"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Благодаря Ви хиляди пъти     пия сутришното кафе и си поплаквам, но то е от вашите хубави думи  и за да бъда искрена, да ви кажа, защо ми го каза - защото тогава, в тийнеджърските години имах младежки пъпки и.... ....за това

(това май не бях го споделяла никъде до сега...от срАМ )

    

Така, започвам и аз в разбъркан ред:

1. Лято е,  с баба и първата ми братовчедка от Добрич, отиваме до селото на баба и дядо, слизаме по един склон и долу до чешмата се вижда тяхната къща /продадена още когато са се преместили в града/ -с чардака, с дървенита капаци и решетки на прозорците, боядисана в синьо. Така съм я запомнила завинаги, макар че никога не съм влизала в нея.

2. Детството със същата ми братовчедка, щуротиите които правехме, грижите за нея, пазех я много като пресича улицата, че тя все недоглеждаше.

3. Летните ваканции прекарани на село при другата баба и с другата ми първа братовчедка от Сф., а все ми беше мъчно за нашите и си поплаквах /особено за татко/.

4. Раждането на брат ми- един приятел на дядо ми казва - Честито вече си кака! Първия път когато го видях през прозореца - с голяма черна коса и със златен медальон на гърдите / номерчето му  /.

5. Ще започвам първи клас, отидохме да живеем в блок, че баба и мама не се разбират. Майка с брат ми / още бебе/ ме води с автобуса до училище - няколко пъти докато свикна, после си пътувах сама.

6. Приятелите ми от блока и обикалянето покрай вагоните и влаковете на гара Север в Добрич.

7. Подаръците от Дядо Мраз в завода на мама, тя работи на летището и съм много горда, че Дядо Мраз пристига със самолет, а не с шейна.

8.На почивка в Балчик с баба- на Тузлата, тя влиза да си прави кални бани, а мен едни лелки с бели престилки ме занимават. Вечерта имаше страшна буря и гръмотевици.

9. Почивките в Балчик и Албена с татко и брат ми, майка не я пускат отпуска и сме само тримата и татко ни угажда  .

10. Пети клас съм, а вече знам какво е рак на гърдата, баба в Добрич почина на 8 март. Месеци преди това се върнахме да живеем в кащата.

Уффф само плача, сигурно 5 часа ще пиша този пост.

11. Приета съм в МГ-то в Добрич. Бригадите във Владимирово.

12. Първите любовни трепети .

13. Първата любов - внезапна, бурна и изчерпала се бързо.

14. Студентските години във Варна, колегите, приятелите.

15. Запознанството със съпруга ми, първия път. Изпраща ме, после гони автобуса и ме чака в първото населено място, където спира.

16. Раждането на голямата ми дъщеря. Виждам я за пръв път и възкликвам - ама тя е толкова бяла / не че ние сме черни  /. Цяла нощ я гледам в легълцето до мен и е толкова хубава - с едни големи очи.

17. Татко казва, че ще ходи на работа в Израел, разплаквам се по тел. и неискам да го пускам. След месеци заминава за Германия.

18. Първия инфаркт на татко.

19. Първият празник на мама в детската градина на дъщеря ми.

20. Решението да имаме още едно дете, след доста години и раждането на втората ми дъщеря, повече от всичко исках да имам две еднакви деца и бях много щастлива, че е момиченце.

21. Татко ни е на гости 2 седмици, аз го взех от Добрич, за да го водим в Сф. в 3- та градска,  и много се радва на малката - тя е на 6 месеца, аз купувам торта и се черпим с татко.
Ако съм знаела, че това ще е последния път когато съм видяла татко жив.

22. 19 декември е - сутринта към 7ч. звъни брат ми - татко е починал, малко повече от месец след като беше в нас. Поне видя малката.  
Татко толкова много ми липсваш !

23.Леля ми, които винаги живееха до нас в Добрич си продадоха къщата и в мен нещо се скъса. Прибирам се в Добрич и вместо да извикам на Сиска/ първата ми братовчедка/ там живеят чужди хора.

24. Срещата със съучениците ми миналата седмица. беше велико и невероятно, поплаках си като ги видях.

Спирам, че повече немога - наводних клавиатурата.

За мен по-скоро е доказателство,че не сме живели напразно...И как 17 мига (а понякога и много по-малко,били те по-добри или по-лоши) могат да изпълнят един човешки живот...
И аз благодаря,Креми... 
И за момичетата,за които и преди знаех,защо харесвам... ...Дидка,Дивиана,Димана...  И много други...

 1. Раждането на сина ми и сълзите на мъжа ми в този миг.
 2. Плачът на баща ми, когато почина майка му.
 3. Една моя разходка на един къмпинг като дете.
 4. Когато обидих без да искам майка ми и как тя си поплака тайно.
 5. Първата целувка в един вход и как после цяла нощ не можах да мигна, от пеперудите, които летяха в стомаха ми.
 6. Едно посрещане на изгрева на плажа във Варна.
 7. Ахтопол
 8. Когато умря кучето ми.
 9. Много безценни мигове като малка с баща ми - в парка, как ми купува сладолед, как промива ожулените ми колена...
10. Когато лежах на 6 години сама в болница и бях уплашена до смърт от самотата.
11. Едно турне из България, раздаването на автографи, сцените, зад сцените, публиката...
12. Една глупост с която нараних родителите си.
13. Две връзки с връзка помежду си.
14. Първото ми ходене в Париж - незабравимо и невероятно.
15. Благородството и невероятната доброта и търпение на съпругът ми.
16. Един отказан букет от майка ми.
17. Няколко книги.


Невероятна тема, Креми, благодаря ти, както и на всички споделили толкова скъпи и лични неща  

прекрасна тема, благодаря на авторката ,че се е сетила - много е мило

1.   когато видях , че детето ми не е в кувьоз и диша само
2.   когато синът ми ме прегръща с малките си ръчички и казва " ти си най-добрата майка"
3.   когато пътувах на автостоп из цяла българия и се запознавах с различни хора
4.   когато се разхождам по кея във варна
5.   когато зърнах сестра ми на летището след като се прибра в българия и плакахме
6.   когато се прегръщам с мъжа си
7.   когато ми предложи да се оженим в подлеза на цум
8.   когато танцувам ръченица
9.   когато се събуждам по изгрев слънце
10. когато рисувам
11. когато направя нещо хубаво за някой и виждам радостта в очите му
12. когато някой приятел се завръща в българия и можем да си поговорим и да се гледаме
13. когато вечер гледам филм заедно с мъжа си
14. когато сутрин намирам кафето на шкафчето до леглото си
15. когато се справя с някое предизвикателство и се гордея
16. когато тайно пушихме цигари със сестра ми само за да направим напук на родителите си
17. винаги ,когато пътувам

това са само някои нещата , които ме правят щастлива

Вие сте най- "лошите" хора на света.Особено SAKRI

Днес е невероятен ден за мен.За първи път от 12,5г. насам ще прекарам сама нощта в моя дом.Два дни мисля как,къде и с кого да прекарам тази свободна вечер,но след прочетеното тук си оставам в къщи(никой от познатите няма да ми повярва, още повече мъжа ми ) Момичета, просто съм разбита.Ако намеря сили може  да споделя по-късно и аз моите мигове...

1. Първата любов (не е съпругът ми)
2. Един танц на определена песен с първата любов
3.Раждането на кученцата ни
4.Първото самостоятелно море
5. Първият ми ден в университете и как един преподавате ми каза "Кога си избърса жълтото около устата, кога успя да станеш студентка" (бях на 17 години)
6.Първата ми среща със съпругът ми
7. Последният път, когато видях баща ми през стъклото на един автобус, тръгвахме си от Троян, бяхме му на гости и си помислих "Ами ако го виждам за последно"
8. Погребението му
9. Как вървя към служителката, която ни ожени в гражданското хванала под ръка любимия мъж, хората са вперили погледи, а аз си мислех, че летя
10. Положителния тест за бременност
11.Първото петно(Калоян), което видях на видеозона
12. Когато лекарят ме попита на кой от дядовците ще кръстим бебето и аз разбрах, че ще е момче(бях в края на 8 месец)
13. Когато се роди и ми казаха вълшебните думи "Имате син"

14. Угрижената усмивка на мъжа ми, когато ме изкараха от операционната и ме закараха при него да ме види
15. Когато за пътви път ми докарах бебето в стаята за кърмене, а аз го гледах като гърмян заек и не смеех да го пипна, а той спеше сладко. Тогава така и не го накърмих, оставих го да си спи
16. Момента в който ме изписаха и от отделението с бебето и  ме вкараха в стаята, където ме чакаха близките ми, голям рев падна, да ме пита човек защо
17. Всеки път, когато Калоян ми каже "мама Обича" и дава бузка да го целуна
 сигурно има и още, но в момента не се сещам...

В никакъв случай, да не си посмяла, сакрална моя Сакри
Ти знаеш ли колко много даваш на хората, пък макар и виртуално!? Знаеш ли, че някой, който не смее да разголи душата си, се съгласява само защото е прочел твоите откровения, и излива сърцето си тук!? Или преживява своите истински мигове тихо пред монитора...
Знаеш ли, че си един от най-ярките ми спомени?  от преди много години, когато бях на 18.
Като те слушах как говориш за майка си и баща си, и как ги обичаш, и не го криеш от тях и аз се научих да казвам на майка си, че я обичам. А бях забравила да й го казвам и бях забравила, че тя е моя приятелка, и че мога да разчитам на нея ( гаден пубертет имах )
Много, много си ни нужна

Без да чета последните отговори (това ще го направя след малко) и с огромна молба Sаkri, а и всички останали да не спират да пишат по темата, споделям и моите 41-мига (само с два повече, отколкото са годините ми). Със сигурност и доста съм пропуснала...

1.  Първият ми съзнателен спомен - щастливото ми семейство в новата си (макар и стара) къща. Гордостта в погледите на майка ми и баща ми на събирането, което бяха организирали малко след като се пренесохме там. И ужасът в очите им, когато насред сбирката се изтъркалях по витата дървена стълба от най-високото. Раната на челото и първата ми среща с Пирогов същия ден.
2.  Топката в стомаха и стягането в гърлото, когато след години открих тефтерите на мама, в които е записвала всеки разход, дори 10-те ст. за баничка, за да изплатят заемите, с които са ни осигурили собствен дом.
3.  Решението на дядо ми да продаде неговия, за да бъде и той близо до нас, което по-късно му струваше живота .
4.  Раждането на малкото ми братче, най-слънчевото русо момченце на света .
5.  Горещото лято на 72-ра на вилата ни в Панчарево, новият дом на дядо, който всички толкова обичахме. Безобидно къкрещите 2 буркана с компот в една малка тенджерка. Клатещият се стол, на който седях в лятната кухня. Писъците и паниката на леля, когато кожата на краката ми остана върху чорапогащника. Натиснатият непрекъснато клаксон на трабанта и мократа рокля на баба ми, която ме държеше в скута си. Белите престилки на докторите от Пирогов, на които дължа живота си. Дядо, който неизменно беше там всеки един от дългите 40 дни и ме учеше да ходя отново.
6.  Жегата в болничната стая, в която лежеше дядо след операцията и думите му 'Не искам тук, искам у дома. Искам аз да те заведа в първи клас'. Не успя... . Първата ми среща със смъртта, която ни го отне.
7.  Съкращаването на любимата ни учителка и разформироването на най-задружния 2-ри клас. Надменните погледи на децата от новите, които никога не ни приеха.
8.  Сватбата на любимата ми леля. Задружният ни живот в къщи и изправянето ни на крака. 
9.  Раждането на сестра ми и очакването на братовчедка ми .
10.  Топлата и мрачна привечер на 30 март 79-та и двамата униформени на портата. Документите на татко и дочутите отдалеч страшни думи 'катастрофа' и 'почти безнадеждно'. Сълзите на мама и натрапчивото усещане, че детството ми е свършило. Блъскащият се в главата ми въпрос 'Какво ще правим, ако...' и отговорът на бременната ми в 7-мия месец леля 'Ще се стягаме и ще живеем'. Напрегнатите три дни очакване... за да победи отново смъртта .
11.  Погребението на татко, военните почести и всички съкрушени хора. Най-добрият му приятел и колега, паднал на колене пред майка ми, за да й благодари за спасения си от баща ми живот... за което тя не знаеше. И съмненията после, че всичко това не е било случайно, които никога няма да мога да докажа. Стъпканата ни вяра в правосъдието, при което правото е на страната на живия.
12.  Падането на леля по същите ония стълби и 2-та месеца в гипс, вкл. и в родилна зала. Идването на бял свят на братовчедка ми. И тежката за онези времена диагноза - сърдечен дефект. Дългите няколко години чакане, операцията и прекрасните лекари от III-та градска, благодарение на които днес е напълно здрава.
13.  Женското царство в къщи - баба върти домакинството, мама и леля работят, аз - амбициозна ученичка, 'мама' на 12 години, брат ми на 7- възпитател. Краят на детството ни. Грижите за двете девойки, пелените, храненето, разходките, по-късно детската градина.
14.  Първата ми голяма любов, човекът, благодарение на който днес съм това, което съм. Различният живот, който можех да имам в друга държава. И тежкият избор, който трябваше да направя още на 18 - моето бъдеще или това на семейството ми. Избрах второто.
15.  Работата, която ме накара да почувствам, че живея отново. Прекрасните ми колеги, усещането за значимост и гордост от това, което правехме, въпреки многото трудности и спънки. Животът на пълни обороти и осъзнаването, че съм намерила мястото си.
16.  Любовта в очите му, която не бях забелязала цели 2 години. Щастливите дни заедно и плановете, които не искахме да правим, за да не ги застигнат рисковете на професията ни.
17.  Отчаянието и чувството за безнадеждност и у двама ни, когато все пак това се случи.
18.  Най-тежкият ден в живота ми - когато вместо мен в гражданското с него беше 'подходящата', определена от други.
19.  Сълзите и на двама ни същата вечер, решението ми да го чакам и да останем заедно, независимо от обстоятелствата.
20.  Безтегловното ми състояние, когато той замина на обучение отвъд океана и не знаех дали ще се върне. Алкохолът, без  който не можех да изкарам деня тогава и учудването ми колко лесно се отказах.
21.  Рухването на системата няколко месеца по-късно, смътното усещане, че всичките ни жертви са били напразно, лутането ми в търсене на нова работа и тягостното чувство, че животът ми вече е минал и участвам в него като наблюдател.
22.  Трясъкът на смачкани ламарини и 'мястото на мъртвеца', на което седях в таксито. Зверски нарязаните ми от стъкла глава и крака и натрапчивата мисъл 'обезобразена', която надвиваше болката. И пак белите престилки на лекарите от Пирогов, благодарение на които не съм. Един непознат човек в болницата, който ми даде тубичка Мадекасол (тогава имаше само в чужбина), за да си мажа белезите.
23.  Решението ми все пак да продължа да карам кола, въпреки това, което ми се беше случило, въпреки страха и протестите на всички.
24.  Пак случайната среща, която ме отведе в новата ми среда и предизвикателството да успея в нещо съвсем непознато и различно. Удовлетворението, когато официално ме поканиха на работа там и гордостта от това, че съм се справила съвсем сама и заслугата е единствено моя.
25.  Първият ми автомобил, купен със собственоръчно изкарани пари.
26.  Смъртта на любимата ми баба, която до последния си миг се грижеше за двора, градината и домакинството, не се оплакваше от нищо и с която, потънала в безкрайните си ангажименти, не успях да се сбогувам .
27.  Съгласието ми, след дълги колебания, на мястото на бащиния ни дом да се построи нова кооперация. Решението ми да живеем на вилата през това време, трудните ни години там и чувството ми за вина.
28.  Студената зима на януари 97-ма, когато хонорарът ми стигаше само за един хляб и буркан лютеница за всички ни, блокадата, опашките за бензин, отчаянието ми и чувството за провал. Жестът на бившата ми шефка, която ми даде възможност да работя допълнително, за да оцелеем. Твърдата решимост и усилията ми да не допусна отново да изпаднем в такова положение.
29.  Болестта на мама, операцията, страхът от неизвестното. Облекчението от добрите резултати и пропадането отново в бездната след няколко месеца, когато й откриха сърдечни проблеми.
30.  Пренасянето в новите ни домове. Радостта на мама, че въпреки трудностите сме успели.
31.  Смъртта й, съвсем неочаквана, няколко месеца след това . Тежката ми задача да съобщя на брат ми, който беше командировка в чужбина и да го убедя да не тръгва с кола. За да сме сигурни, че ще се прибере жив.
32.  Изпращането в последния й път и 'проверката' на приятели и роднини. Бяха малко, но истински. Родният ми чичо, братът на баща ми, го нямаше. Както и другата ми баба, свекърва й.
33.  Откритието, че съм се сдобила с врагове на работното си място, които си показаха зъбите в момента, в който ме усетиха уязвима.
34.  Откраднатите ни моменти заедно с любимия, всеки ден в продължение на повече от 7 години. Срещите с децата му, които можеха да са мои. Първата ни обща квартира, когато той се изнесе и започна разводът. Когато най-накрая заживяхме заедно в тъй дълго чакания ми собствен дом. След 12.
35.  Тежката катастрофа, при която той едва не загина.
36.  Болката от предателството му, когато разбрах, че има и друга жена и допусна тя да се намеси в живота ни. Грешката, прошката. Оцеляването на любовта ни и след това.
37.  Глупостите, които направи през този период и пропадането на бизнеса му. Неистовите ми усилия да спася това, което е градил с толкова усилия и да го накарам да се осъзнае. Облекчението, когато дори на ниво -0 всичко заработи отново.
38.  Приятелството на човека, който ми помогна да не се отчая и да мина по-леко през изпитанията.
39.  И предателството му, напълно неочаквано, продиктувано единствено от мотиви за власт и служебно издигане. Тежкото проклятие, което изрекох и възмездието, което го застигна, но ми носи повече болка, отколкото удовлетворение от възтържествувалата справедливост .
40.  Сегашният ми шеф, който ми подаде ръка в този труден момент и не допусна да загубя всичко, за което съм се борила цели 15 години. Господ здраве да му дава и достоен живот, какъвто има и сега.
41.  Дългите часове на размисли, работа и моментът, в който по погрешка попаднах вместо на статията, която търсех, във форума на abv. Следващият, в който реших да пиша там. Няколкото срещи на клуба на разведените в дир-а и ценните приятелства, които завързах тук, в бг-мама. Щастлива съм, че ви има 

Миговете белязали живота ми?Как бих искала да напиша за тях,но защо ли започвам и спирам,и пак... и отново спирам.Къде са моите 17 мига от пролетта?В живота ми сега е пролет,но така и не разбрах какво би било ако ги имаше тези 17 мига!Но теб те нямаше,татко!Къде беше през нощите когато 5 годишната ти дъщеря повръщаше над тоалетната чиния и пла4еше,че иска ти да й държиш косата както правеше до тогава.(все още имам същата красива коса,татко)Къде беше всички зими когато другите бащи возеха с шейните приятелчетата от улицата,а аз казвах,че не обичам снега.А първия ми учебен ден?Защо не дойде да ме видиш, бях толкова красива и горда.Мама ми купи най-хубавата ученическа чанта!И наистина ли както казваше мама не беше забравил за рождените ми дни,защото ти никога така и не дойде.А как вярвах,че ще ми подариш така мечтаното колело.Нищо мама ми го купи и вече мечтаех ти да ме научиш да го карам.А когато сама се научих си представях колко ще се гордееш с мен като ме видиш.Колелото отдавна вече го няма...Защо на всяка Коледа бяхме само двете с мама и под елхата имаше само един подарък?Как се обвинявах,че не сам била достатъчно послушна и как се заричах,че ще бъда най-добрата дъщеря до следващата Коледа.И така всяка следваща...докато завърших училище.Пак не дойде.А когато плаках от щастие,когато ме приеха да уча това за което винаги съм мечтала?Но ти няма как да разбереш,ти никога не си знаел за моите мечти.Няма да те питам къде беше когато се влюбих за първи път и когато толкова ме болеше,когато тази любов си отиде.Нито за всички следващи.Със сигурност си бил достатъчно далеч.Аз се омъжих,татко и без ти да предадеш ръката ми в тази на съпруга ми.А дъщеря ми има моите очи.И твоите.Честит рожден ден, татко!Благодаря ти,мамо!

1. Трябва да съм била на 5-6 г., имах нова рокличка със зелени калинки, играехме около фонтана в градината и едно момче ме бутна вътре. Всички наоколо ми се смееха, повече не облякох роклята и дълго време плачех, като видех калинки.
2. Рецитирам "Да се завърнеш в бащината къща" и дядо ми плаче.
3. 94-та кърджалийска група замръзнаха в Стара планина, чичо ми и леля ми си отидоха, баща ми едва оцеля.
4. Един петък преди 4 г. замина да катери Олимп, не можах да го видя, защото не ме пуснаха от работа, успях да му кажа "Чао" по телефона. На следващият ден ми се обадиха, че е получил инфаркт и си е отишъл...
5. Двата дни раждане. Малкият Сами в кувьоза, който можех да докосвам само през стъклото.
6. Маями от птичи поглед. Генералната промяна беше факт.

уф, не ми се пише вече...  Някои неща предпочитам да не си ги спомням...

Кейс, тежко е наистина
Имам работа като за целия китайски народ, от вчера го мисля този пост, а колко неща не съм казала...
Но почувствах необходимост да го направя.
Благодаря на Kremi за темата  
Благодаря ви на всички, че пишете 

Сакри и CTramell...разплакахте ме

Усмихни се, Lilly   

Животът продължава...
Шоуто също
Надявам се да те видя на 17-ти