♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Безжизнени ~♡ Сблъсък ~♡ Гарван~♡Тема 75

  • 99 325
  • 737
# 375
НАШАТА ИСТОРИЯ

Глава 38

Дефне отвори очи и се протегна мързеливо. Ръцете ѝ напипаха студените завивки и оглеждайки се с изненада, тя видя позната стая. Но не беше заспала тук. И не бе сама тогава.
Стана и се облече с дрехите, с които бе дошла. Предвидливо бяха оставени на долния край на леглото, заедно с куфара, който бе видяла в колата. В него откри дрехи, тоалетни принадлежности, четката си за коса и два от кремовете- явно Йомер не бе сигурен кой ще ѝ потрябва. Усмихвайки се, тя бързо разнесе нещата по местата им с мисълта, че лесно можеше да свикне така- някой друг да мисли за всичко. И къде беше този някой?
Слезе бързо на долния етаж, надничайки в хола. Лампите светеха навсякъде, защото навън вече бе започнала да се спуска нощта. Одеялата, на които бе заспала, бяха прилежно сгънати и поставени в единия край на дивана. Дефне дремеше в другия. Огънят гореше и дърветата шумно пращяха, но друг звук привлече вниманието ѝ. Обърна се тъкмо навреме, за да види влизащия Йомер- ръцете му бяха заети с наръча дърва, поради което трябваше да затвори вратата с крак. Беше потен и косата му бе залепнала за челото, докато с мърморене приближаваше камината, без дори да я забележи. Дефне се прокрадна и той тъкмо се обръщаше, когато тя застана пред него.
-   Боже!
-   Изплаших ли те?- Смееше се тя, виждайки как изненадата се сменя с любов в очите му.
-   Аз ли те събудих? Така сладко спеше!- Обви ръце около нея и я привлече за целувка.
-   Не, явно съм се наспала. Интересно какво ще правя цяла нощ сега?!- Невинно попита тя, измъквайки се от него.- Тук имаше книги, нали? Ще прочета някоя!
-   Не се тревожи, ще измислим нещо, няма да те оставим да скучаеш така!
-   Надявам се!
Събудено от гласовете им, котето дойде и започна да се умилква в тях. Според Дефне искаше да си играят, но Йомер не бе взел нито една от дрънкулките ѝ.
-   Типично по мъжки! И какво ще правим сега с теб? А?
-   Обича да гони разни неща! Не ме гледай така, знам, че не е куче!- Оправда се той, когато Дефне се ядоса.- Вкъщи има едно пластмасово топче, по цял ден може да го гони из къщата и да го завира къде ли не. Само че то е у дома.
-   Топче, значи! Да видим тогава какво може да измислим!
Дефне отиде да потърси с какво може да занимава животинката, а Йомер се качи да се изкъпе. Чу смеха на любимата си, докато беше под душа, но не разбра на какво се дължеше. Самият той избухна в смях, когато слезе отново долу.
-   Това някакъв вид наказание ли трябва да е?- Попита през смях.
-   Ти си виновен, затова и чорапът е твой! Приеми го както искаш!
Дефне бе свила един от чорапите му на кълбо, пришивайки го набързо с конец. Същият този конец беше оставен дълъг и тя държеше другия му край, за да контролира гоненето на чорапа. Котето бе като полудяло, тичайки насам натам из хола и подхвърляйки с лапички мекото топче. И ако само за миг се разсееше и го изпуснеше, Дефне дръпваше конеца и помръдналият чорап отново ставаше жертва на щастливото животинче.
-   Гладна ли си? Аз да!
-   Аз съм будна, но стомахът ми не! Ти вечеряй, аз ще хапна нещо след това!
-   Знаеш, че не обичам да се храня сам!
-   Хайде! Ти ще следиш за мен, но аз ще следя за теб! Щом си гладен, ще ядеш!
Изтика го към кухнята с една ръка, правейки недоволни физиономии. И тъкмо се зарадва, че е успяла, когато го видя да се връща. В ръката си държеше чиния със сърми и най- спокойно седна на дивана, сякаш нямаше нищо странно в това. Не носеше дори прибори, само една салфетка.
-   Тук ли ще се храниш? Така?!- Шокирано го погледна тя.
-   Проблем ли е?
-   Не, но… Ти…
-   Аз какво?
-   Нищо!
Щеше да ѝ се наложи да свикне с тази мисъл- че и той е обикновен човек. Че ще го вижда често така- с наболата брада, разрошен, бос, с дънки и обикновена бяла тениска. Твърде далеч от образа на сеньор Ипликчи. Трябва да свикне, че и той понякога ще се храни на крак, или където му се иска и му е удобно в момента. Че ще цепи дърва, ще мие чинии и ще сгъва одеяла. Ще върши обикновените и ежедневни за един човек неща, за които щеше да знае само тя. Защото това бе нейният Йомер. Не студеният и винаги следващ правилата сеньор, а ласкавия и грижовен съпруг. Не собственика на успяла компания, печелещ всяка сделка, а мъжът, който щеше да изпълни всяко едно нейно желание.
-   Обичам те!
Признанието ѝ дойде толкова неочаквано, че дори тя се изненада. Йомер я погледна с въпрос, но нито той го зададе, нито тя му отговори. Просто оставиха погледите им да кажат всичко, което бе останало неизказано между тях.
Йомер отиде да се измие и да остави чинията в кухнята, а Дефне прибра импровизираната играчка на котето. Самото то вече бе набило главичка в чинията си, предвидливо напълнена от Йомер още преди това с хрупки. Оставяйки го да вечеря, Дефне взе една от книгите и седна на дивана. Тъкмо се бе зачела в резюмето, когато дочу да се хлопва вратата горе.
-   Йомер?!
Той се появи с ръце, скрити зад гърба. Незнаейки какво да очаква, Дефне остави книгата и седна с изправен гръб, опитвайки се да познае мислите по лицето му. То обаче бе непроницаемо. Притеснена и с какви ли не мисли, блъскащи се в ума ѝ, изчака той да приклекне пред нея.
-   Какво стана? Сърдит ли си?- Паниката я обхващаше и Йомер побърза да я успокои.
-   Нищо не се е случило. Наистина!- Дясната му длан обхвана коляното ѝ, разтърквайки леко крака ѝ в успокоителен жест.- Защо винаги мислиш за лоши неща?!
-   Не знам. Когато те видях такъв! Притеснен си!
-   Да. Не отричам. Не знам как ще реагираш на молбата ми и това ме изнервя!- Очите му търсеха нейните.- Искам всички да знаят, че си моя съпруга! Не искам да се крием повече!
-   Йомер, недей! Знаеш, че не мога! Семейството ми…
-   Ще трябва да приемат, Дефне! Няма да имат друг избор!
-   Как си го представяш?! Толкова месеци ги лъгах!- Осъзна думите си и изплашено погледна към него. Видя болката в погледа му и протегна ръка, за да го погали.- Извинявай!
-   Изгубихме прекалено много време! Нека най- после заживеем живота, който заслужаваме!- Лявата му ръка се показа и Дефне ахна, когато позна кутийката в нея.- Сложи ги и стани най- после тази, която си наистина! Дефне Ипликчи!
Дефне гледаше като омагьосана пръстените. През ума ѝ преминаваха какви ли не картини- колко проблеми щяха да имат, когато всичко се разкрие. Брат ѝ щеше да полудее. Нихан- да я обвини, че е крила от нея. Баба ѝ- дали въобще щеше да има някакъв смисъл за нея случилото се или щеше да го приеме просто като поредната лъжа от внучка си?! Но нима те вече не бяха преминали през много по- големия изпитания? И не бяха отново заедно, въпреки тях? Какво я спираше?! Нищо!
Протегна безмълвно ръката си. Очите му питащо погледнаха в нейните, след което извади бавно пръстените и един по един ги върна на мястото им. Сви пръстите ѝ около своите и ги целуна, първо всички заедно, а след това един по един. Устните му преминаха по дланта ѝ, която след това допря до бузата си, покривайки я със своята.
-   Добре дошла отново при мен!
-   Аз никога не съм си тръгвала!- Отпусна се на колене, заставайки лице в лице с него.- Дори и да искаме, ние не можем да се разделим. Ти живееш тук!- Сложи ръката му на гърдите си, а нейната докосна неговите.- А аз тук! Каквото и разстояние да ни дели, ние винаги сме заедно. Така беше, така и ще бъде! Ние сме едно цяло, Йомер.
Прегърна го и отпусна глава на рамото му с тиха въздишка. Беше се прибрала у дома.

Адвокатът на Дениз бе в отчаяние. Не пожелаваше на никого клиент като своя.
-   Какво се е случило отново?- Мърмореше си той, докато бързаше по болничния коридор.- По никое време ще се занимавам с един луд! Май и аз имам нужда от преглед!
Кимна на полицаите, пазещи пред стаята, показвайки им документите си за самоличност. Те го предупредиха да внимава какво говори и да ги повика, ако клиентът му започне да буйства. Не бяха имали и час спокойствие този следобед, въпреки успокоителните, които днес сякаш бяха спрели да действат на пациента. Именно виковете му ги бяха принудили да се обадят на адвоката.
-   Настоява да се види с вас, макар да се съмняваме да има смисъл! Живее си в някакъв негов свят, в който всичко е такова, каквото на него му се иска!
Адвокатът сви рамене и влезе, присвивайки очи срещу силната луминесцентна светлина. Белотата на стаята сякаш бодеше очите му и той премигна няколко пъти, докато те привикнат.
Дениз бе в същото легло, вързан също както и предният път. Очите му блестяха с дивия блясък, толкова характерен за хората с ментални проблеми. Говореше нещо тихо, но млъкна, когато забеляза адвоката. Очите му се впериха в него, докато злобна усмивка разтегли устните му.
-   Ето го и моя спасител!- Подметна той с подигравателен тон.- Трябва да ме измъкнеш оттук, г-н адвокат. Не мога да остана и ден повече! Някой трябва да се грижи за компанията, а и имам да подготвям нова колекция! Пасионис сигурно вече са почти готови с тяхната!
-   Г-н Транба, не мога да ви помогна да излезете оттук. Компанията ви, за съжаление,  обяви фалит и колегите ми се занимават вече с това.- Опитваше се да говори спокойно, но не можеше да пренебрегне страха, спускащ се като тръпки по гръбнака му.- Говорихме за това, когато ви посетих вчера!
-   Невъзможно! Не мога да подведа баща си! Лъжете! И вие сте на страната на онези!- Гневът обземаше Дениз бързо и безвъзвратно.- Никога няма да успеете да ме победите! Никога!
-   Г-н Транба, съжалявам, но нищо не мога да направя. Това са фактите…
-   Татко, кажи им да ме измъкнат! Знаеш, че не съм направил нищо от това!
Дениз вече не гледаше адвоката. Очите му бяха вперени някъде над леглото в очи, които само той виждаше. Гласът му беше станал жален и умоляващ, като на малко дете, молещо да не го наказват за някоя беля. Повтаряше, че това повече няма да се повтори и той вече ще внимава. Ще издигне компанията и ще отмъсти за всичко, което Йомер и Пасионис са им причинили.
Осъзнал, че е излишен, адвокатът напусна стаята. Другото нещо, което проумя, бе истината, че наистина е безсилен. Този човек не можеше да бъде защитаван. В понеделник вместо да държи защитна реч, адвокатът щеше просто да изслуша присъдата. А каква щеше да е тя, нямаше никакво съмнение. Дениз Транба беше напълно луд.

Йомер се събуди. Навън бе тъмна нощ, а той- сам в леглото. Надигна се и се огледа, но в банята бе тъмно. Опита да потисне паниката, обхващаща гърдите му, докато ставаше и излизаше от стаята.
Никъде не светеше. Ужасен, той се спусна на долния етаж, опитвайки се да запази спокойствие. Не можеше да си поеме въздух до момента, в който не я съзря. Огряна от лунната светлина, седнала пред големия прозорец и вперила поглед навън. Бе като привидение и притеснен, Йомер пристъпи към нея, питайки се какво може да е станало.
-   Дефне?!
Повика я тихо, за да не я стресне. Тя го погледна през рамо с тъжна усмивка, след което отново се обърна. Йомер отиде и седна до нея, обвивайки раменете ѝ с ръка.
-   Студено е! Защо си тук?- Придърпа я по- близо до себе си, опивайки да я стопли.
-   Не ми се спеше и не исках да те събудя! А и трябваше да помисля!
Бе слязла само за малко, но после се бе унесла, без да разбере кога изтекоха двата часа. Мислите, в които бе потънала, не бяха от лесните и тя имаше нужда от време, за да ги приеме. Както и всичко останало, случващо се в живота ѝ.
Транба! Думите на Бурак за лудостта на мъжа, от когото толкова време се бе страхувала и когото бе мразила, бяха все още в ума ѝ. Само мисълта, че това можеше да се случи по всяко време, а те дори не бяха подозирали, я караше да се облива в студена пот. Толкова години Дениз бе опитвал да провали работата на Пасионис. Колко пъти бе заплашвал, мамил и използвал всяка възможност, за да нарани Йомер?! Ами ако болестта му се бе отключила по- рано, без никой да забележи?! Дори мисълта за това и какво можеше да се случи със съпруга ѝ тогава я докарваха до лудост.
Йомер! Той беше съвсем друг проблем!
Дори не бе осъзнала момента, в който прости на Йомер. Нито този, в който се съгласи да се върне при него. Не бе мислила по този въпроси, не бе взимала такива решения, а изведнъж се оказа отново с него, с брачна халка на пръста и поставена пред поредния проблем, който ѝ носеше връзката им- семейството ѝ. Как щеше да им каже?! Те полудяваха само от споменаването на името на Йомер! Не можеха да забравят какво той причини на Дефне, макар тя да осъзнаваше, че сама бе виновна за всичко! Йомер просто реагира на онова, което те му причиниха. Не можеха да го съдят, въпреки че правеха точно това. И дори да не бе съгласна с тях, Дефне не можеше да си представи как ще застане пред тях и ще им съобщи, че отново е с мъжа, заради когото за малко не бе умряла.
Но Исо ги бе разбрал. И нея, и Йомер. Не знаеше какво точно се е случило, но съпругът ѝ явно бе успял да накара Исмаил да види всичко от странична гледна точка. Да осъзнае, че те двамата бяха точно толкова виновни, колкото и невинни в цялата тази ситуации и всичко, което преживяха, ги направи само по- силни. И по- решени да се борят за любовта си, този път- заедно!
Твърде много информация за осмисляне. И никаква възможност, докато Йомер е някъде около нея. Защото тогава тя забравяше за всичко. Тогава бе само негова.
-   Замръзнала си! Хайде да се върнем в леглото!
Нямаше да пита за какво мисли. И сам можеше да се сети. Но не бе сега момента за този разговор. Стана, изправяйки я със себе си, след което я взе на ръце. Дефне, която обикновено се мръщеше на тези му действия, сега се сгуши в ръцете му като дете, опитвайки да отхвърли мрачните си мисли. Щеше да се справя с проблемите един по един, когато им дойдеше реда. В този момент щеше да бъде просто щастлива.
Следващият път, в който Йомер се събуди, бе късно сутринта. Лъчите на слънцето, проникнали през дръпнатите завивки, блестяха в очите му и той бързо ги затвори, обръщайки глава на една страна. Къдриците на Дефне подразниха носа му и той се усмихна, завъртайки се на хълбок и прегръщайки я с две ръце, заравяйки лице в разпиляната по възглавницата коса.
-   Добро утро!- Гласът ѝ бе приглушен, защото буквално бе задушена в прегръдката му.
-   Добро утро! Защо не ме събуди, щом ти не спиш?!
-   И да пропусна този момент?- Усети смеха ѝ, галещ като перо кожата по гърдите му.- Не само ти обичаш да ме наблюдаваш сутрин!
-   Едно на нула за теб!- Отпусна ръце и я целуна, сладко и нежно.- Обещавам съвсем скоро да изравним резултата! А и няма да е толкова трудно!
-   Какво искаш да кажеш?- Настръхна веднага Дефне.
-   Нищо, скъпа! Просто ти обичаш да си поспиваш, така че… Днес е просто изключение!
-   Мързелива ли ме наричаш?! Поспалана?!- Възмутена, тя седна в леглото, отдръпвайки се на другия му край.- Не го очаквах от теб! Наистина!
-   Ще ти припомня този разговор следващия път, в който започнеш да ми се молиш за още пет минутки сън! Обещавам!- Смехът му я ядоса още повече, но се остави на ръцете му, връщащи я там, където искаше винаги да бъде- в обятията му.- Не се сърди! Шегувах се!
-   Няма да се измъкнеш толкова лесно! А и не съм аз виновна, че с теб никога не ми се става! Ако се наспивах както трябва, нямаше да е така!- Макар да се изчерви, изрече думите без да трепне. Йомер избухна в смях и ѝ се прииска да си бе замълчала, но вече бе късно.
-   Значи оттук нататък ще спиш, колкото искаш, сутрин! Никога повече няма да си позволя да те събудя, докато сама не отвориш красивите си очи, готова да посрещнеш новия ден с мен!- Говореше толкова сериозно, че Дефне му повярва.
-   Това ли е решението, което измисли?- Подразни го тя.
-   Друго и не може да е!
И сякаш за да докаже думите си, бързо я повали по гръб и се надвеси над нея. Устните му ласкаеха лицето ѝ, докосвайки бавно и нежно всеки сантиметър кожа. Дефне сякаш се топеше, отпускайки се напълно и забравяйки всичко останало. Устните му покриха нейните и целувката, толкова бавна и изпълнена със страст, изтри и последните ѝ останали връзки с реалността.
Виж целия пост
# 376
Добро утро! Hug



Темпи, за поредната глава на Нашата приказка!  Heart Eyes
Синан, благодаря за преводите!
  bouquet

Все още не съм изгледала сериала на Баръш. Но по вашите коментари разбирам, че се очертава завладяваща история.
Сблъсък ми харесва за сега, дано така да продължи!

Хубав ден момичета!

Виж целия пост
# 377
HugHug
НАШАТА ИСТОРИЯ

Глава 38
Виж целия пост
# 378
Темпи благодаря за поредната доза романтика Hug bouquet bouquet
Тъкмо решим,че вече пред семейство Ипликчи/Дафинка и Йомерко/няма проблеми и ти ни напомняш,че имат още много препятствия да преодоляват.
Виж целия пост
# 379
Здравейте  Hug  Hug  Hug

Токущо си догледах серията на Кузгун, ами много ми хареса на мен. Началото малко тегаво, да, а и този избор на дете, като Изборът на Софи, малко ме втрещи, но и аз, понеже размишлявах над това, клоня към мнението, че майката каза неговото име, защото смяташе,че само той е способен да оцелее.
Историята е интригуваща и силна засега, дано не я изпортят. Баръш и Бурджу ми харесват много заедно, но аз го очаквах. Изборът на облеклото ѝ - цялата в бяло, от главата до петите, беше много сполучлив и силно въздействащ - особено в контраста с неговата сива обикновеност в този момент. Тя изглеждаше като снежинка, паднала от небето - бяла и чиста, недокосната от нищо. За мен беше много силен този момент - на фона на черното в душата му - нейната невинна белота.
Много ме озадачи това, че името ѝ е написано наред с враговете. Но пък току върху сърцето му - това ме успокоява, не искам той да си отмъщава на нея (а и не виждам за какво) или чрез нея. Искам там да има любов. Поне там, щото е ясно, че всичко останало ще е, меко казано, нелюбов.




Нямах намерение да коментирам, че от една серия е рано за изводи, но ме впечатли това в червеното в поста на Светълчо Много поетично, но според мен не съвсем точно. Нищо чак толкова чисто, бяло и невинно няма в Дила. Тя подхвърли наркотиците в дома на приятеля си, видя какво се случи и си мълча, докато живота на Кузгун се разпадаше. Бурджу изгражда образа на самоуверена, малко разглезена, свободомислеща млада дама с европейски привкус, живееща 20 години с вината за стореното. Нищо бяло и невинно няма в образа на героинята и. Според мен де. Доколко успява да се справи със задачата - рано е да се каже. Пак според мен  Wink
И понеже някой по-горе спомена за концепция, аз да си попитам - каква е концепцията на сериала  newsm78 Щото анонсите тръгнаха от отмъщение и се приземиха при Ромео и Жулиета  Wink

Ами аз вече си посипах главата с пепел за тази поетика в преден пост - не съм внимавала явно, не съм видяла как малката Дила подхвърля пакета с наркотиците. Все още не възприемам Дила като човек, виновен за "разпадането" на живота на Кузгун. А че живее с вина за стореното, това го видях. Усещането ми за нея е като за добър човек засега, нататък очаквам да ми покаже каква е наистина.
Цялата в бяло я възприех като ангел, който ще му помогне. Но нали затова гледам, ще се разбере дали съм сбъркала.
Виж целия пост
# 380


















































Каква истина за Кадир ще разбере Зейнеп?!

Виж целия пост
# 381
Привет! Flowers Hibiscus
Излезе инфо ,че Сблъсък ще финализира на 13-ти епизод. Но не е потвърдено.
На Елка сцените с Вели са много сили. Има енергия в тях. Усеща се повече от играта.

Аз за бялото облекло на Дила го приех за ситуацията - тя идва с чисто сърце при тези ученици за добра кауза.

Първо я дадоха във вишнавия /винен/ цвят; После в бялото и накрая в Истанбул в черното. Обличат я с 1 цвят от горе до долу. Не ги смесват. Да видим има ли нещо зад това и така ли ще продължи или е било моменто хрумване за стайлинга. Беше наистина много ефектна Дила в бяло, в ресторанта и над тази гледка.
Виж целия пост
# 382
Здравейте,момичета!
Малка проява на уважение към труда на авторките в темата от мен!
Изчетох последните две глави на приказката-бате Шукрю и той под ножа-този Йомер много принципен,бе-няма прошка.Добре,че Темпи ни поднася описание на интимните сцени-в сериала ни оставяха на най-итересното да си ги представяме само.Не че харесвам разголени сцени,ама можеше още мъничко...  Embarassed
Подсещането към Славена подсети и мен за невероятните щуротии на хулиганката Каро-много забавни,написани  с много сладко чувство за хумор/само да не си обект на малката пакостница Mr. Green/.Много съм се смяла сама.
От фрагмана на втора серия ми се струва ,че нашето момче май ще крие чувствата си към Дила и ще страда самотно.
А в Сблъсък-Мъртвия бащата на Кадир ли ще се окаже?И защо майка му се страхува от него?Да видим!
Хубав ден!
Виж целия пост
# 383
Сблъсък 11. Епизод 2. Трейлър - Бг Субтитри

Виж целия пост
# 384
 hahaha hahaha hahaha



По пет бързи въпроса за Дила и Кузгун- утре!

Виж целия пост
# 385
 muhi reverance muhi reverance muhi

Скрит текст:
Вече се върнах. И няма да кажа тати Йомер къде ни заведе. Що пък не? След неуспешния му опит да ходя на детска градина, реши че на малката му принцеса и липсва мама. Не знам кога се е случвало това, но щом той казва може и така да е. Със Синоша една вечер говориха много дълго, толкова дълго, че аз заспах на дивана до тати и после два пъти огладнявах... И така тати Йомер си взе два месеца отпуск, след като се завърне чичо Синан ще излезе в почивка. Решено, заминахме при мама в Милано. Беше си хубаво, само дето тати ме загуби на летището. Всъщност не бях се загубила, стоях си на едно място, но не там където ми каза ами малко по встрани и се чудех защо така ходи насам натам, вика ме по име, пък после и едни полицаи и те говориха с него и после щяха да затварят терминал май се казваше защото имало отвлечено  дете. А пък аз бях до един гооляям куфар и една дебела леля. Ако не ме беше попитала как се казвам,не че аз и отговорих, нали е непозната, тати имаше още да се чуди къде съм. Но го съжалих. По късно опитах този номер и на мама Дафа на друго летище, но конфуз не се получи. Водеха ме насам натам из Милано, тати ме среща с  разни негови приятели, а аз се държах много добре. Те ми говорят нещо неразбрано, аз гледам тъпо. Мама пак беше готова да ревне защото продължавам с моите номера, сякаш тя разбираше за какво си говорят. Тати каза, че е станала много чувствителна. Дали имало причина? Мама така се стресна, че щеше да се задави с водата която пиеше. Каза само, че ако иска още една Каро да гледа сам няма проблем, аз засега съм и стигала. И кога е било това, когато през повечето време съм все с тати. После г-н Ипликчи заведе дамите на сърцето си в града на любовта, някой си Париж. Не знам на какво толкова се радваха, но аз умрях от скука. И беше студено. Тати каза, че ще се качим на една висока кула. Да, но не позна. Още в асансьора така му ревнах, че веднага на следващия курс ме върнаха долу. И мама през цялото време не спря да мърмори, че е отишла в Париж и не се е качила на Айфиловата кула. Чудо голямо, и аз не се качих, но не мърморя като теб Дефне ханъм. Ще я видиш другия път. После тати ни заведе в едно бистро, където мирише на нещо вкусно и веднага разбрах колко съм гладна. Решиха родителите да ядат лучена супа, която ще се хареса и на мен. Имали сантимент към нея, защото много преди аз да се появя в живота им са си я готвили. Обаче на мен не ми хареса. Дойде една леля, която ни сервираше и започна нещо много да нарежда на тати. Да бе, ще се кара на моя тати, не е познала. И нали сега искам да се храня сама, реших да се притека на помощ. Тряснах така силно лъжичката си в супата, че онази се омаза, мама започна да се смее, тати ме изгледа строго,ама много строго. Реших, че и без това съм сгафила, ами поне да е весело и обърнах купата със супа на масата. Е тогава настана една суматоха, дали не съм се опарила , какво ми има. Нищо ми няма, това е гадно за ядене. Но пък после получих една вкусотия наречена кроасан, или на баба Тюркян кифлите, същия е на вид. После тати заведе мен и мама на едно място наречено Австрия...Алпи...нещо такова. И беше много хубаво. Първо защото с мама Дафа имахме еднакви кюстюми за сняг, после пък тати ни учеше да караме ски. И имаше много сняг. А хотела бил на един клиент на тати Йомер и все едно, че си бяхме у дома. Да не забравя те си имаха едно момиченце като мен, Хани и едно голямо куче, лигаво. Ама ни даваше да му дърпаме опашката и да му се качваме на гърба. Тати каза, че е дресирано, мама мило, а стопанина му просто вече е старо и мързеливо. Интересното беше на ски пистата. Добре, че няма много хора, беше казал тати, че с тези две аматьорки все в края ще трябва да стои. И така и на мен ми взеха ски, сложиха ми даже и очила, същите като на мама. Голямо падане беше, но накрая на почивката тати гордо заяви, че Каро може да стои стабилно на ските, а мама вече не пада и стои здраво, ако е хваната здраво за тати. А тати я майтапеше, че дупето и било синьо като очите на Каро. Той ми направи и един приятел, снежен човек. Мама му сложи своя шал, а тати шапката си. Аз реших да му дам ръкавичките си, но познайте кой изпадна в ужас, че на детето ще му замръзнат пръстчетата. Ех, мамо! Аз вече съм голяма, не съм бебе. Вече станах на две години и половина. Прибрахме се за Истанбул заедно тримата, но мама замина след две седмици отново за Италия за да си продължи обучението и ние с тати останахме пак сами. Той най тържествено беше обещал, че няма да взема бавачка, да ходя на детска градина, защото съм била малка и психиката ми била крехка. Тати само си повдигна едната вежда и се съгласи с мама. Аз също кимах много силно в подкрепа на тати Йомер. " От утре с мен в офиса Каро. Друг начин няма. Щом и ти обеща на мама." И какво съм обещала не разбрах, но със сигурност от утре купона ще е на макс. Каро в офиса. Всъщност това нормално ли е тате?
Виж целия пост
# 386
muhi reverance muhi reverance muhi

Скрит текст:
Вече се върнах. И няма да кажа тати Йомер къде ни заведе. Що пък не? След неуспешния му опит да ходя на детска градина, реши че на малката му принцеса и липсва мама. Не знам кога се е случвало това, но щом той казва може и така да е. Със Синоша една вечер говориха много дълго, толкова дълго, че аз заспах на дивана до тати и после два пъти огладнявах... И така тати Йомер си взе два месеца отпуск, след като се завърне чичо Синан ще излезе в почивка. Решено, заминахме при мама в Милано. Беше си хубаво, само дето тати ме загуби на летището. Всъщност не бях се загубила, стоях си на едно място, но не там където ми каза ами малко по встрани и се чудех защо така ходи насам натам, вика ме по име, пък после и едни полицаи и те говориха с него и после щяха да затварят терминал май се казваше защото има отвлечени дете. А пък аз бях до един гооляям куфар и една дебела леля. Ако не ме беше попитала как се казвам,не че аз и отговорих, нали е непозната, тати имаше още да се чуди къде съм. Но го съжалих. По късно опитах този номер и на мама Дафа на друго летище, но конфуз не се получи. Водеха ме насам натам из Милано, тати ме среща  разни негови приятели, а се държан много добре. Те ми говорят нещо неразбрано, аз гледам тъпо. Мама пак беше готова да ревне защото продължавам с моите номера, сякаш тя разбираше за какво си говорят. Тати каза, че е станала много чувствителна. Дали имало причина? Мама така се стресна, че щеше да се задави с водата която пиеше. Каза само, че ако иска още една Каро да гледа сам няма проблем, аз засега съм и стигала. И кога е било това, когато през повечето време съм все с тати. После г-н Ипликчи заведе дамите на сърцето си в града на любовта, някой си Париж. Не знам на какво толкова се радваха, но аз умрях от скука. И беше студено. Тати каза, че ще се качим на една висока кула. Да, но не позна. Още в асансьора така му ревнах, че веднага на следващия курс ме върнаха долу. И мама през цялото време не спря да мърмори, че е отишла в Париж и не се е качила на Айфиловата кула. Чудо голямо, и аз не се качих, но не мърморя като теб Дефне ханъм. Ще я видиш другия път. После тати ни заведе в едно бистро, където мирише на нещо вкусно и веднага разбрах колко съм гладна. Решиха родителите да ядат лучена супа, която ще хареса и на мен. Имали сантимент към нея, защото много преди аз да се появя в живота им са си я готвили. Обаче на мен не ми хареса. Дойде една леля, която ни сервираше и започна нещо много да нарежда на тати. Да бе ще се кара на моя тати, не е познала. И нали сега искам да се храня сама, реших да се притека на помощ. Тряснах така силно лъжичката си в супата, че онази се омаза, мама започна да се смее, тати ме изгледа строго,ама много строго. Реших, че и без това съм сгафила, ами поне да е весело и обърнах купата със супа на масата. Е тогава настана една суматоха, дали не съм се опарила , какво ми има. Нищо ми няма, това е гадно за ядене. Но пък после получих една вкусотия наречена кроасан, или на баба Тюркян кифлите, същия е на вид. После тати заведе мен и мама На едно място наречено Австрия...Алпи...нещо такова. И беше много хубаво. Първо защото с мама Дафа имахме еднакви кюстюми за сняг, после пък тати ни учеше да караме ски. И имаше много сняг. А хотела бил на един клиент на тати Йомер и все едно, че си бяхме у дома. Да не забравя те си имаха едно момиченце като мен, Хани и едно голямо куче, лигаво. Ама ни даваше да му дърпаме опашката и да му се качваме на гърба. Тати каза, че е дресирано, мама мило, а стопанина му просто вече е старо и мързеливо. Интересното беше на ски пистата. Добре, че няма много хора, беше казал тати, че с тези две аматьорки все в края ще трябва да стои. И така и на мен ми взеха ски, сложиха ми даже и очила, същите като на мама. Голямо падане беше, но накрая на почивката тати гордо заяви, че Каро може да стои стабилно на ските, а мама вече не пада и стои здраво, ако е хваната здраво за тати. А тати я майтапеше, че дупето и било синьо като очите на Каро. Той ми направи и един приятел, снежен човек. Мама му сложи своя шал, а тати шапката си. Аз реших да му дам ръкавичките си, но познайте кой изпадна в ужас, че на детето ще му замръзнат пръстчетата. Ех, мамо! Аз вече съм голяма, не съм бебе. Вече станах на две години и половина. Прибрахме се за Истанбул заедно тримата, но мама замина след две седмици отново за Италия за да си продължи обучението и ние с тати останахме пак сами. Той най тържествено беше обещал, че няма да взема бавачка, да ходя на детска градина, защото съм била малка и психиката ми била крехка. Тати само си повдигна едната вежда и се съгласи с мама. Аз също кимах много силно в подкрепа на тати Йомер. " От утре с мен в офиса Каро. Друг начин няма. Щом и ти обеща на мама." И какво съм обещала не разбрах, но със сигурност от утре купона ще е на макс. Каро в офиса. Всъщност това нормално ли е тате?

Юпии  newsm44 newsm44 newsm44 newsm44 newsm44


Джанъм беним newsm68 newsm68 newsm51 newsm51
Виж целия пост
# 387
НАШАТА ИСТОРИЯ

Глава 39

Неделя бе ден за почивка.
Исо заведе Суде в дома на майстор Садри. Искаше да провери какво е положението там и да се увери с очите си, че всичко е наред. А и бе обещал да държи майстора в течение за всяко нещо, случващо се в ателието, а такива работи не се вършеха по телефона.
Прекараха доста време със семейството на Садри, забавлявайки се с вълнението, с което всички се подготвяха за появяването на малката принцеса. Мели, снахата на майстора, бе влязла вече в деветия месец и макар според лекарите да имаше още поне две седмици до големия ден, а може би дори три, къщата вече бе под пара. Стаята на малката тук, защото дядо ѝ нямаше да приеме нищо по- малко, вече бе готова. Бурак се бе погрижил тази да е почти същата като стаята, която бяха подготвили вкъщи, за да е по- лесно за детето, което явно доста често щеше да се налага да се мести. Младият мъж въобще не се заблуждаваше, че вълнението на баща му ще премине с раждането на внучка му и вече си представяше как с бебето ще живеят два дена тук и три дни в техния дом.
Суде бе като омагьосана, когато ръцете ѝ допряха огромния корем на Мели. Младата госпожица бе активно бебе и макар майка ѝ да бе свикнала вече, за Суде това бе съвсем ново като усещане. Не можеше да се нарадва на малките ритници, които усещаха дланите ѝ, докато двете с Мели говореха и се смееха, обсъждайки всички радости и трудности, през които бе преминала бъдещата майка за последните няколко месеца и тези, които тепърва я очакваха.
Исо пък бе запленен от емоциите, преминаващи като буря през лицето на годеницата му. Суде бе като дете, открило най- голямата тайна на света. И докато слушаше Бурак, говорещ колко е щастлив от очакваното събитие, брака и живота си като цяло, Исмаил осъзна, че това е, което иска и той. Не се бе замислял сериозно никога до сега, но в момента единственото, за което можеше да мисли, бе бременната с неговото дете Суде. Тази мечта се заби като треска в ума му и Исо реши още довечера да поговори с нея по този въпрос.

До сватбата оставаше малко повече от месец. Подробностите бяха уговорени, проблемите- решени засега. Ясемин не можеше да се нарадва, че всичко бе приключило и вече може спокойно да се радва на щастието си. Убеди Синан, че са си заслужили почивка и в неделя рано сутринта двамата седнаха в колата и заминаха. Единственото, което Дерия знаеше, е че ще са извън града.
Алп и Шебнем ги посрещнаха с искрена радост. Обаждането на Синан снощи ги бе изненадало, но не им трябваше повече от минута, за да се съгласят с плана му. Малкото бягство в гората бе нещо, на което никой не можеше да устои.
Вилата на Алп, отдалечена от града и всички проблеми, две бутилки вино от специалната резерва на домакина и приятната компания бяха идеалното решение за сваляне на стреса. Думи като работа, сватба, проблеми и тем подобни бяха строго забранени. Ясемин дори бе предупредила годеника си да не споменава и дума за Йомер и Дефне, защото отвореха ли тази тема, всичко щеше да отиде по дяволите. Алп се задоволи с думите, че с приятелят им всичко е наред и не задълба с въпроси, усетил, че не всичко е толкова лесно за обяснение. Вместо това Синан и Алп се впуснаха в спомени, надпреварвайки се кой може да изложи повече другия пред любимата му. Смях огласяше къщата през целия ден и неусетно планираното за тази вечер тръгване остана за утре сутринта. Дори това, че трябваше да станат преди изгрев, не бе проблем.

Йомер и Дефне прекараха деня в разговори. Тя не спираше да бърбори, сменяйки тема след тема, задавайки въпрос след въпрос, понякога без дори да дочака отговора му. Йомер се забавляваше, слушайки историите ѝ за малкия Исо, за Есра, за кафенето на Сердар. Също както и всички останали, бе шокиран от новината за връзката на Исо и Суде, както и от истината, че братовчедка му е била до Дефне през всичките тези месеци. Спомни си последният път, когато видя малката вещица. За него тя бе поредната предателка, въртяла интриги зад гърба му и той ѝ го бе показал съвсем ясно.
-   Суде се разкая за всичко, което направи! Наистина!- Дефне се бе загледала в играта на огъня в камината. Пламъците обгръщаха цепениците така, както ръцете на Йомер нея.- Не е вече онова разглезено и капризно момиче. Исо, а може би по- точно любовта им, успяха напълно да я променят. Също както и Ясемин навремето. Любовта прави хората по- добри.
-   Като мен! Ти ме промени! Любовта ти!- Притисна брадичка в рамото ѝ, целувайки я леко.
-   Нашата любов! Ако ти не ме обичаше, нищо нямаше да се получи!- Дланта ѝ покри бузата му, галейки я.- И двамата имахме рани, които успяхме да заличим, защото сме заедно!
-   Но си причинихме и много други!
-   Любовта идва заедно с болката. Обяснявах ти веднъж, помниш ли? Страхът и страданието са част от всичко! Не можеш да обичаш, без да се страхуваш!
-   Не искам да е така! Не искам с мен да изпитваш какъвто и да е страх!
-   Невъзможно е, любими! Страхът, че мога да те загубя! Страхът, че нещо може да се случи и да ни раздели! Че нещо ще се случи с мен и ти отново ще останеш сам! Този страх ще е винаги с мен! И е съвсем естествено да е така!
-   Няма да те пусна! Никога и за нищо! Няма да пусна ръката ти отново!
Преплети пръстите им и целуна нейните, докато тя тъжно се усмихваше. Понякога не всичко зависеше от тях. Съдбата им вече бе написана и щяха да преживеят това, което трябва. Независимо дали го искат, или не!
Следобедът излязоха да се разходят, обличайки се топло. Вятърът бе много студен и Йомер я прегърна през раменете, притискайки я плътно до себе си. Сгушена под ръката му и облегнала глава на рамото му, Дефне си припомняше предишното си идване. Колко щастливи бяха при пристигането си и колко разбити след това. Щастието и мъката наистина вървяха ръка за ръка.
-   Защо тук?- Попита замислено Дефне.
-   Мхм?
-   Защо ме доведе тук? А не в другата къща?
-   В нашия дом ли?- Уточни Йомер.- Защото предположих, че не си готова за това! Исках, когато отидем там, да си спокойна. Да сме наистина сигурни, че вече сме си у дома!
-   Разбирам!
Несигурността ѝ го колебаеше и тя наистина го разбираше. До вчера самата тя не бе осъзнала какво точно се случва и той го бе усетил. Както сега знаеше и за колебанията за семейството ѝ, макар да не бяха говорили подробно по темата, защото тя не смееше да озвучи страховете си. Но Йомер я познаваше много по- добре, отколкото се познаваше тя самата, и за пореден път ѝ го доказваше.
Бяха премръзнали, когато влязоха. Котето Дефне първо се мушна между краката им, настанявайки се срещу камината. Къпеше се, когато двамата успяха да стигнат до там, доволно греейки се на все още тлеещите въглени. Йомер хвърли няколко дървета, докато любимата му изчезна в кухнята.
-   Какво правиш?- Застана до входа ѝ той.
-   Горещ шоколад! Трябва ни нещо топло, за да се сгреем!- Невинно отвърна тя.
-   След час трябва да тръгваме, нали знаеш?- Също така небрежно попита Йомер, заставайки зад нея и навивайки кичур от косата ѝ около пръста си.
-   И какво общо има това?! Готова съм за десет минути!- Кимна тя към котлона, на който се топеше шоколада.- Ще успеем!
-   Не съм толкова сигурен!
Дефне проследи като в транс палеца му, потапящ се в гъстата течност и очертаващ след това бавно устните ѝ. Дори не бе усетила кога я е завъртял! След секунда устните му бяха върху нейните, леко опитвайки ги, хапейки и близвайки. Отдръпнаха се, след това отново се върнаха, този път по- настойчиви. Тя се топеше също като шоколада в купата, но не можеше да направи нищо, за да го спре. Йомер изключи котлона и завъртайки я още веднъж, допря гърба е в масата зад нея. Устните му опустошаваха нейните, изпиваха дъха ѝ, а ръцете му буквално палеха пожари по тялото ѝ.
-   Още ли ти е студено?!- Попита в секундата, необходима на устата му, за да премине от нейната към шията ѝ.
Но Дефне не можеше да му отговори. Умът ѝ бе блокирал и единственото, за което можеше да мисли, бе той. Целувките и ласките му, близостта на тялото му и желанието, което те разпалваха в нея. Сръчните му пръсти вече повдигаха блузата ѝ и след малко тя бе издърпана над главата ѝ.
-   Така е много по- добре!
Пръстите му се плъзнаха от шията към гърдите ѝ, карайки я да се задъхва. Погалиха хълмчетата, слизайки надолу. Обгърнаха талията ѝ, повдигайки я, за да седне на ръба на масата. Дефне имаше чувството, че сънува. Но целувките му, следвайки ръцете, не можеха да бъдат плод на фантазията ѝ.
 Собствените ѝ ръце, висели досега безволево до нея, се плъзнаха под неговия пуловер. Погали корема му, усещайки как се стегнаха мускулите. Премина нагоре, усмихвайки се на стоновете му, без да осъзнава, че тя издава същите. Усети ръцете му върху своите, докато ѝ помагаше да го съблече.
След това бе ред на сутиена ѝ, но Дефне дори не усети липсата му. Ръцете на Йомер бяха заели мястото му почти веднага, галейки с нежни движения гърдите ѝ, докато устните му отново целуваха нейните. Езикът му изучаваше устата ѝ настойчиво и Дефне се предаде напълно. Обвила ръце около врата му и заровила пръсти в гъстата черна коприна, беше като парцалена кукла в неговите.
Осъзна какво наистина се случва, едва когато усети пръстите му, разкопчаващи джинсите ѝ. Само представата за това я накара да се изчерви и бързо да отблъсне ръцете му, но опитите ѝ бяха просто безсмислени. Протестите ѝ бяха заглушени от нова целувка, докато дланите му се плъзнаха под нея, повдигайки я и оставяйки я напълно гола, седнала все още на ръба.
-   Не можем! Йомер!
Но устните му, покрили гърдите ѝ, както и пръстите, галещи корема ѝ, не можеха да бъдат спрени. Дефне гореше, затворила очи и отдавайки се на усещанията, превзели цялото ѝ тяло. Пръстите ѝ сами се протегнаха, търсещи колана му. Без да разбира какво прави, тя го разкопча, а след него и копчето на дънките му. Щеше да продължи, но дланта му обхвана нейните две, спирайки я.
-   По- добре сам!
Дефне се изчерви, осъзнала какво бе направила. Собствената ѝ смелост я изненада, но нямаше време да мисли за това сега. Йомер отново я целуна, жадно и дълбоко, разпалвайки кръвта ѝ до край. Дефне сама го привлече към себе си, обвивайки ръце около раменете и галейки гърба му. Йомер леко разтвори с ръце бедрата ѝ, обвивайки краката ѝ около ханша си. Бавно навлезе в нея, неотделяйки поглед от очите ѝ. Дефне не издържа и скри лице в рамото му, едновременно с това обвивайки по- силно крака около него. Йомер се отдръпна, след което отново потъна в нея. Бавният му ритъм я побъркваше и тя се размърда насреща, но ръцете му, обхванали кръста ѝ, я задържаха на място.
Напрежението в нея се трупаше, с всеки следваш тласък все повече и повече. Хапеше рамото му, опитвайки да заглуши стоновете си, докато той безмилостно продължаваше да я измъчва. Тялото му бе каменно и тя знаеше, че за него е също толкова трудно, колкото и за нея, и не разбираше защо го прави. Бавните и дълбоки тласъци, устните му, играещи си с ухото ѝ. Сякаш искаше да я подлуди.
-   Моля те!
Сякаш ток премина през Йомер. Шепотът ѝ бе като катализатор и поглеждайки я в очите ѝ, той я целуна страстно, забравяйки досегашната нежност. Движенията му станаха по- бързи и резки, също като устните и езика, завладели нейните. Дефне усещаше вълната, надигаща се в нея и заливаща я с такова удоволствие, че сигурно щеше да умре. Йомер я последва, потъвайки за последно в нея, и застина, неспособен да помръдне, дори живота му да зависеше от това.
Тежестта ѝ бе това, което го върна на земята. Дефне бе почти изцяло в ръцете му, едва допирайки се до ръба на масата, прегърнала го здраво през раменете и заровила лице във врата му. Тежкото ѝ дишане му подсказваше, че все още не е дошла на себе си. Усмихнат, той си заповяда да се събере и несмело пристъпи назад, опитвайки дали тялото му ще издържи на движението. Слава Богу, успя. Направи няколко големи крачки и се настани на дивана, все още с Дефне на себе си. Осъзнала се, или почти, тя вдигна глава и го погледна със замъглен поглед. Ленивата ѝ усмивката бе достатъчна, за да го накара да я целуне отново.
-   Стопли ли се?- Попита лукаво, преминавайки към шията ѝ.
-   Изгорях!- Засмя се тя притеснено.
-   Мисля, че все още си цяла! И все още моя!
Ръцете му отново се плъзнаха по нея и тя невярващо го погледна. Йомер обаче просто ѝ намигна, преди отново да покрие устните ѝ със своите. Както бе казал, днес явно щяха да закъснеят.
Пристигнаха в Истанбул по тъмно. Първо се отбиха до дома на Йомер, защото имаше нужда да си вземе още дрехи, а и някои от нещата на котето, които явно щяха да са им необходими. Дефне реши да влезе, но остана в хола, докато той събере необходимите вещи. Спомените я заляха, приятни и не толкова, докато се оглеждаше в толкова познатата ѝ обстановка. Колко време бе минало от първия ден, в който бе пристъпила прага на този дом? Колко пъти се бе смяла и колко бе плакала тук?
-   Готово! Какво ти е?- Йомер пристъпи към нея, оставяйки куфара.
-   Нищо. Спомени!- Прегърна го, поемайки от топлината му.- Каквото и да се е случило, не съжалявам за нито един ден, прекаран с теб! Всеки един миг от онова време е безценен, просто защото ти бе до мен! Дори и тъжните!
-   Не искам да се разстройваш! Не се измъчвай с това!
-   Това е нашата история, с добрите и лошите си страни! Трябвало е да преживеем всичко, за да оценим какво имаме! Не бих променила нищо, дори да можех, Йомер!
-   Дори и началото?
-   Не и ако това ще означава никога да не те опозная!
Увереността ѝ го удиви. Той не бе толкова сигурен. Но нямаше да ѝ разкаже това сега.
-   Хайде, стана късно! Да се прибираме!
-   Утре ни очаква тежък ден!
В апартамента Дефне освободи място в шкафовете и гардероба си, за да може Йомер да се настани спокойно. Засега явно щяха да останат тук и тя искаше той да се чувства като у дома си. Дефне ги наблюдаваше любопитно от високия стол, на който се бе настанила, докато местеха купчините с дрехи от едно място на друго, опитвайки да използват максимално тясното пространство.
-   Колкото по- малко, толкова по- уютно!- Шегуваше се Дефне в опит за извинение.
-   Щом ти си до мен, нищо друго няма значение!
Вечеряха, седнали на леглото и загледани в звездите, проблясващи зад прозореца. Хранеха се в тишина, всеки потънал в своите мисли- Дефне, за следобеда днес, а Йомер- за бъдещето.
-   Падаща звезда! Падаща звезда!- Подскочи тя.
-   Къде? Пожелай си нещо!
-   Ето още една!- Дефне бе като дете, забравяйки яденето и залепяйки нос за стъклото.- Явно днес е такъв ден! А аз се чудех защо са толкова много!
-   Значи ще имаш право на мнооого желания!- Пошегува се Йомер.- Намислила ли си ги?
-   Вече имам всичко, което мога да искам!
Ако го беше извикала, нямаше да прозвучи толкова силно. Продължи да гледа навън, докато той остави своята чиния и обви с ръце талията ѝ, притискайки се към гърба ѝ. Устните му я целунаха по врата, отмятайки водопада от къдрици.
Постояха загледани още известно време, след което Йомер обяви, че вече е късно. Разчисти бързо, докато тя се приготви за сън и се настаниха доволни в леглото. Но мислите за утре не позволяваха на Дефне да заспи. Дори присъствието на Йомер не можеше да изтика от ума ѝ налудничавото лице на Дениз Транба, докато съзнанието ѝ рисуваше какви ли не неща, на които той е способен.
-   Той вече не е част от нашия живот! Утре ще го видим за последно! Обещавам!
Сякаш бе прочел мислите ѝ, Йомер я прегърна и шепнейки успокоителни думи, успя да я накара да се отпусне. Самият той се унесе малко след нея, заклевайки се, че думите му ще бъдат истина. Каквото и да се случеше, утре щеше да е последният ден, в който Транба щеше да ги притеснява. След делото щяха да забравят дори името му, оставяйки в миналото всичко, което им бе причинил. Психиатрията, затвора- за Йомер нямаше никакво значение. Можеха да го затворят където искат. Но Дениз нямаше да доближи Дефне повече в живота си. Той щеше да се погрижи затова.
Виж целия пост
# 388
Благодаря за новата глава  Hug
НАШАТА ИСТОРИЯ
Глава 39
Виж целия пост
# 389
Темпи,благодаря за поредната романтика.Но май ни подготвяш и за някои кошмарни моменти


Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия