Психологически консултации с Детелина Стаменова

Защото изпитвам някаква неувереност,която супер много ми пречи въпреки че знам причините.
Просто не искам да оставам някого с лошо впечатление за мен.
Чувствам се супер неуверена за това .

Здравейте! Имам въпрос, свързан със създаването на взаимоотношения.
Може ли с помощта на психотерапия човек да намери своята половинка? От много време посещавам терапевти, но сякаш не мога да стигна до този проблем. Аз съм жена почти на 30 години, в момента ме тресе жестока криза, че остарявам, а не съм имала сериозна връзка и не мога да създам такава… много съм отчаяна. Другото което е, че постоянно си преповтарям наум разни обидни думи, които съм чула от мъжете в живота ми. Не мога да спра да го правя и не мога да спра да се сравнявам с други жени, защото мъжете, които обичах, ми говореха за други жени и самочувствието ми се сриваше все повече. Сега минавам на улицата покрай 20-годишни млади жени със стегнати и слаби тела, по които се заглеждат всички, и се комплексирам много. Усещам болка в сърцето, все едно ми забождат нож и си мисля колко съм зле и мисълта, че за мен няма надежда и всичко е приключило, ме унищожава. Споделяла съм тези неща на терапевтите, макар и не точно с тези думи, но по никакъв начин не усещам помощ. Винаги съм имала ниско самочувствие, но сега на прага на 30-те, се засили ужасно много и се чувствам на ръба. Моля ви, кажете ми какво да правя, аз не съм щастлива и в други аспекти от живота си, което също оказва влияние, мисля да предприема местене в чужбина, изцяло смяна на среда и работа, имам нужда да се откъсна от роднини и познати, защото аз тук не си позволявам да бъда себе си. Но съм ужасно притеснена и уплашена, всеки ден се чувствам зле спрямо себе си и не спирам да мисля, че аз любов в този живот няма да видя…
Имам чувството, че никога няма да се освободя от тези лоши спомени. Повечето ми запознанства са били онлайн и там хората се държат много по-свободно и по-лесно не те вземат на сериозно. Лошото е, че аз започвам да приемам техните възгледи и критика за мен, да се самообвинявам сама. Може би в очите на другите действията ми изглеждат нелогични. Вече започнаха да ме съдят затова, че съм на 29, а не съм имала връзка освен сексуални такива. В никакъв случай не съм го правила с тази идея, просто аз наистина не успявам да намеря моя човек. Пренебрегвала съм свестни мъже, защото не са ме привличали визуално. Може би заради това, че се притеснявам толкова за моята визия и се чувствам остаряла и непривлекателна, затова се вторачвам толкова във външния вид и на мъжете и ги отхвърлям на този принцип. Заради което пък се обвинявам, че съм повърхностна. Имам проблем и с това, че твърде много завися от одобрението на другите, включително на родителите. Не посмявам да започна да се виждам с някого редовно, защото ме е страх как ще го приемат те. Знам, че е абсурдно на тези години, но се чувствам като в клопка и капан, сякаш нещо ме стяга и задушава. Ужасно е. Не искам да е вечно така - да съм отхвърляна, унижавана, да се чувствам грозна и да се сравнявам с всяка привлекателна жена. Това разруши напълно психиката ми.
Също така ненавиждам работата си, но не знам какво да работя. Затова искам да отида в чужбина, имам чувството, че там ще съм друг човек. Може и да не е така, но имам нужда от глътка въздух, от друг манталитет. От три години работя от вкъщи, имам крещяща нужда от хора, но не мога да се накарам да отида в офиса. Имам и социална тревожност, която се засили в пандемията. Още на 16 години разбрах какво е депресия и се борих сама дълги години, но не съм вярвала, че ще стигна до момент като сега, когато абсолютно всеки ден ми е мъчителен, скучен, безсмислен и страшен, защото нямам надежда… дори да са ме обиждали и отхвърляли, аз имах младостта си и това беше моят коз. А сега тя си отива бавно. Тялото ми ще загуби красотата си и няма да бъда привлекателна за никого. Единствените мъже, с които виждам, че може да се получи сериозна връзка са такива, които аз не искам. Чувствам се сякаш има само два избора - сексуално привлекателни мъже, които не са сериозни или сериозни мъже, които не ме привличат сексуално. Дори да звуча абсурдно, не мога да ви опиша отчаянието, което изпитвам. Чувствам се като потънал кораб, който не може да бъде спасен от дъното.
P.S. Изчела съм всякакви съвети на психолози и експерти по връзки. Знам, че в днешно време се говори само за това как трябва да обичаш себе си, да се приемаш, да имаш хобита, кариера, социален живот, за да може да си самодостатъчен, щастлив сам със себе си и тогава да привлечеш партньор. Колкото и да се насилвам, не мога да приема тези доводи. Да, всичко това е чудесно, но не виждам как по-точно ще намеря човека, дори и да правя тези неща, а просто да съм скрила по-надълбоко тези негативни убеждения за себе си. Аз дори и в най-красивите си визуално периоди пак съм била с ниско самочувствие и са ме привличали винаги мъже, които не могат да ми дадат внимание и обич. Също така, мисълта, че чак когато съм реализиран и самодостатъчен човек ще намеря любов, е също толкова унищожителна. Това може да стане чак на 50 години, аз не искам да чакам толкова, все пак искам да родя и деца. Не ме устройват и съветите “да направя компромис” и просто да дам шанс на първия “свестен”, само защото е “добър човек”. И последното, което постоянно чувам - че любовта не трябва да се търси, че тя сама идва, когато не я търсиш. Това отново са много хубави думи, но как мога да спра да мисля за най-съкровеното си желание? Та аз от 15-годишна мечтая за любов, цели 15 години вече чакам и се надявам. Как мога да забравя за това и то да дойде само? Освен това аз не съм човек, който е много деен и с много социални контакти, такива хора лесно се “изгубват” в ежедневни задачи, харесва им, винаги имат с кого и къде на излязат. Завиждам им, браво на тях, но аз просто не съм такава.

Здравейте!

Чувствам вече, че имам сериозен проблем и не мога да разсъждавам трезво - моля за мнение, насоки и всичко необходимо.

Ще се опитам да бъда кратка относно предисторията - на 30г. съм, с детенце на почти 4г., разделихме се с баща му преди година. Години наред бяхме заедно - не съм била влюбена в него, последните няколко години буквално не комуникирахме или ако го правим, се карахме. Това много ми тежеше (особено липсата на каквито и да е разговори, а на него - караниците). Не правехме секс редовно, все аз си търсех, все насила работа (така го усещах). Напрежението накрая беше нетърпимо, само си гледах детето и работех, изневерих му, не чувствах нищо към него, взех решение, повдигнах въпроса и се разведохме. Той не се е и опита да оправи нещата (аз поне две години постоянно се мъчех да давам предложения, за да "стоплим" взаимоотношенията си, но насреща - нищо.). "Цивилизовано" се разделихме, поддържаме нормални отношения, говорим нормално, детето се вижда с него редовно (през ден). Обичат се.

След раздялата се впуснах във връзка (няколко месеца) с човек, който явно се е възползвал от състоянието ми тогава и имайки предвид нещата, които са ми липсвали, се "намърда" до мен, но беше тотална катастрофа - вманиачен ревнивец, стиснат, без пукната пара също, мързелив, контролираш, изискващ. Изстиска ме, успях да се разделя с него и това ми подейства като отрезвителен шамар, бях много щастлива след като този човек напусна живота ми.

След няколко месеца се появи момчето/мъжът, с когото съм сега (от 3-4 месеца). Съвсем на шега и случайно се запознахме, нямахме намерение за нищо, не сме се "сваляли", не сме флиртували, говорехме, споделяхме си разни неща, имаме общи интереси, започнахме да излизаме и всъщност това прерасна във връзка - редовно сме заедно, правим секс, излизаме, споделяме, съвсем нормалните неща.

НО ето тук идват моите проблеми, притеснява ме следното, трябва ли да си правя някакви изводи от това:
1. Той е на 35г., споделил ми е, че иска все някога да създаде семейство, иска да си има жена, дете. Забелязвам, че буквално се прави, че детето ми не съществува - никога не пита за него, винаги говори за мен в ед.ч. (например, знае, че съм с детето и пита "ТИ къде си", "какво правиш", а не "къде СТЕ", "какво правите"). Ако някога нещо споделя за детето, изслушва ме, но дотам, не желае детайли, не желае да разпитва, това забелязвам, не го е казвал директно. Още не се познават официално с детето, рано е. Виждали са се съвсем случайно, разменяли сме по 2-3 приказки и това е. Това му поведение обаче ме кара да мисля, че този човек или не се интересува от деца, или моето дете по никакъв начин не би могло да го докосне в един бъдещ момент и на друг етап, ако се стигне до там.
2. Това момче (предпочитам да го наричам "мъж", но забелязвам, че той масово нарича жените "момичета", че и аз сега затова така го наричам, но и това ме човърка, буквално не съм чула за жена на моята или неговата възраст да каже "жена", казва "момиче") има скъсана връзка с майка си и сестра си - имат си разни раздори от детството, имали са проблеми с имущество и той не желае да се опита да "стопли" отношенията си с майка си, а за сестра си казва, че изобщо не я чувства като такава. Страхувам се, че тези му взаимоотношения може би са "знак" за това как би се държал с жената до него. Възможно ли е да греша?
С мен ми харесва много как се държи - мил е, показва ми внимание, мога да разчитам на него. Успява да ми покаже, че по някакъв начин съм му важна.
3. Какво става с мен покрай него - усещам, че излизам извън релси, което води до компенсиране с храна. Аз съм с много хубаво тяло, винаги е било така, грижа се, но сякаш покрай този мъж изпитван страх, че това ще се промени, той няма да ме харесва и това ме тласка да ям буквално неконтролируемо. Това ме съсипва. Той пък е доста слаб, с оформено тяло, но много слаб и се мъчи да качва килограми. Също, когато е напрегнат, може да не яде с дни. Нещо, което аз не мога да правя, но сякаш се мъча и аз да правя така. Когато съм с него, мога и цял ден да не хапна нищо. Но остана ли без него, не мога да се спра. Не искам така. Тормозя се
Слаба съм, той ме харесва, но не знам защо чувствам, че някак губя контрол върху себе си. Даже често, когато се чувствам зле именно заради храненето, не искам да се виждам и с него, защото не се чувствам добре в кожата си, съответно той се чуди на странното ми поведение, но аз не казвам истинската причина. Защо се получава така? Как да го спра?

Темата с храната винаги ми е била "болна". Имах период, когато се бях вманиачила на тема хранене, бившият ми мъж не ме разбираше, наричаше всичко "глупости", не ми обръщаше внимание, майка ми също неглижираше всичко. Това ме е мъчело. После се примирих, че тези хора не ме разбират, че не искат да приемат моя начин на живот и хранене. Сега, този човек, с когото поддържам връзка, се интересува от хранене, а и от всичко, което вълнува и мен. Но защо аз пак нямам покой? Защо така се държа със себе си? Какво компенсирам всъщност с това хранене и то не в негово присъствие?

Яд ме е на себе си. Жал ми е дори (докато го пиша в момента).

Моля, дайте ми насоки как да процедирам. 

Благодаря предварително.

Много полезно може да Ви бъде да работите с психотерапевт, който работи в полето на транзакционния анализ. В тази терапевтична школа са разработени изключително интересни и полезни начини за преминаването и усвояването на различни позиции, както и личностно израстване по точно тези теми.

Болезнено е да угаждаме на другите. Терапия и повече концентрирани усилия да издърпвате на по-предно място своите желания пред исканията (заявени, незаявени и такива, които Вие смятате, че се предявяват към Вас). Всяка първа крачка е трудна, но с всяка следваща ще успявате да намирате баланс между чуждите и своите желания.
Знам, че много хора мечтаят за това, но никога не го правят в живота си, страдайки под бремето на неувереността си. И знаете ли защо никога не го постигат? Защото никога не правят първата крачка.

Хей, Джуд,
Не, човек не може да намери с психотерапия своята половинка. Тогава не е психотерапия, а агениция за запознанства. Максимумът, който може да очаквате от терапевт, е да ви помогне да се срещнете със себе си, за да се почувствате цялостна и достатъчна. Което пък е супер предпоставка за влизане в качествени взаимоотношения.
Остаряването е друга тема, както и нивото на самочувствието Ви, щом не сте имала дълготрайна връзка на тази възраст или това, че във връзките, в които сте имали, са Ви говорели за други жени, което е въпрос за базовото възпитание на тези мъже, ако не друго.
Самочувствието се изгражда, както почти всичко друго, в детството и събирайки доказателства за "не ставам", вероятно не виждате всичко в графата "ставам" и оттам сваляте критериите вътре във Вас, но сякаш гоните някакви външни.
Няма да Ви кажа да направите компромис, никой от нас не е идеален, дори и най-идеалните. Но има неща, с които човек може да живее, и други, с които живее много трудно.
Между редовете "чужбината" изглежда като място, в което няма да се срещате с тези противоречия.
Онлайн има хора, които показват най-лошата си страна, разчитайки на някаква "анонимност" и на това, че могат да бъдат зли и безнаказани. По част от съвременните критерии за възраст, младостта и жизнените години се определят до около 70, а хората срещат любов на всяка възраст, на всякакви места и във всякакви хора. Понеже нататък говорите за родителите си и тяхното одобрение, не искам да влизам в темата, защото е доста комплексна, но бих Ви насърчила да напишете или да си представите какво означава "любов", "връзка" и "страст" за Вас и след това да проверите дали има разлика между Вашите истински желания и тези, които искате да изпълните към родителите си.
Опитвали ли сте се да виждате хората със сърцето си, или се стремите те да запълнят изискванията на други хора и какво ще кажат те?

Здравейте,може ли да разкажете повече за паник атаките,и как да се справяме с тях?
Досега съм имала 4 пъти силни паник атаки,но през другото време между тях отново не всичко е както трябва,все едно всеки ден имам по малки паник атаки,или дискомфорт,дали е нормално?

Здравейте,

От няколко дни изпитвам силна тревожност и не мога да спра да мисля, че животът ми ще се срине. Мъжът ми има паник атаки и други проблеми, върху които работеше с терапевт, като напоследък пак има някаква криза. Този път обаче вместо да се стигне до обичайните караници, той се сдържа и всичко вкъщи е спокойно, но гледа да страни от мен и детето. Не, че се оплаквам от липсата на скандали, просто съм притеснена за него и накъде отиват нещата. Обикновено се караме, но поне всеки си излива емоциите и после нещата от минават, а сега не мога да предвидя ситуацията. Какво ще ме посъветвате, как да преодолеят тази тревожност?

Здравейте! Имам проблеми с паник атаките, след консултация с психолог, ми беше изписан Оропрекс, като той ми обясни , че е безвреден, много лек, предписва се на бременни жени, деца. Въпросът ми е наистина ли е толкова безопасен и трябва ли да очаквам някакви нежелани странични ефекти, предписаната ми доза е 1/2 хапче вечер преди лягане. Ще се радвам да получа мнение за лекарството от Вас, благодаря предварително!

Здравейте, Ddangelov,
вероятно сте посетил психиатър.
Психотерапевти и психолози, с изключение на тези с медицинско образование, нямат право да предписват лекарства.
Съмненията Ви към медикамента обаче са съвсем друго нещо - или не се доверявате на думите на човека, който Ви го е предписал, или не искате да взимате лекарства изобщо, или има друга проблематика, която е желателно да адресирате не в лечение с лекарства, а в лечение с говорене, т.е. терапия.

Здравейте, Alen Mak, непоносимостта към шумове се свързва със специфични състояния, които следва да бъдат изследвани с НЕВРОЛОГ, но от моята камбанария с надпис на входа "психотерапевт" това може да е една от проявите на функционирането на невронетипичен човек (например със синдром на дефицит на вниманието). Спектърът там е много широк и далеч не става дума за диагноза. Решението: съобразяваме се и/или той/тя използва шумоподтискащи слушалки/тапи за уши, където се налага. Това не е каприз, а необходимост.

Тревожите се от това, че е успял да се регулира или от това, че моделът ви на разреждане на напрежението е различен от преди, Siya?
Вие изпитвате ли нужда да се скарате с него?

Разбира се, не е толкова просто, колкото ще го напиша, но Вие не искате да остава с лошо впечатление от Вас човек, към който не изпитвате чувства на привързаност, с когото сте имали проблемна връзка и скарвания.
Наистина е трудно да си тръгнем, без да сме взели тиквените медали от дадени връзки, казвам го без ирония.
Много разговори и търсене на себе си и изграждане на самооценка Ви очакват...

Здравейте, Energy,
вероятно сте в спектъра на хранителните разстройства и желанието Ви за контрол на тревожността се реализира чрез храната, която обаче, както и да я използвате няма как да промени нито единия, нито другия мъж, нито вас.
Питам се - колко време сте оставала без връзка от тийнейджърските си години насам и защо е така?

Здравейте,

Благодаря за отговора. Всъщност сякаш излизам от една връзка и вече съм в друга. Те са малко, но са една след друга.

Само сега, след последната, няколко месеца не бях във връзка, но ето че отношенията ми с този мъж прерастват пак в нещо - "връзка".

Защо е така? Винаги съм искала да имам човек до себе си. Сега, преди последния/настоящия, изобщо не исках да се "забърквам" в такъв тип отношения, но явно пак стана.