Здравейте.
Преди около половин година започнах да излизам с един мъж с 10-тина години по-голям от мен, аз съм на 26, който в началото беше мъжът мечта и не можех да повярвам, че ми се случва. За много кратък период от началото на връзката ни бях убедена, че това е нещото, което съм чакала цял живот. Външно - не беше мой тип, макар че не смятам, че някога съм се придържала към типове. Но начинът ни на общуване надхвърляше всичко, което бях виждала до момента. Говорехме и си пишехме часове наред и веднага се убедих, че мога да му кажа всичко и той да ме разбере. Когато започнахме да излизаме, аз бях леко резервирана, защото тъкмо бях приключила дълга и не особено прекрасна връзка. Той обаче настоятелно ми показваше, че иска да бъде с мен и съм важна за него, та реших да му се доверя и да се впусна в тези взаимоотношения. Малко по-малко се отпуснах и всичко беше приказно. Той правеше всички неща, за които някога съм мечтала.
Аз, разбира се, като една нормална жена постоянно търсех уловката. И уловка наистина имаше. Виждахме се, но много рядко. Неговата професия е такава, че изисква твърде много нощни смени и понякога извънредни часове. Освен това има твърде много работа вкъщи покрай семейството си, за която не ми се навлиза в подробности. Минаваха дни, без да се видим. Аз си мълчах и не казвах нищо в началото, защото смятам, че мъжът трябва да е по-инициативен първите няколко месеца. После обаче тези неща почнаха да ме дразнят много и му казах. Той го прие добре и се съгласи с мен, че е така, при което аз отново бях на крилете на щастието, че толкова добре и бързо се разбираме. Само че срещите ни бяха все кратки, все на бързо, за по едно кафе време. Аз се успокоявах, че още сме в началото и постепенно всичко ще се нареди. Не исках да мрънкам, защото в предишните си връзки винаги бях проявявала недоволство и ревност, а на него му имах абсолютно и пълно доверие.
Започнахме да се виждаме малко по-често, макар и все вечер след всички други задължения. Направи ми впечатление, че не ме кани у тях, а месеците си минаваха. В началото го виждах като добър знак - има сериозни намерения към мен, не иска да избързваме.
След 2 месеца обаче това взе крайно да ме дразни, защото съм от жените, които обичат секса доста, и в крайна сметка смятах, че връзката ни е достигнала до този етап, в който да го направим. Не бих му казала директно, но го закачах и му правех намеци, които той игнорираше или просто не проявяваше голям интерес към тях.
Минаха се още месеци и все още мъжът до мен не проявяваше инициатива. Само да кажа, че съм с добро телосложение, поддържам се и изглеждам добре, та не смятам, че това е бил проблемът. Реших, че е крайно време, макар и да ме беше срам, да поговорим директно за нещата. Той каза, че няма никакъв проблем с него, нито с мен, просто изчаквал да ме опознае. Аз му казах, че ако все пак има нещо, което го притеснява, е добре да ми сподели, защото това е важно за една връзка. В този момент почнаха обвиненията - била съм си мислела за него, че не искал, че не харесвал секса, отношението му стана леко агресивно. В следващите два дни го усещах леко дръпнат, но нещата продължиха по старому. На третия ден обаче той спря да ме търси и да отговаря на обажданията ми. Писах му да го питам какво се случва и отговори, че в момента, в който съм му казала тези неща, съм го била наранила страшно много и той не искал вече да е с мен. Междудругото от други източници разбрах, че с бившата му приятелка е бил също толкова „инициативен“.
Та се чудя и се мая - на какво може да се дължи това крайно нежелание да прави секс, не съм си мислила досега, че има такива мъже. Дали има начин това да се промени, да се „излекува“? Принципно много ми липсва той и разговорите с него, но пък не бих искала да имам връзка, в която сексът се случва на Нова година и по рождени дни. Дали това, че поставих въпроса директно е единствената причина да ме остави и дали има начин да го отпусна да говори за проблемите си и да ги решим, ако имат решение?
Виж целия пост
Преди около половин година започнах да излизам с един мъж с 10-тина години по-голям от мен, аз съм на 26, който в началото беше мъжът мечта и не можех да повярвам, че ми се случва. За много кратък период от началото на връзката ни бях убедена, че това е нещото, което съм чакала цял живот. Външно - не беше мой тип, макар че не смятам, че някога съм се придържала към типове. Но начинът ни на общуване надхвърляше всичко, което бях виждала до момента. Говорехме и си пишехме часове наред и веднага се убедих, че мога да му кажа всичко и той да ме разбере. Когато започнахме да излизаме, аз бях леко резервирана, защото тъкмо бях приключила дълга и не особено прекрасна връзка. Той обаче настоятелно ми показваше, че иска да бъде с мен и съм важна за него, та реших да му се доверя и да се впусна в тези взаимоотношения. Малко по-малко се отпуснах и всичко беше приказно. Той правеше всички неща, за които някога съм мечтала.
Аз, разбира се, като една нормална жена постоянно търсех уловката. И уловка наистина имаше. Виждахме се, но много рядко. Неговата професия е такава, че изисква твърде много нощни смени и понякога извънредни часове. Освен това има твърде много работа вкъщи покрай семейството си, за която не ми се навлиза в подробности. Минаваха дни, без да се видим. Аз си мълчах и не казвах нищо в началото, защото смятам, че мъжът трябва да е по-инициативен първите няколко месеца. После обаче тези неща почнаха да ме дразнят много и му казах. Той го прие добре и се съгласи с мен, че е така, при което аз отново бях на крилете на щастието, че толкова добре и бързо се разбираме. Само че срещите ни бяха все кратки, все на бързо, за по едно кафе време. Аз се успокоявах, че още сме в началото и постепенно всичко ще се нареди. Не исках да мрънкам, защото в предишните си връзки винаги бях проявявала недоволство и ревност, а на него му имах абсолютно и пълно доверие.
Започнахме да се виждаме малко по-често, макар и все вечер след всички други задължения. Направи ми впечатление, че не ме кани у тях, а месеците си минаваха. В началото го виждах като добър знак - има сериозни намерения към мен, не иска да избързваме.
След 2 месеца обаче това взе крайно да ме дразни, защото съм от жените, които обичат секса доста, и в крайна сметка смятах, че връзката ни е достигнала до този етап, в който да го направим. Не бих му казала директно, но го закачах и му правех намеци, които той игнорираше или просто не проявяваше голям интерес към тях.
Минаха се още месеци и все още мъжът до мен не проявяваше инициатива. Само да кажа, че съм с добро телосложение, поддържам се и изглеждам добре, та не смятам, че това е бил проблемът. Реших, че е крайно време, макар и да ме беше срам, да поговорим директно за нещата. Той каза, че няма никакъв проблем с него, нито с мен, просто изчаквал да ме опознае. Аз му казах, че ако все пак има нещо, което го притеснява, е добре да ми сподели, защото това е важно за една връзка. В този момент почнаха обвиненията - била съм си мислела за него, че не искал, че не харесвал секса, отношението му стана леко агресивно. В следващите два дни го усещах леко дръпнат, но нещата продължиха по старому. На третия ден обаче той спря да ме търси и да отговаря на обажданията ми. Писах му да го питам какво се случва и отговори, че в момента, в който съм му казала тези неща, съм го била наранила страшно много и той не искал вече да е с мен. Междудругото от други източници разбрах, че с бившата му приятелка е бил също толкова „инициативен“.
Та се чудя и се мая - на какво може да се дължи това крайно нежелание да прави секс, не съм си мислила досега, че има такива мъже. Дали има начин това да се промени, да се „излекува“? Принципно много ми липсва той и разговорите с него, но пък не бих искала да имам връзка, в която сексът се случва на Нова година и по рождени дни. Дали това, че поставих въпроса директно е единствената причина да ме остави и дали има начин да го отпусна да говори за проблемите си и да ги решим, ако имат решение?
И когато си го притиснала със секс се е почувствал изнасилен... Най-добре да ти бъде само приятел и да не очакваш секс от него - в противен случай го губиш... Прецени си. 
