Протестите срещу проект на Стратегия за детето /2019-2030 г./

Считате ли за основателно твърдението, че в стратегията се поставя знак за равенство между семейна среда и близка до семейната среда? Ако да- какви ще са евентуалните последствия от това?

Смятам, че в Стратегията ясно е отразено, че държавата следва да подкрепя децата и техните семейства във всеки период от живота им. Не мисля, че семейната среда е изравнена с , което и да е било друга среда. Говори се за подкрепа на децата и техните семейства. Изразено е всеобщото мнение, че съществува необходимост подкрепата за родителите да бъде по-ясно интегрирана. Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите. Правото и отговорността на родителите да отгледат собствените си деца е признато от Конвенцията на ООН за правата на детето, където е изрично регламентирано задължението на държавите да оказват помощ на родителите, на законните настойници и на разширените семейства при осъществяване на тяхната отговорност за отглеждане на децата (чл. 18, параграф 2 и 3), включително за подпомагане на родителите при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето (чл. 27, параграф 2) и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават (чл. 3, параграф 2). Това право ясно е дефинирано и в Стратегията. Стратегията се основава на философията, че развитието и подкрепата към децата следва да бъдат насочени към развитие на компетентности, необходими за живот през 21 век. Постигането на тези компетентности при децата изисква развитие на компетентностите на възрастните – родители и близки, както и на професионалистите, работещи с деца.Стратегията извежда ангажимента на възрастните да подготвят децата за света, в който ще живеят. Най-важно значение за изграждането на ключовите компетентности при децата има създаването и развитието на знания, умения и нагласи у възрастните (родителите, професионалистите и системите на образование, здравеопазване, социалната система и др.) за развиване и подготовка на децата за бъдещия им живот и за тяхното успешно социализиране.Всички политики и програми за деца и за подкрепа на родители трябва да са основани на конкретни данни и доказателства.
В стратегическата цел : Подобряване на стандарта на живот на всяко дете и гарантиране на правото му да живее в подкрепяща развитието му семейна или близка до семейната среда са заложени следните мерки за постигане на целта:
1.   Намаляване на детската бедност и социално изключване
2.   Развитие на системата от качествени и широко достъпни социални услуги за подкрепа на децата и семействата, и подкрепа за развитие на родителските умения
3.   Завършване на процеса на деинституционализация на грижата за деца и намаляване на дела на децата във формална грижа
4.   Осигуряване на достъп до подобрени жилищни условия за децата
5.   Системно събиране на данни за факторите, които обуславят уязвимостта на семействата с деца, с цел насочване на социалните услуги и социалното подпомагане към нуждите на уязвимите семейства с деца
6.   Подобряване на интегрираната работа между образователната система и другите системи за детето по отношение на осигуряването на достъпа до образование на всички деца
Това включва следните неизчерпателно изброени конкретни мерки:
1.   Закриване на всички Домове за медико-социални грижи за деца и недопускане на предоставянето на резидентна грижа за деца на възраст 0 – 3 г.,
2.   Подобряване на мерките за превенция на изоставянето и разделянето на децата от семействата
3. Закриване на всички Домове за деца, лишени от родителска грижа и ограничаване на престоя на децата в резидентни услуги.
След закриване на горепосочените Домове следва на децата, живеещи в тях да им бъде осигурена БЛИЗКА ДО СЕМЕЙНАТА СРЕДА, за да живеят и се развиват колкото може по-пълноценно.Мисля, че единствено в този случай е цитирана БЛИЗКА ДО СЕМЕЙНАТА СРЕДА, тъй като към момента Домове за деца, лишени от родителски грижи продължават да съществуват . Създаването на малки институции за жалост не е решение на проблема. Деинституционализацията към момента представлява раздробяване на домове на ситно и смяна на табели. Ето защо считам, че в Стратегията е заложено и се има предвид настаняване на тези деца в БЛИЗКА ДО СЕМЕЙНАТА СРЕДА.

Веднъж се забърках в една дискусия на нашия клас в час по история и морална философия. Мистър Дюбоа говореше за безредиците, които предшествали упадъка на Северната Американска република в края на XX век. Според него, било е време, точно преди американското демократично общество да затъне, когато жестоките престъпления са били нещо толкова обикновено, каквото са кучешките сбивания. Терорът се е ширел не само в Северна Америка, но и в Русия, на Британските острови, както и на други места. Но той достигнал своя апогей в Северна Америка малко преди старата политическа система да рухне.

— Хората съблюдавали вечерния час, — говореше ни мистър Дюбоа — и не дръзвали да се показват на обществени места през нощта. Да сторят това означавало да бъдат нападнати от тълпа озверели хулигани, въоръжени с вериги, ножове, самоделни пистолети, тояги… и да бъдат наранени, обрани, осакатени за цял живот или дори убити. Това продължило години наред, непосредствено до войната между Руско-Англо-Американския съюз и Китайската хегемония. Убийството, пристрастяването към наркотиците, джебчийството, насилието и вандализмът били нещо обикновено. Те се случвали и на улиците посред бял ден, в училищните дворове, дори в училищните сгради. А градските паркове били така всепризнато застрашени, че честните хора стояли настрани от тях след мръкване.

Бях се опитал да си представя такива сцени да се разиграват в нашите училища. Просто не можах. Нито в нашите паркове. Паркът беше място за забавления, а не гладиаторска арена.

— Мистър Дюбоа, те не са ли имали полиция? Или съдилища?

— Имали са много повече полиция от нас. И повече съдилища. Всички тези институции обаче били износени и морално остарели.

— Мисля, че не ви разбираме.

Ако някое момче от нашия град беше извършило половината от изброеното… тогава навярно той и баща му щяха да бъдат линчувани на публично място един до друг. Но такива неща просто не са се случвали.

Тук мистър Дюбоа изиска от мен да дам определение за малолетен правонарушител.

— Ами едно от тези хлапета, които понякога нападат и пребиват хора.

— Погрешно.

— Да, но според учебника…

— Моите извинения. В твоя учебник наистина пише така. Изразът „малолетен правонарушител“ съдържа в себе си едно терминологично противоречие, което дава отговор на въпроса за падението на предходното общество. Но да оставим настрани терминологията. Отглеждал ли си някога домашно куче?

— Да, сър.

Спомних си как моята непоследователност стана причина майка ми да нареди кучето да остане извън къщата.

— Когато кученцето правеше бели, ти сърдеше ли се?

— Моля? Защо, то не разбираше какво върши. Беше просто едно обикновено кутре.

— Наказваше ли го?

— Ами карах му се, навирах му носа в изцапаното и го шамаросвах.

— Несъмнено то не е могло да разбере думите ти.

— Да, но можеше да усети, че съм огорчен от поведението му.

— Нали току-що каза, че не си бил ядосан?

Мистър Дюбоа владееше вбесяващата способност да обърква хората.

— Аз трябваше да го накарам да мисли, че съм — отговорих. — Исках да го науча да бъде примерно.

— Да допуснем. Но след като си му дал да разбере, че не одобряваш държането му, как си могъл да бъдеш толкова жесток, че даже и да го натупаш? Бедната животинка не е знаела, че върши пакост. И все пак ти си й причинил болка. Да не би да си садист? Оправдай се, ако можеш!

Не знаех какво значи „садист“, но за сметка на това добре познавах кутретата.

— Мистър Дюбоа, трябва! Караш му се така, че то да почувства, че е изпаднало в беда, веднага му навираш носа в изцапаното, така че да разбере в какво се състои бедата, напляскваш го хубавичко, за да не повтаря — ти трябва да постъпиш точно по този начин! Не си струва да го наказваш по-късно; само ще го объркаш. Ако не си вземе поука от първия урок, издебваш го и го хващаш отново, и после го набиваш още по-лошо. Много скоро то се научава. Но губене на време е да повишаваш тон срещу него, защото това не е достатъчно, за да го обучиш. — После добавих: — Разбирам, че вие никога не сте отглеждали малки кучета.

— Напротив, сега възпитавам един дакел — съгласно твоите методи. Но нека да се върнем отново към онези непълнолетни престъпници. Средната възраст на някои от тях е била по-ниска дори от тази на вашия клас… И те винаги започвали своята незаконна кариера много млади. Нека никога не забравяме кутрето, за което стана дума. Тези деца често пъти били залавяни; полицията ежедневно арестувала банди от пубертети. Били ли са те укорявани? Да, често пъти. Бил ли им е смачкван фасонът? Рядко. Печатните издания и официалните органи обикновено пазели имената им в тайна — в много случаи законът изисквал това за престъпници под осемнадесет години. Били ли са бити? Наистина не! Много от тях никога не са били пляскани, дори като малки деца; широко разпространено било мнението, че пердахът или което и да е друго наказание, което причинява болка, могат да предизвикат устойчиво психично увреждане у детето.

Тогава си помислих, че баща ми никога не бе чувал тази теория.

— Телесното наказание в училищата било забранено със закон, — разказваше Дюбоа. — Бичуването било законно като присъда единствено в малката провинция Делауер, но и там само за няколко престъпления и до него се прибягвало рядко; то било считано за жестоко и необичайно наказание.

Дюбоа продължи да разсъждава на глас.

— Аз не приемам възраженията спрямо това „жестоко и необичайно“ наказание. Макар че съдията трябва да бъде благоразположен в намеренията си, неговите решения трябва да причиняват страдания на престъпника, в противен случай няма наказание — болката е основната, естествена реакция, изградена в нас вследствие на милиони години еволюция, която ни предпазва чрез предупреждение, когато нещо заплашва нашето оцеляване. Защо обществото трябва да се отказва от използването на такъв високоусъвършенстван способ за оцеляване? Но онзи отминал исторически период е бил претоварен от донаучни псевдопсихологически безсмислици.

— Що се отнася до определянето на физическото наказание като необичайно, то действително трябва да бъде необичайна, а не рутинна мярка, иначе няма да послужи на никаква цел. Действително — той насочи показалеца си към моя съсед — какво би станало, ако едно кутре бъде бито всеки час?

— Ами… вероятно би обезумяло!

— Вероятно. Това несъмнено не би го научило на нищо. Колко време мина, откакто настойникът на това училище за последен път вдигна ръка над някой ученик?

— Не съм сигурен. Около две години. Хлапакът, който отнесе боя тогава…

— Няма значение, достатъчно. Това означава, че едно такова наказание е толкова необичайно, че то е в състояние да възпира и да поучава. Да се върнем към онези малолетни престъпници. Те вероятно не са били пляскани като деца; не са били бичувани и за техните по-късни престъпления. Обичайните законови последици били: за първо деяние — предупреждение, често пъти без процес. След няколко деяния — заповед за арест, но присъдата била условна и младежът — поставен на изпитателен срок. Едно момче можело да бъде арестувано много пъти и признато за виновно нееднократно, преди да бъде санкционирано, но дори и тогава наказанието било просто задържане под стража, заедно с цяло множество други малчугани като него, от които то усвоявало нови криминални навици. Ако по време на задържането се въздържало от пакости, то можело да се отърве и още по-леко; определяли му един изпитателен период, през който трябвало да се поправи и го пускали — „на честна дума“, според жаргона навремето. Всичко това можело да продължи още много години, докато престъпленията на младия човек нараснели по честота на извършването и по порочност, без да бъдат съпроводени от никакво сериозно наказание, тъй като последното най-често бивало заместено от редките и краткосрочни задържания. После внезапно, обикновено след своя осемнадесети рожден ден, този така наречен „непълнолетен закононарушител“ се превръщал в истински престъпник — и понякога се оплитал в рамките само на две-три седмици или месец в дейности, които го запращали в някоя килия за смъртници, в очакване на екзекуция за убийство. Ти!

Той отново ме беше набелязал.

— Да предположим, че само мъмриш кучето си, никога не го наказваш, позволяваш му да забърква неразбории и понякога го връзваш вън от къщата, но скоро го пускаш отново вътре, с предупреждението никога да не повтаря белите си. Един ден забелязваш, че сега то е едно пораснало куче и все още не се е научило да пази къщата от крадци. Тогава вземаш пушката и го застрелваш. Коментирай този случай, моля?

— Това е най-безумният начин за отглеждане на куче, който съм чувал!

— Съгласен съм. Или пък на дете. Чий щеше да бъде провалът?

— Ъ-ъ-ъ… мой, предполагам.

— Отново се съгласявам.

— Мистър Дюбоа — обади се едно момиче, — защо те не са пляскали малките деца, когато това се е налагало, и не са използвали един достатъчно дълъг каиш за по-големите, които са го заслужавали — урокът, който те никога не биха забравили! Имам предвид онези, които са вършели действително лоши постъпки. Защо?

— Зная само — мрачно отговори той, — че методите за насаждане на обществена добродетел и уважение към закона в умовете на младите са били съобразени с изследванията на един преднаучен псевдопрофесионален клас от хора, които са наричали себе си „социални работници“ или понякога „детски психолози“. Било е твърде лесно за тях да посочат нужния изход, прибягвайки само до благоразположението и настойчивостта, необходими за обучението на едно кутре. Понякога се чудя дали в миналото не са хранели някакъв неотменен интерес към безредието — но това е неправдоподобно; възрастните почти винаги действат, водени от съвсем съзнателни „по-висши мотиви“, независимо от това какво е тяхното собствено поведение.

— Но, боже господи — възкликна момичето. — Аз не исках да бъда пляскана повече от което и да е друго дете, но когато се налагаше, мама не си поплюваше. Единственият път, когато някога съм била налагана в училище, бе съпроводен от още един бой, когато се върнах у дома — и това беше преди много, много години. Не очаквам някога да бъда изправена пред някой съдия и осъдена на бичуване; ако се държиш добре, такива неща не ти се случват. Не виждам нищо нередно в нашата система; условията, които тя предлага, са за предпочитане пред невъзможността да излезеш извън къщи от страх за своя живот — ами че това е ужасно!

— Съгласен съм, млада госпожице, че трагичната несъвместимост на това, което тези здравомислещи хора са правили, с това, което са мислели, че правят, отива твърде далеч. Те не са разполагали с научна теория по въпросите на морала. Имали са някакви общи възгледи за нравствеността и са се опитвали да живеят съобразно тях (не би трябвало да се надсмиваме над добрите им намерения), но техните схващания са били погрешни в основата си — половината от която е била утопично мислене на размътени от абстракции глави, а другата половина — рационализирано шарлатанство. Колкото по-сериозни са били подбудите им, толкова повече са ги отвеждали в задънена улица. Виждате ли, бедата е там, че те са изхождали от погрешната предпоставка, че човекът притежава морален инстинкт.

— Сър? Мислех… Но той наистина притежава! Аз притежавам.

— Не, драга моя. Твоето съзнание е култивирано, то е едно постепенно обучено съзнание. Човекът не притежава морален инстинкт. Той не се ражда с морално чувство. Ти не си родена с него, аз не съм — и кутрето също. Ние придобиваме моралното чувство чрез обучение, след лични, непосредствени преживявания и с тежък умствен труд и пот на челото. Онези злополучни непълнолетни престъпници не са били родени с това, с което ти и аз сме се родили, и те не са имали никакъв шанс да придобият някакво морално чувство; преживяванията им не са го позволявали. Какво представлява „моралното чувство“? Това е усъвършенстване на инстинкта за оцеляване. Инстинктът за оцеляване е част от самата човешка природа и всеки аспект на личността ни черпи от него. Онова, което влиза в конфликт с инстинкта за оцеляване, довежда рано или късно до отстраняването на индивида и по този начин не успява да се предаде в бъдещите поколения. Тази истина може да се докаже математически. Тя намира потвърждение навсякъде; тя е единственият вечен императив, който контролира всяко наше действие.

— Но инстинктът за оцеляване — беше продължил той, — може да бъде култивиран в мотивациите ни по-устойчиво и много по-сложно от сляпата животинска подбуда на индивида да остане жив. Млада госпожице, това което ти неправилно нарече „морален инстинкт“ представлява насажданата у теб от твоите по-възрастни близки истина, че колективното оцеляване може да има по-силни императиви от личното. Оцеляването на твоето семейство, например. На твоите деца, ако ги имаш. На твоята нация, ако се бориш за една толкова висша кауза. И така нататък, на степени. Една научно доказуема теория за морала трябва да се корени в индивидуалния инстинкт за самосъхранение — и никъде другаде! Тя трябва точно да описва йерархията на оцеляването, да изтъква мотивациите на всяко равнище и да влияе върху превъзмогването на всички конфликти.

Сега ние разполагаме с такава теория; ние можем да разрешим всеки морален проблем. Егоизмът, любовта към семейството, дългът към родината, отговорността към човешката раса — въз основа на тези ценности ние дори разработваме една нова етика за космическите взаимоотношения. Всички морални дилеми могат да бъдат илюстрирани с един пример: никой човек не храни по-голяма любов от тази на котката-майка, която умира, за да защити малките си. След като веднъж разбереш проблема, който е стоял пред тази котка, и как тя го е разрешила, едва тогава ти ще бъдеш готов да изследваш себе си и да установиш колко нависоко си способен да се изкачиш по моралната стълбица.

Непълнолетните престъпници, за които говорихме, са достигали до едно ниско ниво. Били са родени само с инстинкта за оцеляване и най-високата степен на нравственост, на която са били способни, се е проявявала в колебливата вярност към една група от равни, уличната шайка, но добродетелните им съграждани са се опитвали да се позоват на „по-добрите им природи“, да ги „жегнат в сърцето“, да „събудят моралното им чувство“! Напразно! Те не са притежавали никакви „по-добри природи“, опитът ги е научил, че това, което са правили, е бил единственият начин за оцеляване. Кутрето никога не било наплясквано; следователно това, което то е правило с удоволствие и успех, за него трябва да е било и морално.

Основата на всяка нравственост е в дълга, едно понятие, което има същото отношение към групата, каквото егоизмът има към индивида. Никой не е проповядвал моралния дълг на тези хлапета по начин, по който те биха го разбрали — т.е. с напляскване. Но обществото, в което са се намирали, им е говорило безкрайно много за техните „права“.

Резултатите е трябвало да бъдат предсказуеми, тъй като човешкото същество не притежава никакви естествени права от каквото и да било естество.

Мистър Дюбоа беше замълчал. Някой се хвана за думите му, защото веднага последва въпрос:

— Сър, какво ще кажете за живота, свободата и търсенето на щастието?

— А, да, неотменните права. Всяка година някой цитира тази великолепна поезия. Животът? Какво „право“ на живот има човекът, който се дави в Тихия океан? Океанът няма да се отзове на виковете му. Какво „право“ на живот има човекът, който трябва да умре, ако му се наложи, за да спаси децата си? Нима той ще изхожда от някакво „право“, ако предпочете собствения си живот пред техния? Ако двама души умират от глад и канибализмът е единствената алтернатива пред смъртта, правото на кой от двамата е „неотменно“? И дали това въобще е някакво „право“? Що се отнася до свободата, героите, които са се подписали под великия документ, наречен Харта на правата, са дали клетва да изкупят свободата с живота си. Свободата никога не е неотменна; тя трябва периодично да бъде изкупувана с кръвта на родолюбците, иначе е обречена. От всички така наречени естествени човешки права, които някога са били измислени, свободата има най-малки изгледи да бъде нещо евтино и винаги има някаква цена.

Третото „право“ — „търсенето на щастието“? Наистина, то е неотменно, но то въобще не е право; това просто е едно всеобщо условие, което тираните не могат да отнемат, нито патриотите да съхранят. Хвърли ме в тъмница, изгори ме на кладата, коронясай ме за крал на кралете, аз мога да „търся щастието“, докато мозъкът ми функционира — но нито боговете, нито светците, нито мъдреците, нито изпитаните средства могат да ми дадат увереност, че ще го постигна.

Мистър Дюбоа се обърна към мен.

— Казах, че словосъчетанието „непълнолетен закононарушител“ съдържа в себе си едно терминологично несъответствие. „Закононарушител“ означава неуспял в изпълнението на дълга. Но дългът е добродетел на възрастните — всъщност непълнолетният става възрастен тогава и само тогава, когато придобие познания за дълга и го прегърне като нещо по-скъпо от себелюбието, с което се е родил. Никога не е съществувал и не може да съществува някакъв си „непълнолетен закононарушител“. Но зад всеки непълнолетен престъпник винаги има един или повече възрастни закононарушители — хора на зряла възраст, които въобще не познават своя дълг или пък които, познавайки го, се провалят.

И именно тук беше слабото място на това, което в много отношения беше една възхитителна култура. Младежите-хулигани, които са скитали по някогашните улици, били симптомите на една все по-голяма слабост; някогашните граждани (всички били считани за такива) боготворели своята митология за „правата“… и загубили курса на своите задължения. Нито една нация, организирана по този начин, не може да издържи.