Как да помогнем на себе си, да подкрепим децата и да общуваме пълноценно по време на карантината?

Здравейте, мисля, че всички трудности, които описвате, са свързани с преживяванията на вашата дъщеричка около появата на #бебето в #семейството. Това събитие е носител на много големи промени в живота на първото #дете, някои от тях осъзнати, други не толкова, но със сигурност значими. Всяко дете е различно и намира своя начин да преработва #емоциите си, но за всички деца, които минават през такава ситуация, е трудно. Обикновено те започват да реагират на тези промени още преди да се е родило бебето и продължават доста време след това, докато наместят вътре в себе си всички процеси и се успокоят. Изпитват противоречиви #чувства – и вълнение, и страх, и радост, и разочарование, и любов, и гняв. Тъгуват по стария си начин на живот и своята единственост в сърцето на родителите си. Трудно им е да си представят и да разберат, че любовта на родителите им няма да намалее, стават #тревожни по отношение на това и започват да се нуждаят от повече внимание, време и емоции, насочени към тях. Имат потребност да проверят и да си докажат, че все още имат важно място в семейството. Емоционалното отделяне от майката посредством бебето създава на първото дете голяма #несигурност, защото основната му външна опора вече не е изцяло и само за него, а в същото време на тази възраст все още не е изградило вътрешна сигурност и вътрешни опори. Всички тези преживявания могат много да напрегнат децата и да ги накарат да се чувстват объркани - по отношение на бебето, по отношение на #родителите си и на себе си. Затова и преминават през различни кризи, които изкарват навън това, което е вътре. Често срещано е да проявяват #агресия към други деца, особено по-малки от тях или към родителите си, по-грубо отношение към бебето, напишкване и наакване, регресиране и бебешко поведение, и т.н. Причината за тези поведения са емоциите, които изпитват, и неспособността им в момента да ги преработят по друг начин. В този смисъл тези поведения са здравословна реакция, защото помагат на децата донякъде да се балансират. Много по-притеснително е, когато децата задържат всички емоции вътре в себе си и не ги проявяват по никакъв начин.

Периодът може да бъде много труден за цялото семейство, но в същото време появата на #бебе е изключително полезна за първото дете. #Отношенията между братя и сестри предоставят невероятни възможности за #развитие и #израстване на децата във всички аспекти. Особено безценни са за развитието на #социалните #умения на децата и подготовката им за предизвикателствата в междуличностните #взаимоотношения през целия им бъдещ живот.

При вашето момиченце се вижда, че е доста напрегната и изпитва трудности да намери балансиран подход към бебето и към вас, затова понякога е невнимателна, напишква се и спи неспокойно. Всичко това е напълно нормално предвид обстоятелствата. Малките деца използват действия, за да изкажат това, което им е трудно да облекат в думи. Много родители си мислят, че децата трябва непременно и веднага да бъдат щастливи от появата на бебе, но истината е, че за да се стигне то този момент, те първо имат нужда да приемат това, което се случва, а това отнема време. Не е необходимо директно да се опитвате да се борите с поведенията, които ви притесняват (напишкване, нощно събуждане, невнимателност към бебето) - те ще се подредят от само себе си, когато подходите към това, което стои в основата. Не е нужно и да й обяснявате как е добре да се държи с бебето, защото тя знае, но не винаги успява да удържи импулсите си. Когато обърнете внимание на емоциите, които тя изпитва по отношение на бебето и я подкрепите да започне да ги приема и изразява с думи, напрежението й ще спадне и тя ще се успокои вътрешно, което веднага ще се отрази и в поведението и #осъзнатостта й.

Посоките, в които можете да я подпомогнете, са:

-   #Нормализиране на преживяванията й и отваряне на пространство за тях
-   Валидизиране на правото й да се чувства както се чувства
-   #Отразяване на чувствата й, което да й помогне да се свърже с тях и да ги осъзнае
-   #Подкрепа да ги изразява с думи
-   Затвърждаване на усещането за нейното уникално място в семейството


Независимо на какво ниво е развитието на речта, малките деца лесно се научават да казват какво изпитват. За да помогнете на дъщеря ви да започне да се изразява, на първо място е важно да валидизирате правото й да се чувства по начина, по който се чувства и да нормализирате преживяванията й. Това може да стане като отворите пространство за #комуникация по тези въпроси („Искаш ли да си поговорим за бебето и как се отразява на теб и цялото семейство? Сигурна съм, че не ти е лесно и ще се радвам, ако мога да бъда до теб“). Хубаво е да й споделите какво си мислите, че се случва с нея и какво наблюдавате; да й кажете, че е напълно нормално да изпитва противоречиви чувства към бебето; че всеки на нейно място се чувства така и много деца се притесняват, че не е редно; че тя има пълното право да преживява промяната по своя начин и вие ще я подкрепите с каквото има нужда. Много е важно тя да се почувства разбрана и съпреживяна, затова би помогнало, ако й споделите подобни свои преживявания (ако имате братя и сестри), за да усети, че не е единствената, която се чувства така. Можете да подкрепите разказите си със снимки от вашето детство, така детето ще се свърже още повече с вашата история.

Най-важната част от подхода е да отразявате емоциите й. Това ще й помогне да ги осъзнае, назове и намести в себе си. Можете да го правите винаги, когато усещате, че тя преживява нещо, както и в спокоен разговор по темата за бебето. Колкото по-често успявате, толкова по-бързо тя ще започне сама да назовава емоциите си както може, но няма да има нужда да ги отреагира или да ги задържа в себе си. Ето примери за въпроси, с които да я отразявате: „Трудно ли ти е да приемеш, че вече не си единственото дете в семейството? Сигурно ти е тъжно, че не можем пак да сме заедно толкова много време. Липсва ли ти да сме повече заедно?“, , „Напрегнато ли ти е от всички промени, които ти се случват – бебето, смяната на жилището, ремонти ? Сигурно имаш нужда всичко да си е както е било преди и да сме по-спокойни?“, „Виждам, че понякога си много нежна с братчето ти, а понякога го дърпаш или искаш да седнеш върху него. Може би се объркваш какво чувстваш към него. Понякога ти харесва, друг път му се ядосваш и те дразни?“, “Мисля си, че може би имаш нужда повече да бъдем с теб и да ни усещаш. Така ли е? Затова ли понякога избираш да пишкаш в гащите? Защото няма как да не забележим това и да не обърнем внимание?“, „Несигурна ли се чувстваш напоследък? Някои деца си мислят, че като има бебе вече няма да ги обичат толкова, колкото преди. Мислиш ли си такива неща?“ и т.н. В началото тя може да ви отговаря уклончиво или дори да не отговаря, но вие ще забележите как, дори и да не се изрази в момента, самото разбиране и вашето емпатично присъствие ще я накарат да се почувства по-спокойна и да й олекне.

Всички други форми на изразяване на детето също помагат – рисуване на чувствата, рисуване на семейството, разиграване в ролеви игри на ситуацията, приказки по темата и т.н. Полезни са много, но са помощно средство. Най-важното е отразяването и стимулирането тя да се изразява с думи. Важно е също и вие да се изразявате и да й споделяте как се чувствате – така ще ви чувства близки, ще усеща вашето емоционално присъствие, за което копнее, а и ще разбере, че не само на нея й е трудно.

Понеже при появата на второ дете първото преживява разколебаване на представата за себе си в очите на родителите си, то има много голяма нужда да разбере своята значимост в новия семеен контекст. Малките деца имат тенденция да се сравняват и да страдат, че не получават същото като братчето/сестричето си, поради което си правят извода, че са по-малко важни. Затова много хубаво ще се отрази да говорите по-често на дъщеря ви за това какво е тя за вас, с какво е важна, какви са уникалните неща в нея, които цените и обичате, по какво прилича на вас и на баща си, какво е мястото й във вашето семейство и че тя винаги ще бъде първото ви дете и посредством нейната поява вие сте станала майка. Това ще й помогне да успокои и насити потребността си да разбере с какво е уникална и единствена за вас, каквато със сигурност е и винаги ще бъде.

Желая ви успех!

Здравейте! Как се отразява смяната на дома на децата, какво може да се очаква? Съвсем скоро предстои да се преместим в нов дом и децата ( на почти 6 и на почти 3) рядко са ходили там до сега, но уж им харесва. Очаквам добра адаптация от голямата, по при малката ме притеснява, че ще настоява да си иде вкъщи.

И още едно питане за 6 годишната, как да не казва на всяка трудност "не мога". Говоря, обяснявам, но като реши че не може и до там.

Здравейте, смяната на дома активира у #децата едновременно два емоционални процеса – #раздяла със стария дом и #адаптация към новия. Всяко дете реагира по различен начин на тази промяна, в зависимост от това доколко е отворено към нови неща по принцип или е по-тревожно, до каква степен е развило своята гъвкавост и доколко е подготвено за конкретната промяна, която му предстои. Не винаги за малките деца е по-трудно, макар че могат да изразяват по-експресивно чувствата си във връзка с промяната. Интензивните емоционални преживявания обикновено означават по-бързо преминаване през процеса. Често поради своята възраст най-малките са много повече тук и сега, и бързо приемат и се адаптират към новите ситуации. При всички случаи, независимо на каква възраст и ниво на развитие е, очаква се детето да прежиее известен дискомфорт, съпроводен с повишено #напрежение и #тревожност, които могат да се изявяват по най-различни начини. Това, разбира се, винаги е период и в повечето случаи преминава след кратко време. За да подкрепите децата в справянето с процесите на раздяла и адаптация е добре да си говорите повече за това как се чувстват, да отразявате #емоциите им и да ги стимулирате да ги изразяват колкото се може повече. Това ще им помогне да се справят много по-бързо и своевременно, независимо каква е интензивността на техните чувства. Когато емоцията бъде осъзната, назована и съпреживяна, тя в голяма степен вече е преработена. Посредством #отразяването на чувствата можете да реагирате на абсолютно всякакви преживявания на децата на момента и да им помогнете ефективно да ги преработят и наместят вътре в себе си. Няма как да знаем предварително как децата биха понесли ситуацията и в този смисъл не можем да бъдем напълно подготвени, но не е и необходимо. Важно е да сме отворени и да ги наблюдаваме, да говорим по-често за това какво преживяват те и всички в #семейството, и да се доверим на процеса.

В сегашния момент преди преместването също можете да си говорите по-често за това, което предстои, и с двете деца. Това ще бъде своеобразна #психологическа #подготовка. В такива случаи много помага и да разиграете ситуацията в #игра с децата – от една страна те да се подготвят, а от друга вие да усетите дали нещо ги притеснява и евентуално какво бихте могла да очаквате. Да си говорите за мечтите, желанията и представите им за новия дом също е много полезно, но е важно да включвате в обсъждането и евентуалните #трудности, които биха имали – че може да им е мъчно за стария дом и това е нормално, че може да им е странно и чуждо от началото, че може нещо да не им хареса или да им е трудно да свикнат, но всичко това ще преодолеете като си споделяте и мислите как да се справите заедно. Така подготовката би била по-цялостна и реалистична. Чрез тази подготовка ще изминете част от пътя на процеса по приемане на новия дом и раздяла със стария още преди да сте се преместили, което ще ви облекчи след това.

По отношение на „не мога“ можете също да отразявате емоцията, която дъщеря ви изпитва в този момент, като едновременно с това й помагате да преформулира чувството за #безпомощност в усещане, че й е трудно. „Не мога“ въплъщава в себе си усещане за #фрустрация, блокаж и безпомощност, които действат парализиращо върху желанието за #експериментиране и уменията за справяне. Разиграва се вътрешен конфликт, който пречи ситуацията да се разреши по един или друг начин. Този механизъм на функциониране има отслабващо волята и активността действие, често води до зацикляне и самоподценяване на личните умения и качества, затова е много добре, че искате да помогнете да дъщеря ви да го преодолее. Преформулирането на „не мога“ в „трудно ми е“ отваря възможности за действие и подкрепа. Усещането за безпомощност може да бъде преодоляно на първо място, когато бъде осъзнато и назовано. Едва тогава блокажът се разхлабва и човек започва да мисли конструктивно. Затова отново е много полезно отразяването, което може да внесе именно тази осъзнатост, разбиране и подкрепа, които са необходими за излизането от капана „не мога“. Ето примери за отразяващи въпроси: „Какво имаш предвид, когато ми казваш, че не можеш? Много ли ти е трудно? Притесняваш се, че няма да се справиш ли? Какво те кара да си мислиш така?“; „Хайде да опитаме да заменим „не мога“ с „трудно ми е“. Да поговорим какво ти е трудно и да помислим заедно как да преодолееш това, което ти е трудно. Искаш ли?“; „Безпомощна ли се чувстваш? Иска ти се да се откажеш ли? Сигурно ти е много трудно, за да казваш, че не можеш.“, „Иска ти се да се справиш по най-добрия начин, но се притесняваш, че няма да можеш да постигнеш това ли?“, „Притесняваш ли се, че някой може да не е доволен от начина, по който се справяш и затова предпочиташ да се откажеш ли?“ и т.н. С тези въпроси ще отворите пространството заедно да изследвате какво стои зад нейното „не мога“,  по този начин тя ще стане осъзната какво се случва вътре в нея и ще започне да го надмогва. За да й бъдете максимално в подкрепа, можете да опитате да се свържете с това чувство, да си спомните кога вие сте се чувствали по този начин, колко ви е било трудно, как сте се справили и да го споделите с нея. Много е важно също, когато я насърчавате, да обръщате повече внимание на процеса, отколкото на резултата – на това да опитва и експериментира, на това колко е хубаво, че е положила усилия и се развива, на това да се наслаждава на правенето и търсенето на решения. Напр. „Много се радвам, че не се отказа.“, „Хареса ми, че опита, въпреки че ти беше трудно“, „Интересно ли ти беше? Кое ти беше интересно?“, „Какво ти беше най-приятно и кое не ти хареса?“ и т.н. Акцентът, на който вие поставяте фокуса във вашите #разговори и #наблюдения над нея, ще повлияе много на това къде самата тя ще постави фокуса, когато се самооценява и се стреми към нещо. Колкото повече си говорите за чувствата, които стоят в основата на трудностите й, толкова повече тя ще разбира себе си и механизмите си, и ще съумява да ги променя в положителна посока.

Желая ви успех!

Здравейте, Милена! Имам син на почти 12 год., (6 клас), който е изключително разсеян и много трудно се мотивира да учи. Всичко друго е по-важно от ученето. Докато ходеше присъствено, често получаваше забележки: за липса на внимание, за липса на домашна, за липса на учебно помагало, че пречи на работата в клас. В резултат му взехме телефона и му забранихме да ползва компютъра (освен за учебни цели), но нямаше голяма промяна в поведението му. Той с радост посрещна новината, че ще учат онлайн, защото реши, че ще си играе и гледа на компютъра по цял ден. Отново се появиха забележки за липса на внимание и домашна, даже класната ми звъня, че се обиждали с друго момче в чата на канала на часа. И той винаги скалъпяваше някаква лъжа, че е невинен, но накрая излизаше, че не е съвсем така. И двамата с баща му постоянно му обясняваме, че с лъжите нищо не постига и истината винаги излиза наяве, и че се ядосваме повече на лъжата, отколкото на това, което е сторил, но той обещава, че няма да лъже и после пак продължава. Моля, дайте съвет как да се преборим с лъжите! В момента съм у дома, (тъй като яслите са затворени и гледам брат му) и под моя надзор, пропусната домашна няма, но често го улавям как уж е в час и слуша преподавателя, но всъщност си играе на някоя игра. Забранила съм му слушалките, защото съм го хващала по време на час да си гледа клипчета в ютуб. Сега пише домашни, но е много разсеян и все търси причина да отложи писането максимално. Все нещо не му е ясно и не е разбрал, защото не слуша в час. Разбирам, че и брат му го разсейва понякога, но той не е достатъчно мотивиран за учене и търси оправдание за това в другите. Всички в къщи му помагаме, да се справи с ученето, даже сестра му (по-голяма е от него с 3 год.) се сърди и казва, че от тримата той получава най-голямо внимание и помощ и го упреква, че той не е никак благодарен за това. Моля, дайте насоки как да се справим с мотивацията за учене и постоянните лъжи! Благодаря предварително!

Здравейте, въпросът за #мотивацията за #учене е доста комплексен и тревожи много #родители. От една страна, най-добре би било тя да бъде вътрешна и да няма нужда от външни стимулатори – позитивни или негативни. За съжаление обаче това се оказва много трудно за доста деца, тъй като системата на преподаване често не отговаря на техните нужди и може да фрустрира и блокира естествения интерес, който имат. Обикновено така реагират деца, които са по-свободолюбиви; деца, които имат нужда да виждат смисъл в нещата, които правят; или те да са в съзвучие с техните желания; деца, които имат нестандартен начин на възприемане и учат по-лесно чрез по-алтернативни подходи. Тези деца са все повече и все повече родители се изправят пред предизвикателството да се опитват да компенсират липсите в системата. От друга страна, едни от важните компоненти на мотивацията са #саморегулацията и #отговорността, които обикновено стимулират децата да се стараят, когато вътрешната мотивация не е много силна. В повечето случаи, както и във вашия, вероятно и трите неща (вътрешна мотивация, саморегулация, отговорност) имат нужда от подсилване и наместване.

На първо място е добре да имаме предвид, че е напълно е възможно и нормално да има такива неща, за които детето да не може да се мотивира вътрешно и те наистина да не са му интересни. Може и да не са едно и две, а повече. Важно е да можем да приемем това и да насочим детето да се опита да ги приеме като предизвикателство към своята отговорност и саморегулация. По-долу ще дам препоръки.

Лъжата

#Лъжата в отношенията между родители и #деца най-често е свързана с #комуникацията. На прага на пубертета е доста характерно общуването да става доста по-трудно и да усещате, че детето се затваря към вас. Обикновено децата крият по няколко причини: смятат, че няма да бъдат разбрани; страхуват се от последствията; смятат, че не могат да отговорят на високи изисквания на родителите; притесняват се от #конфликт с родителите; не искат да се товарят с тревогите на родителите, ако са склонни да бъдат по-тревожни. Ако тези #притеснения или задръжки не съществуваха, най-вероятно децата щяха да казват много повече на родителите си. Когато има близки отношения неминуемо се минава през такива динамики около #искреността, това е нормално, защото #близостта събужда много силни и често противоречиви емоции. Разбира се, нормално е и да има изисквания, #очаквания от страна на родителите и те да изпитват #разочарование, когато не се оправдаят. Проблемът е там, че за да се държат неискрено, децата също вероятно имат неоправдани очаквания. Когато става въпрос за ученето, децата лъжат, защото всъщност имат доста преживявания около целия процес, а ние много често пропускаме да обърнем внимание на това, като оставяме фокуса си само върху това, че не се справят. Така се получава дисбаланс – родителите изразяват своето огорчение и говорят само за поведението на несправяне, без да обърнат внимание на това, което се случва вътре в детето и причините да се държи така. Това се получава съвсем естествено, защото повтарящите се неразрешаващи се ситуации са изтощителни и в един момент всеки започва да реагира автоматично и реактивно. В резултат децата застават в отбранителна позиция – използват лъжа или прикриване, надявайки се да си спестят конфликта, в който не виждат възможност да се изразят. Това, че не са открити, означава, че в този момент не изпитват #доверие към родителите си, че ще ги разберат. Усещането им е, че справянето в училище е по-важно за родителите от това какво чувстват и мислят те. Много деца се ядосват на това и отреагират, често неосъзнато, със съпротива, която се изразява в това да правят напук или да правят каквото искат, но да го скрият от родителите („щом те не уважават моите преживявания, и аз няма да уважавам техните“).

Контекст

Освен да се фокусираме върху вътрешните процеси, които водят до трудностите – в случая липсата на мотивация за учене и лъжите, винаги е важно да имаме предвид контекста, в който те се разгръщат. При вас виждам два външни фактора, които е възможно да влияят – онлайн обучението и цялата ситуация на изолация, и семейния контекст и по-специално по-малкото братче. Онлайн обучението и изолацията изострят иначе съществуващи проблеми, защото създават вакуум, в който се акумулира напрежение и проблемите избуяват. Но не по-малко значение има и факторът поява на второ дете в #семейството. На всички деца, независимо на каква възраст са, това им се отразява. Освен противоречивите чувства, които изпитват към братчето или сестричето си, започват да изпитват и #несигурност в #отношенията с родителите, и несигурност в своята значимост за тях. Затова и много често намират начини да ги провокират, така че да усетят и да си докажат, че все още са им важни. Най-лесно това става с #опозиционно #поведение или със създаване на грижи и тревоги, защото в забързаното ежедневие вързастните реагираме най-своевременно на такива неща. #Емоционалното #присъствие на родителя винаги подхранва усещането за връзка, независимо дали дава обич или се кара на детето. В този смисъл е възможно част от причините за трудностите, които момчето ви създава, да са свързани с нуждата му да търси контакт с вас. Хубаво е да ги поговорите с него и да изследвате този въпрос. Важно е той да има възможност да споделя с вас своите #преживявания около братчето си, но в по-голяма #дълбочина, не само около дразненето в ежедневието. Ако той не е осъзнат за тези свои емоции или ги задържа в себе си, разговорът много ще му помогне, а и ще ви усети още по-близки.

Ето моите практически препоръки:

Вътрешна мотивация

Не искам да коментираме аспектите на образователната система и подходи, които влияят върху мотивацията, защото за съжаление те не са в нашите ръце. Има обаче какво да се направи посредством комуникация с детето вкъщи.
 
За да бъде една мотивация вътрешна, тя трябва да извира отвътре. В този смисъл не можем да я накараме да работи, ако се фокусираме върху външната част на проблема – поведението, нужно е да се съсредоточим навътре. Затова ви предлагам да опитате да я стимулирате като помогнете на вашия син да стане по-осъзнат за нея. Това може да стане чрез комуникация, в която той да си даде сметка какво се случва и защо, какво му пречи да се мотивира и какво би му помогнало. Така ще го подкрепите да се свърже по-осъзнато със себе си и взаимодействията си с процеса на учене и материала. Такъв един разговор би му дал също и #разбирането, виждането и чуването от ваша страна, от които той има нужда, за да разбере сам себе си. Оттам обикновено започват и промените.

Разговорът – един или повече (колкото ви е нужно, за да имате усещане, че сте изчерпили темата), има за цел заедно да потънете в проблема с мотивацията и да го изследвате в по-голяма дълбочина. Идеята не е да стигате до решения, заключения или съвети от ваша страна, а с #любопитството на човек, който не знае и иска наистина да разбере, да зададете въпроси на сина ви и да отразите чувствата, които изпитва. Посоките за въпроси са: какво го е накарало да загуби интерес – нещо се е случило или е станало постепенно, какво не му харесва в ученето, какво го дразни, на какво се ядосва, има ли нещо, което му е трудно и какво е то, какво го отегчава, какво го плаши и притеснява, какво му харесва, има ли нещо, което прави с желание, какво отличава това нещо от другите, чувства ли се привлечен от някой предмет и какво го привлича, какво му е наистина интересно, защо не ви казва истината, страхува ли се от вас, какво го кара да излъже – няма и доверие, че ще го разберете ли и т.н.

Саморегулация и отговорност

 Разговорът положително би допринесъл за по-голяма искреност и по-голямо свързване между вас по отношение на темата с ученето. Освен това ще ви помогне и вие да си изясните какво и защо се случва, за да имате идея как да подходите оттук нататък. На този фон вече може да се гради нов модел на правила и действия. Без свързване правилата и границите не работят добре.

 Можете да си дадете време да осмислите и да си направите втори разговор, в който да преразпределите отговорностите. Там е и мястото вие да споделите как се чувствате и какви #трудности преживявате, че опитвате всякакви подходи и понякога се усещате безсилни. Колкото по-автентично се изразите, толкова по-голяма е вероятността той да съпреживее това, което чува и да го осмисли. Вашата искреност ще подпомогне още повече неговата.

Освен да се изразите, добре е заедно да помислите как той да стане #самостоятелен в ученето. Докато вие регулирате процеса на учене, той няма как да изгради #саморегулация и да си поеме своята лична отговорност за ученето. Знам, че това е затворен кръг и много трудно се излиза от него, но е важно да му върнете тази отговорност, защото тя може да бъде само негова. За да стане това, добре е и да го включите в процеса на взимане на решение как да подходите. Много е важно да му кажете, че това е негова отговорност и вие не искате да я поемате повече, че не искате да го контролирате и следите, а той да се регулира сам, че вярвате в него и знаете, че ще намери начин да се справи. Поискайте той да сподели какъв вариант предлага за излизане от ситуацията, от какво наистина има нужда от ваша страна и как конкретно иска да го подкрепите, без да му носите отговорностите. Дали иска повече да го насърчавате вербално или хвалите, дали да може да говори с вас и да споделя #чувствата, които изпитва около ученето – ако е ядосан, тъпо му е, досадно му е и т.н., и да не ги задържа вътре в себе си, дали да търси съвет от вас, когато нещо му е трудно и т.н. Така ще определите взаимните си #граници по отношение на ученето и каква да бъде вашата роля. Заедно помислете и преговаряйте как да разпределя времето си през деня и какво конкретно ще направи, за да успява с домашните, но повече го стимулирайте той да мисли и да предлага. Ако би му харесало да е структурирано и това би го стимулирало, напишете заедно програма за деня. Стимулирайте го да дава още и още предложения и варианти, а с уважение към предложенията му вие можете да преценявате доколко са реалистични. Неговото участие в разрешаването на проблема ще го накара да усети #доверие от ваша страна, което ще допринесе да се почувства по-уверен и способен да се справи. А това веднага ще повиши и неговата мотивация и вяра в себе си.

Когато му върнете отговорността и предприемете някакъв план, много е важно вие също да го спазвате. Да го оставите да се справя сам, колкото и да ви е трудно. А в началото със сигурност ще ви бъде.

Разбира се, никой вариант, който предприемете, не е идеален или краен. Важното е да експериментирате. Но ако нещо не работи, работете отново първо върху доверието – то е в основата. Говорете и търсете друг вариант заедно. #Диалогът е ключов – той дава сила, подкрепа, вяра и изход.

Желая ви успех!

Благодаря Ви, Милена, за изчерпателния отговор!
Бъдете жива и здрава!
Весели празници!

Здравейте, Милена.

Налага се отново да се обърна към вас. Преди време ви бях писала за ревността, която голямата ми дъщеря, сега на 4 и половина, изпитва към малката, сега на 3 години. И за агресивните и пристъпи спрямо нея. Сега искам да попитам за друг аспект от нейния характер, с който не можем да се справим.

Става въпрос за реването и - честно казано не съм виждала друго дете, което да е способно да се разреве за абсолютно всичко, за най-малкия дискомфорт. Става въпрос за ужасна ревливост и то дължаща се на чувствителността и, а не на разглезеност - в това съм сигурна. Абсолютно никога не е получавала нищо, което е опитвала да постигне с рев, напротив - след всеки опит да реве за това, което иска, и е обяснявано надълго и нашироко защо няма да стане нейното, когато реве.

Случва се на ден да се разреве и по 20-30 пъти, без преувеличение. Особено сега, като не ходи на градина, сме заедно през цялото време, както и с малката и сестра и поводите за плачене са през 5 минути. За да разберете за колко дребни неща реве, ще дам пример: Седи на масата и яде и започва да си размахва вилицата, баща и и казва, че с храната не се играе и тя веднага се разплаква, после не може да се успокои, докато не стане и не дойде някой да я гушне. Връща се на масата и след 2 минути прави пак някаква глупост, при което аз и казвам да спре, тя не ме отразява, налага се да повиша тон и тя веднага се разплаква, защото аз съм и се карала.

Станала е супер чувствителна към моето повишаване на тон, защото както казах заради цялото време, в което сме заедно и заради това, че често тръгва да щипе, бута или да прави нещо на сестра си, ми се налага да и повишавам тон често, понякога съм и викала, защото тя просто не реагира по никакъв начин, докато не викна и ми тества границите. След като викна, естествено се разплаква.

Случват се и пристъпи, в които като и се скарам повече, се тръшва на земята и започва да буйства, да рита, да се скубе и да се удря сама, наистина изпада в някаква ярост към всичко, дори към себе си. Проблемът е, че след всеки такъв епизод, я хващам и надълго и нашироко и обяснявам нещата, които и вие съветвате - питам я как се чувства, дали се е ядосала и и казвам какво да прави следващия път като се ядоса, но тя в повечето случаи или не иска да ми отговаря и започва да се сърди на въпросите ми, или като я питам какво чувства казва сърдито - нищо, не искам да говорим. карала съм я да нарисува яда си, тотално отказва, като я питам защо удари сестра си, защо не спираш да правиш глупости, дори когато ти казвам, че ще повиша тон, отговаря - не знам.

Осъзнвам, че не мога да и предложа разнообразие в тази ситуация, защото се налага да работим с мъжа ми от вкъщи, съответно те трябва със сестра и двете да се занимават и да играят и това избива още повече. Но просто вече не знам какво да я правя. По 10 пъти на ден я успокоявам и и говоря, тя казва да, да, и след 5 минути е дошъл следващия момент, в който нещо я е разстроило и тя се разплаква.

Примерно вечер като трябва да си легне и започва нарочно да се бави и да се смее лигавещо се, аз около 15-20 минути със сериозен глас и казвам, че ако не си легне, ще трябва да повиша тон, тя продължава да се бави, тества ми границите и след като повиша тон - рев и драма. Просто имам чувството, че докато не и викна, не може да си спре дяволчетата. Дори в момента, докато пиша, тръгна да стиска за гърлото сестра си, казах и да я остави и сега е на пода ревяща.

Даже вече се чудя дали да не пробвам с някакви успокояващи билкови капки за деца - какво мислите за такъв тип подкрепа - просто нещо леко да я успокоява, докато аз продължавам да се опитвам да и говоря и да разговарям с нея. Страх ме е, че тези пристъпи трайно и увреждат нервната система, която и без това ми се струва, че не и е много стабилна...

Извинете за дългия пост.

Здравейте,нормално ли е дете на 3г.8 м да не общува много,когато играе с деца по точно изпълнява, а не предлага идей,на възрасни ако я питат нещо просто тихичко казва,а понякога мълчи,в къщи говори свободно?

Здравейте, звучи наистина доста интензивно и емоционално наситено. Разбирам безспокойството и разнообразните чувства, които изпитвате. От това, което споделяте, си мисля, че на дъщеря ви й е трудно да приема и й идват в повече вашите граници, а на вас ви идва в повече и може би ви е трудно да приемете нейното страдание. Вероятно са се комбинирали няколко фактори, които спомагат за положението в момента – нейната по-голяма чувствителност изначално, емоциите около сестра й, трудностите покрай емоционалното отделяне от вас, изолацията на цялото семейство вкъщи.

По принцип #чувствителността на човека е характеристика, която не се променя с развитието и израстването. Това, което се променя, е начинът, по който я управляваме и се справяме с нея, и оттам идва успокояването и #балансът. Поведението на дъщеря ви говори действително за силна и интензивна #емоционалност, но също така и за недостатъчно развита #саморегулация и #осъзнатост. При по-чувствителните деца това се случва по-трудно, защото емоциите са по-силни и замъгляват рационалното. Също така в ситуации на повишен #стрес способността за осъзнато реагиране много намалява. По принцип усвояването на такива умения за #самоосъзнаване и регулация се случва по-лесно в по-спокойни времена, когато емоционалните стимули на са толкова много. За съжаление периодът не е такъв и за вас става още по-трудно. Разбира се, можете да си помогнете с детски билкови капки, когато ескалацията е много голяма.

Освен вътрешна характеристика, за свръхчувствителността допринася динамиката на #взаимоотношенията между децата и родителите. Много често, когато #децата приемат толкова тежко #правилата и #границите на родителите си, това може да е резултат от предишен дълъг период на по-голямо щадене, спестяване, нежелание на родителите да кажат „не“ или всякакви притеснения околко детето. По начало интензивната чувствителност на едно дете може да предизвика у родителите такива реакции – за да избегнат емоционалните изблици, да бъдат по-предпазливи и щадящи. Ако до един момент родителите се опитват детето да не страда и да не изпитва дискомфорт от отхвърляне, #фрустрация или техния нормален родителски #гняв, детето фактически не придобива достатъчно опит с тези неща, то не се научава да ги приема като нормална част от живота. Когато неминуемо дойде моментът, в който вече няма как и е наложително положението да се промени, детето обикновено преживява това наистина като голям шок и страдание. Във вашия случай такава промяна свързвам с появата на сетричката. След този момент за голямата ви дъщеря ограниченията и фрустрациите в отношенията с вас естествено стават много повече и нейните реакции показват, че й е трудно. #Съпротивата й, гнева и разстройването й не я увреждат или нараняват, те са реакция на промяната и пренареждането на отношенията между вас, те са част от процеса на вашето #емоционално #отделяне и, макар и много трудни, помагат много на вашата дъщеря да започне да ви възприема като отделни от нея хора със своите нужди, желания, нежелания и ограничения. Тези „пристъпи“, както вие ги наричате, не биха могли да увредят нейната нервна система, защото са директно и пряко отреагиране на това, което тя изпитва вътре в себе си – най-вероятно обърканост, гняв, #напрежение, #тревожност. Изблиците за нея са по-скоро полезни, защото е по-добре емоциите да излизат, отколкото да ги държи вътре. Проблемът по-скоро е, че по този начин на вентилиране те не се преработват и не улягат, защото тя не ги осмисля. Затова и нещата се повтарят.

За да развие детето саморегулация на емоциите, регулацията първо трябва да дойде отвън. Вие опитвате много неща, но имам усещането, че всички са в посока да се намали интензитета и честотата на емоцията, а това често действа блокиращо и всъщност възпрепятства процеса. Затова искам да ви насърча да опитате обратното – да посрещате емоциите без съпротива и борба, без да се опитвате да ги спирате. Всъщност, за да развие дъщеря ви своята способност да управлява ефективно емоциите си, много е важно да започне да опознава, разбира и приема своята емоционалност, не да се бори с нея. Вие можете да й помогнете като отразявате тези емоции, за да може тя да ги осмисля и преработва. За да бъде ефективен подходът с #отразяването обаче, важно е да бъде съчетан с #приемане. Представям си колко е трудна за овладяване тази постоянна емоционална въртележка, но за да се балансира, е важно да я приемете и да спрете да се борите с нея. Ако всячески се опитвате да не предизвикате страданието на дъщеря ви, ако искате тя бързо да се успокоява, постоянно й обяснявате как да не плаче или приемате кризите като несправяне, вие сте в затворен кръг. Когато става въпрос за емоции, колкото повече се борим срещу тях, толкова повече те се усилват и възпроизвеждат отново и отново. Ако дадете пространство на емоцията да присъства, да излее интензивността си и да остане колкото има нужда, вероятността тя да започне по-бързо да намалява е много по-голяма. Вместо да опитвате да спрете плача, опитайте да я подкрепите да изкара навън всичко каквото изпитва. Понякога „Поплачи си колкото имаш нужда“ прави чудеса с децата. Показва им, че приемаме тяхната болка, даваме им право да я изживеят, и сме до тях. Съответно се успокояват много по-бързо. Прегръдката, думите, очакването от ваша страна на тази емоция не със страх, а с разбиране на нейната функция, всичко това би помогнало. Отразяването на емоциите е много мощно средство за подкрепа и справяне с тях. Разбира се, как външно ще реаграте на плача, трябва да зависи единствено от това как се чувствате в конкретния момент. Ако имате ресурс, можете да я отразите и да поговорите, би било чудесно. Ако нямате ресурс и не ви идва отвътре, не е нужно да го правите, по-вероятно е да не се получи желаният ефект, но е много важно да й кажете как се чувствате – изчерпана, уморена, дошло ви е в повече и т.н. Думите са много важни, но ако не са в синхрон с това, което усещаме, не могат да стигнат до детето. Дори в случачаите, когато нямате ресурс и сили, можете да я насърчите да си изрази емоцията докрай и да бъдете искрени с нея. Напр. „Много съм изтощена вече, но знам, че си разстроена и имаш нужда да си поплачеш. Поплачи си, аз ще те гушна след малко, когато се успокоя и аз“.

Когато в ситуация усетите, че искате и сте в състояние да отразите емоциите на дъщеря ви и да й помогнете да се успокои, опитайте да насочите въпросите за #осмисляне в посока много ли й е трудно да приема вашите граници, иска ли й се винаги да правите това, от което тя има нужда, тежко ли й е, когато й казвате „не“, иска й се никога да не й се карате ли, много ли й е трудно да се успокоява и т.н. Когато говори за това, тя малко по малко го разбира, приема, надмогва и преработва.

За да валидизирате правото й да изпитва своите емоции и да й покажете, че за тях има пространство, можете заедно да обособите кътче в къщата, в което тя да си сложи любими успокояващи неща. Можете да сложите няколко меки възглавнички, любима играчка, пособия за рисуване и т.н. и заедно да измислите име на това специално място. Можете да й кажете, че винаги когато има нужда, може да отива там, да излива емоциите си и да намира своето спокойствие. Разбира се, тя предимно ще има нужда от контакт с вас, когато е разстроена, но това, че има алтернатива и специално място за своите емоции, също ще допринесе за процеса на тяхното приемане.

По отношение на границите много е добре, че сте категорични и последователни. Това не пречи тя да страда от границите и #конфликтите, вие да продължавате да сте категорични, но в същото време да обгрижвате емоцията. Напр. „Това не ми е приятно и не искам да го правиш. Ако моят тон те разстройва, мога да те гушна. Ядосана съм и затова така говоря“. Тук идва и другият важен момент – какво правите с вашите #чувства. Ако в своите най-добри намерения вие се потискате и не се изразявате своевременно, няма как да отразите или да успокоите истински и дълбоко детето. То ще се успокоява, но повърхностно и до следващия път. Няма нищо лошо в това да повишите тон – това ви прави нормални искрени родители и хора. Малко по малко тя ще свикне да го приема. За да имате вътрешната сигурност да можете да я успокоите, е изключително важно да не отлагате вашето изразяване и поставяне на #граници. Когато вие казвате как се чувствате, вие се свързвате със себе си, успокоявате се, поемате #отговорност за своите чувства и премахвате една голяма част от объркването, което изпитва детето. Така за него нещата стават много по-ясни и сигурни, отколкото да вижда овладяно поведение, зад което да усеща напрежение, раздразнение и гняв. Освен това, много често, когато в #семейната #система един се изразява много интензивно, това говори, че другите много задържат. Когато те започнат да си казват повече, системата се балансира. Затова не отлагайте, а веднага щом усетите вътре в себе си тези емоции, изкажете ги както ги усещате с думи – „Ядосана съм“, „Тежко ми е“, „Чувствам се безсилна“ и т.н. Щом усетите, че искате да кажете „не“, „не ми е приятно“, „не ми харесва“, „идва ми в повече“, „искам да спреш“ – вашите граници, също го направете. Напомням винаги да се опитвате да поставяте граници от първо лице и с личен език. Абстрактните граници като „това не е правилно“, „не е хубаво да се прави така“, „постъпваш лошо“ и т.н. за децата не значат особено много и по-скоро им вменяват вина, отколкото да провокират отговорност.
На този линк съм качила още информация по темата с границите : http://www.undertherainbow.eu/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0% … 8%D1%86%D0%B8%20/

Макар понякога да изглежда много трудно, опитайте да намалите съпротивата към по-интензивните емоционални моменти и да насочите усилията си към приемането им. Юнг е казал, че „това, на което се съпротивляваш, остава“. Обратно, когато посрещаме емоциите малко по-спокойно и им даваме достатъчно пространство, обикновено много по-бързо и ефективно се преработват и балансират.
 
Желая ви успех и спокойни празници!

Благодаря ви, Милена! Бъдете здрава и весели празници и на вас!

Здравейте,след всички неща започнах да се съмявам че детето ми има синдром на аспергер,може ли да кажете,някви симптоми,това което ме тревожи е в къщи говори,но сред деца и възрастни ако е питат нещо да ,иначе не може да се израз и все едно няква бариера,съжалявам че задавам постояно въпроси,но съм притеснена,на 3г.9м,също така на градина е изпълнителна скоро госпожата пусна стихче което тя казва там,когато е оставям на градина винаги казва чао монотонно по един и същ начин,вече знае всички буквички от азбуката, благодаря ви.

Здравейте, щом дъщеря ви общува свободно вкъщи, това означава, че комуникативните й умения са нормално развити. Според мен проблемът е на емоционална основа и е свързан с притеснения, страх от общуването, липса на достатъчно опит в социални ситуации. Преодоляването отнема време - може да са месеци, дори година, няма да стане бързо. Време и усилия в посока справяне с притесненията. С помощта на насоките, които ви дадох в предишното съобщение, със сигурност ще имате успех. Разбирам притеснението ви и колко тревога носи всичко това, но не бива да бързате да правите заключения, още по-малко да мислите за такива диагнози! Преценка за такова нещо може да направи само специалист психолог и то след достатъчно пряко наблюдение и общуване с детето.  Разбира се, можете да подкрепите усилията си в посока социализация също с помощта на психолог, ако усещате, че има нужда. Това само би ви облекчило и успокоило. Пишете ми на лично съобщение, ако решите, че имате нужда, за да ви насоча.

Здравейте,
Синът ми скоро навърши 6 години. Преди 2 години се преместихме да живеем в Германия. Справя се с езика и всичко останало много добре. Има много приятели, в градината всички са очаровани много от него-добър, послушен. Но като се прибере е коренно различен-сърди се за всичко, вика, тръшка се.
Презадоволен е от играчки и от нашето внимание. Винаги един от нас с мъжа ми играе с него или го води на вън. Всичко е добре, докато е неговото, в момента който кажем не, не може и почва да се сърди и крещи (понякога ни хваща срам).
За съжаление това се случва на всякъде-площадка лунапарк, зоологическа, все места където ходим за негово забавление. Щастлив е, но като юу кажа спри, изчакай иши време е за ядене, той се сърди, вика и ме слуша (няколко пъти заради това поведение съм го прибрала вкъщи доста преди плануваното)
Ако играем игри, почвам с уговорката,  че ако падне няма да се сърди, той естествено се съгласява и щом играта не е в него полза, почва да се въргаля по земята,да ни обижда. Изобщо не чува какво му се говори или че го успокояваме. Веднага става и отива в неговата стая и се крие- не плаче, малко след това почва да обръща нещата, че ние сме виновни, че ние сме му смели, че ние сме излъгани.
Вечно той иска да е център и ако го помоля да изчака защото говоря с баща му, отговора е само вие си говорите, за мен нямате време (което не е така).
Надявам се всичко това да е период, но продължава твърде много (около година), вече осъзнавам грешката, че е трябвало да не сме на негово разположение през цялото време.
Ще се радвам да получа съвет.
Благодаря ви предварително

Здравейте, трудностите, които срещате, са свързани най-вече с начина, по който поставяте #граници на детето. Границите са едно от най-важните средства за регулиране на #комуникацията между родители и деца. Тяхната функция е толкова ключова, защото помагат всеки да бъде отделен от другия, но и свързан с него, всеки да има своята #индивидуалност, самостоятелност, лично пространство и своето специфично място в семейството, да се поддържа #йерархията и сигурността в #семейството. Границите са изразяване на всичко, което не ни харесва, не ни е приятно, идва ни в повече, всичко, на което искаме да кажем „не“. Те са средството, чрез което да не сме винаги на разположение на децата, а това е ключово за изграждане на тяхната #самостоятелност и #увереност в собствените възможности. Хубаво е в семейството да има правила, които да се спазват от всички, но границите са по-същественият регулатор на отношенията, защото са лични. Колкото повече изразявате открито как се чувствате и колкото повече се съобразявате със себе си, толкова повече детето ще опознава вашите #нужди и органичения, ще се научи да ги уважава и да се съобразява с тях, а оттам и ще се научи и да разчита повече на себе си. Това е изключително важно за неговото развитие, защото ще му даде ценни уроци как да общува и да се отнася с близките си хора. Освен това вашият пример ще му помогне да се научи той да си поставя по-асертивно и адекватно своите граници, да понася по-лесно #фрустрация, #отхвърляне и загуби. Ще разбере, че да си неудовлетворен е нещо нормално, с което всеки може да се научи да се справя, и което отваря нови посоки за #развитие. Най-важното – ефективното поставяне на граници от ваша страна ще помогне на детето да се почувства по-сигурно, по-уверено в себе си и собствените си способности, и качествено ще промени #взаимодействието между вас.

Родителите, които поради най-добри намерения се стараят на децата да не им липсва нищо, да удовлетворяват всички техни потребности и желания, които се опитват да не казват „не“ или се притесняват от това, често оставят у децата си усещането за липса на присъствие. Ако един човек приема и понася всичко, ако дава и не изисква, това означава, че изявява само една част от себе си и създава усещането за липса на достатъчно идентичност, за безтегловност и неяснота. Много често именно поради нуждата си да усетят истински човека, който се крие зад родителя, децата провокират възрастните, докато не изкарат от тях автентична #емоция. Дори и тази емоция да е гняв или враждебност, децата може да се разстроят моментно, но в същото време се наместват, успокояват и чувстват #сигурност. Както ако се опрете на стената и усещате, че тя е там, това ви успокоява, дори и да сте се ударили в нея. Ако обаче виждате стената, опирате се на нея и тя поддава, това би ви донесло много несигурност и безспокойство.

Децата, които реагират бурно срещу „не“-то на родителите си, обикновено просто нямат достатъчно опит с техните граници – не ги познават, защото не са се сблъсквали достатъчно устойчиво с тях. Много често в следствие от това децата изпитват обърканост по отношение на ролите и #отговорностите в семейството – напр. може да си мислят, че те управляват динамиката на отношенията, че те са водещото звено и т.н. Това може само да ги обърка и да предизвика #напрежение, което ескалира в емоционални кризи, #тръшкане и т.н. Когато родителите не поставят достатъчно граници, те не поемат напълно своята родителска отговорност. В резултат много често детето започва да се държи с тях като с равни или дори подчинени на неговите нужди, и в същото време се чувства много напрегнато и несигурно. Причината е, че когато родителите са изцяло на разположение на детето, то усеща несигурност, несъзнателно си присвоява отговорността за семейните отношения и по своя детски незрял начин започва да обръща ролите. Съответно свиквайки родителите му да са на негово разположение, детето очаква от тях всичко, вместо да разчита на себе си и да мисли как да се справи. При евентуални ситуации, които го фрустрират, не умее да поема своята лична отговорност и приписва вина на родителите си, която те, разбира се нямат.

Всичко това е напълно преодолимо. Изисква единствено да промените виждането и подхода си. Вашето момче е на 6 години, което означава, че ще му отнеме малко повече време да свикне с промяната, но ще бъде изключително полезно за него, за вас и за цялата семейна система. Можете да започнете веднага, от днес да изразявате вашите нужди, потребности, граници, чувства, лично постранство и вие самите ежедневно да проявявате уважение към тях. Само така и детето ще започне да го прави.

Ето няколко препоръки за #изразяването и поставянето на границите в комуникацията с детето:

Важно е да се изразявате винаги, когато чувствате, че не искате нещо, не ви харесва, не ви е приятно, напряга ви или ви ядосва. Кажете го както го чувствате. Ако по природа сте по-отстъпчиви и меки, добре е да изградите връзка и с по-твърдата си и асертивна страна. Първата стъпка към това е да започнете да се самонаблюдавате малко повече и да проявите повече внимание към усещанията си на раздразнение, напрежение, гняв, към нежеланието и дискомфорта си – да не ги подценявате или потискате. Втората стъпка е да започнете повече да отреагирате на тези усещания с поставяне на граници.

Границите са нещо лично. Само вие усещате нещата по своя начин. Затова е важно да се поставят с личен език и от първо лице, така поемате личната си отговорност. Вместо „това е лошо“, „не е хубаво така“ и т.н., които са безлични и твърде абстрактни за децата фрази, използвайте „не ми е приятно“, „напрягам се“, „ядосвам се“, „не искам да правиш това“, „искам да спреш“, „имам нужда от почивка“, „имам нужда да останем насаме с баща ти и да поговорим“, „искам да поиграеш сам в стаята си за половин час, след това ще ти обърна внимание“ и т.н.

Много е важно да се изразявате #автентично – точно както се чувствате. Няма нужда да смекчавате или спестявате на детето. Децата функционират предимно на емоционално ниво, така че усещат по-дълбоко какво изпитваме. Когато им го кажем, се балансират. Когато им го спестяваме, се напрягат.

Границите и изразяването е добре да се случват своевременно, на момента. Иначе енергията на преживяването оттича. Трупането вътре в себе си на напрежение и гняв само могат да нарушат баланса в отношенията. Изразяването своевременно поддържа комуникацията хармонична и открита.

#Границите трябва да бъдат ясни и конкретни. Важно е детето да разбере на какво точно поставяте граница, какво точно не ви харесва, от какво точно имате нужда.

Едно от най-важните неща, които са ключови за успешното поставяне на граници е #категоричността. Тя е свързана с вашата нагласа. Много е важно да си давате сметка за положителния смисъл на това да поставяте ясни и категорични граници. Именно това успокоява и дава сигурност на детето. Вашата твърдост може да предизвика разстройване и това е ок, но няма да донесе неяснота и обърканост на детето, а сигурност. Колкото по-категорични сте, толкова по-малко съпротива ще срещате, защото детето ще усети, че това, което казвате, е наистина важно за вас. Ще ви усети консистентни и уверени, което ще му донесе #спокойствие.

#Последователността е съществена. Когато сте поставили граница, казали сте нещо, или сте изискали нещо от детето, добре е да отстоите докрай това. Когато не сте последователни, детето се научава да не разчита на думата ви, обърква се и може да опитва всячески да ви накара да промените решението си. Това е така нареченото тестване на граници. Децата имат нужда от това, защото докато все още не са изградили вътрешна сигурност, за тях е жизнено необходимо да я получават отвън.

#Емоционалната #подкрепа е много важна – вашето любящо присъствие, отразяването на чувствата му, и уважението към потребността му да бъде чут и разбран. Тази емоционална подкрепа в съчетание с вашата категоричност и последователност в границите е най-добрата комбинация за детето. Ето пример: „Разбирам, че много искаш това сега и ти съчувствам. Сигурно си много разочарован, че няма да го получиш. Сигурно си ми много ядосан. Имаш право да се ядосваш. Мога да те гушна и ти да си поплачеш, сигурно имаш нужда от това. Няма да променя решението си, но съм до теб, за да те подкрепя да го изживееш“.

На този линк има още полезна информация за границите:
http://www.undertherainbow.eu/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0% … 8%D1%86%D0%B8%20/

#Противопоставянето на децата може да бъде много трудно и обезсърчаващо за родителите. Всеки родител знае какво е да се чувстваш безсилен пред мощната енергия на едно упорито дете. С препоръките, които описах можете много да си помогнете в тази трудна и емоционално насиена ситуация. Вярвам, че ще се чувствате все по-добре, когато започнете да ги прилагате, а вашето момче малко по малко ще приеме промените в комуникацията между вас и ще се чувства все по-спокойно с тях. А това веднага ще се отрази и на неговата самостоятелност, и на способността му да се справя с трудностите в живота.

Желая ви успех!

Здравейте!

Имам три момчета, две на 1 г и едно на 3 г и 3м, което е без пелени от както е на 1г и 7м, оттогава никога не е имало инцидент с голямата работа. Никога не се е стеснява да ходи по голяма нужда където и да е - в детската градина, на гости, в храсти и т.н.

От септември тази година е в нова детска градина, където първите дни ходеше по голяма нужда и нямаше никакъв проблем. Ходи от първия ден с удоволствие, не е имал никакъв видим проблем с адаптацията.
Скоро след това гостуваше на баба си и дядо си за цял ден, където няма нито гърне, нито детска седалка. Когато вечерта се прибра, сподели, че цял ден се е стискал, защото не му харесвала тоалетната и нямало дъска. След това ходенето по голяма нужда се измести или рано сутрин преди градина, или вечер като се прибере.

Проблемът дойде след последния локдаун. Градината отвори на 4.01 и той тръгна, както обикновено без проблеми и с удоволствие. Във вторник обаче се е наакал в детската градина. В четвъртък го взех наакан, като не беше споделил нищо с госпожите, а в петък ми върнаха голяма торба с мръсни дрехи, като ми казаха, че два пъти се е случило в следобедните часове. Вкъщи няма никакъв проблем с ходенето по голяма нужда. Моля за съвети как да се справя с този проблем и каква би могла да е причината? Отблязвам, че не му се караме, нито подхождаме негативно към случващото се, обясняваме му, че на всеки може да се случи, че когато усети, че му се ходи, не трябва да се притеснява, а да отива спокойно.