Семейството ми е доста далеч от образеца за "нормално" семейство, всячески се опитвам да се разгранича от него, но осъзнавам, че съм станала същата, което много ме обезкуражава и ме кара да се чувствам доста зле за себе си. Естествено това поведение се изразява най-ярко докато съм във връзка, по-специфично се изразява в отношението ми към партньора. Постоянно недоволна, изискваща, упрекваща, избухлива, нервна, мрънкаща, егоистка, неинициативна (това с инициативата може и да се оправи), песимистка... сякаш в огледалото не гледам себе си, а гледам човека, който ме е отгледал ( и когото съм упреквала цял живот точно за тези качества, които явно имам и аз).
При вас как е? Същите ли сте като хората, с които сте израстнали или някак си успяхте да се разграничите?
Нарочно казвам "човекът, който ме е отгледал", защото мен не са ме отгледали родителите ми (което, разбира се, не попречи на това да прихвана и от техните кофти качества, колкото и малък досег да съм имала до тях). Което е предпоставка за други дефицити като комплекс за малоценност, страх от изоставяне и постоянното чувство, че съм лишена от нещо, което ми се полага, постоянно гледам в посоката, където нещо ми липсва, а не към това, което имам.
Просто усещам, че се явявам като насилник във връзките си с мъжете, предполагам някой ден ако имам деца няма да е много по-различно. И ей богу, искам това да спре, искам да съм нормален човек, а не знам как... вие успяхте ли? Как? Струва ми се толкова безнадеждно да се променя, аз май просто трябва цял живот да си остана сама, за да не тормозя никого... Осъзнавам колко драматично звуча, но това нещо ме изяжда жива отвътре.
Чела съм теми, подобни на тази, обаче от гледната точка на "жертвата". Жертвата бяга от насилника, намира си друг тип половинка and they lived happily ever after. Обаче ако ти си насилникът? Какво правим, как бягаш?
Мислила съм си за психолог, но не мога да преценя при кого да отида, предполагам, че имам и някаква форма на депресия, но хапчета не желая да приемам. Може би кратка дискусия по темата би ме окуражила и надъхала да се справя сама с проблема. И преди съм пускала тема тук и да си кажа - много ми помогнахте всички. Не знам дали и сега ще е така, но го приемете като зов за помощ, защото наистина не виждам какъв е смисълът да живея ако само ще тормозя хората, които обичам. Благодаря за отделеното време.