Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте отново, д-р Стефанов!
Безкрайно съм Ви благодарна за насоките,които ми дадохте преди време и решихме проблема със заспиването  вечер на дъщеря ми. Сега си ляга сама без проблем и не ме вика при нея.
Но продължава да не ме пуска да изляза примерно до магазина, който е до блока или ако сме заедно винаги стои до мен и не ме изпуска от поглед. Ако сме в голям магазин и ме изгуби за секунда между хората и виждам как бяга да ме търси с уплашен поглед. Не е проблем, когато излиза сама да играе с децага в квартала или тя да отиде сама до магазина, но когато се наложи аз да изляза е неспокойна. Постоянно ми звъни или направо си говорим по телефона през цялота време. Страх я е да не заседнем в асансьора. Ако изляза сама иска да слизам по стълбите, за да не заседна и да не мога да се върна при нея и ми звъни или пиши през 2 мин.
Ще съм Ви безкрайно признателна, ако ме посъветвате отново, защото тя вече е на 10г и тези страхове и притеснения не отминават.
Поздрави!

Отдолу копирам предишния ни разговор:

Здравейте. Обръщам се към Вас относно 9 годишната ми дъщеря.
Преди 3 години бащата на съпругът ми почина внезапно и когато му съобщиха по телефона той не успя да скрие мъката си от детето. От тогава тя започна да се страхува да не ни се случи нещо. Усещам понякога как влиза в спалнята докато спя за да провери дали съм добре. Не ме пуска да отида до магазина, който е до блока и да я оставя сама вкъщи. Но когато я пратя нея до магазина, а аз оставам вкъщи-  отива без проблем и притеснения. Казва, че се притеснява да не ми се случи нещо като отивам до магазина, но не е проблем за нея да си остана вкъщи и тя да отиде. Дори до входа не ме пуска да сляза, за да взема пратка от куриер. Винаги иска да е с мен.
Преди 1 година остана да пренощува в нейна приятелка и в 12ч през нощта ми звъннаха,че плаче и иска да я взема. На жената обяснила, че я е страх приятелката й да не умре докато спи както е станало с дядо й.
Дори ако сме в магазин и аз вляза в съблекалнята пак ме вика от време на време, за да чуе, че й отговарям.
Също така се притеснява,че ще избягам от нея. Примерно като сме в парка да кара колело и се отдалечи винаги гледа към мен, за да не я оставя. Искам да подчертая, че никога не съм й казвала подобни неща. Нопротив. Казвам й, че я обичам безкрайно, че ми е най-ценната на света и никога не ми е минавало през ума да я изоставя. Аз съм доста притеснителна за нея и винаги много съм я пазила. Не работя и прекарваме доста време заедно.
Ще съм Ви много благодарна, ако ме насочите какво бих могла да направя или да й кажа, за да не се чувства така.

ДЕТСКИЯТ СТРАХ ОТ УМИРАНЕТО
Здравейте!
Когато се страхува от смъртта - своята или на родителите - за детето е важно да говори с родителите си по темата за смъртта по един спокоен начин. Няма нищо по-лечебно от това, когато лекуваме този всеобщ страх. И аз накрая смятам да ви дам примери за това, как биха могли да изглеждат едни такива разговори.
Много хора смятат, че при подобна ситуация е добре да не говорим по темата за смъртта, та детето да не се плаши. Това просто е невярно и тези хора всъщност по този начин отреагират собствения си страх от тази тема.  
И така: случило се е нещо голямо и разтърсващо на дъщеря ви: среща със смъртта на близък човек. И не само: среща със скръбта и чувството на безпомощност пред смъртта, което тя е видяла в баща си. А за децата да видят баща си безпомощен е твърде много. Йордан Радичков има един разказ, в който описва как детето и бащата вървят през зимата към къщи. Изведнъж бащата се подхлъзва и пада в снега. Тази гледка се оказва трудна за понасяне от детето: как така този огромен и силен баща, на когото то разчита, пада изведнъж на земята! Детето в разказа е смутено и потресено. Защото децата очакват от бащите си да са всесилни. Може да са лоши, дори да ги наказват и бият, но да са всесилни. В това отношение майките са по-пощадени от подобни свръхочаквания.
В тази ситуация е добре да говорите с детето си за това, което чувства. И то да говорите с него, следвайки някои важни характеристики на такъв тип терапевтични разговори. Което означава на първо място да му предоставите пространство да се изкаже, да сподели най-съкровените си мисли и чувства. А това се постига, когато дъщеря ви реши да ви сподели какви са нейните плашещи мисли, вие да ѝ казвате: "Да, разбирам!" и да я прегърнете. А  не да ѝ казвате: "Не се притеснявай, това не е вярно". Така тя би се чувствала отхвърлена. Разбира се, най-добре е да я заведете при професионалист, който ползва психотерапевтични инструменти. Или вие да си направите поне една сесия. Но сега - нека продължим нататък.
Детето ви се е свързало със страха от смъртта на родителите си. Важно е да разбираме, че децата се страхуват повече от смъртта на родителите, отколкото от собствената си смърт.
Особено този страх се активира вечер преди заспиване /ще ви дам насоки първо за нощния страх/. Защото заспиването прилича на умиране, като се замислите. То също е напускане на този свят и отиване някъде другаде. Не напразно в гръцката митология богът на съня - Хипнос, е брат-близнак на бога на смъртта - Танатос. Те двамата са синове на Никта - богинята на нощта.
Затова бих ви предложил да поговорите с нея за разликата между заспиването и умирането, например ето така:
Вие: - Прави ми впечатление, че ти особено много се страхуваш да не се случи нещо с мен през нощта, докато спя. И те усещам да влизаш в стаята и да ме проверяваш. Но все пак има разлика между това, човек да заспи и да умре. Според теб каква е разликата?  
Тя: - /Отговаря ви какво си мисли по въпроса, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах"/
Вие: - Добре, а каква е приликата? Може би тези двете неща си и приличат. Как мислиш?
Тя: - /Отговаря ви, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах"/
Вие: - То и аз мисля, че като заспиш, ти не можеш да виждаш какво се случва около теб и това си е малко страшно. Обаче ние с теб можем да се опитаве да се сънуваме взаимно. Ти ще сънуваш мен и баща ти, а ние ще сънуваме теб. И ако успеем да си запомним сънищата,  ще си ги разказваме. Така и през нощта ще бъдем заедно и няма да има нищо страшно, че спим. Хайде да опитаме още тази нощ!
С тази игра на сънуване много деца на родители, мои клиенти, са преодолели нощните си страхове, които при децата често са свързани с мисълта: Къде изчезвет мама и татко,  когато не ги виждам?!
Би било добре да си говорите с нея и за това, какво става с хората след смъртта.
Да, това си е страшно, но такива разговори ще я разтоварят постепенно. И отново е добре, след като тя си каже мнението, да ѝ кажете: "Да, разбрах." , а не да спорите с нея.
Например:
- Според теб какво става с хората, когато умрат?
- Понякога си мисля, че душата им отива при Бог /или на небето/
- Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила /така я приобщавате към себе си и към други "много хора", за да не се чувства сама. Защото, както казва Аристотел,  човекът е "обществено животно" и за него няма нищо по-страшно от това, да се чувства сам/
или
- Мисля, че човек изчезва и от него не отава нищо,  след като умре.
- Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила.
И понеже това второто в известен смисъл е по-плашещо, можете да отворите и още една тема, която дава повече широта на възприятието и повече спокойствие. А именно:
- Да, ти се страхуваш от това, че след края на живота си човек може би изчезва и става нищо. Но помисли си, къде е човек преди началото на живота си? Например къде си била ти преди да се родиш? Да, ти си била вече жива в корема на мама 9 месеца. Но къде си била преди това? Къде е човек преди да бъде заченат?
/така се потапяме в мисълта, че накрая на живота отиваме в нищото, преди началото му, обаче, също сме били в нищото. Излиза, че това нищо не е съвсем нищо. Щом от него тръгваме и до него стигаме! Повярвайте ми, че тази главоблъсканица е доста успокояваща. Докато мисли над тези неща, човек спокойно може да заспи./
Има и още един важен въпрос: доколко съпругът ви е успял да преодолее смъртта на баща си? Доколко е успял "да пусне" баща си? Ако още не е успял, защото там има някакво чувство за вина или фактори, които пречат, то това неминуемо се отразява на детето. И в такъв случай и съпругът ди е добре да поработи над себе си с помощта на терапевт...Ако чувствате доверие - с мен, или пък с някой друг...
Това е от мен за сега.
Ако този текст ви е навел на важни размисли, напишете и вашия коментар. Ще отговоря.
ЖЕЛАЯ ВИ ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ И ЗДРАВЕ И ЩАСТИЕ В СЕМЕЙСТВОТО!

Здравейте!
Да, тези трамматични събития стоят в основата.
След всичко, което споделяте, си представям ясно, че попадате и в категорията "да нямате добра връзка с майка си".
Имам предвид следния цитат от вашето писмо, в което говорите за развода на родителите си:
 "Всеки ден и вечер се караха, баща ми я биеше. След развода с по голямата ми сестра останахме да живеем при него, имаше по голяма финансова възможност да ни издържа. Наистина и двете сме висшистки, с добра работа в момента "
От тези ваши думи разбирам колко е естествено, че сте имали период на депресия /от която е възможно да не сте излезли напълно/. В основата на тази депресия е нормално да стои чувство за вина. Защото майка ви е страдала от баща ви, той я е биел. Обаче след това вие със сестра си оставате при него, защото той има финансови възвожности. Тоест - в душата си няма как да не сте имали неприятното чувство, че приемате подаръци и подкрепа от човека, който е насилвал майка ви. И това чувство накърнява връзката и с майка ви и с баща ви...
Такава предистория съвсем естествено ви кара да се чувствате депресирана и слаба пред дъщеря си. А това я предразполага да ви крещи и да посяга да ви удря. Защото най-вероятно на някакво по-дълбоко ниво вие самата  искате да се самонакажете и да се самонабиете. И дъщеря ви , за ваше улеснение, го прави вместо вас.  Защото не може да ви възприеме като авторитет
ТУК ОБАЧЕ СЛАГАМ ЕДНО ГОЛЯМО "НО"!!!
НО вие и изобщо всички деца нямате реално основание да се чувствате виновна за това, което се случва между родителите.
Колкото по-бързо го осъзнаете, толкова по-добре.
И вашето чувство за вина спрямо майка ви не е базирано на реалност. Защото майка ви и баща ви са  големите хора в тази ситуация. Те сами вземат рашания за себе си. При всички случаи вина за избора на родителите си и за това, което те преживяват един със друг, вие нямате.
Нито пък имате вина, че майка ви е била бита от баща ви. Нито ивате морален атгажимент да стоите  на нейна страна. Или да се опълчите на баща си. Не, вие нищо не можете да направите по въпроса. Родителите да си носят кръста!!!
Но ако се чувствате виновна за това, че сте получавали от баща си, вие всъщност не сте си на мястото като тяхно дете. Защото детето има право и по човешките и по божествените закони да получава и от двамата си родители, независимо от техните взаимооотношения...
Накратко казано, тежестта, която носите от тези детски травматични преживявания, ви прави слаба, защото там е замесено и чувство за вина. А чувството за вина е нещо много коварно. То ни дезориентира и ни откъсва от нътрешните ни ресурси.
Тоест - проблечът с дъщеря ви трудно може да бъде решен на поведенческо ниво, като предприемете по-ефективни комуникативни стратегии например.
Добрият вариант е да поработите терапевтично с професионалист, за да се почувствате силна. И тогава дъщеря ви няма и да си представя, че е възможно да се държи доминантно спрямо вас.
Поздрави!

Здравейте!
Първо искам да ви попитам, дали по някаква причина самата вие не носите този страх, че мама може са изчезне. Имам предвид да сте загубили майка си рано или да е имало случай в ранното ви детство да влезете в болница без нея или пък тя самата да е била в болница или с тежко заболяване... Тоест - по някаква причина да сте били отделена по болезнен начин от мама или уплашена за нея. Особено имам предвид най-ранните преживявания. Например - да сте били в кувьоз.
Същото питане се отнася и до дъщеря ви: дали сте били отделени двете по някоя от горните причини? Особено кувьоза! Това са фактори, които сами по себе си са достатъчни да предизвикат такава тревожност. Ако те са на лице, добре е да си направите специална сесия /сесии/, за да ги преработите...
Дори да ги няма тези силно катализиращи фактори, отново ще повторя казаното при предишното ни писмено общуване, че децата се страхуват за смъртта на родителите си много повече от собствената си смърт. Страх ги е, че мама може да изчезне. И поради всички тези преживявания около загубата на дядо ѝ, за които си писахме преди, вашата дъщеря се свързва много силно с този страх. Когато се скриете зад рафта в супермаркета или изчезнете зад вратата, тя сякаш регресира до бебешка възраст. Толкова безпомощна и уплашена се чувства.
Тук искам да ви разкажа как децата инстинктивно си измислят игри още от най-ранна възраст, чрез които се справят с този страх. Имам моя статия по въпроса, публикувана в сайта  Детето играе  .  
Става дума за известната по цял свят игра на криене и намиране.
Това е една от първите  игри, с които бебетата са способни да се смеят и забавляват дълго време. Най-простият ѝ вариант е, когато майката /или друг възрастен/ скрива лицето си с ръце и казва: „Няма я мама!“ После внезапно отваря дланите си настрана и с широка усмивка казва: „ Ето я мама!“.
Подобен е ефектът и  когато възрастният крие предмет зад някаква преграда („А, няма го мечо!“);  после се прави, че го търси („Къде е мечо? Я да видим, дали не е тук!?“) и накрая внезапно го показва („Ето го мечоо!“). Сигурно сте опитвали да правите това и със съседските бебета. Аз поне често го правя. Скривате си лицето с ръце и после го показвате. И бебето започва да ви се радва и вниманието му е върху вас.
Бебетата много обичат да играят тази игра и сами. Затова на повечето бебешки креватчета  родителите   завързват на една връвчица играчка, която детето може да хвърли на земята, така че тя да изчезне някъде зад леглото  и след това да я издърпа с връвчицата, така че тя „внезапно“ да се появи отново.
Защо тези игри са разпространени по цял свят и са толкова забавни? Защото те имат терапевтичен ефект върху бебето.  Те символично представят ситуацията, в която майката изчезва за известно време от полезрението на детето и след това се появява отново. Цялата постановка на играта създава  увереността, че когато майката не се вижда, тя всъщност е там. И ще се появи веднага, когато я призовем. Тя изчезна, но само на ужким! Затова и играта е толкова забавна и любима.
Според създателят на психоанализата Зигмунд Фройд играта  с играчката, завързана на връвчица, има и още една роля: да помага на детето да изгради своята идентичност. Тя е един вид експериментално потвърждение, че  личността е сравнително независима. Аз си оставам Аз, въпреки отсъствието на другия или на някакъв любим предмет....
КАКВО МОЖЕ ДА ПРАВИТЕ ВИЕ?
Същият терапевтичен ефект за вас и детето ви може да има играта на сляпа баба. Тя, между другото, е пряко продължение на играта на криене,  но е предназначена за хора, които са големи и могат да ходят.
Или играта на криеница. Горещо ви препоръчвам да играете тези игри. Те ще са лечебни за вас.
КАК ТОЧНО ДА ГИ ИГРАЕТЕ, ЗА ДА НАБЛЕГНЕТЕ НА ТЕРАПЕВТИЧНИЯ ЕФЕКТ?
1. Когато играете на Сляпа баба и вие сте с вързани очи, бъдете огледало на детето, покажете му неговата тревожност да не ви вижда. Повтаряйте леко уплашено, с притреперващо гладче: "А, къде си? Къде изчезна? Какво става? Имам чувството, че никога повече няма да те видя"
2. Пстепенно разширявайте периметъра, в който се играят игрите. Когато се криете в къщи, нека това първо става само в една стая, ако я е страх да ви пусне извън стаята.
3. Започнете и вие да се криете извън стаята, едва след като и тя започне да го прави.
4. После играйте в двор, в парк, в гора... Правилото е постепенно да разширявате периметъра, но следвайки темпото, което тя задава. Тоест - тя започва да се крие на 30-40 метра в гората или в двора и едва тогава и вие се криете на толкова метра. НАПЪЛНО Е ВЪЗМОЖНО в началото тя да се "крие" буквално на 2-3 метра, ако е толкова силен страха ѝ.  
5. Не я убеждавайте да се крие по-далече. НО МОЖЕТЕ да се правите, че я търсите по-надалече. Това е по-стимулиращо, отколкото да я убеждавате и притискате с аргументи от сорта "Няма страшно!"; "Не се страхувай!". Всеки път, като казвате , че няма страшно, детето чува само "страшно!". Защото мозъкът просто не може да създаде образ за думата "Не", "няма" или "недей!". Например какво става, ако ви кажа" "Недей да мислиш, че може да завали дъжд!". Най-вероятно ще си вземете чадър на излизане.
6. А СЕГА И ОЩЕ ЕДНА СИЛНА ТЕХНИКА, КОЯТО РАБОТИ МНОГО ДОБРЕ. Но си е висш пилотаж да я направите. Първо ще я обоснова. Както казах в точка 5,  мозъкът не може да изгради образ за думата "Не". И затова, когато казваме на детето "Не се страхувай!", то се страхува. Или ако детето на две години и половина е взело стъклена чаша и ние извикваме: "Не я хвърляй!", неговият мозък веднага подава командата "Хвърляй!". Трябва да му кажем: "Дай ми чашата!" или  "Остави чашата на масата!"
И така, когато казвате на детето "Не се страхувай! Ти не си малка",  мозъкът чува" "Страхувай се! Малка си!" Затова започнете да ѝ казвате обратното и то точно с тези думи:
- Няма проблем! Не е нужно да  пускаш мама спокойно да излиза. Ти не си чак толкова голяма.
Ефектът от това изказване е двоен:
- първо, детето релаксира, отпуска се, защото няма натиск върху него. А натискът винаги предизниква съпротива.
- и второ, когато кажете горното изречение, мозъкът на детето чува: "Проблем! Пускай мама  спокойно да излиза. Голяма си."
Дори допускам, че след като ѝ кажете това втори или трети път, тя може дави се разсърди и да каже: "Излизай! Голяма съм вече!"
Това е за сега!

Безкрайно Ви благодаря за изчерпателния отговор! Ще направя всичко стъпка по стъпка, точно както сте написали! Защото усещам как колкотото повече казвам "Няма страшно! Не се притеснявай!" получавам голям отпор и тези думи не помагат по никакъв начин.
Сега като се замисля кога майка ми е изчезвала и липсвала е, когато бях на 4г. Вадиха ми сливиците (по онова време без упойка) сама с докторите, които ме държаха, докато аз пищях. След това трябваше да останем 1 ден в болницата, от който помня само как мама излезе някъде( може би да купи нещо). През това време на мен ми се доходи до тоалетна, но аз не знаех къде е тя. Не знаех и кой да питам, притеснявах се. Плачех. Накрая някакси съм излязла от стаята и съм се оправила. Струваше ми се, че я е нямало цяла вечност. Не помня нищо друго от този престой в болницата, освен това.
Моята липса като майка при моето дете е още с раждането й. Роди се много трудно, с голям хематом на главата. Аз бях много изнемощяла от раждането и припаднах няколко пъти. Лекарите са преценили, че имам нужда да се възстановя и също така да наблюдават бебето заради хематома, зарази което първия ден не беше при мен. Драмата за мен беше голяма, защото ми казаха, че "главата на бебето е изкривена от раждането и то повръща" и помислих, че АЗ съм я увредила от раждането. А тя просто е имала хематом/ цицина, която премина за няколко седмици. Но така бяхме разделени първия ден, без адекватно обяснение на лекарите, защо не е при мен детето.
Това е, което се сещам.

Здравейте,
С приятелят ми сме заедно малко повече от 3 години и живеем на семейни начала. И двамата сме доста мотивирани отношенията ни да се развиват добре и полагаме усилия в тази насока. Аз съм на 29, а той на 39. Аз искам вече да си имаме детенце, да сключим брак и да сме си едно семейство. Но той е настроен много негативно към това. Когато наши приятели се оженят или им се роди дете, той започва да им се присмива, как все едно животът свършва, колко лошо нещо е това, как заради детето си развалили хубавите отношения и други подобни. Споменах му, че това му отношение ме наранява и от тогава не е казал абсолютно нищо лошо по темата. Това беше преди около 2год. В началото на тази година имахме сериозен разговор на тема брак и деца и той каза, че нямаме нужда от деца, добре си живеем и без тях и въобще не иска. Честно казано това малко ме срина и тогава реагирах много емоционално, дори се разболях - температура,  настинка. Позволих си и да заплаша връзката ни, като казах, че искам да се разделим и си тръгвам. (Това според мен беше голяма грешка!) Винаги съм приемала брака и децата за нещо нормално и предвид това, че си имаме всичко - работа, дом, добри отношения, бях много изненадана от неговото нежелание. Основните причини, които изтъква са: 1. Климатичните промени и как децата ще живеят в много трудни времена и ще има много природни бедствия в бъдеще. 2. Той има много силна тревожност и нямало да издържи психически да гледа дете.
И така мина вече почти година.... Аз мисля почти постоянно за това, хормоните ми бушуват. Ако започна да говоря по темата, приятелят ми отива в другата стая, бяга, не иска да го занимавам. Задавам си въпроса "Къде в мен е причината да не иска семейство и деца с мен?, Може би не ме вижда като жена, а като малко момиченце?"..... Дори не знам дали проблемът е в това, че не желае деца или в това, че аз прекално много мисля за това.... Вече започвам да се чудя дали въобще имам бъдеще с него... Не искам да се разделяме, но това да не стана майка, ми тежи повече... Не искам и да го насилвам, нито манипулирам. Иначе той е много грижовен към мен и винаги се стреми да ми осигури всичко необходимо. Дори изпитва страх да не го оставя, заради децата. Казва, че предишните му връзки били с много токсични жени, ревниви, в депресия...и аз съм му като дар от Бога и с мен се чувствал много спокоен.

Какво да променя в себе си, в отношенията ни и във връзката ни, защото не се чувствам добре така ?

Малко повече за моя характер и семейство. Склонна съм към депресии и когато се преместих при него, смених града, работата и първата година често изпадах в депресии, преяждах. Тогава ходих на психолог, който ми прави тест и каза, че имам ригиден и садо-мазохистичен характер. Посъветва ме да си приказваме с приятеля ми.; да се науча да поставям здравословни граници с хората и да казвам НЕ. Каза, че съм вечно недоволната жертва...

Моите родители са обикновени хора. Майка ми е много властна, а баща ми по-кротък, по-тих. Цял живот имах проблеми с майка ми, направо не се понасяхме и като завърших, отидох да живея на другия край на България, за да съм далеч от нея. Постепенно с времето започнах да променям отношението си към нея и сега не изпитвам вече негативни чувства, КАто бях малка много се караха с баща ми, основно за пари, и тя все мен ме обвиняваше, а аз дори не разбирах какво съм направила. Бях много послушно и кротко дете. И сега ми е доста трудно да се науча да говоря, да заявявам себе си и желанията си... Разказвам тези неща, защото може би имат отношение към проблема да изграждам трудно отношения с  мъжете и да не мога да създам семейство...

Здравейте!
На първо място - не търсете  причината в себе си и не се самообвинявайте.
Защото ако един мъж или жена не иска да има деца, причинате не е в партньора . Причините са напълно несъзнавани и се коренят в неговата семейна система или в неговото родителско семейство.
Такава реакция се получава, ако в системата има много загубени или абортирани деца и това създава страх около темата за децата. Същият е ефекта, ако в системата има жена, починала или тежко заболяла при раждането.  Това също вкарва много страх у жените да поемат риска от зачеването и раждането, а в мъжете предизвиква чувство за вина. "Логиката " на тази вина е: "Не може така. Ние си правим удоболствието, а жените умират"
Особено често се случва мъже да не искат деца, ако са едно дете в семейството. Защото тогава те не са преживели това да се конкурираш с брат си или сестра си за сърцето на мама и татко. И гледат със страх към тази перспектива. Тоест - ревнуват собственото си дете от жена си /негова майка/..
Тези фактори действат много силно.
Ето защо Берт Хелингер, създател на метода Семейни констелации, казва, че в такъв случай партньорът, който иска деца, е в правото си да си тръгне.
Защо и аз мисля така?
Можете да си дадете сметка, че когато двама зрели мъж и жена се влюбят един в друг и си кажат думите:
- Обичам те!
- И аз те обичам!
в този момент те сякаш си казват: "Искам да имаме дете заедно. Толкова те обичам, че съм готов/а да дам живот на ново човешко същество заедно с теб"
Затова е толкова силна тръпката от това "Обичам те!". Тук не става въпрос само за химия и еротично привличане, а става дума за даване на живот на дете. Детето е там в психологически план. Душата му е свидетел на този момент и на тези силни думи.
Така че е абсолютно нормално вие да страдате и да се чувствате излъгана. Когато партньорът ви казва, че не иска да продължите живота заедно двамата, създавайки дете, той ви отхвърля на едно много дълбоко ниво. Отхвърля ви в нъй-силния ви копнеж - да се свържете с Живото като създател и майка на дете.
Добре е партньорът ви да изследва причините засвоето отношение към перспективата да има дете.
Отново повтаррям: причината не сте вие. А това с климатичните промени е само за камуфлаж. Отдолу стои по-дълбока причина, свързана със семейната му система.
Това е за сега.

Ако двама партньори си казват "обичам те" и знаят, че е невъзможно да имат деца? Физически е невъзможно поради недъг или друг фактор, който съществува от преди познанството им? По Вашата логика те не би трябвало да изричат тези думи.

Самоцитирам се за втори път, респективно пиша за трети. Не разбирам защо отговаряте на другите въпроси, а на моя не.

Избирателно се отговаря. И аз си.поствах три пъти въпроса, ама отговор така и не получих...

Вашият въпрос е за запек на детето на психична основа при смяна на обстановката.
Какво може да прави майката, когато детето се стиска, ходи му се по голяма нужда, но се страхува да седне на гърнето?
Давал съм този отговор и на други читатели на темата.
Има едно принципно положение: ако искаме промяна, са нужни две неща:
1. ДА СПРЕМ да правим това, което сме правили до сега
2. ДА ЗАПОЧНЕМ да провим нещо друго
Промяната, която е нужно да направите, се базира на следния принцип:
Майката има силно влияние върху детето. То инстинктивно иска да ѝ подражава. Така е с хората, така е и с по-висшите животни: птици и  бозайници.
Затова майката в подобна ситуация може да упражни влиението си, като внесе едно гърне във всекидневната и започне периодично да сяда върху гърнето за по около половин минута. Това предизвиква инстинкта на детето да подражава на майката.
ДОБАВЯМ ВАЖНИ АСПЕКТИ ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ТАЗИ ТЕХНИКА.
Какво  ДА СПРЕТЕ  да правите и какво ДА ЗАПОЧНЕТЕ да правите:
1. Спрете да го подканвате да се изака. Това засилва съпротивите срещу вас.
2. спрете да го заплашвате, като му му казвате, че така е лошо, че ще го боли коремчето, че ще се разболее и т.н. Защото това засилва неговите страхове. А тъкмо страховете са в основата на запека на психична основа. И най-вече страха от промяната.
3. Когато сядане на гърнето, не гледайте към детето с подканящ поглед. Това също засилва неговите страхове и съпротиви. Просто сядате на гърнето и не мислите за детето. Седите 20-30 секунди и ставате. И когато и детето седне на гърнето, не се превъзбуждайте, не казвайте "Браво, ох, най-после" и т.н. Защото този проблем САМО ВЪЗНИКВА заради страха от промяната /има един израз за хора, които трудно правят стъпка към промяна: "Хайде, какво си се запекъл."/. След това обаче проблемът СЕ ПОДДЪРЖА  заради фиксацията на майката върху него. Тревожността на майката превръща проблема в дълготраен.

Това, което написах, е в масовия случай. Напълно е възможно и двама да се обичат, без единият или без и двамата да са способни да имат деца. Особено ако си имат вече деца, тук няма да има проблем.
Но ако единият иска, а другият не иска деца, това е разминаване, което няма какво да го компенсира.
Но все пак логиката на връзката изисква в началото хората да се гледат един друг, но в един момент да застанат един до друг и да гледат заедно в нещо трето. Най-добре е това да е детето.

Защо не съм отговорил на въпроса ви?
Може би защото съм видял, че вие вземате сама отговорни и силни решения като това да си тръгнете от партньор, който иска да стоите на много по-голямо разстояние един от друг, отколкото искате вие. И който казва нещо толкова нелепо: да заживеете заедно, едва след като родите.
И накрая питате как да се отървете от натъжаващите мисли, че може да нямате деца. Отговорът е, че няма как да се отървете от такива мисли. Ние хората не сме роботи, за да имаме само полезни и целесъобразни мисли, които не товарят нашата операционна система. Имаме и такива съвсем безполезни мисли, които са свързани с чувствата ни.
Например във вашия случай чувството на загуба на детето, което сте мечтали да създадете с този мъж. Не е за подценяване и гнева, който изпитвате към него. Той също ечувство, което води до това да си товарите душата с неприятни мисли.
Но пак казвам - вие си ДЕЙСТВАТЕ решително и напълно според вашите нужди.
А как да не мислите във връзка с чувството на загуба и гнева не е измислено. Това е траур, свързан със загубата на връзката. През траура са преминава естествено и поетапно.
Ще си го мислите известно време и ще продължите напред.
Поздрави!

Благодаря за отговора.
Сядането на гърнето не ни е толкова важно на този етап, защото сме решили да го изчакаме сам да поиска /както стана с пишкането/, за да не усложняваме проблема. Доволни сме ако се изака по свое желание, пък нека е в памперс. Между другото, пробвала съм това аз да сядам на гърнето, но не дава, казва, че гърнето е негово и веднага идва и ме кара да стана и да отида в тоалетната, даже ме води до тоалетната за ръчичка и казва "мама ака/пиша там". Пробвала съм и с играчки, пак ги маха и казва, че е негово гърнето. Той си пиша там, сам, прав, от половин година вече.
Когато е в "нормален" период /ака редовно без стискане/ ние изобщо не коментираме темата - той си казва, че има ако, слагаме памперс, ака и готово. Но тези "нормални" периоди се редуват с периоди на стискане и отказ от акане /било то в памперс или на гърне/. Тогава просто трябва да му дам сироп, а това няма как да стане ако не му обясня за какво е сиропа и да може да го изпие. Не знам как да не говоря за това ако трябва да му правя клизма или да дам сироп. Той всичко разбира, говори и обяснява и е невъзможно да го накараш нещо насила ако той не е разбрал защо и е съгласен да се случи. Сам си казва, че не е акал и затова да пие сиропа. Дали е възможно да го прави, защото иска да пие сироп? /Примерно, всяка вечер си мери температурата, защото знае, че ако има температура, пие Панадол... Естествено, установява, че няма и е разочарован, че няма да пие сиропа/
Снощи пък обясняваше на татко си, че акото било мръсно и затова не искал да го пусне. /Понеже не обича да се къпе и явно мисли, че като не ака, няма да се къпе, което естествено не е така, защото се къпе всяка вечер така или иначе/..... Пак е в такъв период вече пети ден. Пие каквото му е предписала лекарката, но това оправя физиологичния проблем, но психически явно не става, щом отново и отново изпада в такива периоди.
Мисля вече да отида наистина при психолог, смисъл на живо, сама без детето, разбира се. Не знам как да спра тревожността си вътрешно, защото външно естествено нищо не казвам, но отвътре много се тревожа наистина. Не мога да спра и да го мисля, да, фиксирана съм в този проблем, защото много ме притеснява. До сега през живота ми, не съм имала проблем, който да не мога да реша, а сега се чувствам безсилна да помогна на собственото си дете.

Здравейте!
непременно разкажете на детето и двете истории: и вашата операция и нейното раждане. Отново межете и да ги изиграете - или пряко вие да влезете в роли или с кукли.
Когато играете евентуално вашето изтощение при раждането, не го преекспонирайте. Това може да създаде на детето чувство за вина.
Наблегнете на това, че накрая сте се видели, били сте заедно майка и дете и сте били радостни.
Особено наблегнете и на историята със сливиците. Тя е много травматична за вас. Вкарала ви е в чувство за несигурност, което стои във вас и до сега и вероятно оказва влияние във всички сфери на живота ви. Така че, като ходи след вас, детето иска да ви пази заради тази ваша вътрешна несигурност.
Има доста добри упражнения, които да ви свържат с майката и да ви върнат чувството за сигурност.
Какво можете да си правите сама?
Добре е да си повтаряте на ум: "Мама дойде!"