането ми, но бракът им не е успешен. И двамата работят, но баща ми изпива всичко буквално дни след като вземе заплата - приятелите и баровете го изкушават много. Майка ми също е бохем по душа, но е и практичен човек и все пак се грижи най-малкото да има какво да ядем, а и винаги намира пари и за приятели и компании, които тя също обича. Следват изневери, има побоища, някои от скандалите им помня и аз. Майка ми пък от побоите си има един прекрасен белег и до днес на коляното. Тя не издържа и понеже има подкрепата на семейството си, напуска баща ми и се развежда след много тежък развод - със свидетели и т.н. Баща ми по същото време губи баща си изненадващо в катастрофа и разводът идва малко след това. От страна на майка ми този развод е много жесток, но когато те пребиват и детето ти е свидетел на това нямаш особен избор. След развода тя живееше постоянно по квартири в същия град Х, а аз бях оставена до 12-годишна възраст на отглеждане при нейните родители. През това време баща ми влезе уж в някаква депресия след развоя в живота му и за да му направят услуга, лекари му написаха една доста тежка диагноза, за да взима пенсия по болест - да не се мъчи да работи, че не може. А работата му не беше тежка - беше учител в гимназиалния курс и според мен винаги е имал талант за това. Отделно беше много надарен откъм езици и превеждаше прекрасно, изобщо хуманитар. Обаче съсипа и талант и всичко. Заживя с много властната ми баба, асоциализира се след диагнозата, влачеше постоянно някакви маргинали у тях, но положението все пак беше в някаква норма заради сигурните пари, които имаха - баба ми се пенсионира рано като бивш военен, съответно получаваше и вдовишки от дядо ми и с пенсията на баща ми горе-долу се справяха. Живееха в собствен тухлен тристаен апартамент в широкия център на града. Обаче с времето парите започнаха да не им стигат, понеже и двамата са с широки пръсти и с голямо самочувствие. Продадоха апартамента и купиха друг в кварталите, за да си платят разни борчове с разликата. Уточнявам, че аз не получих нищо от тази сделка, нали не съм пряк наследник, пък и баща ми беше услужливо освободен от издръжка заради ниската пенсия по болест. И така детето му живееше по квартири, докато те си въртяха имотните сделки. Междувременно, докато растях се случваха подобни неща: взимаше ми пари от чантичката, ходеше и крещеше след мен по улиците, когато отивахме в заведение ме изнудваше за пари, продаваше ми книгите, които си купувах с ученическата стипендия, не му пукаше от социални норми и идваше мръсен, пиян или пък се държеше неадекватно и докато пие вода от някоя чешма, падаше в нея примерно. Ровеше редовно в кофите, не заради липса на пари и дом, а заради това, че там явно имаше съкровища. Въпреки това, аз упорито ходех при него, плачех на връщане от безсилие, но не се срамувах, излизахме и из града. Случвало се и да се крия, но предполагам е разбираемо. Баба ми обаче в някакъв момент под предлог, че има перде на очите, реши да си продава апартамента - уж заради парите за операцията, но на практика според мен искаше да заживеят с него отделно. Той наистина ставаше много агресивен, след като се напие. Речено-сторено - продадоха жилището, тя направи операцията, той си купи някакво къще в едно село близо до града, а тя си уреди място в държавен старчески дом, което, знаете, не е лесно. Аз бях изключена отново от сметките, викаха ме само чат-пат да ми подхвърлят по 20 лв, понеже са много щедри. Не искам да си спомням онова време - на практика продадоха връзката ми с този град (майка ми все още живее там на квартира и въпреки че вече има възможност, няма желание да инвестира пари, понеже градът запада и няма смисъл), а и ме лишиха все пак от онова, което в някаква степен ми беше дом. Не искам да си спомням целия ужас от това да знаеш, че реално си в нищото, а и огромната обида и гняв, които чувстваш. А какви ли не варианти не им предлагахме - имахме идеята майка ми дори да тегли кредит за операцията на баба, а баба ми да ми дари нейната част от апартамента. Не толкова, за да съм собственик, а за да не може баща ми да остане на улицата някой ден, което щеше вероятно да стане. Не и не - според баба ми аз съм щяла да го изгоня на улицата... Дори не искам да коментирам - аз съм всичко друго, но не и такъв човек. А и те допускаха, че след като аз имам образование и съм в още по-голям град (живеех от години в града, в който учих), значи сама ще се оправям - то нали е като при соца, всички чакат с отворени обятия да ти дадат работа и подслон.
В крайна сметка, баба ми отиде в старческия дом, парите от продажбата (около 19 000 евро) се стопиха в почерпки на персонала там и ежедневни глезотии, а баща ми заживя с новото си либе на село. В последствие въпросната дама изчезна от България, беше завлякла много хора с всякакви далавери. Баща ми си остана на село с малката пенсия и го удари на тотална деградация - ходеше пеш до големия град, спеше и все още го прави по разни строежи с местните алкохолици и наркомани. Обикаля контейнерите в търсене на съкровища. В някакъв момент аз се омъжих за мъж от още по-големия град, при това с добро социално положение. Познайте дали не ми загряха телефоните, дали не започнаха ласкателствата от тяхна страна, баща ми дори няколко пъти дойде у нас и се чудеше защо, аджеба, не съм ги поканила на сватбата? Видях и баба ми един път - заведох новородения ми син да го види, ей-така от добро сърце, а и да покажа, че все пак знам какво е благородство за разлика от тях. След това се опитах да прекратя тотално отношения или като минимум да ги държа далеч от мен и семейството. Макар че спрямо баща ми нямаше и нужда - той дойде при мен в града, видя, че апартаментът, в който живея не е мой (на мъжа ми е и дори на негови близки), т.е. че няма особена полза от мен и си отиде. А аз, глупачката, все още изпитвах някакви сантименталности и се надявам, че имам баща, поне ако се случи нещо с мен и мъжа ми, не дай Боже, да има още един човек, който да помисли за децата ми примерно. Разделихме се с разправии, обясняваше ми се, че никой с нищо не ми бил длъжен и пр. Баба ми също продължаваше и все още не спира (на 85 г е, има 450 лв пенсия и е в старчески дом, т.е. няма особени разходи и няма никакви проблеми, но й е нужно внимание, разбира се) да ме търси, пише ми писма, но аз не искам да имам нищо общо с тези хора. Казвате, че и те са хора - но аз не мисля така. От близките очакваме много повече, отколкото от непознатите. Аз лично съм им простила, но просто не искам да са в живота ми, не искам да го съсипват повече, не искам да знам нищо за тях. Миналата година видях баща ми в града Х. и не изпитах нищо - с какво този човек е по-различен от другите? Та непознати хора, семейството на мъжа ми примерно са се грижили за мен повече от него? Той какво ми е дал - гените си? Това да и аз правя максимума с него, но нищо повече. Искам да уточня, че никога не ме е било срам от него, запознала съм го с новото ми семейство и никой нищо не му е казал. Но аз просто не го чувствам близък, не го обичам, нищо не ми трепва, когато го чуя. Никога не ме е попитал имам ли нужда от нещо, не ми е помогнал, докато учех, докато се опитвах да изградя отношения с друг човек, а ми беше трудно, било е ужасно трудно без подкрепата на бащата, която майката не може да замени. А той постоянно ме преследва, рови в Интернет за мен и т.н. Най-новото от него бе, че съвсем наскоро направи поредната идиотия - продаде наследствени земи в житницата на България, от които като минимум можеше да взима годишна рента и да не го мисля, поне щяха да са някакви пари. Но не - всичко трябва да се продаде и изпие. Мисля, че никой, който не е минал през този ад, не може истински да разбере какъв ад е това и няма моралното право да съди. Аз много се измъчвах през годините заради тези манипулатори, много преживявах, сънувах, плачех и т.н., и все още не съм се отърсила, но в крайна сметка реших, че искам да живея без тях, че не искам никога повече да ги виждам, дори бих се отказала от тях официално. Не може да се опише какво е да живееш с подобни хора, те буквално да играят хоро върху доброто ти сърце (невероятни манипулатори са, не познавам хора като тях, честно казано и същевременно еснафи, които гледат само интереса), колко гняв и болка събираш в себе си от цялото им отвратително отношение. Дори майка ми ми е казвала, че преживе дядо ми (който ме обожаваше, той беше възхитителен човек и никога няма да го прежаля) им е казвал, ако нещо се случи с него (както и стана), да не ме забравят - явно е знаел що за хора са, да не ме забравят. Е, те ме забравиха. Сега и аз се опитвам да направя същото и мисля, че само Господ има право да ме съди.
И най-вече - искам да стане ясно, че въпреки че споделям предимно някакви материални загуби, това не е акцентът в историята. Никога не ми е пукало за, ако щеш, хилядите евро, от които те са ме лишили (с работа пари се печелят и животът ми след тези събития в това отношение ми се подреди) - най-страшното в тяхното отношение беше недоверието, обидата, отхвърлянето, унижението и всичко това без реална причина. Чисто и просто от егоизъм, от зловещото желание да живееш по своя си начин, пък ако щеш и съсипвайки собственото си дете. Всички тези емоции + парализиращият страх, че си оставен някак сам на произвола на съдбата е много трудно да бъдат преживяни, ако си по-чувствителен.
Извинявам се за дългия разказ, надявам се да е полезен за дискусията. Лошото е, че всеки път ужасно се разстройвам, като пиша за това. Вероятно някои неща ни е много трудно да преживеем, колкото и да си мислим, че това вече се е случило. Затова и моят съвет към по-критичните от вас, към онези, които съдят прибързано е да не забравяте, че вие никога не сте били в тази ситуация и няма как да почувствате емоциите, които преживява особено едно дете в подобна травматична житейска ситуация.
Правят се едни тънки сметки,не се плаща издръжка или се плаща само минимална такава,продават се имоти,сакън да не вземат нещо детето и бившата....
