Психологически консултации с Детелина Стаменова

Здравейте,ако детето ми е стеснително,срамежливо на 4г.и 2 м какво трябва да направя за да подобря социалното общуване,да посещаваме психолог или учевидно само с насърчанв от моя старание не се получава,например ако някой го пита неща тя започва да отговаря с една дума  не гледа в очите гледа мен и се стеснява,притеснява,не можа да си иска от дете пръчки ако иска,ако  я пита някой искаш ли пръчки винаги казва не и идва при мен да ми каже да идем да си купи от магазина,няма да предложи на дете да си играят заедно,ходи на градина със желание,изключително послушно и изпълнително дете!Четох и за интровер дете доста от нещата ги покрива,моля за съвети

Здравейте, и аз съм със симптоми -болки отзад на плешката ,подмишницата към гърдата в легнало положение сякаш напипвам малка бучка ,но като съм права както пише ,че се прави преглед не напипвам нищо. Някой имал ли е сходни проблеми и какъв е бил резултата?Благодаря предварително!Много ме е страх ,защото като чета в нета всичките симптоми са за рак:Cold Sweat
пия клонарекс имам си неврологични проблеми и явно страхова невроза от болести !пия и есцетил от доста време ,но явно вече не ми действа .Чувствам се ужасно ,какво да направя за да преодолея страховете си и да се почувствам отново човек?

Здравейте, Детелина, искан да се консултирам с вас, относно моя много близка приятелка. Жена на възраст - разведена от доста време. В последните няколко години наблюдавам едно странно поведение У нея. Има социален профил, където живее в измислен свят. Под това имам предвид качване на снимки след обработване тип Фотошоп, където да изглежда млада и красива и да събира коментари и лайкове от непознати. Качване на чужди снимки и представяне на свои. Измисля си, че пътува по разни места, а всъщност седи вкъщи. Лъже често за неща, които не притежава.   
Казва, че е самотна и че никой не й обръща внимание, което според мен не е вярно. Че живее без мъж, че и е трудно, и че никой не мисли за нея. Не си търси работа, а по цял ден си седи У дома и живее в измисления си свят на мутри, мутреси, изживява се като бизнес дама с измислена “работа”. Моля ви, кажете какви стъпки да предприема, за да се опитам да и помогна. Да говори ли си с някого Или да се обърна към специалисти?
Благодаря за вниманието!

Здравейте Sisi-Pisi,
разбирам, че сте загрижена и искате да помогнете на приятелката си, но от разказа Ви става ясно, че когато е в измисления си свят тя се чувства добре, а когато попадне в своята реалност не й е лесно да я приеме. 

Да й помогнете да види онова, което не иска да види? Защо да се съгласи - нейното бягство от реалността не наранява никого, а светът й става по-добър пред екрана на компютъра. Във вашите очи това е смущаващо, но какво би станало, ако тя в момента няма силата да живее друго, освен мечтите си и съвременните технологии и дават възможност ги изживее, да види отношението на другите, което й липсва в момента?
 
"Но това не е реално!", вероятно ще кажете. Така е, а с поведението си тя търси внимание, което, щом искате да й помогнете може да й дадете като покажете как лично вие преминавате границата между мечтания живот и този в реалността и как въпреки че може би му липсва гламурността и великолепието на някои инстаграм постове,  той носи истинско удоволствие; колко живи могат да ни накарат да се чувстваме живите преживявания - а в очаквания с нетърпение край на пандемията това става отново възможно. Да отидете заедно някъде или в компания; да се забавлявате - и това може да я мотивира да се върне в реалността - защото ще има за какво.

Не съм авторката, но намирам мнението ви за притеснително. Преди няколко дни гръмна точно случай за човек, който се е представял за какво ли не - пилот, военен, прокурор, лъгал е много хора морално и със парични средства. Или друг случай за човекът, който стрелял в някакъв жилищен вход, защото в неговата реалност, някой го преследвал. Ще кажете този е болен очевидно.

Но очевидно ли е наистина, за кого и кога? По принцип не е ли точно това, че човек си живее в измислен свят, първи сигнал за някакви отклонения, които могат да се задълбочат?

Приятелката на sisi pisi, вероятно е безобидна, но някак си не стои добре отговорът да оставим всеки да си живее в собствената реалност, защото накрая всички живеем в едно общество.

На първо място - хората сме склонни да търсим други светове, които наричате "измислени" и това е част нас - приказките, книгите, филмите, компютърните игри, онлайн игрите. Има хора, които се обличат като рицари или индианци и живеят за няколко дни такъв живот. Болни ли са? Едва ли
Във въпроса на sisi-pisi, от ограничената информация става дума за жена, която разнообразява скучния, за нея, живот и аз предлагам на авторката да й покаже какъв е живота навън с неговото богатство, вместо да й казва "болна си", защото това оттегляне, поне от думите й не е болестно.

Но Вашия въпрос е за състоянията, в които хора живеят в друг свят и това е проблем за живота на околните - например параноя (стрелянето във входа, което описвате); ще ви дам и още един пример - хората, които събират всякакви вещи в домовете си и по този начин пречат на съседите си (това е психично заболяване).
Другият случай, който описвате и за който не знам ми напомня  за користното представяне с цел облага (българският филм "Опасен чар" разглежда тази тема също), което може да е обект на правото.
Но това, че някой не живее живота си както нас не го прави болен, а различен.

Не съм твърдяла, че ако човек живее различно от нас, значи е болен. Всички имаме различен живот по своему. Но трябва да се обръща внимание на хората, които започват да губят връзка с реалността, защото не се знае накъде може да избие това.

Така е, тя не пречи на никого и според мен търси внимание, но и се притеснявам да не стигне до по далеч и съвсем да се изгуби между реалността и “света си”.

Моля ви за съвети ако детето е стенително и срамежливо,недоверчиво,предпазливо на 4г как да го насърчаваме

Здравейте, Petq Vargova,
най-добре да се обърнете към детски психолог и лична среща с него по въпроса за срамежливостта, ако смятате, че детето Ви е изключително срамежливо (често препоръчвам книгите на Димитрина Проданова "Превод от детски" за самоподготовка), но от моя страна ще Ви попитам
- Вие бяхте ли така като малка?
- семейството Ви среща ли се с други хора?
- пандемията повлия ли на срамежливостта й и как?
- с какво да не си срамежлив е важно за развитието на детето Ви?
- какъв личен пример давате Вие за това как човек говори с другите (винаги когато влизате някъде първа поздравявате; имате приятелки, с които се срещате?)

Чесно каза,да аз като дете бях срамежлива и започвам да се притеснявам все пак не желая тя да е срамежливО дете,в този свят в момента,ами след градина често ходим в парка и по детски центрове,да нямам приятелки така е,но често се опитвам да контактува м с хора пред блока,и не само поради тази причина да вижда тя,

Здравейте! На 27г съм.. Почти: D
Пиша ви с идеята да ми дадете съвет как да продължа от тук нататък, искам някой да ме насочи на какво да наблегна и каква терапия е нужна, ако разбира се трябва такава.

Моята история е доста повърхностна, нсма че има хора с много по-сериозни проблеми от моите, но просто ми пречи да се чувствам щастлива.

Та ще навърша 27г това лято. Октомври 2019 родих моята дъщеричка в Англия. До тогава нямах почти никакви проблеми, освен един малък че приятеля ми беше пристрастен към порно и телефона си. Порното за мен беше проблем, защото секса беше в оскъдно количество може би на месец 3 до 5 пъти, а Порното всеки ден по няколко пъти. Отделно ако го целуна повече от 3 пъти се изнервяше не искаше повече, не обичаше да се прегръщаме. Постоянно бях отблъсквана на интимно ниво.


Живеяхме в Англия с родителите на приятеля ми, първо отидохме само ние, но извикахме и тях, просто защото искахме да имат по-добър начин на живот и да изкарват повече пари. Пък и да не бъдем сами. До тогава нямах никакъв проблем с неговите родители. Много ги харесвах, както и те мен.

След като обаче се роди дъщеричката ми, не мога да обясня защо но не исках да я давам на никого, освен на приятеля ми. Просто не можех, чувствах се много зле. Нещата може би по този въпрос почнаха още преди да се роди. Майката на приятеля ми ми казваше няколко неща, който изключително много ме напрягаха и ме дразнеха и натоварваха: Нали ще я обличаш в рокли, като истинско момиченце( аз не нося рокли, не са ми комфортни, не се чувствам добре в рокли,  това за мен беше доста напрягащо, първо защото детето си е мое и аз решавам как да се облича, второ защото това че не мося рокли и токчета не ме прави по-малко момиче); Не ми даваха да и купувам неща, защото майката не трябвало да купува, но за сметка на това те купувах с майка ми много неща и аз се чувствах много зле, помолих е да спрат защото и аз искам да се радвам да и на къпя нещица все пак аз съм майката; Имаше и предложения от сорта на ти отивай да работиш аз ще гледам бебето или дайте ни я да си ходя с нея в България, пък вие работете и изкравайте пари тук.
И още такива всекидневни неща може би доведоха до това да не желая да я давам. Те разбира се казаха уж че разбират че хормоните ми бошуват, но като влиза в банята чувах как говореха на мъжа ми, че съм лоша, не искам да я давам, те за какво били дошли в Англия, защо постоянно съм гушкала бебето, намало ли си креват, защо съм го друсала това бебе ще му размътя мозъка и така. И всеки ден намираха да не харесват каквото и да правя с бебето. Не харесаше свекърва ми кога съм я слагала да седне, кога да легне, как я захранва, кога я слагам в кенгуро, а е всичко беше грешно, докторитв ни съвтвваха да не давсм вода до 6м. И това постоянно се натякваше как те са ни отглеждали, захранва ли от 3 4 месец, как отначало са си давали вода и ето ни нищо ни няма и така. И до ден днешен си е все така със свекърва ми все не правя правилно нещата или достатъчно добре. Все тя има какво да направи повече или да и даде повече да яде и така нататък.

Всичко се изливаше върху мъжа ми аз от една страна, че майка му се държи така всяка бебето е нейно, майка му от друга и той се чувстваше под постоянно напрежение.

Той разви някакви проблеми с периферната невралгия, всичко започна с едни трепкания и го разви до фаза че си мислеше че е болен от АЛС. По принцип е много близък с майка си и всичко споделя (почти всичко, изключая личните ни проблеми като този с порното например не мисля че и го е споделял). Така малко след като започнаха тези трепкания те се затваря ха да си говорят насаме, да излизат заедно на разходка, за да си говорят. Докато един ден излезнаха от стаята след един такъв разговор и той дойде разплакан и започна да ме обвинява как аз съм виновна, че той е болен, как съм се била променила след раждането не съм обръщала достатъчно внимание на него, как съм обсебена от бебето и как искаш да си е като преди. Майка му явно също му е говорила че аз съм виновна, на по късен етап ми сподели че му е казала че мисли че аз съм виновна за неговите трепкания. И така се стигна до един много разгорещен спор този ден и аз му казах че искам да се разделим. Но поговорихме и аз казах че ще се променя, бях вече почнала да давам бебето да го гушкат, или да не гледам лошо като го правят(което правех несъзнателно). Малко след това решихме че ще се прибираме в бг, тъй като лекарите не му казваха там нищо за тези трепкания, аи бяхме започнали процедура по закупуване на общо жилище.

Поради Ковид се наложи да се приберем още по-бързо от очакваната. И трябваше пак да живеем с техните, докато стане нашия апартамент при което продължаваше всичко от страна на свекърва ми. Много се изнервяше например докато дъщеря ни прохождаше и е нормално да пада и разбира се да се разреве. Тя много ни крещеше, блъскаше шкафове, колко сме безотговорни, и крещеше и се цупеше.

И сега от февруари тази година се изнесохме в нашето си жилище, все още тя не спира да дава неискани съвети и все намира какво да упрекне в родителските ми способия.


Лошото е че от както се почнаха споровете с майка му и главно този в който той ме обвини че е болен заради мен, с мъжа ми се караме доста често вече за дребни работи и от мухата става слон.


Отделно при бременноста ми развих диабет, в Англия след раждането от 80 кила успях да сваля до 62, но като се върнахме тук напълнях доста и съм в момента 86. Имам диагноза диабет тип 2 със силно изразена инсулинова резистентност и се опитвам да отслабна, но без успех.

Външния ми вид в момента допринася връзката ни да е в лошо състояния, секс не сме правили от повече от половин година. А преди това доста оскъдно. 1- 2 пъти на месец. Винаги като повдигам този въпрос, той казва че не е само външния ми вид, а и това че той е хипохондрик и постоянно се притеснява за здравето си и това много му влияе. Той постоянно се сканира къде какво чувства и ако има дори някакво леко отклонение му придава адски голямо значение и не спира да мисли за него.

Другия ни голям проблем, той е от раждането на дъщеря ни, почти не и обръща внимание, аз полагам 98% от грижите за нея. Той ми казваше, че тя му е скучна и я чувства като задължение-това беше преди да се приберем в България. Сега седят малко по добре нещата, може би от 98 смъкнах грижите на 90%.
 Другия ни проблем - този с телефона все още си остава и него не мисля че някога ще мога да му повлияя. Постоянно цъка на телефона ама постоянно има около 35 часа ползване на седмица.

Като цяло не е романтичен въобще.

Да допълня че и двамата много се обичаме. И той обича дъщеря ни, грижа го е за нея, но няма никакво желание и самоинициатива да играе с нея, да се занимава с нея, да я научи на нещо. Гледа я сам докато аз се изкъпя с косата или чистя апартамента.

Проблем е също че аз се чувствам неприятно и изоставена той акто си излиза с приятелите или ходи да рита. И малко се караме по този въпрос също.
Напоследък ни идват в повече караниците и ми се иска и в интимно отношение да се подобрят нещата. На моменти съм доста депресирана и ми се иска да се разделим.

Съжалявам за дългото съобщение.

Благодаря ви за отделеното време.

Здравейте! Откакто имам деца не спирам да се тревожа за тях - да не се ударят, да не се задавят, да не им се случи нещо лошо като са навън, като пътуваме да не катастрофираме (това е най-честия ми страх). Искам да преодолея тези страхове, защото ми пречат на нормалния живот, който иначе е прекрасен с любящ съпруг и три прекрасни дъщери.

Здравейте, моля за съвет как да се справя с тревожност и страх относно бебе.

Бебчето ми е на 5 месеца и се паникьосвам за всякакви дреболии. Сигурно е нормално за първо бебе, а и аз си бях такава от преди бебето. За всяко петно или подобна дреболия в първия момент се стряскам, получавам сърцебиене което трудно отшумява.  За по-сериозни неща е още по-зле разтрепервам се, плача от стрес или не знам и аз от какво. Понякога пия валериан в по-стресови моменти. Така напрягам и себе си, и мъжа ми, и майка ми с която споделям. Не искам да съм такава и да ги притеснявам и тях. Дали ще отшуми след време, дали ще притръпна и приема факта че всякакви неща ще се случват на бебето и не трябва за абсолютни дреболии да се паникьосвам. Бебето е много чакано и желани и изстрадано.
 
Много ми е трудно и некомфортно и когато друг държи бебето и иска да го храни например. Сигурно ще дойде момента в който ще бсе радвам да ме отмени някой с тези неща обаче до тогава как да ги приемам по-леко тези неща?

Благодаря ви.

Здравейте, Кристина001,
тревогите Ви от една страна са напълно обясними - малкото бебе е толкова нуждаещо се от грижи, а те се променят ден след ден, след ден и не става по-лесно. От друга страна обаче тази тревожност, особено щом като сте я имали и преди, вероятно затруднява цялото ви ежедневие, защото всяко нещо се превръща в тема за мислене, дори да не го споделяте с другите.
Къде са корените на Вашата тревожност, няма как да разбера, а твърдения "всичко ще се оправи" са повече пожелателни, когато не са съпроводени с внимателно наблюдение и анализ кога се включва тревожността - дали се съмнявате в себе си и кога, дали Ви плаши повече неизвестното или може би се чувствате неуверена в отношенията си детето?
Разговорите с педиатъра или приятелки, четенето на книги за отглеждане на бебе, които са по-умерени (моя настолна книга беше в този период на децата ми д-р Спок и една германска книга за детски болести, която сериозните терапии идваха след погалване/гушкане, билки и едва тогава възможните лоши развития).
Тревожим се от неща, които не познаваме - и понякога, ако стъпим на твърдо лекарски разбирания, не на ЕЖК или непроверени мнения, реалността може да се окаже по-лесна за преглъщане, а ситуацията да се освети.
Когато обаче вътре в нас сме се пренавили към негативните възможни развития, тогава пътя е през нас самите - и тогава страховете за бебето, разказани пред психотерапевт може да ви доведат до открития за Вас самата - понякога - съвсем изненадващи!