Ранното детско развитие. Фази, етапи, теории и практики по света и у нас

На мен ми се откроява предимно в добрия смисъл, макар разбира се да съм много резервирана към религиозната му страна.
Но от познати, чието дете учи там, съм разбрала, че няма религиозна пропаганда под никаква форма, следват си учебната програма, единствено имат много арт занимания, цяла отделна къщичка за моделиране и печене на глина (това съм го виждала, защото съм ходила в училището), имат танци, музикални инструменти. Училищната сграда реално е къща и всичко наподобява домашна обстановка.
Атмосферата е много позитивна и насърчаваща добронамерено общуване.
Не мога да посоча нито една нередност (по моите критерии), която да ми е направила впечатление, но все пак избрах да не си запиша детето там. Прекалено съм резервирана към религиозното и ми е твърде трудно да направя компромис с това, дори и да не изглежда като да е имало нужда.
 

За предучилищната съм категорично за. В чужбина децата тръгват от 5 г. на училище, при нас от 7 г. Според мен предучилищната играе ролята на някакво училище.
Аз и друг път съм писала, че не мога да си представя живота без институциите, да си гледам детето само аз до 7 или 18 г. възраст. Просто моите деца нямат респект от мен и ме правят на маймуна, аз ако не е детската и училището жива съм загинала. Просто само позитиви съм видяла.

Защо плачат децата сутрин в българските градини е един от въпросите, много тясно свързан с емоционалната интелигентност.
Плачат, защото са рязко откъснати от средата си и от начина на живот, към който са се адаптирали и без никакво предупреждение и подготовка, са метнати на непознато място със строги лелички, които, да си кажем честно, нерядко изобщо не си правят труда да се въздържат да лепнат шамар на който ги дразни. Нервите им са изпилени до краен предел и границата на търпението им е много ниска.
Но дори да се абстрахираме от качествата на персонала, самата адаптационна програма, която включва табелката "Родителите до тук" и практиката детето да се побутне през вратата, от където го поема лелката и да се озове съвсем само в непознатата обстановка, без чувството, че може да разчита на мама или на когото и да били близък да го защити, ако се наложи, детето изживява огромен стрес.
Като добавим и безкрайно дългият в неговите очи ден, идващите други също плачещи деца и това, че всички дисциплинарни проблеми се решават със строгост, не е никак чудно защо детето така се чувства.
Докато то се опитва да разбере в каква обстановка е попаднало, другите плачещи деца му оставят впечатление, че сигурно е на много страшно място.
Има психологически експеримент, който показва, че ако чакате на опашка пред кабинет, в който трябва да влезете и всеки, който влиза там, започва да пищи, когато дойде вашият ред, очаквате да ви се случи нещо много страшно.
Същото става и с децата сутрин в детската градина.

От някои неща, които се учат в предучилищтата изпадам в ужас. В друга тема обсъждахме как цялата история със звуковия анализ, който започва още в трета група, е напълно излишен. Мога да ограмотя едно дете и без звуков анализ.
Изпадам в потрес от тоновете неща за оцветяване. Аман от оцветяване! За какво им е?
Не зная какво точно има предвид Елена относно емоционалната интелигентност в обучението, но аз забелязвам едно нещо, което хич не ми харесва - скъсват ги от оцветяване, писане "политическа подготовка", обаче почти не изказват собствените си виждания за нещо, примерно за това що е то град, а със сигурност докато разказват за града, те изказват и своето отношение и емоции - има дупки и е гадно, тати счупи колата. Предполагам, че е по-удобно да се оцветява и да се правят глупави задачи, защото така има следа черно на бяло, дето се вика, авторите да си оправдаят хонорара.
По математика също имат някакви тъпи задачи, децата повтарят като папагали или трябва да описват по картинка неща, които не могат. А математиката е броене и език - ако развием всяко от тях, математиката е в кърпа вързана.

О, Анди, оцветяването е върха на сладоледа в образованието ни. Да знаеш, че задачи за оцветяване има и в учебните тетрадки по история и география за 6 клас. 12-годишни магарици оцветяват и ушите им пукат. 

Андариел, горе-долу това имам пред вид, което и ти казваш. В търсене на материали за полагане основите на четивна грамотност ми попадат все някакви простотии за оцветяване, пунктиране, лабиринти и неща, от които на мен - а и като гледам на детето - ми става адски скучно.
Зарязах простотиите от Крокотак и занесох една настолна игра, тип "Не се сърди, човече" и времето заедно мина много по-продуктивно и интересно. Принтираните листа ги дадох на родителите за домашно

А може би понякога е по-добре едно 3-годишно да си изкрещи крещенето, отколкото да замъти някакви други работи в главата. Не можем да очакваме от малки деца поведение, което и възрастните рядко показват. Представям си какво търси едно 3-годишно медитирайки! Глупости на търкалено, сори, Елена, ама влизаш в спиралата на една друга тенденция. Три-годишните са три-годишни - активна, емоционални и в повечето случаи трудно се въздържат. Когато им е криво плачат, когато някой не иска да играе с него му развалят неговата игра, могат да се блъснат и да се скарат, когато са доволни и щастливи се прегръщат и си правят нещо като комплименти. Не искам дете, което медитира и търси вътрешния си глас на такава невръстна възраст - да стане в пубертета - тогава е баш времето да си търси вътрешния глас барабар с хормоните, или като стане на 40 и го гепи кризата на средната възраст. А понякога малките са много интересни, когато откровено си признаят, че нарочно дразнят приятелчето и това им харесва. Сигурно трябва да ги пратим в ъгъла да си намерят вътрешния глас. Е, кажете, на колко възрастни не им е приятно да дразнят някого, който дразни дори със съществуването си или поради нещо друго! Защото се хващам на бас, че всеки го изпитва, нищо че не си признава.

Елена, Контеса, аз не съм против ясли, детски градини, училища.
Напротив, даже смятам, че именно там децата разширяват светоглед, възприет в семейството. Сблъскват се с различни ситуации, хора, усещания. Разбира се, отделна е темата, ако детето усеща дискомфорт там и не бива да се кара насила да стои на подобни места (ясли, детски градини).

Дали е самоуверено или не, не знам, но аз продължавам да смятам, че когато съм сложила основата и създала една база като модел за отношения, всичко останало само ще надгражда впечатленията и поведенческите модели в детето. Дали ще оцветява, дали ще слуша приказки на английски, това няма никакво значение, ако едно такова дете има основата и я дообогатява.

Говоря не теоретично, а като изпитано в моята практика. Засега при мен и моето дете се потвърждава горното. Критерият се пречупва през първоначалният модел за човешки отношения, който съм предала – да се мисли самостоятелно, да не се следва стадното, стихийното, да има уважение, но не преклонение. Да се следват собствените усещания.

Юна, а освен вичките арт занимания учат ли нещо сериозно? Аз ги следя от чисто любопитство. Имам позната, чието дете е там. Досега освен дискусии кой каква храна носел, отзив за някое арт занимание и купуване на подаръци на учителите, не съм чула какво и как точно учат останалите предмети. Иначе творческите занимания сигурно са супер, но накрая сиренето е с пари, тоест все ще трябва да продължат някъде след 7ми клас.

Сега относно нашите занимания.

Групата ни беше на деца от 3 до 4.5 години. Учителката, на чието място аз постъпих, беше детски психолог по образование и беше поставила основите на тази практика.
Всяка сутрин се отделя време за "сплотяващо" занимание, при което всички деца сядат в кръг и говорят по определена тема. Това е изключително популярна идея, не сме открили топлата вода.
Понякога оставяме децата да разкажат какво искат да споделят с останалите, какво интересно им се е случило, но основното е работа по една серия книжки за емоциите, в които се описваше какво изпитва детето, когато е ядосано, тъжно, радостно, уплашено и т.н.
Четем книжката, всеки обяснява той как се чувства, когато е под влияние на съответната емоция, дава пример кои случки го карат да се чувства така, как иска да реагират другите, по какъв начин той им показва чувствата си. Тук обсъждаме приемливи и неприемливи начини за изразяване на съответната емоция, кога другите биха откликнали по начина, по който искаме и наблягаме на това как и другите могат да изпитват същите емоции като нас.
Това се обсъжда малко по малко с месеци, не е плод на един и същ разговор, защото децата са 3-4 годишни все пак и имат определен капацитет.
Това, което описах е теоретичната страна, но основното е практическата, когато в хода на деня се случват реални ситуации, в които децата изпитват различни емоции и се налага да прилагаме на практика обясняваното по-рано. Не ги разтърваваме, а съдействаме да следват стъпките, по които те сами да разрешат конфликта.
Ако има дете, което не умее да си пази личното пространство, но много се разстройва, когато му го нарушават, го оставяме да се опитва, да търси правилната реакция, а не се втурваме веднага да му решим проблема вместо него.
Имахме и ролеви ситуации, в които децата разиграваха различни проблеми с цел да ги преодолеят и превъзмогнат, както и basic anger management.
Основният акцент беше върху междуличностните отношения и в много по-малка степен занимания за рязане, лепене, рисуване, учене за сезоните, пъзели и т.н.
Просто така се получи, но признавам си, някои родители предпочитаха рязането и лепенето и се ядосваха, когато нямахме апликации за показване в края на деня и се чувстваха разочаровани, че децата пак "нищо" не са правили.
Има хора, за които форматът "портфолио" е върхът и искат точно в този вид да виждат деня на децата си.
Спомням си една куриозна ситуация с една майка, когато тъкмо щях да започвам работа там, но още не бях. Тя ми казва репликата "Някои учители ни пращат снимки на занимания, които са провеждали с децата." В главата ми изниква динамичната сцена на учителка, застанала в средата на стаята, а около нея децата танцуват, пеят или играят някаква игра - нещо като аниматор на детско парти.
Когато виждам въпросните снимки, какво мислите има на тях? Апликации, оригамита и всякакви сложни произведения от хартия, много видимо направени от възрастен човек, защото дете под 10г дори с много труд не би могло да направи такова нещо. На снимките няма нито едно човешко същество, има само произведенията от хартия и това е наречено от майката "занимания с децата".
 Учителка по приложни изкуства в детска гранина ми е споделяла, че на децата се дава да се цапат и да мажат, но накрая произведението го доправя учителката, за да може да бъде дадено на мама и да прилича на нещо, от което тя да остане доволна. Всъщност повечето родители изобщо не допускат колко малко неща са способни да направят децата им сами на тази възраст, но винаги се радват, когато получават хубави арт проекти, дори и вътрешно да се досещат, че това не го е правило детето им. Винаги съм се чудела къде е смисълът, но така и не го открих. Но това последното беше малко офтопик, макар и да дава обяснение защо в детските градини толкова много се набляга на портфолиото. Търсенето донякъде определя предлагането.

Това ми напомни на една случка. Веднъж занесох един Каркасон да играем с децата. Изобщо не схванаха състезателния елемент и това, че стремежът е за да спечелиш, да прецакаш другия. Всички си помагаха и си подсказваха как да си обърнат пътечките, за да получат повече точки. Все едно играха като един отбор срещу играта, а не едно срещу друго.
Това доста ме изненада. И накрая, когато направиха всички пътечки и всеки си сложи всички пионки от неговия цвят на дърката, всички деца се радваха като победители и се поздравяваха взаимно.
Играеха тази игра за пръв път и току-що им бях казала правилата. Много интересен ефект, за който не се бях замисляла.
Сигурно сме прекалили с обучението по кооперация

и като им обясним, че другите изпитват същите емоции, и какво?  Ако са достатъчно откровени, а не шлифовани на тема социалноприемлива реакция, сами си признават, че всъщност те пак се интересуват само и единствено от себе си. Иска точно тази играчка - другарчето се разстройва  и обяснява колко е разстроено - детето, което иска играчката може малко да се подвууми, но всъщност пак иска играчката и не му дреме особено за това, че другарчето е разстроено. Еденственото, което научават от такава постоянна терапия е, че много трябва да внимават какво и как казват. Но формално пак правят това, което смятат в свой интерес. Искам учителката да е учителка, а не психолог, който превръща престоя на децата във вечна терапия.

Определено сте прекалили с духа на кооперирането. Състезанието е част от живота.

Ами да, точно за това говорех и аз, при нас го наричат circle time & finding your voice.

Излиза, обаче, че е по-редно и добре, от дискусията дотук, децата да не го правят, за да не им се промият мозъците.

На мен не ми се струва опасно, става дума за 2-3 минути от деня, не да пеят оммм, държейки се за ръце.

Учителките ни са с педагогическо образование, не психологично и СЛАВА БОГУ!

Моето впечатление от обучението в началното и основното училище е, че в началото материалът е много наблъскан и се прескача нагоре с ненужно голяма скорост. Създава се усещането, че децата вечно изостават, защото учебните тетрадки и помагала са пълни с много и много упражнения, които са леко ненаправяеми от толкова малки деца. Иска се само да учат по цял ден, за да попълнят всичко, а децата реално не го правят.
В един момент здраво се зацикля.
Мисля, че ако се кара с по-нормално темпо и трудността вместо да е наблъскана в началото, се увеличава с времето, децата ще знаят дори повече. Ако материалът идва в момент, в който си по-подготвен за него, ще го усвоиш с много по-малко време и усилия, отколкото ако от супер ранна възраст те погнат да го правиш, а то ти е непосилно.
Давам пак примера с близнаците и ножицата, който дадох май пак в тази тема.
Според мен едно дете, което е имало възможност да изпита удовлетворението от добре свършената работа чрез арт заниманията си, но и което се е научило на постоянство и повторение на опитите до постигане на успех, каквото се иска при свиренето на музикален инструмент, има много добра основа за учене. Много по-добра, отколкото примерно дете, което е карано да пише ченгелчета насила до пълно отвращение и което не е успявало да постигне удовлетворение и особен успех, защото  му е посочвано само къде греши и защото му е твърде рано за писане. Тук имам предвид свалянето на академичното обучение все по-рано, задължителна предучилищна от 4 годишна възраст и други такива недомислици.
Не че самото ходене на организирани образователни занимания е лошо, лоша е формата, в която това се случва. Напълно безмислено е да се карат деца от малки да правят несвойствени за възрастта си дейности, за да може да са ги научили докато пораснат, вместо едва когато пораснат достатъчно за съответните умения, те да им бъдат представени.
В този смисъл изобщо не се притеснявам за децата от училище Изгрев. Те са от много интелигентни семейства и мисля, че ще се справят отлично с учебния материал и с реализиране на своя потенциал.

Да, аз откровено го смята за опасно и за промиване на мозъците. Честно, страх ме хваща дори само като го чета всичко това. Толкова култилирано мислене и изживяване на емоциите, че накрая изпушват нанякъде. Аз съм привърженик на по-нашенската култура, дори бих казала, че дори някои малцинства, които ги смятаме за невъзпитани и невъздържани, всъщност  имат много по-здравословен начин  за изразяване на емоциите - бой, скубане, обиди и накрая като един скачат.