Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 291
  • 2 566
# 1 590
Здравейте, д-р Стефанов, имам дъщеря на 9г. в 3клас. Много е послушна в училище, отговорна, тиха, кротка. Обаче в къщи е пълна противоположност. Иска да става на нейното, опитва се да ме командва, а когато не изпълнявам ме и обижда, че даже и ми посяга, но само до там. Живеем в разбирателство с баща й, ако е имало случай на противоречия по между ни, никога не сме си повишавали тон. Тя вижда, че се обичаме, поне така си мисля. Ако започнем да играем игра с нея, примерно, ако  объркам нещо и не съм го направила по нейния й начин, ме кара да започнем отначало, докато не го направя както трябва. И в разговорите е по същия начин, кара ме да й отговарям на някой въпрос както тя иска. През повечето време аз се занимавам с нея. Защо прави така и как да постъпвам незнам. Ако й се противопоставя и кажа, че няма да стане на нейното, започва да обижда, да блъска врата, затваря се в стаята си, събаря разни предмети. Не се заиграва сама, все някой трябва да е до нея. Иначе на вън пред блока излиза да играе сама с другите деца. Благодаря Ви, предварително.
Виж целия пост
# 1 591
Здравейте, Д-р Стефанов. Партньорът ми от дълго време е изключително критичен към мен във всеки аспект - външен вид, бит, навици и каквото и да направя не мога да му угодя, защото не съм правела нещата по правилния начин(който е винаги само един и е неговият). А всяка критика прераства в ожесточен спор и направо не се живее по този начин. Можете ли да ми кажете каква би била причината за такава свръхкритичност(към околните и основно към мен)? Също така искам да попитам от какво зависи човек да бъде приет на сериозно? От самочувствието ли? Непрекъснато чувствам едно пренебрежително отношение(без да влагам негативен смисъл) от околните, включително и родителите ми. Благодаря предварително.
Виж целия пост
# 1 592
Здравейте и от мен.
Искам да споделя и да се оттам да намеря решение за моя проблем. На 40 г. съм със стабилен брак, хубава работа и две прекрасни деца.
Но, имам един проблем, който е способен да разруши всичко описано по горе. Изпитвам ужасен страх за едното ми дете - момиченце. Сподели ли, че нещо я боли, аз изпада в паника. Веднага започвам да я водя по болници, по доктори. Постоянно мисля, че нещо лошо ще и се случи. Изпадам в ужасни състояния и усещам как това руши семейството ни.
С братчето и не съм така. Дори и да боледува, аз се справям добре, лекуваме го, гледам си го, но не ми минават лоши мисли.
Това направо ме побърква.
Разпитах моята баба и майка дали нямат някоя починало дете момиченце.
Моята баба сподели, че е имала сестричка, която е била болна и е починала, но били малки и не помни подробности.
Другото на което размишлява, че като бяхме малки моята сестра често боледуваше и моите майка и баба все нещо коментираха за това.
Просто се мъча да намеря решение и да не съм такава.
Възможно ли е да е от там проблема? Как да се справя с това? Съсипвам дъщеря си, семейството си така. Осъзнавам го, но не мога да го променя.
Здравейте!
В основата на всичко стои тази починала сестричка на баба ви.
Затова вие се страхувате за момичето си.
Затова и майка ви и баба ви постоянно са коментирали със страх боледуванията на сестра ви.
Според мен е добре да си направите поне една терапевтична сесия - при мен, ако чувствате доверие, или при друг терапевт, който ви е препоръчан.
БИХ ВИ ДАЛ И СЛЕДНОТО УПРАЖНЕНИЕ, което може да ви помогне.
Представете си вашата прабаба, майката на тази сестричка на баба ви. Може би най-добре е да си я представите, че седи на стол в стаята ви. Тя е срещу вас и вие и казвате:
- Мила прабабо, ти за губи  детето си. И аз страдам за това дете заедно с теб. И се страхувам за моето дете.
        Помислете, какво би ви казала вашата прабаба?
        Тя би ви казала:
- Това не е твоя работа. Аз страдах достатъчно за моето дете. Изплаках си очите за него. Ти живееш в други времена. Медицината е на друго ниво и децата вече не умират толкова лесно. Аз те благославям ти да се радваш на детето си. Остави моят страх и моята болка на мен.
От вашата прабаба към вас идва благословия.
А не страх и болка.
Много е важно да разбирате това.
Бъдете здрава и вие и децата ви!  Simple Smile  Simple Smile
Виж целия пост
# 1 593
Здравейте, Д-р Стефанов. Партньорът ми от дълго време е изключително критичен към мен във всеки аспект - външен вид, бит, навици и каквото и да направя не мога да му угодя, защото не съм правела нещата по правилния начин(който е винаги само един и е неговият). А всяка критика прераства в ожесточен спор и направо не се живее по този начин. Можете ли да ми кажете каква би била причината за такава свръхкритичност(към околните и основно към мен)? Също така искам да попитам от какво зависи човек да бъде приет на сериозно? От самочувствието ли? Непрекъснато чувствам едно пренебрежително отношение(без да влагам негативен смисъл) от околните, включително и родителите ми. Благодаря предварително.
Здравейте!
Това, което ще ви извади от тази ситуация, е да започнете да се опълчвате на всеки, който ви критикува.
Ако критиката е несправедлива, да кажете: "Това не е вярно, не съм съгласна."
Ако е справедлива, да се отстоите за начина, по който ви критикуват: "Да, прав си, направих грешка, но искам да ми говориш с уважение" ИЛИ "Да, прав си, но не съм съгласна да ме критикуваш публично" ИЛИ към майка си : "Да, права си, но не съм съгласна да ме критикуваш пред съпруга ми" /казвате го пред него. Важно е и той да чуе/
Ако сте пропуснали да се отстоите,  непременно се върнете отново към проблема на другия ден,
когато емоциите са утихнали:  "Вчера ме нападна грубо и ми крещеше. Не съм съгласна да се държиш така с мен"
НО ЗА ДА МОЖЕТЕ ДА ПРАВИТЕ ТОВА, може би е нужно да видим каква е причината да се поставяте в ниска позиция?
В основата на всичко стои начинът, по който родителите се отнасят към вас.
Така че още по-важно е да приложите този подход към тях.
Защото ако партньорът ви види, че се отстоявате пред родителите, това ще го накара да ви уважава повече.
Сега той си позволява да се държи с вас като трети родител, който овиква детето си.
С една дума - отстоявайте се пред  всички.
Може би ще е добре да започнете от тези хора, пред които ви е най-лесно да го правите: познати, приятели, продавачки, колеги...
- Не съм съгласна да ми говориш с такъв тон! 
И ЗАПОМНЕТЕ: винаги, когато се отстоявате, гледате човека в очите. И правите крачка към него, наблизате му в територията.
Това с гледането в очите и с крачката напред е най-важното. Така другият разбира, че не ви е страх и чувства вашата вътрешна сила. Ако казвате на съпруга, родителите и други хора тези думи, които съм написал по-горе, но сте забили поглед в земята и уплашено се дърпате назад, по добре не ги казвайте.

Така че и с думи и със силно телесно присъствие заставайте срещу всеки, който ви подценява.
Ако чувствате нужда, направете си и терапевтична сесия, от която да видите причините за това ваше поведение, което ви поставя в положение на губеща. Това е добра инвестиция.
Поздрави!
Виж целия пост
# 1 594
Бих могъл да ви дам някакви предложения как да се справяте. Но това може да стане, само като си говорим. За да разбера той какво прави, вие как се държите и да видим заедно, как бихте могли да се държите по друг начин, за да минавате през кризата по-добре.
Как става?
Виж целия пост
# 1 595
Здравейте доктор Стефанов. От одавна имам проблеми и изпадам в дупки. И така да кажа на кратко. Аз съм осиновена от бебе и когато навърших 5 години решиха да ми го съобщят. Въпреки, че не са ми родни майка и баща винаги са се грижили за мен, но аз постоянно имах страхове, че ще им писне да се грижат за мен и ще оставят, не споделях с родителите ми проблеми за да не ги натоварвам и да не им писне от мен. Затворен човек съм. Като малка децата ме тормозеха, после и в гимназията имах проблем защотото не пиех, не пушех, не ходех по заведения. Ако не си като другите те се държат лошо. Тогава майка ми ме заведе на лекар и ми изписаха ататакс, защото всеки ден ме болеше глава и повръщах. След гимназията нещата се успокоиха, но уви попаднах във връзка с човек, който беше лош с мен. Няколко години след това попаднах на настоящият ми приятел, но понеже е доста по-голям родителите ми неискат да го виждат и да се запознаят с него.Той не е бил женен, родителите му и близките му ме приемат добре като съм при него. Баща му също ме покани да живея там. Родителите ми Постоянно ме наричат боклук и курва и сипят обиди а аз съм имала само двама мъже в живота ми до сега. Може би ме обиждат така защотото не съм родно дете или какво? 6 години вече така кавги и обиди. Родителите ми са на по 75 години и живеем заедно. Помагам за много неща тъй като са възрастни, но не го оценяват. На скоро майка ми получи тежка кардиологична криза и неискаха да я приемат в болница но един добър лекар помогна и я приеха. Много се депресирах. Това се случи преди около месец. Тя вече се стабилизира, но аз не съм.
Грижа се и помагам въпреки нейното държание и неразбиране към мен. Имам проблем със съня от малка, но след изписването на майка ми имаше период да не спя 5 нощи. Ходих на невролог. Даде ми мелатонин, ремотив. Аз имах от майка ми диазепам и ксанакс. Взимала съм и преди за по няколко вечери,но рядко. Проблемът е, че и те не ми действат и не ме успокояват. Чувствам се в безизходица, изморена психически, разкъсана между моя живот и този на болните ми родители.. В крайна сметка няма да се откажа от своя живот и от човека който ме прави щастлива заради кефа на родителите ми. Нямам самочувствие, нямам желание за нищо, иска ми се имам поне един спокоен ден без проблеми. Спокоен човек съм. Събирам несправедливости и обиди и след време избухва в агресия, когато чашата прелее. Удрям стената или хвърлям нещо и след 5 минути ми минава. Това сякаш е единственият ми протест и израз на недоволство които проявявам. Напоследък и тази ми черта изчезна и всичко насъбрано си остава в мен. Дори мямам енергия да се ядосам и да изкарам емоцията навън.
Здравейте!
Не ви е лесно. Осиновяването е нещо благодатно, но същевременно и трудно.
Защото осиновителите дълго, а понякога и много дълго са копнеели за дете. И когато решат да го осиновят, те очакват осиновеното дете да отговаря на 100% на техните фантазии: как ще се развива, как ще се изучи, какво положение ще има в обществото, за какъв мъж ще се ожени, и т.н.
И ако детето се разминава с техните очаквания и разбирания, не могат да се примирят и му се гневят.
КАКВО Е ВАЖНО ЗА ВАС В ТОЗИ СЛУЧАЙ?
Важно е да разбирате, че децата не са дошли на този свят, за да правят родителите си щастливи.
Не са длъжни да отговарят на техните очаквания.
Ако сте щастлива с мъжа, когото обичате, това е напълно достатъчно.
Вие не носите вина нито за тези, които са ви отгледали, нито а тези, които са ви заченали и родили.
Вие сте детето. А детето е в позиция да получава от родителите си, а не да им дава, не да ги обслужва емоционално. Ако искате да давате на някого и да го подкрепяте, родете си деца. Към тях това ще бъде напълно уместно. Но към родителите, които са ви осиновили, не е уместно.
Поздрави!
Виж целия пост
# 1 596
Здравейте, д-р Стефанов, имам дъщеря на 9г. в 3клас. Много е послушна в училище, отговорна, тиха, кротка. Обаче в къщи е пълна противоположност. Иска да става на нейното, опитва се да ме командва, а когато не изпълнявам ме и обижда, че даже и ми посяга, но само до там. Живеем в разбирателство с баща й, ако е имало случай на противоречия по между ни, никога не сме си повишавали тон. Тя вижда, че се обичаме, поне така си мисля. Ако започнем да играем игра с нея, примерно, ако  объркам нещо и не съм го направила по нейния й начин, ме кара да започнем отначало, докато не го направя както трябва. И в разговорите е по същия начин, кара ме да й отговарям на някой въпрос както тя иска. През повечето време аз се занимавам с нея. Защо прави така и как да постъпвам незнам. Ако й се противопоставя и кажа, че няма да стане на нейното, започва да обижда, да блъска врата, затваря се в стаята си, събаря разни предмети. Не се заиграва сама, все някой трябва да е до нея. Иначе на вън пред блока излиза да играе сама с другите деца. Благодаря Ви, предварително.
Здравейте!
За да се отнася по този начин малката ви дъщеря с вас, има две възможни причини: вие или се чувствате виновна или се чувствате слаба.  В противен случай детето няма как да набере куража да ви атакува физически или да ви поучава как трябва да се правят нещата.
/Изключвам вероятността съпруга ви да се отнася неуважително и пренебрежително към вас, защото казвате, че се обичате..../
Ще ви изброя и най-честите възможните причини да се чувствате виновна или слаба.
За вината причините могат да бъдат свързани с това, да имате загубени деца: абортирани, спонтанно абортирани, мъртвородени. 
Също така е възможно да живеете с чувство за вина, ако такива деца има във вашето родителско семейство. Тоест - ваши братя и сестри.  Откъде идва в този случай чувството за вина?  То идва от мисълта:  С какво аз съм повече от моите братя и сестри, за да бъда аз жива,  а те не.
Подобни вини вкарват човека в някаква форма на депресия и влечение към отвъдното. А децата се гневят на родителя, който има такова влечение. Те се чувстват застрашени, че могат да загубят майка си и това ги кара да са ѝ много ядосани, да я удрят включително.
Какви са възможните причини да се чувствате слаба?
Едната е да нямате добра връзка с майка си. Да я отхвърляте или пък да имате чувството, че тя не е достатъчно отворена към вас. Когато жената не чувства майка си като опора зад гърба си, това е прави нестабилна и слаба. Съответно децата не се отнасят към нея с нужния респект.
Другата възможна причина да се чувствате слаба е да сте преживявали  травматични събития в детството си. Например медицински интервенции като попадане в кувьоз след раждането,  застрашаващи операции или инциденти, свързани със заплаха за живота /вашият или на родителите ви/... Такива травматични  преживявания също  правят майката слаба и напрегната и децата не се чувстват спокойни и защитени в нейно присъствие. Това ги кара да са  ѝ гневни и да я атакуват...
Към какви мисли ви наведоха тези мои въпроси и примери?
Поздрави?
Виж целия пост
# 1 597
Г-н Стефанов, следя темата Ви с голям интерес. Научавам много полезни за мен неща.
  Имам следния въпрос: Съпругът ми е претърпя операция. Не знам как да разговарям с него, защото му се дразня и ядосвам - живее много нездравословно, не се храни с разнообразна храна и постоянно отлага посещения при лекар, когато му са необходими. И с последното усложнява здравето, лечението. С което товари мен и децата(те са големи вече) - напрежение, грижи.
   Например - беше опериран от тумор. Симптоми имаше около година преди да отиде на преглед и да открият какво му е. Ако беше отишъл по-рано и операцията щеше да е по-лека. Сега - излив след пневмония - пак късно отива на преглед. Пак тежка операция.
   Как да говоря с него и да не му повтарям, че сам си е виновен? Или може би - как да не му се ядосвам?
Виж целия пост
# 1 598
Здравейте, страдам от висока тревожност натрапливи  мисли и повръщане при силен стрес. Посещавала съм психотерапевт прилагахме EMDR терапия, вземах и антидепресанти, но реално подобрение нямам....
Виж целия пост
# 1 599
Г-н Стефанов, следя темата Ви с голям интерес. Научавам много полезни за мен неща.
  Имам следния въпрос: Съпругът ми е претърпя операция. Не знам как да разговарям с него, защото му се дразня и ядосвам - живее много нездравословно, не се храни с разнообразна храна и постоянно отлага посещения при лекар, когато му са необходими. И с последното усложнява здравето, лечението. С което товари мен и децата(те са големи вече) - напрежение, грижи.
   Например - беше опериран от тумор. Симптоми имаше около година преди да отиде на преглед и да открият какво му е. Ако беше отишъл по-рано и операцията щеше да е по-лека. Сега - излив след пневмония - пак късно отива на преглед. Пак тежка операция.
   Как да говоря с него и да не му повтарям, че сам си е виновен? Или може би - как да не му се ядосвам?
ЗА ЗАИГРАВАНЕТО СЪС СМЪРТТА
Здравейте!
Първо ще ви дам две възможни обяснения на "необяснимото" и странно поведение на съпруга ви:
1. В това, което описвате, ясно се вижда склонността на вашият съпруг да се заиграва със смъртта.
Вероятно ще попитате: "Но нали тя е плашеща и всички се страхуват от нея?" Защо тогава хората се заиграват със смъртта?  Отговорът е: тъкмо за това! Смъртта е плашеща и ние хората сме създали множество защитни механизми, които ни помагат да се справим с този страх. И един от тези механизми е свързан с това да я предизвикаме. Когато предизвикваме смъртта с поведението си, ние сякаш ѝ казваме: "Да, ти си силна и можеш да си вилнееш, колкото си искаш. На мен, обаче, не ми пука от теб!"
Ето така хората предизвикват смъртта. Поради тази склонност на хората да се справят със страха от смъртта производителите на цигари без проблем слагат върху кутията ужасяващи картинки на скапан бял дроб и надписи от сорта: "Тютюнопушенето убива!" Тези надписи привличат още по-силно хората към цигарите, защото им помагат да се чувстват герой пред лицето на смъртта и така да се опитват да преборят страха си от нея.
2. Другата причина за подобно поведение е съпругът ви да следва в душата си някой близък човек, който си е тръгнал от живота твърде рано или по-трагичен начин. Това може да е сестра, брат, включително мъртво родени или рано починала майка или баща. Особено силно влияние в тази посока имат съдбите на хора от рода, приключили живота си със самоубийство, а най-силно е влиянието на безследно изчезнали хора...
С поведението си хората, които са  претърпели такава загуба в рода си, сякаш казват: "Щом ти си тръгна от живота толкова рано, аз също искам да дойда при теб"  Ако откривате подобно влечение и в съпруга си, ако и той има подобна загуба в своята фамилна история,  най-важното е да разберете следното:  ние може да искаме да умрем, за да отидем при някой, за когото сърцето ни страда.  Но в същото време той самият не иска ние да умрем и да отидем при него.  За това съм писал тук доста често. Какво би ни казал, например, нашият брат,  ако ние искаме да го последваме в отвъдното от любов към него? Той би ни казал: "За мен не е добре ти да ме следваш в смъртта.  Аз искам ти да се грижиш за твоите деца и мои племенници. Искам ти да живееш колкото се може повече" .
Важно е да осъзнаваме, че когато ние правим нещо опасно за здравето си от любов към загубен близък човек, по този начин ние го нараняваме. Така не го караме да се чувствам щастлив и обичан. Така той се чувства тъжен и виновен. Така че този начин да изразим любовта си към него, го наранява, а не го радва.
Много е важно да разбираме това, когато естествения траур и страдание за близък човек надхвърли естествените си граници и се превърне в опасно за здравето ни заиграване със смъртта.
Ще завърша с една българска народна песен, в която синът, който е починал, се обръща към майката, която не може да го прежали, съсипала си е живота, не си гледа другите деца и само плаче.
Той  казва на майка си следното:
"Мале, мила мале,
стига мале, плака!
Твойте сълзи, мале,
рекичка станаха.
Не мога да мина
във Рая да ида..."
Смятам, че ако вие разберете тези два механизма, които съм описал тук, това може да е ценно и за съпруга ви.
И разбира се - за всички, които четат тази тема.
Поздрави!
Виж целия пост
# 1 600
Здравейте, Людмил. Изчетох част от отговорите, които сте дали на въпросите на потребителите и ми харесват идеите, препоръките и анализите ви. Вдъхвате ми доверие и като обмисля въпросите и отговрите, виждам че има много смисъл и логика в това, което пишете. От дълго време се каня да задам въпроса си, но до сега все нещо ме спираше. Имах до скоро близо двегодишна връзка, която имаше своите хубави и лоши моменти. През живота ми никой не се е грижил толкова за мен. Никой не се е стараел толкова да бъда щастлива и обгрижвана. Никой не е давал толкова за мен, без да очаква нещо в замяна. И въпреки това се чувствах нежелана и необичана. Последните два месеца изчезна всяко желание да правя каквото и да е. Нямах желание да излизам, да се виждам с хора. Исках само да си стоя вкъщи. Нямах желание да чистя и подреждам, нещо което ме зарежда положително и което много обичам да правя. Стигнах до извода, че това се дължи на връзката ми, в която не получавам това, което искам. Разводът на доскорошния ми партнъор приключи наскоро, като преди приблизително година и половина той се беше изнесъл на квартира. Това, което най-много ме притесняваше е, че на него му беше достатъчно да се виждаме два-три пъти в седмицата. Иначе всеки ден се интересува как съм, какво съм правила, такива неща. Спря да има желание да пътуваме заедно, въпреки че съм предлагала. Аз вече искам да имам деца, той също, но без да живеем заедно и категорично казва, че не желае да сключваме брак. Според него можем да живеем заедно едва, когато има дете. Моите представи са различни и не се чувствах добре в тези взаимоотношения и сложих край. Колкото и да обичаме някого, не трябва да пренебрегваме себе си и желанията си. Представях си как продължаваме така 3-4-5 години и нещата си остават същите. Проблемът, който се появи след раздялата е, че започнах да мисля колко много искам да имам деца и как ако не срещна подходящ мъж, ще остана без деца. Или ако го срещна, когато е прекалено късно. Не бих се примирила с неудовлетворяващи за мен взаимоотношения само, защото искам деца. Но как да се оттърва от тези натъжаващи ме мисли, че може и да нямам. Не ме притеснява толкова това, че мога да остана без партньор, ще се справя. Но това, че може да нямам деца, ме плаши.
Виж целия пост
# 1 601
Г-н Стефанов, следя темата Ви с голям интерес. Научавам много полезни за мен неща.
  Имам следния въпрос: Съпругът ми е претърпя операция. Не знам как да разговарям с него, защото му се дразня и ядосвам - живее много нездравословно, не се храни с разнообразна храна и постоянно отлага посещения при лекар, когато му са необходими. И с последното усложнява здравето, лечението. С което товари мен и децата(те са големи вече) - напрежение, грижи.
   Например - беше опериран от тумор. Симптоми имаше около година преди да отиде на преглед и да открият какво му е. Ако беше отишъл по-рано и операцията щеше да е по-лека. Сега - излив след пневмония - пак късно отива на преглед. Пак тежка операция.
   Как да говоря с него и да не му повтарям, че сам си е виновен? Или може би - как да не му се ядосвам?
ЗА ЗАИГРАВАНЕТО СЪС СМЪРТТА
Здравейте!
Първо ще ви дам две възможни обяснения на "необяснимото" и странно поведение на съпруга ви:
1. В това, което описвате, ясно се вижда склонността на вашият съпруг да се заиграва със смъртта....

Благодаря за интересния и изчерпателен отговор.
В съпруга ми съм забелязала страх от смъртта и покрай други Ваши отговори се бях замислила за възможността той да следва в душата си близък. Бях се сетила за рано починал негов дядо(баща на майка му). След Вашия отговор се сетих и за майка му - почина рано от рак.
   Ще поговоря с него. Дано приеме сериозно и обмисли предложенията Ви. Ще пиша как е реагирал.
Виж целия пост
# 1 602
Благодаря за интересния и изчерпателен отговор.
В съпруга ми съм забелязала страх от смъртта и покрай други Ваши отговори се бях замислила за възможността той да следва в душата си близък. Бях се сетила за рано починал негов дядо(баща на майка му). След Вашия отговор се сетих и за майка му - почина рано от рак.
   Ще поговоря с него. Дано приеме сериозно и обмисли предложенията Ви. Ще пиша как е реагирал.
Радвам се, че казаното от мен резонира във вас. Simple Smile
Виж целия пост
# 1 603
Скрит текст:
Здравейте, д-р Стефанов, имам дъщеря на 9г. в 3клас. Много е послушна в училище, отговорна, тиха, кротка. Обаче в къщи е пълна противоположност. Иска да става на нейното, опитва се да ме командва, а когато не изпълнявам ме и обижда, че даже и ми посяга, но само до там. Живеем в разбирателство с баща й, ако е имало случай на противоречия по между ни, никога не сме си повишавали тон. Тя вижда, че се обичаме, поне така си мисля. Ако започнем да играем игра с нея, примерно, ако  объркам нещо и не съм го направила по нейния й начин, ме кара да започнем отначало, докато не го направя както трябва. И в разговорите е по същия начин, кара ме да й отговарям на някой въпрос както тя иска. През повечето време аз се занимавам с нея. Защо прави така и как да постъпвам незнам. Ако й се противопоставя и кажа, че няма да стане на нейното, започва да обижда, да блъска врата, затваря се в стаята си, събаря разни предмети. Не се заиграва сама, все някой трябва да е до нея. Иначе на вън пред блока излиза да играе сама с другите деца. Благодаря Ви, предварително.
Здравейте!
За да се отнася по този начин малката ви дъщеря с вас, има две възможни причини: вие или се чувствате виновна или се чувствате слаба.  В противен случай детето няма как да набере куража да ви атакува физически или да ви поучава как трябва да се правят нещата.
/Изключвам вероятността съпруга ви да се отнася неуважително и пренебрежително към вас, защото казвате, че се обичате..../
Ще ви изброя и най-честите възможните причини да се чувствате виновна или слаба.
За вината причините могат да бъдат свързани с това, да имате загубени деца: абортирани, спонтанно абортирани, мъртвородени.  
Също така е възможно да живеете с чувство за вина, ако такива деца има във вашето родителско семейство. Тоест - ваши братя и сестри.  Откъде идва в този случай чувството за вина?  То идва от мисълта:  С какво аз съм повече от моите братя и сестри, за да бъда аз жива,  а те не.
Подобни вини вкарват човека в някаква форма на депресия и влечение към отвъдното. А децата се гневят на родителя, който има такова влечение. Те се чувстват застрашени, че могат да загубят майка си и това ги кара да са ѝ много ядосани, да я удрят включително.
Какви са възможните причини да се чувствате слаба?
Едната е да нямате добра връзка с майка си. Да я отхвърляте или пък да имате чувството, че тя не е достатъчно отворена към вас. Когато жената не чувства майка си като опора зад гърба си, това е прави нестабилна и слаба. Съответно децата не се отнасят към нея с нужния респект.
Другата възможна причина да се чувствате слаба е да сте преживявали  травматични събития в детството си. Например медицински интервенции като попадане в кувьоз след раждането,  застрашаващи операции или инциденти, свързани със заплаха за живота /вашият или на родителите ви/... Такива травматични  преживявания също  правят майката слаба и напрегната и децата не се чувстват спокойни и защитени в нейно присъствие. Това ги кара да са  ѝ гневни и да я атакуват...
Към какви мисли ви наведоха тези мои въпроси и примери?
Поздрави?

Здравейте! Вашия отговор ме навежда към мисълта за "травматичните събития в детството си", всички други примери са ми непознати. Имам разведени родители, бях 7клас. Всеки ден и вечер се караха, баща ми я биеше. След развода с по голямата ми сестра останахме да живеем при него, имаше по голяма финансова възможност да ни издържа. Наистина и двете сме висшистки, с добра работа в момента. От тогава съм научена да се справям с всичко самостоятелно, много съм напориста и оправна в живота. Имах години на депресия като малко по голяма, пиех антидепресанти, с тях се успокоих и през 2012г забременях, изкарах една спокойна и щастлива бременност. И сега се опитвам да бъда спокойна, обяснявам, говоря й много. Обаче то не ме разбира сякаш... Не знам с какво съм й показала слабост, може би защото постоянно се оплаквам, че имам нужда от почивка и спокойствие. Тя знае, че обичам да лежа на дивана и да гледам забавни сериали. През другото време аз приготвям обяда за училище, карам я до училище, взимам я, пазарувам, готвя, пера, чистя, работя. Баща й също работи, но поема и часна работа и почти никога го няма в къщи през деня, само вечер след работа. И като се прибере, ако тя иска да играе с нея, не й отказва. Тази сутрин като станах в 6.30ч да приготвям поредната закуска за училище, видях, че се е отвила, толкова леко дръпнах завивката да я завия, а тя се разкрещя, че съм я събудила и, че нямало да спре да говори силно, нарочно, да събудила и баща си. И сутринта скандала беше готов.  Много говорим и обясняваме, чудя се как не разбира. Иде ми да обърна другата страна. Казвам, че започваме с наказанията, пребирам таблета, няма да има рожден ден. Направо побеснява, разбирате ли. Не знам какво да правя, да бъда мила или ...
Виж целия пост
# 1 604
Здравейте, доктор Стефанов!

Не знам какво да правя вече и моля за вашия съвет.
Имам дъщеря на 20г. Отношението й към мен често (ако не всеки ден, през ден) е с обръщения "боклук долен, малоумна, тъпа, болна, проста и т.н." Тези думи ги е чувала доста години от съжителството ми с баща й, както и след развода ми с него, от който са минали доста години. Преживяла е доста физическо и психическо насилие от баща си, както и в по-голяма възраст отхвърляне от негова страна като дете.
Тези обиди и лошо държание, получавам буквално "профилактично", за най-малкото нещо, което според нея е насочено срещу нея. Дори не е чула за какво говоря и мислейки, че е нещо лошо, веднага встъпва с това си отношение към мен. А дори не е чула какво казвам. Не знам дали е защитна реакция от нейна страна или просто липсата й на респект от мен още от годините ми с баща й, има своето влияние.
Другият момент последващ с такива обиди е, когато я помоля да не ми споделя разни жълти новини от света на поп фолка и други "известни личности", защото ми е напрегнато и мисля за много по-важни неща, а такива теми ме натоварват и ми отнемат от времето.
Като цяло отделям много време да говорим на каквито теми иска, както и нещата, които я тормозят, но ми идва в повече с подобни теми, а тя не иска да ме разбере, че не съм на 20г и мислите ми са съвсем на друго място, за сериозни неща. Всичко е на моите рамене като отговорност. Работя от вкъщи и всекидневното ни съжителство е доста обтегнато.
Няколко пъти не издържам и й казах, че с това й държание, просто нямам желание да живеем под един покрив, и ако на нея не й харесва моята компания, е свободна да излезне и да започне живота си както намери за добре. Тогава последват обвинения, че така съм доказвала, че съм лоша майка. Родителите били длъжни да издържат децата си, без значение от възрастта им, а това я успокоява, когато ми го каже...но какво означава "длъжен родител", когато е подложен на всекидневен психически тормоз и обиждан, както и когато не мога да си позволя кой знае какво финансово предвид положението.
Моля дайте ми съвет какво да направя и как да постъпя, защото не издържам.
Благодаря ви!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия