Оковите на майчината любов

Не мисля.
Съмнението и несигурността в моментната ситуация, са естествени човешки състояния, много далеч от вечното недоволство и войната със себе си и другите.

Който не е способен да си прости грешка, който не се харесва, не е способен да прости и хареса когото и да било.
И съответно- да бъде в мир с когото и да било.

Според моите наблюдения, амбициозните родители задушават детето. То може да има интерес към друго, но това не е нещото, което те са избрали за него, и му подрязват крилцата. Трябва да приемеш, че детето има определени дадености/таланти, че има определени интереси и да се съобразяваш с това! Трябва да подкрепяш развитието на детето си точно в областите, в които има успехи, в които му върви. А не детето да иска да рисува например, ама мама да каже:"Хм, художник къща не храни" и да му попречи да се развива в тази насока, пък и не само това, ами може и тя да му избере нещо, към което да се насочи. Така де, как детето само ще решава, нали за това е мама да му каже какво да прави и да мисли вместо него. 

От моя гледна точка, ти грешиш. Аз винаги съм категорична, когато изразявам мнението си. Очаквано се обиждаш, защото не си разбрала това, което написах с по-малко думи. Карай!
Пишеш само с клишета и нищо ново и интересно не казваш. Така и не разбрах защо предпочиташ неамбициозни родители и какви техни качества точно те впечатляват.
Иначе, естествено, че нямаш опоненти по темата дали една майка трябва да подкрепя детето си или не. Това са въпроси, които нямат нужда от коментари и спорове. Всички вкупом сме фенове на добрите разбрани разумни майки.
Аз обаче предпочитам да имам амбициозни родители. Аз предпочитам, аз. Не споря с тебе, а казвам аз какво предпочитам. И да, старая се го казвам категорично, за да е ясно, че не се колебая.

Съгласна съм с написаното от Spring is my season  

Колкото до оста амбициозни / лишени от амбиция родители, лично аз бих предпочела лишените от амбиция родители. Те са по-меки и сговорчиви като натурел според мен, затова бих се разбирала по-лесно с тях. Имайки предвид склонността си към перфекционизъм и изпадането с лекота в ролята на "вечната отличничка" /страдах от тези две свои черти докъм 30-тата си година/, на мен лично по-лежерни родители биха ми дошли по-добре, отколкото прекалено амбициозните, които допълнително биха засилили тези качества у мен. Така усещам нещата аз.  Есме, разбира се, че добрите и разбрани разумни майки допадат на всички ни, но все пак ... наистина не мисля, че е работа на майката да насочва и да моделира мечтите на децата си. Всеки човек трябва да бъде на 100% СВОБОДЕН поне в мечтите и желанията си!

Защо отнемате ролята на родителя?
Всеки човек е свободен, но детето, докато е дете, не разполага с тази свобода. Нито може само да се запише на спорт, нито само да си обезпечи разходите. Родителят не е само касичката, която плаща такси на учители и треньори. Трябва да може да се намеси с решения и предложения.

Подходящата възраст за започване на много от спортовете е 4-5 годинки. В художествената гимнастика 5 години даже са малко множко. Какво мнение може да изкаже дете на тази възраст, какви мечти да е оформило, за да го изчакат самО да прецени дали иска или не иска.
Повечето успешни, ама много успешни спортисти или хора на изкуството споделят, че именно в тази възраст са започнали под натиск, ако не ви харесва думата - по идея на родителите. Може би тогава повече са искали да играят с телефоните, отколкото да млатят по топката или да свирят гами на цигулка до втвърдяване на пръстите, но в крайна сметка, когато успехът е налице, са благодарни и с гордост разказват историята си с наложените от родителите мечти.
Винаги съм съжалявала децата, на които няма кой да им каже какво да правят (какво да не правят), да ги заведе (да ги спре), да им покаже, да им помогне да харесат нещо, да им разкаже.
Не всеки записан на курс по английски в детската градина завършва като лингвист. Няма страшно, ако се намесиш във възпитанието и образованието на собственото си дете. На чуждите не се меси, ама на своите си... На какво общество разчиташ да го прави?

Точно тези родителки са агресивни откачалки и за съжаление, правят и децата си да приличат на тях.

Леле Боже!

Съжалявам, но само това мога да изкоментирам под последния ти пост, Есме.

Родителите НАБЛЮДАВАТ децата си и отбелязват какво им ХАРЕСВА наистина, какво ги ВЛЕЧЕ. Поне истински загрижените родители би трябвало да отчитат именно това според мен. Да вземат предвид естествените склонности на детето си + естествените му желания. Да бъдат ОТКРИТИ и внимателни, щадящи личността и индивидуалността му.

Аз съм майка на 13-годишен син. От мъничък ОБОЖАВА да рита топка, да тича, да се катери, да бяга, да танцува, да пее, да рисува, да майстори нещо с ръцете си. И истински МРАЗИ да учи, да чете, да смята. В началото си мислех /колко наивна съм била!/, че с времето той ще се промени, че ще вдъхна в него любов към академичните занимания и науките като цяло, че ще обикне четивата и разни неща, които аз и баща му обичаме... Ц! Нищо подобно. И до ден днешен неговите интереси и тип интелигентност се изчерпват до различните видове СПОРТ и ИЗКУСТВА. Е? И какво мислиш, че направих аз?! Дали си изопнах нервите или изопнах нервите на сина си?! Нищо подобно.

Заедно решихме какво образование е подходящо точно и конкретно за него самия. Предвид способностите, уменията и желанията му. Решихме да не влиза в спортно училище /поради няколко причини, които няма да изброявам сега/. Но се насочихме към училища, в които се влиза с изпит по рисуване. Така че синът ми е записан на курс при една художничка и активно, усилено и с ЖЕЛАНИЕ се подготвя да влезе в Националната гимназия по приложни изкуства. Така хем ще излезе със занаят и с реални умения, хем ще си вземе нужното му средно образование. И всички са доволни у дома - и самият ученик, и двамата му родители. ... Сега, след като споделих това, очаквам какви ли не реакции от вас. Но знаете ли? Не ми пука особено. Дали някой ще ме сметне за неамбициозна майка или за родител, който сам си отнема ролята.

Не знам, но аз съм виждала дете, което не може да навърже 2 чертички, помъкнато от пламтяща от амбиция майка, решила да го вкара в Художествената гимназия. Само че го беше завела за пръв път на уроци през април, за да е готов за изпита през юни. А то детето не можеше нищо да нарисува...и явно дори като любител не беше рисувало, седеше на курса като в небрано лозе.

Сирен, това е ужасно    Горкото дете. Честно!

Има разлика между " предложения", " взимане на решения" и " налагане на решения".

Родителите трябва да дават възможности на децата- да опитват и да избират, а не да налагат на всяка цена, защото им е било мечта или защото са плащали досега- да не са хвърлени на вятъра пари.

Може от детето да излезе добър спортист, но когато родителят е амбициозен, това няма да му е достатъчно- ще иска да бъде единия Григор в дисциплината, която му е избрал и тук е проблема.
За мен, родителят трябва да възпита у детето амбицията да намери това, което го влече тай- много и му носи най- голяма задоволство.
И да го подкрепя в пътя му- да го подкрепя в амбициите му, а не да го тика по пътя на собствените си амбиции.

Абсурт, точно това имах предвид и аз 

Вихрогонче, срещу всеки един прекрасен пример за възпитание и избор на пътя на дете, стои още един пример с друг подход към възпитанието, който също е дал страхотни резултати.
6 деца са заведени от родителите си в спортната зала, когато са били на 4 години и са финиширали като световни шампионки и с олимпийски медали. Много пъти са искали да се откажат, да се наядат с КитКат и Милка, да заминат на море с гаджета, но родителите са "дебнели" това да не се случва.
Заслушайте се в интервютата на популярни и успешни хора по телевизията: "Баща ми беше много строг и не ни позволяваше да....". И естествено, има го и другият вариант: "Нашите бяха много спокойни и приятелски настроени и ни позволяваха да правим, каквото си поискаме."
Не трябва да пренебрегваме нито едните, нито другите, нито тези, които ще са "по средата".

Не знам... Няма да стигнем до всеобщо мнение и да си стиснем ръцете. Всещи ще продължи напред с настройката си, която има преди разговора в тази тема. Като спортист споделям обратната на вашите гледни точки. Децата още в ранна детска възраст да са в залата. И понеже спортът е много труден и изисква много качества, се разчита на достатъчно амбициозни родители, които да проявят твърдост и да подкрепят детето в тежките моменти. Най-хубавото се ражда с цената на много трудности и неравности по пътя на кариерата.
Родител, който се изживява като един преносител на пари, пита само колко да плати и кога е крайният срок, не е толкова полезен за детето си, тогава, когато то има нужда някой да го подкрепи, да го насърчи и да му каже, че всичко това си струва - защото е паднало, защото е загубило състезанието, защото е с травма и го боли. "Ама кажи, ако не ти се занимава, поне да не се набутвам! Щото и на фризьор не отидох тази вечер, за да те карам на тренировки!"

Аз пък съм за малко повече баланс в живота. Високите цели са хубаво нещо, но ако става нечовешко...ми нечовешко е. Хубаво е детето да е успешно, но въпросът е, че трябва да е някакъв хубав вид успех, който да е дългосрочен.

Да го направиш спортист, при което ще има кариера до около 30, а след това ще е изпуснало много, но пък ще има травми...това си е малко ненужно. Спорт за здраве и забавление, а амбицията да се изразява в ценни житейски уроци, подкрепа да се чете и учи, да се тика към ценни знания и майсторлък.

Иначе, както се изрази един, спортистите понякога стават едни "гъзоръки пехливани".

Подписвам се с две ръце под този пост, особено с удебеления текст 

И да допълня: под "даване на възможности" разбирам на детето да му бъде дадено да опита от различни неща: спорт, наука, изкуство (музика, рисуване, танци, приложни изкуства), техника... Да свири на цигулка или на пиано не е "даване на възможност", както не е "даване на възможност" и дали да тренира плуване или лека атлетика.

Абсурт много добре е обобщила как трябва да постъпва един родител спрямо детето си.
Вихрогонче, поздравления, според мен много добре сте подходили в образованието на сина ви.