Можем ли да избягаме от семейния модел?

От откровено свинско поведение може и сам да се контролира човек, без психолог да му каже колко е гадно да обижда и скандалничи.
По неприятното е ако е усвоил някакви по подмолни кофти модели, като мен например - тмайка ми се налагаше редовно поради някакво чувство за отговорност, според нея, а според нас от желание да командва. Мъжът ми и той е патил от подобно - навремето доста мъже бяха под чехъл в семейството поради кото не пипаха деца и оставяха всичко на жените. Това е създало едно доста неженствено семейно поведение. Пък са си и кофти по характер, майките ни, да са живи и здрави. Та се налага отвреме навреме да си правим взаимно корекции в стил "Аааа, я не така, ти на майка си ли искаш да приличаш". Обикновено е достатъчно.

За авторката какво да и кажа, разбирам я, но не одобрявам да се извинява със семейния модел, щото кой знае дали това е причината, може да си е просто злонравна. Така че трябва да се бори - три пъти премери и така нататък.

  Самоконтрола ще помогне за известно време, по този начин единствено заблуждаваш себе си, че вече се "справяш" с проблема но идва след това избухването и тогава става по-лошо. Гърмиш като тапа на шампанско.
  Много е важно осъзнаването, една от чертите от нашите, която беше рефлектира в мен беше "крещенето". Винаги в ситуация на спор или леко усещане на безсилие дори за дребни неща започвах да крещя и да заливам отсрещната страна с хиляди думи, нещо като психоатака и внасяне на хаос, просто отдалечавах по този начин същинската тема, проблема...  И при мен дойде един момент, в който все едно ме удариха с тухла по главата и то от думите на човека до мен - "проблемите са за решаване, а не да бягаш от тях с хиляди реплики и думи". Аз разговарях с психолог, тогава разбрах доста неща за себе си и семейството ми, първоизточника е важен а той в повечето случаи не е родителя, а твоето възприятие, начина по който гледаш. Това при мен беше само капка в морето, моите родители са разведени и бих казала най-кратко, че след това аз останах на заден план, все едно не съществувах в техните отношения, което доведе до много други мои тревоги в по-късна възраст.
  Според мен, говори със специалист, тези неща са деликатни и във форума много хора ще те съветват с цел да ти помогнат но няма да е правилното в твоя случаи, все пак всяка ситуация и всеки отделен живот си има особености, които не се виждат с просто око.  

Някаква форма на депресия,тревожност и потиснатост се отразява на целия мироглед на човек,от там и към връзките с другите и неудовлетвореност към всичко.На кратко казано,всичко започва да ти изглежда черно и безмислено.Така,че може да съществува обективна причина.Както психична ,така и някакво заболяване /разбутани хормони ит .н.Не мисля,че  е само от семейният модел.Също ,тежък и невървежен период в живота  може да те обезкуражи.
Консултация с психиатър може да те насочи първоначално,както и ЛЛ. И след това психотерапия.Самата ти също можеш да имаш изисквания към себе си и да работиш към промяна. Миналото го остави в миналото,него не можеш да промениш.Трябва и да приемеш спокойно ,че ще повтаряш някои черти и модели,неизбежно е.

Явно авторката на темата не може сама да се справи, въпреки че е осъзнала проблемите си.
Според мен посещение при професионалист + йога практики биха помогнали

Всеки може да избяга от семейния модел, стига да осъзнае какво точно иска да промени в него и да вложи изключително сериозни усилия, желание и воля. Аз лично успях, но ми трябваха около 5 години, за да осъзная, че повтарям грешките на майка си и да взема решение, за да променя всичко. После нещата започнаха да се случват постепенно, като първо започнах да променям себе си, а след това живота ми сам се промени. Но ми костваше много, много усилия. Сега - 7 години по-късно мога да кажа, че и аз, и семейството ми сме безкрайно далеч от това семейство, в което аз израснах. И въпреки това, обаче се случва 1 - 2 пъти в годината да изпусна юздите, които здраво съм стиснала. Но в тези моменти стискам зъби, затварям се сама в някоя стая и не излизам от там, докато не се успокоя.
Горещо ти препоръчвам да се обърнеш към психолог, защото зад моя успех стои безграничното търпение, разговори и подкрепа на втория ми съпруг, който е психолог и психотерапевт по образование. И въпреки, че не се занимава с това, познанията и опита му бяха безценни  

п.п. Забравих да добавя, че вторите ми свекъри имат чудесен брак и невероятно отношение един към друг. От тях научих също доста - те бяха и все още са един страхотен пример за добро семейство, а този пример също ми беше много полезен във времето, когато се учех и се борех да променя себе си

Интересна тема. Като гледам доста често се случва с годините да заприличваме на родителите като поведение, включвам и чертите, които сме критикували или мразили в тях. Трудно бяга човек от втълпен модел, обаче трябва. Аз доста поработих върху поведението си точно в тази посока.

Ще ти пусна моя отговор преди да съм прочела отговорите на другите. Много пъти съм си задавала същия въпрос като теб. Имам страхотен мъж, който ме обича и три деца. Не спирам да се питам какво намира тоя човек в мен и как ме търпи /и най-вече докога ще ме изтърпи, аз самата не се търпя понякога/. Баща ми и майка ми са добри хора, но ме лишиха от много неща в детството ми. Никога не ги видях да се обичат или да се целуват. Съответно не целуваха и нас и постоянно се съмнявах дали ни обичат. Баща ми беше вечно сърдит за нещо. Майка ми вечно недоволна. Никога не успях да направя или да си купя нещо, което да и хареса. Вечно критикуваше всичко и всички, включително и себе си. Никога не успях да заслужа похвала. Изучиха ме, но сега осъзнавам, че не съм учила това, в което съм добра и което съм искала. Учих това, което беше най-перспективно тогава. Голям праз, като не си добър в него, какво като си го изучил. Рисувах добре и пишех добре, но те никога не ме поощриха. Исках да тренирам карате, и да стана скаут. Не позволиха. Винаги съм ги обвинявала за провалите си, най-вече в кариерен план. Докато не прочетох книгата на Хорхе Букай "Писма до Клаудия" и особено писмото, което ти публикувам сега - Писмо 43. Дано помогне и на теб, както помогна на мен  

Писмо 43.
Клаудия,
 
Всички имаме някаква трагична история.
В нея са включени „ужасните“ неща, които е трябвало да преживеем — грижливо подредени, уголемени и архивирани, за да оправдаят най-неприятните ни недостатъци.
Както казва Ерик Берн, трагичната история на живота ни е един тежък „дървен крак“.
Играта на „дървен крак“ е ясно представена от човек с унило лице и жално изражение, на чиито гърди се мъдри следният надпис: „Какво може да се очаква от мен, след като имам дървен крак?“. Кой не е играл понякога на тази игра? Кой не разполага с поне един „дървен крак“, приготвен като удобно извинение, обясняващо това, за което няма друго обяснение освен собствената ни отговорност?
Често ролята ми на терапевт се състои в това да отстранявам дървените крака.
— Какво може да се очаква от мен, след като…
… съм изгубил майка си, когато съм бил съвсем малък?
… никога не съм познавал моите баба и дядо?
… баща ми е алкохолик?
… имам толкова лош късмет?
… съм се родил в толкова бедно семейство?
… родителите ми са били неграмотни?
… съм толкова слаб?
… съм толкова своенравен?
… съм такъв невротик?
… имам толкова трагичен живот?
 
 
Научих се да изслушвам „трагичните истории“, докато наблюдавах работата на Алма.
Алма (блестяща, проницателна, ученолюбива, постоянна, грижовна, нежна, чувствителна, находчива) е най-добрият котерапевт, с когото съм работил. Откакто се запознахме (и се избрахме), се събираме два или три пъти в годината, за да провеждаме съвместни съботно-неделни лабораторни групи.
По време на една такава сбирка видях за първи път Алма да използва този подход с един пациент.
Оттогава съм изслушвал и съм работил със стотици трагични истории, първата, от които, разбира се, беше моята. Моята собствена „трагична история“.
Да ти я разкажа ли?
 
 
Аз съм по-малкият от двете деца на скромно семейство. Когато съм се родил, семейството ми се е намирало в сериозна парична криза, която продължи през цялото ми детство. Винаги съм подозирал, че родителите ми биха предпочели да имат дъщеря, вместо син. Брат ми, който е роден четири години преди мен, беше много злояд и затова мен ме хранеха от сутрин до вечер. Бях „чудесно“, дебело дете и разбира се, се превърнах в „дебеланкото“ на началното училище, в горния курс и така нататък. На четири- или петгодишна възраст започнах да страдам от еластичен бронхит. Често пъти пристъпите на задух не ми позволяваха нито да спортувам, нито да излизам да играя със съседските деца. Откакто се помня, баща ми работеше без почивен ден, от сутрин до вечер, от януари до декември. Не помня той и аз някога да сме излизали — само двамата. Никога не сме играли футбол, не сме карали велосипеди, не сме ходили на дълги разходки. Спомням си, че веднъж ни заведе на цирк и два-три пъти на въртележка… и толкова. Когато имахме време, нямахме пари. Мама винаги ни е отрупвала с грижи — повече, отколкото бе необходимо. Гледаше да е в течение на всичко и през ум не й минаваше, че човек може да иска да пази тайни от майка си. Когато не ни контролираше, тя готвеше, ходеше пеш до пазара, където стоките бяха по-евтини с едно песо, или колосваше дантелените покривчици, които украсяваха кухненските шкафове. Родителите ми никога не са имали време да седнат и да разговарят с нас за секса, за трудностите в живота или за тайнството на смъртта. Заради прекалената грижовност на майка ми и крехкото здраве на брат ми от съвсем ранна възраст чувствах, че ограбват мястото ми на малкото братче. Винаги съм се чувствал задължен да бъда силният — този, който може всичко, който понася всичко, бунтарят и лудата глава. Домашните наказания се изразяваха във виковете и силните думи на баща ми и в манипулациите на майка ми, които ми насаждаха чувство за вина. Когато станах на четиринайсет години, започнах да работя, за да мога да печеля собствени пари. Докато учех, бях момче за всичко в една канцелария, продавач в магазин за платове и шофьор на такси. Продавал съм чорапи на улицата, обикалял съм от врата на врата, за да предлагам абонаментни карти за санаториум. Бил съм клоун, фокусник, продавач в бакалия и застрахователен агент. Продавал съм записки в университета, чанти, мъжка конфекция и индустриални химически продукти. Бил съм дежурен лекар в спешното и интернист в психиатрична клиника. Преглеждал съм пациенти по домовете, а когато парите не стигаха, напуснах болницата, за да се захвана с продажбата на спортни стоки. Когато бях на петнайсет…
Мога да продължа така до безкрай.
Какво може да се очаква от мен с такава история зад гърба ми?
Въпреки това, макар тези подробности що-годе да отговарят на моите спомени, аз не съм жалката жертва, която може да се очаква при подобно минало. Да, всичко, което ти разказах, наистина ми се е случило, както и много други неща, но това не ми пречи да съм този, който съм, и да имам това, което имам. Нека не пропускаме най-важното: фактът, че не съм станал жертва на трагичната си история, не се дължи на това, че съм преживял и други, не толкова трагични неща. Различният резултат е пряка последица от тези преживявания, които току-що ти разказах. Трагичната ми история, по някакъв начин, успя да ме превърне в това, което съм днес.
Това не е всичко. Днес аз се отказвам от тази трагична история, която често съм разказвал и на други, която разказвам понякога на себе си и в която вярвам, когато ми отърва… Тази „трагична история“ не е нито цялата история, нито е толкова трагична, колкото изглежда (в края на краищата трагизмът в собствената ми история е нещо, което зависи само от мен самия).
Коя е другата страна на историята?
Другата страна е това, което обичам да наричам „поводите ми за щастие“.
Ще попиташ защо вярвам, че съм щастливец.
Днес, за първи път, имам желание да отговоря на едно от твоите „защо“-та.
 
 
Щастливец съм, защото съм син на две прекрасни човешки същества.
Щастливец съм, защото съм плод на любов, каквато не съм виждал никъде другаде и се съмнявам, че някога ще видя.
Щастливец съм, защото родителите ми са компенсирали с безмерна любов всеки недоимък, който съм преживял.
Щастливец съм, защото знам, че както баща ми, така и майка ми са ми дали най-доброто, което са имали.
Щастливец съм, защото — без да съм направил каквото и да е — съм се родил с интелигентността, чувствителността и интуицията, необходими за това, с което се занимавам и обичам.
Щастливец съм, защото никога не съм страдал от глад, студ или сериозно заболяване.
Щастливец съм, защото живея в къщата, която винаги съм мечтал да имам.
Щастливец съм, защото неотдавна „срещнах“ по-големия си брат и двамата решихме никога повече да не се разделяме.
Щастливец съм, защото се занимавам с това, което най-много обичам, и ми плащат да върша нещо, което ми доставя истинско удоволствие.
Щастливец съм, защото съм само на трийсет и шест години, а съм спечелил любовта на милиони хора и преживявам с цялото си същество отношенията си с околните.
Щастливец съм, защото имам почти всичко, което някога съм искал, и то без да полагам усилия да го постигна.
Щастливец съм, защото все още съм способен да се влюбвам.
Щастливец съм, защото обичам и съм обичан.
Щастливец съм, защото — макар да не правя всичко, което искам — никога не правя онова, което не искам.
Щастливец съм най-вече, защото съм баща на двете си деца.
Аз съм аз.
Щастливец!

Разбери, хората са направили каквото са могли. Най-доброто, което са могли. Те не са могли да направят повече. Да, можеше да попаднеш в по-добро семейство, но само се замисли, в колко по-лошо семейство можеше да попаднеш. Та тръгвайки от изходната точка: "Те са ми дали най-доброто, което са могли" трябва да се вземеш в ръце и да разбереш, че от тук нататък от теб зависи. А относно връзките ти - там не си сама, там сте двама. Ако ти се държиш по определен начин, значи другата страна го позволява. Не обвинявай само себе си. Продължавай да си даваш шансове, и хармоничната връзка може да се случи. Не се отдръпвай от хората. Успех!

Темата ме вълнува доста, тъй като и аз съм в подобно положение. Лично аз не успявам да променя поведението си колкото и да се опитвам и се чувствам по подобен начин като авторката. Моето "семейство" т.е. това на родителите ми беше наистина ужасно и всячески се опитвам да не копирам семейния модел, който толкова съм намразила. В резултат на това си намерих мъж, който е коренна противоположност на баща ми ( и Слава Богу  ), но пък се усещам, че често копирам поведението на майка ми (всъщност имам много лоши черти и от двамата)  . Мислила съм и аз за психолог или терапевт, но все още го отлагам.
Вече имам и дете и положението с нервите ми става все по - зле.
Наистина е важно, че осъзнаваш проблема и имаш желание да го решиш, а не смяташ, че все другите са ти криви. Това е огромна стъпка към целта.
Много ми хареса съвета на  Excuse me 

   Лично аз също се боря със семейния модел на възпитание. Не искам да приличам на родителите си като поведение и възпитание.

   Трябва сама да преодолеете това. Какво ще Ви помогне психолог или психотерапевт? Наложи ми се да отида при психолог и той само ми потвърди неща, които знам и аз. За един сеанс ми излезе като цена 50.00 лв. Също и моята приятелка е ходила на психолог и при нея нищо. Човек трябва сам да си помогне и да се промени!

Точно така, 50 лв излишни. Но служат за оправдание, че съм била на лекар и съм болна. И имам нужда от внимание, съчувствие, снисхождение, глезене, толериране и търпение и какво ли още не от околните. А проблемът на авторката е елементарна глезотия. И слаб характер. Слаб самоконтрол. Недостатъчна любов към близките.
Ако не одобрявам нещо, което майка ми прави и го правя, въпреки че не го харесвам и въпреки, че наранявам с това нещо близките си, то какъв човек съм???

 Ти сериозно ли? Само това ли ти е логичното обяснения на нещата - джаста-праста а и някакви манипулативни методи? И би ли ми обяснила разликата между труден и слаб характер? 
 

не може да го наричаш глезотия само защото не го разбираш.
Моделът е въпрос на избор най-вече, така че ако искаш промяна ще успееш. Пробвай с психолог, нищо не губиш(освен 50 лева, които в случая са маловажни).

Аз лично не мисля, че ще стане с един сеанс - и сумата ще набъбне доста. Моя проблем например сега е, че съм без работа и не мога да отделя такива средства. От доста време съм без работа, търся безуспешно и се сдухвам доста вече. Знам, че психолога няма да ми каже нищо, което не знам /така и пишеше в една от книгите за самопомощ, които четох напоследък - Тази книга, няма да ви каже нищо, което вече да не знаете! И е точно така, всички съвети, които чуваш вече ги знаеш, просто не се замисляш върху тях, и може би трябва да ги чуеш отвън, за да ги осъзнаеш.

Аз мисля, че зад всяко действие се крие причина. Ти анализирала ли си твоите причини? Ако можеш да оправдаеш някое твое действие с причина, може би си въобразяваш, че правиш нещо, което не одобряваш, само защото си виждала някой друг да го прави.

Леле, радос, колко добре си го казала....
Накара ме да се замисля как не даваме най-доброто, което можем, на нашите деца....