"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Силвия, твоите мигове ме разтърсиха до основи.
Желая много здраве и щастие на теб и близките ти хора!
За непрестрашилите се все още да пишат в темата - направете го, няма да съжалявате 

Не можах да изчета цялата тема, но мога да поздравя автор/ката за нея.   
Ето мой те 18 мига до сега в леко разбъркан ред.
1. Първия ми учебен ден в първото училище където два пъти минах "6-цата" направена от цветя и първото ми бягане от час в същото училище, защото нямах домашно по френски език.
2. Записването ми в другото училище където учих от 5 до 8-ми клас, първата ми ученическа любов и разбрах как двама съученика са се сбили за мен.
3. Последния учебен ден в същото училище, най-хубавия малък бал и страха от неизвестното тогава.
4. Запознанството ми с братовчедките на мама и техните деца, как бърках две от тях, защото са близначки.
5. Как за 2/3 месеца живота ми се преобърна и се наложи да отида да уча в по-малък град в името на големия ми брат, но бях в един клас с една друга детска любов.
6. Най-хубавия ми бал за който се молех да присъствам, защото месец преди това лежах в болница с поредната пневмония.
7. Как за 4 години лежах по болници с пневмонии, как след всичкото това ден преди Димитров ден преди 5г. и 3 месеца аз прегръщам силно мама и татко на път за операционната.
8. Как за цял месец татко и майка не знаеха на кой свят са след двете ми операции, как мама ми остави любимия ми хамбургер от Магдоналдс в реанимацията е не го изядох.
9. Как след като разбрах за операцията исках да се откажа от следването си, но по настояване на баща ми да не се отказвам продължиш да уча след операцията.
10. Най-хубавите ми студентски години, едно мечтано дипломиране и как преди да тръгна за колежа с треперещи ръце се гримирах сама.
11. Влюбването ми в неподходящия човек за мен и как моя голям брат ми помогна да се отърва от него.
12. Най-хубавото ми лято на 2010 г., когато се научих да карам кола и си взех шофьорската книжка.
13. Една любов която след раздалата ни останаха много неща не изказани и много въпроси не зададени.
14. Срещата на един клас който събрах сама след 10 години, как треперех от вълнение и как разбрах, че двамата ми съученика които са се сбили за мен тогава не са ме забравили през цялото това време.
15. Как като малка едно лято на село падам с ръчно направена шейна на селски път след като прескачам и оградата с нея. Как приятел на татко и мама скача да ме кара да ме шият в Смолян-ската болница при положение че е пил. (Благодаря ти чичо Богомил и дано да си на по-добро място.)
16. Смъртта на любимите ми ми баби и дядовци, които не доживях да ме видят абитуриентка.
17. Всички семейни празници прекарани къде с татко къде без него, при честите му пътувания, как с нетърпение чаках да си дойде и как след като замине всеки път го питам "Татко, кога ще се връщаш?"
18. Смъртта на дългогодишната приятелка на брат ми и как малкия ми племенник техен син се премести да учи при нейните родители. Все още двамата с брат ми не можем да е прежалим.

Silvia_  -ПОКЛОН пред силата ти.
От сърце ти желая всичкото щастие на света  - бъди сигурна, че ще го имаш!

Внимавай какво си пожелаваш.............всичко се сбъдва.Някой го написа по на горе....
Изправена пред нов път,дори магистрала,светла,широка, искана...
Защо стоя замръзнала и не смея да направя крачката?????????Не ме е страх,направо съм ужасена.
Колко наивно си мислех,че ще бъде лесно и ще съм щастлива.

arween44, приятелко, не спирай! Продължи! Кажи ми какво би загубила ако тръгнеш по пътя на любовта? Ще се върнеш към познатото, подтискащо сиво, което познаваш, но не ти дава щастие? Аз ти нарекох любов, не бъди глупава и страхлива- върви по новия път!!

Ели.
Благодарна съм,че ви има. 

Запис.
Колкото е да е мразен израз по тия земи. Не съм сигурна, че точно в тоя момент мога да събера 17 неща. Но искам да чета другите.

Мога да предложа 26 дни от живота ми в опит да осъзная какво се случва.

1-ви ден  -  последен работен ден преди дълго отлагана заради колеги лятната отпуска: багажът ни е приготвен от предната вечер и вече е в колата. Колежка говори със приятелката си по телефона - коментират някаква епидемия от менингит в Южна България.
Връщам се в къщи и на вратата ме чака сестра ми с думите "Мъжът ти е в болницата със детето - бързо!". Докато препускам с едно таски към спешното в съзнанието ми мига думата "минингит"!
До ден днешен не мога да благодаря на шофьорът - чак когато ни изписаха от болницата се сетих, че тогава не съм си платила таксито.
Приемат ни в инфекциозно отделение със същата диагноза. Багажът от колата се оказа недостатъчен за 26-дневния болничен престой в последствие.
2-ри ден - на визитацията чувам "пригответе се за пункция". За каквоооо ...!?!
Дежурната лекарка - "Не ми губете времето ... предупреждавам Ви ... утре ще е късно за каквото и да било!"
През нощта след манипулацията малката вдига 41.3  температура и прави гърч,  втори, трети  ... Лекар няма - с дежурната сестра хвърляме легени с лед направо в леглото върху голото дете.
В стаята има още два, само че повръщащи минингита.
3-ти ден - "Мамо, аз ще умра, нали?
4-ти ден -  Нов гърч и още една нова диагноза - епилепсия. Аз - Епикаквооо ...!?!
5-ти ден - "Мамо - искам да умра в къщи!" ...  А, аз съм със неистов зъбобол!  Дежурната лекарка  - "Не мога да ви пусна  от инфекциозното на зъболекар - ще заразим целия град с минингит!" и ...
                   21 дни живях на доксициклин, за да спася ... града!
6-ти ден - Малката проявява непоносимост към комбинацията от антибиотици и антилептици.
7-ми ден - "Мамо, кажи им да ме оставят да умра!"
8-ми ден - изписват останалите два излекувани менингита и оставаме сами до края на болничния престой в инфекциозното.
Навън е лято, плаж, живот!
9-ти ден - минава нова сестра на визитацията - "А, вие защо сте тук без маска!!!"
10-ти ден - санитарка - "Няма чаршафи - донесете си!"
11-ти ден - От вкъщи ми носят и чаршафи, и ядене, мъжът ми се опитва да поправи крановете в банята нелегално - вече има поне студена вода...
12-ти ден - резултатите от изследванията са много лоши и ни препращат с линейка директно в детската онкология
13-ти ден - Мамо, и аз ли ще остана без коса?
14-ти ти ден - Какво правите тук с този менингит?
15-ти ден - Една от другите майки се радва на детето ми - вечерта я изнесоха припаднала от отделението - нейното беше починало ...
16-ти ден - Мамо, и ти ли ще припаднеш така ...?
17-ти ден - 19 годишна мама с детенце изпращат в София - тук не могат да помогнат повече.
Няма линейка - останалите майки събираме пари за влака, за да и помогнем финансово.
Вечерта се върнаха обратно - не ги приели. Явно, никой не иска да попълва графата с починали пациенти.
18-ден - още една припаднала мама... Разкошни, дълги, руси коси се влачат по мраморния под в коридора на отделението ... към изхода!
19-ти ден - психиатър в отделението! Разговори на четири очи поетапно с всички мами. След което вече исках да скоча от последния етаж на болницата ... 17-годишен с левкемия ми подава цигара ... "Ще ме прикриваш ли - гаджето ми е долу във фоайето!"
20-ти ден - Еврика! Пуснаха топлата вода в банята ... Писък - "Мамо, на баткото му е лошо!"
По голи ци.и хуквам към леглото на младежа - " ... няма смисъл ... слез долу и й кажи ... да не ме чака и ... да не идва повече ..."
21-ви ден - Целият клас със съучениците му е долу пред болницата - носят цветя ...
22-ри ден - Мамо, не плачи! Оная, психиатърката, ще те види!!!
23-ти ден - Контролна пункция на малката. Този път не улучиха ликвора - два часа, докато стане ясно дали детето ми ще остане инвалид.
24-ти ден -  Мамо, ако не си тръгнем днес от болницата и ти ще умреш от този зъб.
25-ти ден - Спешно ни приемат в детската хирургия със съмнение за перитонит. Чакаме още два часа  и половина,за  да донесат венозен разтвор на лекарствата на детето, за да започне операцията. Докторът предупреждава да побързаме. В хирургията нямали антилептици...
26-ти ден - ... На визитацията докторът идва сам ... чувам единствено цената ...Обаждам се, да донесат половината от сумата за операцията. Останалата половина - евентуално, при изписването...

И ... дойде денят в който ги платих!

KrIvOnDeLa , трудно е да се напише нещо по-различно от съчувствие   Искрено се надявам, че целия ужас е загърбен и всичко е наред. И минавайки през огъня и оцелявайки успеете да усещате силата  и сладостта на живота.  

Кривондела, много ви се е събрало. Гуш! Надявам се, че дъщеря ти вече си е у дома и е добре!
А иначе описаното от теб е картинката на родната ни болнична действителност... почти във всяка болница в страната.

Не искам да говоря за страшните неща.В моите 17(или не знам колко ще излязат) мига включвам само хубавите.
1.Събуждане при баба и дядо.Колкото и рано да се събудех,всички вече бяха станали.Все бързах да не изпусна нещо от деня.
2.Алек,кльощаво синеоко момче с жълт потник(била съм на 12).В продължение на час белехме клонки за да си направим шишчета за огъня и си говорехме.
3.Варна,бях на 13,олимпиада по екология.За първи път сама без родители и учители само с някакви организатори.Практически си бяхме сами.27 май.,водата беше 16 градуса и бяхме посинели.
4.Гимназията-5 години страхотни мигове,добри приятели,много пътуване.
5.Родопите-3 януари,раздрънкана Чавдарка и планина като от коледна картичка.
6.След 2 седмици глад-шоколада след кантар.
7.Да ти вдигнат ръката след две продължения.
8."Откъде ти е  този белег?""Бил съм много послушен..."
9.Да вляза в залата,дори след като години не съм стъпвала там.Там нещата са си същите,приятелите,миризмата,за час пак ставам тинейджър.
10.Едно момче,което се къпе голо на кея привечер,и безсилието,че няма къде да отидем двамата.Цели нощи на плажа,за да сме заедно в малкото време което имаме После...всеки по пътя си.
11.22 километра пеша,за да си купим вафла.
12.Първите цъфнали иглики в двора.
13.Думите на лекаря,когато се раждаше дъщеря ми:"Изака се,и се изпика." и миг след това ми подадоха едно чисто, бяло бебе с много дълги пръстчета.
14.Раждането на малкия го проспах,но сънят който сънувах докато бях под упойка ще го помня.
Е,17 не се събраха,сигурно има и още,но сега не се сещам.Трудно е да събера всичко на едно място и в едно време.

KrIvOnDeLa  - моля те, пиши как сте сега.
 И аз съм с пункция след поставена грешна диагноза за менингит ( оказа се обикновена ангина).
Това за което пишеш ти е много сериозно. От сърце се надявам да сте у дома и целия този кошмар да е зад гърба ви .
Крайно време е някой да повдигне въпроса за честотата и резултатите от  лекарски грешки...

Благодаря за вниманието!


Промених си възгледите!
За лекарските грешки  - "Само, който не съдейства - не би сгрешил"  и  "Трудно е да бъдеш "Бог" във Ада".
Тези болнични "мигове" са от преди почти 10 години.
Госпожицата се  възстанови напълно след трите диагнози. Живот и здраве - месец май ще е абитуриентка.

За физическото и психическо възстановяване приложихме терапия с конна езда.
Препоръчвам я при всякакви душевни катарзиси, особено след дълъг престой в болница.
Щастието също може да бъде шок за психиката.

Ранното утро на 1 феврари 2011 - тръгвам да слизам по склона на планината Синай в Египет след нощното изкачване и посрещането на изгрева и пред себе си виждам................ мираж. Обикновено физически виденията могат да бъдат обяснени в пясъчна пустиня, в горещина, над напечен асфалт, не и на мястото, където аз се намирах. Но аз съвсем ясно видях нещо, което ми даде съвсем конкретна посока на движение, няколко пъти го видях - конкретни хора, които вървяха през мене и аз знаех в себе си, че тръгвам, за да ги настигна и да изминем дргат ачаст от пътя си заедно.

Влязох в обичайното си планинарско темпо за пътека, а не за слизане по камъни и по склон..... И за 1 час стигнах до манастира Света Екатерина.............. Абсолютно първа от цялата група.... Тези хора просто не са били пред мене изобщо. Такава група не е имало. те дойдоха час след мене. Имам усещане, че знам защо ми беше дадено това видение и къде ме води и аз съм готова да вървя след него. Това беше едно от най-спокойните, уверени и възхитителни мои преживявания в живота - да имам видение за бъдещето си. Но то в тази планина това е нормално...

Това е най-хубавата тема EVER!!!!
Благодаря, че в темата "Най-интересните теми във форума, от създаването му до днес ..." ме върнаха пак да я чета