Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, Людмил, не съм нова тук, с интерес Ви следя и се старая да  приемам и решавам предизвикателствата във живота. Проблемът ми е присъствието на свекърва ми в дома ми. Не мога да понасям тази жена, не се прибирам с желание у нас. Тя е с проходилка, на 70, не излиза никъде, постоянно седи в кухнята, където трябва да ни е уютно и вкусно. Самото присъствие ме дразни, никога не съм сама, когато трябва да готвя за семейството ми, постоянно ме наблюдава, не искам да вечерям и въобще да се храня там. Всички си имаме стаи, но тя спи там, щото няма къде. Децата, на 18 и 15, също не я понасят, мъжът ми, макар че му е майка, също, тегаво и често избухва срещу нея. По принцип, съм много толерантна, но не мога да издържа присъствието и. Та, тя дойде да ни помага, когато децата бяха малки, после, понеже е вдовица, се настани трайно. Сега казва, че умира и ще умре без нас, не иска да се прибира. Вече е завинаги тук. Няма никой освен нас, не желае старчески дом, а яде по цял ден за трима. Като цяло е прасе в човешки образ. Мисли само за храна, да и се носи, да и се купува, да и се слага ракия или вино. Аз не съм възпитана така, моите родители се борят с живота, работят, произвеждат всичко и не разчитат на мен със сестра ми. Напротив, помагат с каквото могат. Как да приема тази жена и да направя моя живот по-лек?

Здравейте, Людмил Стефанов, наскоро публикувахте пост към една потребителка и споделихте за упражнения за придобиване на вътрешна цялостност, които сте й давал преди време. Не успях да ги открия в темата. Дали ще е удобно да ги напишете или сложите линк към тях? Предполагам, че на много хора ще са от полза
Благодаря Ви предварително.

Добър ден д-р Стефанов. Ето какъв е моя проблем,дали бихте ме посъветвали нещо.
 До преди 4 години бях разведена с дете,  бяхме си само двамата нялкоко години. Беше на 6 когато започнахме да живеем с новия ми приятел в последствие имаме и още едно дете на 1г и9м . Големия ми син обаче не показваше ревност спрямо малката. Вече е почти на 10 и почна някакъв тих бойкот според мен,от отличник провали успеха си забежки постоянно,отговаряне,неподреждане на стая. Стана коренно различен за отрицателен период особено като беше онлайн вкъщи и аз се наложи да тръгна пак на работа .Тогава той остана с по- малко контрол и внимание. Родители се показват от държанието му спрямо децата им,госпожата и тя. Попринцип е спокойно и добро дете справяше се бързо с домашните си. Когато почна да се карам за поредната му беля той изтъква ,че аз съм виновна понеже съм избрала друг баща или изтъква ,че нещо му е обещано преди година и не е получил. Явно комуникацията ни с него се счупи някъде... Чудя се как да си върна детето като преди.

Здравейте

Бих искала да получа Вашето мнение и съвети относни моята ситуация. Нещата винаги са стояли по този начин. Мъча се да ги променя, но не мога.

Характерът ми е някак "състезателен". Винаги. Все искам моето да е най-хубаво, най-добро (независимо за какво става въпрос), да изглеждам винаги добре, перфектно дори. За съжаление, усещам, че и с детето ми мисля така - на теория знам, че не трябва да го сравнявам с другите, но все се хващам, че гледам моето какъв напредък има спрямо другите деца, как изглежда пак спрямо тях и т.н. Чисто сравняване + състезаване. Това адски ме изморява. Осъзнавам, че не трябва да бъде така, но не знам как да процедирам.

Умея да се радвам на чуждите успехи, обичам с цялото си сърце, но все сравнявам своето положение (личностно, семейно) с това на другите (независимо дали са само познати или по-близки). На какво се дължи това? Можете ли да ми помогнете?

Имам всичко, за което съм мечтала. Постигам всичко, което пожелая. Е, разбира се, понякога нещата не вървят точно както съм планирала. И знам, че не може всичкп да е като "по учебник". Но тези мисли, сравняване, състезаване много ме напрягат. И в училище е било така, и в университета и сега продължава.

Сигурно звучи още по-ужасно отстрани. Но имах нужда да споделя.

Здравейте.
Моя проблем е, че..... С мъжа ми се караме, било, заради децата или нещо друго. Децата са две момиченца на 3 и 6 год. И при последния ни скандал, той ме наби.
Защитата му е, че съм много устата и, че немлъквам, когато той ми каже. И преди се е случвало, аз не съм съгласна те да са свидетели, но и не мога да си тръгна, защото съм без работна и разчитам на заплатата му. Не мога заради моето спокойствие, аз да си обреча децата на лишения.
Наистина ли, това, че съм устата би могло да е толкова дразнещо за един мъж, че той да посяга да бие.


С уважение:Галя

Здравейте. Не мога да кажа дали имам депресия, не мога дори да определя какво ми става. В живота си съм имала 2 връзки. Първата беше и първата ми любов. Втората обаче за кратките ни 5 месеца задно, направо ме счупи. Усетих нещо, което не бях усещала никога, но вече 3 месеца не мога да го преживея. Не спя почти никак. Появи се сърцебиене и тревожност. Храня се максимум 1 път на ден, просто нямам грам апетит. Излизам, забавлявам се с приятелите си, спортувам, но в главата ми винаги стои той. Гнус ме е от други мъже, а първия си приятел го преживях като започнах сексуален контакт с друг мъж. Този път обаче при опита да го направя отново, затворих очи, отворих ги и факта, че той не беше пред мен, а някой друг, ме срина, разплаках се като малко дете и си тръгнах. Станах друг човек. Не получавам подкрепа от приятелите си, те просто ми казват, че ще се влюбя отново, че ще мине и толкова. Омръзна ми да чувам едно и също и да няма човек, който да ме разбере. Откриха ми гастрит, от стрес и тревожност и здравето ми се развали. Погубвам се, а никой не го разбира. За капак на всичко, в началото на този месец с него се видях чисто за секс. Беше зверска глупост, защото всичко започна отначало. цикъла ми закъснява с 9 дни. Правих си 2 теста, бяха отрицателни. Корема ме боли почти всеки ден от 4 дни насам и очаквам да ми дойде, но така и не идва. Тук е и вторият ми проблем, който ме довършва с минути. Мразя децата и не искам никога да имам. Просто мое решение, не ме съдете за  това. Когато бях с него го обичах толкова, че исках след време да имам дете от него. Нещо, което не си бях помисляла никога. Откакто ми закъснява, аз съм убедена, че ще направя аборт. Но психиката ми ме убива, мисълта, че ще убия нероденото дете на човек, който съм обичала до смърт, че това дете исках да го имам с него...не знам какво да правя...отгоре на всичко, от 2 седмици сънувам по 10 пъти едно и също- как аз стоя с мъж на диван и изведнъж той ми звъни...моля за мненията ви....

Да, понякога човек изпада в такива състояния. Това е мъжът, с когото сте прескочили над един таван, който сте си поставяли. Надмогнали сте нежеланието си да имате деца. Тоест - този човек ви свързва с Живота по един непреодолим начин...
И каква може да е причината да го виждате по такъв начин? Най-вероятно е той да компенсира връзката с майка, баща, брат, сестра, която е драстично нарушена... Защото най-често след накърняването на тази връзка поради плашещии загуби  една жена е склонна да се откаже от идеята да има деца...
Разкажете повече за родителското си семейство и за връзката с хората от него. Има ли там загуби, болка, липса?
Поздрави!

ЗА НАСИЛИЕТО В СЕМЕЙСТВОТО
Здравейте, Галя!
Разбира се, че това, че не млъквате, не може да е повод мъжът ви да ви бие... И сигурно приятелките ви съветват да се разведете. Но вие казвате, че това не е лесно за вас...
Мисля, че всеки, който е чел отговорите ми тук, няма да се изненада, че според мен вашият съпруг е гневен на майка си и затова раздава шамари в семейството си. Но тази информация вас не ви топли по никакъв начин...
Тук искам първо да споделя нещо, което ми се струва важно да знае всяка жена за насилието в семейството.
Как се развива насилието? То постепенно се засилва и  ескалира по следния начин:
- един ден мъжът се прибира ядосан и почва да крещи на жена си и да псува. И тя се свива уплашено...;
- след време той пак се прибира ядосан, напада я, че не е сложила масата, чупи чиния... И тя се свива уплашено...;
- след време той се прибира ядосан и я хваща силно за ръцете и я разтръсква, оставяйки ѝ синини, а тя бяга уплашено в другата стая;
- след време я удря, тя се разплаква и побягва уплашено в съседите...
И така нататък - насилието ескалира и жената реагира все по-уплашено.
НО   жената би могла да постъпи и по друг начин, който има вероятност да тласне отношенията в друга посока. Тя би могла още при първото избухване на мъжа, когато той започне да псува, да го приближи решително,  да го блъсне в гърдите и да му извика: "Я се стегни! Забранявам ти да псуваш в мое присъствие!!!"
Вие, Галя сте изпуснали този момент.
Но все пак и сега можете да направите нещо.
Най-важното е да не реагирате уплашено. Защото проявата на страх събужда хишническите инстинкти у хората, които са склонни към агресия и насилие, когато са ядосани.
Какво значи това?
Стремете се да не стоите далече от мъжа си, за да не се ядосва. Напротив - винаги гледайте да стоите по-близо, да го гледате в очите, да говорите с него, правейки крачка напред...
И още нещо много важно: на другия ден, след като ви е ударил, му кажете нещо от сорта /тук вие преценете какво бихте искали да кажете - това е само пример/:
- Ти вчера ме удари! Искам да знаеш, че за мен това е недопустимо! И следващия път при подобно посягане и аз ще те ударя, пък каквото ще да става. Дори може да го направя с ето това дърво докато спиш.
Накрая ще ви дам един много красноречив пример от работата на наш обучител /казва се Гюнтер Шрикер/, който обичам да разказвам на жени в подобна на вашата ситуация.
При Гюнтер Шрикер отишъл един мъж, който получавал паник атаки всеки път, когато излезе на улицата и бил в депресия. Причината за това била, че съседът му, бевш военен, при някаква свада извадил срещу него пистолет и го заплашил, че ще го застреля. И той се разтрепервал, като минава покрай къщата му. Чувствал се застрашен и унизен  и искал съвет.
Гюнтер Шрикер го посъветвал да събере всичката си смелост,  да отиде до къщата на съседа си и да му звънне на вратата. А когато той се покаже и го попита:
- Какво има?
Той да отговори:
- Дойдох само да ти кажа, че и аз си купих пистолет!
Клиентът му го послушал. И след няколко дни се обадил по телефона на терапевта и ме благодарил. Когато казал тези думи на съседа си, съседът се засмял, прегърнал го, извинил се и го поканил вътре да пият по бира...
Ще пусна тук и още един пост по тази тема. Постът се казва : КАКВО ЩЕ СТАНЕ, АКО ТЕ УДАРЯ?
Поздрави!

КАКВО ЩЕ НАПРАВИШ, АКО ТЕ УДАРЯ?

(Това е история от книга на Милтън Ериксон - знаменит американски психотерапевт, създал оригиналната "Ериксонова хипноза". Заради творческите си и остроумни методи на работа е наричан "Сократ в психотерапията")

Когато дъщеря ми Бети Алис подписвала договора си за работа в училище, хората от ръководството наблюдавали движенията на ръцете ѝ със затаен дъх. Когато тя положила подписа си, те си отдъхнали с облекчение. Бети Алис била озадачена - какво ли може да означава тази въздишка? Тя знаела, че това ще ѝ стане ясно съвсем скоро и не сбъркала.
Класът, в който трябвало да преподава, се състоял от петнадесет годишни хулигани, всеки от които имал дълъг опит с множество арести и които чакали да навършат шестнадесет години, за да могат по закон да отпаднат от училище.
Един от тях бил арестуван най-малко тридесет пъти, като на два пъти пребивал полицай. Той бил метър и деветдесет висок и тежал сто и десет килограма. Миналия срок той бил отишъл при предишната учителка и ѝ казал: „Госпожице Джонсън, какво ще направите, ако ви ударя?“ Очевидно учителката не могла да намери правилния отговор, защото той наистина я ударил. Тя излетяла в другия край на класната стая и с тежка травма била закарана в болницата.
Бети Алис, обаче, си мислела:: „Чудя се какво ли наистина ще стане с мен. Висока съм малко над един метър и половина и тежа петдесет и един килограма. " И тя не трябвало да чака дълго за отговор на този въпрос.
Един ден карала велосипеда си по алеите в училищния двор, когато го видяла.
"Този гигант стоеше пред мен с нахална усмивка на лицето си. Опитах се да изглеждам очарователно и отворих широко сините си очи. Той застана пред мен и попита:" Какво ще направиш, ако те ударя? "
Горкото дете. Тя бързо се приближила до него, хванала го за реверите и изкрещяла: "Бог да ти е на помощ! Сега ще те убия!" Той задал прост въпрос, и тя му дала прост отговор: "Ще те убия, така че внимавай какво говориш!"
Никога по-рано той не бил чувал такъв силен крясък от такова малко котенце. Тогава той наистина застанал тихо и лицето му вече било със съвсем различно, прекрасно изражение. Той знаел, че от сега нататък няма да позволи на никого да я обиди. Той станал неин покровител. Това било невероятно. Пък и тя била наистина много красива...
Така че - неочакваното винаги помага.
 Затова и вие, читатели, никога не правете това, което се очаква от вас.

А това с..твърдата реакция при агресия може ли да важи и при пораснало дете към агресивен родител?

Хм, мисля, че не е същото. Не бих насърчил насрещната физическа агресия от дете към родител. Защото тя ще доведе до чувство на вина, което дори може да прерастне в несъзнаван стремеж към отвъдното... Ако родителят ви напада физически, най-добре е да се дистанцирате, да заживеете самостоятелно.
Често, обаче, когато има родителска агресия към детето, агресията прикрива еротични импулси. Ако е така, това затруднява решението на детето да си тръгне. Но тогава пък решението да си тръгнете е още по-наложително.

Здравейте!
Отстрани не звучи ужасно, но да живеете в това е мъчително.
За да ви се помогне, обаче, е нужно да изследваме какво стои в основата на вашата състезателност?
Първо ще кажа нещо, което според мен е правило: зад всички наши чувства или наше  симптоматично повеедение, които ни измъчват, стоят реални съдби на хора от семейната система, които обясняват възникването на тези чувства и симптоми.
Тоест - желанието да се състезаваш не пада от небето, а е свързано с реалната житейска ситуация на вас или на хора от вашата семейна система.
Ще дам два примера, за който сега се сещам:
- работил съм с човек, който все иска да е най-добър, да е най-успешен и това го измъчва и пренатоварва. Оказа се, че родителите му са зачевали и друго дете, за което е било установено, че е с увреждане и те решават да го махнат, защото не искат да гледат дете с интелектуални и физически  проблеми. Правят така наречения "аборт по медицински причини". И състезателността на този човек отразяваше несъзнаваната идея: "Трябва да бъдеш най-добър и успешен, защото виж какво те чака, ако не си добър. Мама и татко се отказват от теб"
- при вторият пример в рода на човека имаше прабаба, която е загубила съпруга си, убит на фронта, и която успява чрез огромен труд да отгледа няколкото си деца, работи на полето и шие дрехи, пребива се от работа, но се справя. Дори успява да закупи дворно място до общината, в топцентъра и да построи къща... Но нейният живот е отдаден на оцеляването. Няма емоционална топлота.  Семейните вечери с децата ѝ около трапезата са приличали на оперативка: задачи кой какво ще прави утре и отчет, кой какво е направил днес. И естествено - сурово осъждане на тези, които не са си свършили работата.  Какво е важно тук да разберем? Ако за тази прабаба това поведение е било уместно и животоспасяващо, за хората от следващите поколение то е прекалено и ги откъсва от реалността. Прави ги работохолици и дори ги лишава от емоционална топлота и близост. Например - трудно им е да обичат децата си, ако те не са достатъчно "добри".
Така че - давам ви насоки за мислене. От любов към кого вие искате все да сте първа и най-успешна?
Поздрави!

Здравейте!
Това са упражнения, свързани с отхвърления баща,. Ще дам два примера:
- подходящо е за хора над 10 години, които знаят, че тялото е съставено от клетки. Идеята е да преживееш вътрешното си единство, разбирайки, че във всяка твоя клетка /ние имаме около 10 трилиона 10 000 000 000 000 клетки/ майка ти и баща ти стоят заедно, вплетени един в друг. За целта вземате един бял лист и няколко цветни молива или флумастера. Разделяте моливите на две равни части: половината цветове символизират генетичния материал от майката, а другата половина - от бащата. И рисувате с тях как изглежда една ваша клетка. Упражнението е много интересно. Ако детето има чувството, че връзката между родителите му е тотално скъсана, то рисува клетката като съставена от две отделни части. Но постепенно в хода на работата с него, то е склонно да я нарисува така, че цветовете от майката и бащата се преплитат... Още по-ценно е да се моделира клетката с материали: например правите модел на ваша клетка от два цвята пластелин, няколко клечки за зъби и няколко копчета, които символизират генетичния материал от майката, а други два цвята пластелин,  няколко коркови тапи и няколко връвчици символизиват генетичния материал от бащата.
-  другото е нещо като духовна медитация за жени, които са живели с отхвърлен или липсващ баща и затова им е трудно да приемат и уважават мъжете. Често такива жени не  могат да създават трайни връзки и обвиняват за това мъжете, че все попадат на лоши...
/може да стоите със затворени очи по време на упражнението, за да сте по-присъстваща и свързана/.
Представете си, че вие стоите в средата на кръг, заобиколена от мъже, ваши предци... Това са едни специални мъже от вашия род... от по-близки и по-далечни поколения, които са уважавали жените си, обичали са ги, приемали са ги за равни, помагали са им и са ги подкрепяли във всичко... Можете да сте сигурна, че във вашия род по двете линии има такива мъже. Просто стойте в средата на кръга и оставете тези мъже да ви гледат с меки очи...
Установявайте очен контакт с всеки един от тях... Изчаквайте известно време, за да ви каже нещо всеки един от тях. Какво ви казват?.....
Такива упражнения измислям според ситуацията и ги забравям, но тези двете са доста универсални  и може да са от полза за всеки.
Поздрави!

Здравейте,

В тази връзка ми изплува нещо в съзнанието. Баба ми е учителка в училището, в което учих и аз. Винаги съм била "контролирана", от мен се е искал и очаквал максимумът по всеки един предмет. Всъщност, сякаш винаги вкъщи ми е било натяквано, че майка ми и баба ми едва ли не са били и са най-добрите и най-умните. Съответно това се е очаквало и от мен. Също, имах връзка с едно момче (много го обичах), с което не ми позволяваха да се срещам - не бил за мен, не бил на нивото ми и т. н. Значи ето аз пак съм най-добрата и ми трябва нещо от моя ранг. Възможно ли е тези ситуации да са породили това натрапчиво чувство навсякъде да съм първа и най-добра? Познавам и други хора, дори и при мъжа ми е било така в училище, например - натиск от страна на родителите, но пък сега го няма това в съзнанието му. Даже напротив - не е толкова амбициозен, не му пука дали ще е първи или втори, или последен - важното е да е постигнал това, което желае..

Как да постъпвам, за да не се тормозя? Когато се състезавам мислено с някого в нещо, какво да мисля, как да спра да го правя?!

Нямам никаква връзка със семейството си, никога не съм и имала просто защото не искам. Мразя тези семейни лигавщини и винаги съм била самостоятелна. Просто така се чувствам най-добре. По тази причина не мисля, че е компенсирал нечие отношение или внимание.