Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Публикувана: 12 апр. 2020, 12:30 ч.
Последно мнение: 26 апр. 2024, 09:53 ч.

380 357
2 577

BG-Mamma™ - Администратор

# 1 575 14 окт. 2021, 16:13 ч.

Привет д-р Стефанов, търся съвет за сина ми , който е в 5-ти клас.
Изпитва много силна тревожност, когато го изпитват. Сподели ми, че дори и да знае отговора на въпроса, когато учителите се обръщат към него, той изпада в паника и не може да отговори. Казва, че го стресират съучениците му, които стоят с вдигната ръка през това време и искат да отговорят преди него. В класа му за съжаление има голямо съревнование за оцени и кой на кое място е. Обяснявам му, че не е от значение, кой колко получава, че няма как да е добър по всеки един предмет. Разказвала съм му и за мои трудности в училище, но резултат няма.
Как да му помогна?

Виж целия пост

Людмил Стефанов

Консултант

# 1 576 15 окт. 2021, 06:05 ч.

Цитат на: YSMIV4ICA в чт, 14 окт 2021, 12:20

Цитат на: Людмил Стефанов в чт, 14 окт 2021, 07:23

Цитат на: YSMIV4ICA в ср, 13 окт 2021, 15:54

Здравей те търся помощ. Съпрът ми е с пхично заболяване. Изпада в тежки депрес ий. После пък в еуфория. Как да се справя в трудната ситуация?

Заведете го на психиатър. Вероятно ще му е нужна лекарствена терапия.

Ходи на психолог в Плевен. Доволен е от доктора си той.
Питам аз как да се справя с живота с психично болен. Обичам го и искам да живеем заедно. Имам две дъщери от него. Заедно сме от 22год..

Бих могъл да ви дам някакви предложения как да се справяте. Но това може да стане, само като си говорим. За да разбера той какво прави, вие как се държите и да видим заедно, как бихте могли да се държите по друг начин, за да минавате през кризата по-добре.

Виж целия пост

Людмил Стефанов

Консултант

# 1 577 15 окт. 2021, 06:28 ч.

Цитат на: Анонимен в чт, 14 окт 2021, 16:13

Здравейте!
Първо бих ви попитал на какво се дължи вашата тревожност и безпокойство? Какво сте преживели в детството, в родителското си семейство и в училище. Защото детето е склонно да се синхронизира с майка си и с нейните чувства.
Вторият ми въпрос е каква е позицията на баща му. Понеже момчетата набират кураж за социалните си изяви до голяма степен от връзката с баща си. А връзката на детето с бащата зависи най-вече от това, какво е отношението на майката към него. Дали майката е уважителна към бащата? Защото ако не е, детето не чувства позволение да се свърже на емоционално ниво с баща си и нещо в енергията му се чупи. Способността му да се справя с трудности може да намалее драстично. Тоест - ако вие сте тревожна, доверявате ли се на баща му? Способна ли сте да насърчите детето да е по-свързано с баща си? Да го "делегирате" на баща му?
Трето -бих попитал, има ли ситът ви приятели?
Ако има, опитайте да говорите с него за приятелите му и да не споменавате неговата тревожност и да не обсъждате какво е станало днес в час.
И изобщо когато се прибере, избягвайте темата за училищните му трудности. Насърчавайте го да общува и да създава връзка с тези деца, които не сасъстезателни и не му мачкат самочувствието. Например:
- Какво става с Пламен? Сдобрихте ли се?
- Остави я Мая. Нека си вдига ръка до прималяване. Какво става с Роси. /говорите само за деца, които не му създават дискомфорт/....
Това са накратко посоките за размисъл, които виждам
Поздрави!

Виж целия пост

Astrea

Новак

# 1 578 15 окт. 2021, 10:59 ч.

Здравейте,, имам и аз подобен въпрос. Синът ми е на 9 год. По принцип е по чувствителен, но на моменти започна да го преодолява като че ли. Проблемът ни в училище е, също че като срещне трудност и се разплаква. Например вдигат в клас задават му въпрос, на който не знае отговора и се разплаква. Пробваме да ходи на частни уроци, тъй като се налага ще. Когато учителката го пита нещо и не знае, той се разплакваше. Все още не може да го преодолее. Моля дайте съвет как да преодолее този момент.

Виж целия пост

Qni7

# 1 579 15 окт. 2021, 15:52 ч.

Здравейте, др. Стефанов
Има нещо, което ме измъчва от доста време. Споделяла съм с близки, но си ми тежи отвътре и усещам, че проблемът се задълбочава. Родих преди няколко месеца. Имах много тежко раждане. Нямах сили и възможност да се грижа за бебето веднага след раждането и дори няколко дни след това. Дори, когато ми го носеха, не го чувствах така, както някои майки го описват като безгранично щастие и любов. Чувствах вина, че не го усещам така, че бебето не е при мен, плачех постоянно и се чувствах ужасно.
С времето всичко сякаш отшумя, възстанових се, започнах изцяло аз да се грижа за детето и сега то е всичко за мен, не мога да си представя живота без него. Но, тази мъка от това, че не го исках в началото, че не го обичах и не бях постоянно с него ме съсипва. Като камък вързан на гърлото, който ме задушава и изпитвам ужасна вина.

Виж целия пост

Ilieva. A

# 1 580 16 окт. 2021, 08:52 ч.

Здравейте доктор Стефанов. От одавна имам проблеми и изпадам в дупки. И така да кажа на кратко. Аз съм осиновена от бебе и когато навърших 5 години решиха да ми го съобщят. Въпреки, че не са ми родни майка и баща винаги са се грижили за мен, но аз постоянно имах страхове, че ще им писне да се грижат за мен и ще оставят, не споделях с родителите ми проблеми за да не ги натоварвам и да не им писне от мен. Затворен човек съм. Като малка децата ме тормозеха, после и в гимназията имах проблем защотото не пиех, не пушех, не ходех по заведения. Ако не си като другите те се държат лошо. Тогава майка ми ме заведе на лекар и ми изписаха ататакс, защото всеки ден ме болеше глава и повръщах. След гимназията нещата се успокоиха, но уви попаднах във връзка с човек, който беше лош с мен. Няколко години след това попаднах на настоящият ми приятел, но понеже е доста по-голям родителите ми неискат да го виждат и да се запознаят с него.Той не е бил женен, родителите му и близките му ме приемат добре като съм при него. Баща му също ме покани да живея там. Родителите ми Постоянно ме наричат боклук и курва и сипят обиди а аз съм имала само двама мъже в живота ми до сега. Може би ме обиждат така защотото не съм родно дете или какво? 6 години вече така кавги и обиди. Родителите ми са на по 75 години и живеем заедно. Помагам за много неща тъй като са възрастни, но не го оценяват. На скоро майка ми получи тежка кардиологична криза и неискаха да я приемат в болница но един добър лекар помогна и я приеха. Много се депресирах. Това се случи преди около месец. Тя вече се стабилизира, но аз не съм.
Грижа се и помагам въпреки нейното държание и неразбиране към мен. Имам проблем със съня от малка, но след изписването на майка ми имаше период да не спя 5 нощи. Ходих на невролог. Даде ми мелатонин, ремотив. Аз имах от майка ми диазепам и ксанакс. Взимала съм и преди за по няколко вечери,но рядко. Проблемът е, че и те не ми действат и не ме успокояват. Чувствам се в безизходица, изморена психически, разкъсана между моя живот и този на болните ми родители.. В крайна сметка няма да се откажа от своя живот и от човека който ме прави щастлива заради кефа на родителите ми. Нямам самочувствие, нямам желание за нищо, иска ми се имам поне един спокоен ден без проблеми. Спокоен човек съм. Събирам несправедливости и обиди и след време избухва в агресия, когато чашата прелее. Удрям стената или хвърлям нещо и след 5 минути ми минава. Това сякаш е единственият ми протест и израз на недоволство които проявявам. Напоследък и тази ми черта изчезна и всичко насъбрано си остава в мен. Дори мямам енергия да се ядосам и да изкарам емоцията навън.

Виж целия пост

tedy_dt

# 1 581 16 окт. 2021, 09:15 ч.

Здравейте д-р Стефанов!
Синът ми е вече на 5г. и продължава да ака в гащите. Странното е, че не изпитва никакъв дискомфорт дори продължава да си играе все едно, че нищо не се е случило. Вината е разбира се наша,че го оставихме сам да поиска да ходи на гърне, но той вече категорично отказва. Не знам какво да правим.

Виж целия пост

HrisAni

Новак

# 1 582 16 окт. 2021, 16:56 ч.

Здравейте и от мен.
Искам да споделя и да се оттам да намеря решение за моя проблем. На 40 г. съм със стабилен брак, хубава работа и две прекрасни деца.
Но, имам един проблем, който е способен да разруши всичко описано по горе. Изпитвам ужасен страх за едното ми дете - момиченце. Сподели ли, че нещо я боли, аз изпада в паника. Веднага започвам да я водя по болници, по доктори. Постоянно мисля, че нещо лошо ще и се случи. Изпадам в ужасни състояния и усещам как това руши семейството ни.
С братчето и не съм така. Дори и да боледува, аз се справям добре, лекуваме го, гледам си го, но не ми минават лоши мисли.
Това направо ме побърква.
Разпитах моята баба и майка дали нямат някоя починало дете момиченце.
Моята баба сподели, че е имала сестричка, която е била болна и е починала, но били малки и не помни подробности.
Другото на което размишлява, че като бяхме малки моята сестра често боледуваше и моите майка и баба все нещо коментираха за това.
Просто се мъча да намеря решение и да не съм такава.
Възможно ли е да е от там проблема? Как да се справя с това? Съсипвам дъщеря си, семейството си така. Осъзнавам го, но не мога да го променя.

Виж целия пост

Ally_

# 1 583 16 окт. 2021, 20:12 ч.

Здравейте, г-н Стефанов! Надявам се да про4етете това и да ви хрумнат някакви идеи за насоки, макар 4е е малко странно написано.

Когато явно пона4ало си с разстройство на привързаността, и в един момент в живота ти, както периоди4но се слу4ва, загубиш връзката с хората, към които си бил привързан, и от там с хората като цяло, вероятно защото изгубваш връзката със себе си.. бил си на върха, имал си вси4ко, вси4ки са те харесвали, а сега нямаш нищо и си никой, и никой не те забелязва.. и съответно ве4е нямаш никакво желание да излезеш, да говориш с хора..да си намериш работа дори, да се опиташ да пооправиш живота си.. а само стоиш на компютъра, гледаш телевизия и спиш, защото си в някакво спящо, безсъзнателно състояние, в което нищо не те интересува и нищо не ти предизвиква реакция.. как да се събудиш? Освен това, докато си бил с твои си млади хора, си се идентифицирал с тях, а изгубвайки връзката с тях, се идентифицираш с майка си, а тя е.. несоциална, също така 'заспала, несъзнателна', и с нейния глас и с нейните мисли няма как да говориш с хора, всеки веднага ще те отхвърли и зареже.. а и съм загубила на4ина да общувам с млади хора! Та в момента ситуацията е такава: аз се виждам като майка ми, усещам се грозна, и ме е ужасно срам да ме виждат хора (и защото съм така заспала)! Мозъкът ми не работи, бях супер умна, сега нямам мисъл в главата.. бях супер отворена, можех да говоря с вси4ки, сега.. просто сякаш изобщо не съм в едно пространство с хората, та да мога да говоря с тях..даже сякаш не виждам, не усещам обстановката около себе си, нито себе си, тялото си.. И имам супер гняв към хората, даже онзи ден като излязох, имах желанието да наскърбя някого! (а освен това и ме е страх от тях)
Наистина много ми се иска да можете да ми дадете някаква идея, особено за тази идентификация с майката, която е.. все едно нямам никакви умения, пове4е от нейните (като общуване, бъдене..) и съответно не мога да направя и да полу4а нищо пове4е от нея в тези области, което е..нищо.. никой няма да ме види, да ме забележи, с никой не мога да направя връзка и т.н. И като усещам, 4е е така, става абсолютно безсмислено да отивам към хората, т.е. вси4ко става безсмислено. (майка ми по принцип е властна, задушаваща, и нямаше уважение към баща ми, това го казвам във връзка с написани от вас неща в темата)

Виж целия пост

Malennna

# 1 584 17 окт. 2021, 01:51 ч.

Здравейте, Доктор Стефанов!

С приятеля ми сме заедно от 3 години и живеем на семейни начала.
Той е на 40 години и има момиче на 7 години от предишен брак, а аз на 30 години.
Връзката ни започна доста бурно, той тамън се развеждаше след дълъг 12 годишен брак. В началото бе доста внимателен по отношение на детето и трябваше доста време за да свикне и тя със ситуацията. Тогава беше на 4 годинки.
Рядко се виждахме, защото той когато я взимаше два пъти седмично я водеше при родителите му докато свикне. Аз самата никога не бях имала опит с деца и за мен беше доста голям шок в началото когато започна да я води в общия ни дом, но малко по-малко свикнах. През тези 3 години наистина ми беше трудно, защото той изискваше и очакваше от мен да й обръщам постоянно внимание, да й се радвам и да я обичам като мое дете. Аз се грижих за нормалните неща- готвене, оправяне на легло, прически и други момичешки работи, но някак си не ми идваше от вътре да си играя и занимавам много продължително с нея. Като цяло не обичам деца. Сладки са, но не съм типичната жена луда по деца. Правех го заради него. Малко по малко започнах да се усещам, че започвам и да ревнувам. Когато я взимаше цялото внимание бе насочено към нея, аз спирах да съществувам, а глезенето бе на много високо ниво. Всяка седмица се купуваха играчки, с което разбира се и самото дете стана много лигаво и прекалено разглезено. С течение на времето аз започнах да я обичам и да свиквам с нея, но с порастването и минаване през няколко възрасти и детски пубертет, аз се хващах как вътрешно усещах че не понасям това дете и ми е страшно досадно. Особено в моментите когато сме затворени вкъщи по цял уикенд или отидем на по-дълга почивка на море. Приятеля ми разбира се не е глупав и започна да усеща това, а и аз започанах да го показвам с някои забележки към нея, каквито се спестяваха от баща й. Чувството му за вина, че се е развел с майка й и едва ли не е оставил детето си го карат да компенсира със старания да бъде най-добрия татко. Но за мен това е лоша услуга.
Имали сме огромни скандали заради детето му и моето отношение към нея, но някак си успяхме да се задържим заедно.
Скандалите доведоха до чести обиди от негова страна към мен за щяло и нещяло. Най-вероятно факта че усеща неприязънта ми към детето му го кара да се държи така. Разбирам го. Но не мога да разбера себе си. Понякога й се радвам, изпитвам любов и загриженост към нея, но в следващия момент когато знам че ще идва, искам да избягам някъде.
Той е наистина грижовен баща, дори прекалено. Аз самата никога не съм изпитвала любов от баща си, макар да съм живяла 20 години с него. Напротив - мразех го дълго време защото ме биеше като малка.
Според вас има ли връзка отношението ми към детето, с моето детство и отношенията ми с баща ми и как бих могла да превъзмогна тези чувства, понякога граничещи с истинска омраза.

Благодаря ви за отделеното време.

Виж целия пост

Людмил Стефанов

Консултант

# 1 585 17 окт. 2021, 09:21 ч.

Цитат на: Malennna в нд, 17 окт 2021, 01:51

Здравейте!
Според мен има връзка с вашето детство това, че си намирате мъж, който е по-голям от вас и е толкова грижовен баща. Във вашия приятел сякаш виждате бащата, който и вие сте искали да имате.
Този поглед върху нещата ви пречи да отстоите собстваната си територия и да заемата по-голяма дистанция от детето на приятеля ви. Самонасилвате се да сте прекалено грижовна към неговото дете, за да не го разочаровате. Тоест - да не разочаровате татко, идеалният баща, за когото сте мечтаели.
В тази ситуация, която описвате, има хора, които не са си на мястото. А когато хората не са си на мястото, това създава трудности, става повод за подмолно негодувание и страдание. Вкарва в отношенията голяма доза неискреност и лицемерие.
Написаното по-долу е свързано с моята практика и с идеите на големия германски психотерапевт и философ Берт Хелингер, създател на школата по Семейни констелации.
Какво имам предвид? Кой не си е на мястото? И чие място заема? Кой е изключен от мястото си, та някой друг да му го заеме? Ето най-важните аспекти на тези въпроси:
- Приятелят ви не е на мястото си, защото за вас той заема мястото на баща ви, когото вие изключвате. И вие искате да му се докажете като добро момиче, което заслужава татко да го обича. За да поправите нещата, е необходимо да си спомните всички хубави моменти с истинския си баща: когато ви е защитил, когато е направил нещо ценно за вас. Не казвам да му простите, че ви е биел. Казвам да видите и другите аспекти от неговото отношение към вас.... Така че да си кажете: "Моят баща ми даде достатъчно. Аз имам нужда от теб като от мъж, а не като от баща."
- Вие тотално не сте на мястото си. Опитвате се да заемете мястото на истинската майка на детето. И заедно с партньора си се опитвате да я изключите. Обслужвате чувството за вина на вашия приятел, който иска чрез вас да каже на детето си: "Извинявай, миличка, че се разведох с майка ти. И че не можах да си наложа да живея с нея заради теб. Но виж каква прекрасна друга майка съм ти намерил. Като слънце."
Добре е вие да се дистанцирате от този образ, да се въздържате да бъдете като майка на това дете. На вас съдбата ви е отредила далеч по-скромна роля в неговия живот. Напълно е ОК да сте приемаща, да създавате уют, но не и да се правите, че компенсирате майка му. Ако правите този опит за компенсиране, детето ще загуби уважение и към вас и към баща си.
За да поправите нещата, е добре да казвате на детето думи, в които да се вижда, че признавате майка му като по-важна от вас за него.
Например: "Много хубави плитки ти е направила майка ти. Аз не мога така". Или пример без конкретика: "Предлагам ти еди какво си, но не и ако майка ти не одобрява такива неща,"
Това да признавате отчетливо чрез случайно подметнати думи, че майката на детето е важна за него, ще ви даде може би и мотивация да имате собствени деца. Защото сега сте заели мястото на друга майка и съвсем естествено това ви идва твърде много, да му се отще на човек.
Поздрави!

Виж целия пост

Поточе

Новак

# 1 586 17 окт. 2021, 18:01 ч.

Трябва ли да си налагаме да живеем с партньора, от когото имаме дете, заради самото дете? Това е въпрос, който ме вълнува и го провокира вашето мнение.

Виж целия пост

Madness88

# 1 587 18 окт. 2021, 23:23 ч.

Цитат на: Людмил Стефанов в ср, 23 дек 2020, 22:54

Скрит текст:

Цитат на: Madness88 в вт, 22 дек 2020, 01:21

Здравейте. Обръщам се към Вас относно 9 годишната ми дъщеря.
Преди 3 години бащата на съпругът ми почина внезапно и когато му съобщиха по телефона той не успя да скрие мъката си от детето. От тогава тя започна да се страхува да не ни се случи нещо. Усещам понякога как влиза в спалнята докато спя за да провери дали съм добре. Не ме пуска да отида до магазина, който е до блока и да я оставя сама вкъщи. Но когато я пратя нея до магазина, а аз оставам вкъщи- отива без проблем и притеснения. Казва, че се притеснява да не ми се случи нещо като отивам до магазина, но не е проблем за нея да си остана вкъщи и тя да отиде. Дори до входа не ме пуска да сляза, за да взема пратка от куриер. Винаги иска да е с мен.
Преди 1 година остана да пренощува в нейна приятелка и в 12ч през нощта ми звъннаха,че плаче и иска да я взема. На жената обяснила, че я е страх приятелката й да не умре докато спи както е станало с дядо й.
Дори ако сме в магазин и аз вляза в съблекалнята пак ме вика от време на време, за да чуе, че й отговарям.
Също така се притеснява,че ще избягам от нея. Примерно като сме в парка да кара колело и се отдалечи винаги гледа към мен, за да не я оставя. Искам да подчертая, че никога не съм й казвала подобни неща. Нопротив. Казвам й, че я обичам безкрайно, че ми е най-ценната на света и никога не ми е минавало през ума да я изоставя. Аз съм доста притеснителна за нея и винаги много съм я пазила. Не работя и прекарваме доста време заедно.
Ще съм Ви много благодарна, ако ме насочите какво бих могла да направя или да й кажа, за да не се чувства така.

ДЕТСКИЯТ СТРАХ ОТ УМИРАНЕТО
Здравейте!
Когато се страхува от смъртта - своята или на родителите - за детето е важно да говори с родителите си по темата за смъртта по един спокоен начин. Няма нищо по-лечебно от това, когато лекуваме този всеобщ страх. И аз накрая смятам да ви дам примери за това, как биха могли да изглеждат едни такива разговори.
Много хора смятат, че при подобна ситуация е добре да не говорим по темата за смъртта, та детето да не се плаши. Това просто е невярно и тези хора всъщност по този начин отреагират собствения си страх от тази тема.
И така: случило се е нещо голямо и разтърсващо на дъщеря ви: среща със смъртта на близък човек. И не само: среща със скръбта и чувството на безпомощност пред смъртта, което тя е видяла в баща си. А за децата да видят баща си безпомощен е твърде много. Йордан Радичков има един разказ, в който описва как детето и бащата вървят през зимата към къщи. Изведнъж бащата се подхлъзва и пада в снега. Тази гледка се оказва трудна за понасяне от детето: как така този огромен и силен баща, на когото то разчита, пада изведнъж на земята! Детето в разказа е смутено и потресено. Защото децата очакват от бащите си да са всесилни. Може да са лоши, дори да ги наказват и бият, но да са всесилни. В това отношение майките са по-пощадени от подобни свръхочаквания.
В тази ситуация е добре да говорите с детето си за това, което чувства. И то да говорите с него, следвайки някои важни характеристики на такъв тип терапевтични разговори. Което означава на първо място да му предоставите пространство да се изкаже, да сподели най-съкровените си мисли и чувства. А това се постига, когато дъщеря ви реши да ви сподели какви са нейните плашещи мисли, вие да ѝ казвате: "Да, разбирам!" и да я прегърнете. А не да ѝ казвате: "Не се притеснявай, това не е вярно". Така тя би се чувствала отхвърлена. Разбира се, най-добре е да я заведете при професионалист, който ползва психотерапевтични инструменти. Или вие да си направите поне една сесия. Но сега - нека продължим нататък.
Детето ви се е свързало със страха от смъртта на родителите си. Важно е да разбираме, че децата се страхуват повече от смъртта на родителите, отколкото от собствената си смърт.
Особено този страх се активира вечер преди заспиване /ще ви дам насоки първо за нощния страх/. Защото заспиването прилича на умиране, като се замислите. То също е напускане на този свят и отиване някъде другаде. Не напразно в гръцката митология богът на съня - Хипнос, е брат-близнак на бога на смъртта - Танатос. Те двамата са синове на Никта - богинята на нощта.
Затова бих ви предложил да поговорите с нея за разликата между заспиването и умирането, например ето така:
Вие: - Прави ми впечатление, че ти особено много се страхуваш да не се случи нещо с мен през нощта, докато спя. И те усещам да влизаш в стаята и да ме проверяваш. Но все пак има разлика между това, човек да заспи и да умре. Според теб каква е разликата?
Тя: - /Отговаря ви какво си мисли по въпроса, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах"/
Вие: - Добре, а каква е приликата? Може би тези двете неща си и приличат. Как мислиш?
Тя: - /Отговаря ви, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах"/
Вие: - То и аз мисля, че като заспиш, ти не можеш да виждаш какво се случва около теб и това си е малко страшно. Обаче ние с теб можем да се опитаве да се сънуваме взаимно. Ти ще сънуваш мен и баща ти, а ние ще сънуваме теб. И ако успеем да си запомним сънищата, ще си ги разказваме. Така и през нощта ще бъдем заедно и няма да има нищо страшно, че спим. Хайде да опитаме още тази нощ!
С тази игра на сънуване много деца на родители, мои клиенти, са преодолели нощните си страхове, които при децата често са свързани с мисълта: Къде изчезвет мама и татко, когато не ги виждам?!
Би било добре да си говорите с нея и за това, какво става с хората след смъртта.
Да, това си е страшно, но такива разговори ще я разтоварят постепенно. И отново е добре, след като тя си каже мнението, да ѝ кажете: "Да, разбрах." , а не да спорите с нея.
Например:
- Според теб какво става с хората, когато умрат?
- Понякога си мисля, че душата им отива при Бог /или на небето/
- Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила /така я приобщавате към себе си и към други "много хора", за да не се чувства сама. Защото, както казва Аристотел, човекът е "обществено животно" и за него няма нищо по-страшно от това, да се чувства сам/
или
- Мисля, че човек изчезва и от него не отава нищо, след като умре.
- Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила.
И понеже това второто в известен смисъл е по-плашещо, можете да отворите и още една тема, която дава повече широта на възприятието и повече спокойствие. А именно:
- Да, ти се страхуваш от това, че след края на живота си човек може би изчезва и става нищо. Но помисли си, къде е човек преди началото на живота си? Например къде си била ти преди да се родиш? Да, ти си била вече жива в корема на мама 9 месеца. Но къде си била преди това? Къде е човек преди да бъде заченат?
/така се потапяме в мисълта, че накрая на живота отиваме в нищото, преди началото му, обаче, също сме били в нищото. Излиза, че това нищо не е съвсем нищо. Щом от него тръгваме и до него стигаме! Повярвайте ми, че тази главоблъсканица е доста успокояваща. Докато мисли над тези неща, човек спокойно може да заспи./
Има и още един важен въпрос: доколко съпругът ви е успял да преодолее смъртта на баща си? Доколко е успял "да пусне" баща си? Ако още не е успял, защото там има някакво чувство за вина или фактори, които пречат, то това неминуемо се отразява на детето. И в такъв случай и съпругът ди е добре да поработи над себе си с помощта на терапевт...Ако чувствате доверие - с мен, или пък с някой друг...
Това е от мен за сега.
Ако този текст ви е навел на важни размисли, напишете и вашия коментар. Ще отговоря.
ЖЕЛАЯ ВИ ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ И ЗДРАВЕ И ЩАСТИЕ В СЕМЕЙСТВОТО!

Здравейте отново, д-р Стефанов!
Безкрайно съм Ви благодарна за насоките,които ми дадохте преди време и решихме проблема със заспиването вечер. Сега си ляга сама без проблем и не ме вика при нея.
Но продължава да не ме пуска да изляза примерно до магазина, който е до блока или ако сме заедно винаги стои до мен и не ме изпуска от поглед. Ако сме в голям магазин и ме изгуби за секунда между хората и виждам как бяга да ме търси с уплашен поглед. Не е проблем, когато излиза сама да играе с децага в квартала или тя да отиде сама до магазина, но когато се наложи аз да изляза е неспокойна. Постоянно ми звъни или направо си говорим по телефона през цялота време. Страх я е да не заседнем в асансьора. Ако изляза сама иска да слизам по стълбите, за да не заседна и да не мога да се върна при нея.
Ще съм Ви безкрайно признателна, ако ме посъветвате отново, защото тя вече е на 10г и тези страхове и притеснения не отминават.
Поздрави!

Виж целия пост

vaflichka

Новак

# 1 588 19 окт. 2021, 02:18 ч.

Здравейте д-р Стефанов, бих искала да Ви попитам няколко неща относно проблеми,които ме тревожат.
В тази нелека година ми се събра много стрес - заболявания на брат ми и негов престой в болница,след което опит за имотна измама пак срещу семейството и други сериозни проблеми. Тези притеснения продължават вече повече от 7-8 месеца и усещам,че нямам сили вече.Отдвлно усещам бърнаут от работата ми. Всички това доведе до постоянна тревожност,което ме притеснява,понякога е съпроводено с безсъние и чувствам как не намирам решение за този стрес. Какво бихте ме посъветвали?

Виж целия пост

Людмил Стефанов

Консултант

# 1 589 20 окт. 2021, 03:08 ч.

Цитат на: Поточе в нд, 17 окт 2021, 18:01

ЗА ЖЕРТВАЩАТА СЕ МАЙКА
Никак не е любящо детето да чува или да чувства, че майка му живее с баща му заради него.
Това стоварва върху плещите му огромен товар и чувство за вина. Ако майката стои пред детето си като жертва, тя все едно му забранява да бъде щастливо. То си казва: "Щом майка ми изтърпя такова страдание заради мен, аз не заслужавам щастие." И започва несъзнателно да саботира самото себе си, да попада на връзки с неподходящи хора, да се проваля в живота...
Освен, че не е любящо, то не е и честно. Защото вие всъщност не се решавате да се разделите с мъжа си не заради детето, а заради собственото си удобство и защото ви е страх да поемете този риск. Страхувате се, че после ще останете сама. Или ако имате резервен вариант в лицето на друг мъж, се опасявате, че с него няма да ви е по-добре.
Страхът да не останем сами по принцип ни мотивира по-силно от дискомфорта, който ни причинява партньора. И затова трудно се решаваме да се разделим дори с най-неподходящия за нас съпруг.
Но човек трудно си признава сам на себе си подибни мотиви. Защото не изглежда добре да си кажеш: "Живея с този мъж, защото ме е страх да остана сама и да поема неудобствата от една раздяла"
Много по-героично звучи да си кажеш: "Живея с този мъж, защото не искам да лишавам детето си от баща. Жертвам се заради детето си"
Така изведнъж се оказва, че детето е виновно за нашия начин на живот...
Който от вас, читателите на тази тема, е преживял това, майка му да живее с баща му уж заради него, знае колко е тежко това....

Виж целия пост

Препоръчани теми

Как да изградим здравословни хранителни навици - консултации с Жасмина Гевезиева

88 218
195

Архив консултации

Д-р Симидчиев отговаря на въпроси на потребителите на BG-Mamma за COVID-19

21 324
62

Видео интервюта

Имаш ли фитнес цел? Попитай Станимир Михов как да я постигнеш!

97 309
420

Онлайн консултации