Живот с труден човек

за да ми олекне, за да чуя нещо успокояващо...  Знам, че много от вас ще ме упрекнат, ще бъдат остри и ще ми кажат, че съм си виновна сама, няма да им се сърдя, просто ще помоля за малко успокоение и разбиране, защото в момента не съм на етап да кажа "Край", "Стига толкова", "Достатъчно".  Не съм на този етап, защото се познавам и знам, че докато не опитам всичко възможно, докато душата ми не поиска сама, ако направя нещо "защото трябва" без да го чувствам напълно,  съм сигурна, че ще се чудя какво е можело, щяло и т. н.
С човека нямаме брак, нямаме деца, не съм зависима по никакъв начин от него, освен емоционално...Не знам дали това моето е някаква изкривена представа за любов,  мазохизъм или както искате го наричайте. Но ми е много трудно. Трудно е човекът до теб да не приема съвети, да не го интересува ничие мнение. Трудно е от друга страна да те критикува постоянно, да те кара да се чувстваш виновна за всеки проблем, дори той да го е създал... Трудно е да отказва да ти помага за елементарни неща, а ти да помагаш винаги, защото най-естественото нещо е да искаш да помогнеш на човека до себе си. Да му помогнеш било то с мила дума,  със "Спокойно, всичко ще е наред", с едно "Ей, нищо не е станало, ще се справим"... Не го получавам, той е далеч от тези неща...
Молила съм го за физическа работа, елементарна за мъж (да ми пренесе един не много голям килим например) , отговорът беше" Ти не можеш ли с (еди кой си)?" Отговарям му, че и двете сме жени и на него нищо не му коства, че това все пак е елементарно и следва от негова страна "Именно, елементарно е, тогава защо не го свършиш" 
Все трябва да го моля за помощ и вече се чувствам като някакъв парцал, който на всичкото отгоре само иска да му се помага...
Изключително нервен е, но и чувствителен-ако му кажеш нещо по-остро и веднага започва да се отбранява и да прехвърля вината върху мен. Стигнах до такава степен, че внимавам какво казвам, внимавам с каква интонация го казвам и какъв ми е погледът, когато говоря. Когато сме се скарали за нещо съм под постоянно напрежение какво ще ми каже след 5 минути, в какво настроение ще се събуди, дали няма да ми се скара за нещо. Вече започвам да бутам на акъл. Дори когато е спокоен, ако аз не съм в настроение (имам и други битови проблеми на главата)  и ако съм замислена и неразговорлива, започва да се заяжда защо съм гледала еди как си, какво ПАК ми имало, все нещо не съм била добре... Нищо не го интересува, никога не трябва да го закачам за нищо, защото винаги е изморен от работа.Накратко - постоянно бяга от всякаква отговорност спрямо всичко и всички.  Работи, получава хубава заплата, но най-големият проблем е, че е затънал до уши в заеми заради... хазарт. Опитвам се по всякакъв начин да му помагам, и той ми е помагал, когато е имал възможност, никога не съм си деляла парите, не исках дори да го споменавам, но си обещах да бъда честна и да си кажа всичко. Говоря му, успокоявам го, не правя на проблем дори да е затъвал много, а се опитвам да го вдигам и психически. На лекар не иска да отиде, прекалено е горделив. Искам да му помогна, защото в това е корена на проблема-хазарта, когато не се притеснява за това е доста по-спокоен и разбран и се разбираме. Но напоследък е затънал много и е ужасно, ужасно нервен и всичко рефлектира върху мен. Финансово мога да помогна само до там да имаме средства за пребиваване, но по-големи суми не мога, а и не искам да давам, защото ще продължи да залага, вместо да връща и ще затъне още повече. А и той не може да осъзнае, че връщането на парите няма да помогне, трябва да се лекува, да не ходи да залага. А не да си върне заемите и после да започне отначало. Не знам как да го заведа на психиатър, психолог,той просто не иска да чува. Един негов приятел ходи на психиатър, взе го със себе си, но не пожела да влезе в кабинета.  Не знам вече какво да правя, но ще се побъркам. Знам че всички ще ме посъветвате да се махна от него, да го оставя, че съм глупава и наивна,но в момента не мога...