Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Добре сте решили. Тук мога да давам само идеи по принцип.
Нужно ви е консултиране на живо или он лайн, за да се видят всичко фактори.
Особено впечатление прави това с мръсното ако. Вероятно проблемът е свързан с начина,
по който е бил приучван да ходи на гърне ... 
Това с панадола също е вного интерено...
Трябва конкретно да се говори.

Вдигам си и аз въпроса с надежда за някаква насока.

И с още уто4нения.. за тази 'идентификация' с майка ми и баба ми.. ето така изглежда: в момента, в който се събудя, сякаш усещам присъствието на баба ми (примерно; пример от тази сутрин) в съзнанието ми, 4увам нейни думи, инструкции, както тя ги редеше, за ставане, за правене на елементарните ежедневни неща.. Усещам я в психиката си така сякаш тя продължава да си ме 'ръководи' така както когато бях малка. Сякаш съм на някакво място в психиката ми, където си се разиграва същото това ежедневие когато съм била малка. Тя непрекъснато ми дава инструкции как да правя нещата, елементарни неща.. (което и тогава не е било ве4е нужно) и аз сякаш не мога да изляза извън рамките на тези инструкции.  И направо сякаш мен ме няма, има инструкции. Много 4есто са и 'тъпи' инструкции.. знам, 4е ако.. 'съм със своя си ум', ще правя нещата много лесно, бързо, безпроблемно, без да трябва някой да ми казва как да ги направя.. но просто този глас е там, и не знам как да го накарам да се махне.. 4ак сякаш няма друго отвъд тоя глас! Когато си бях добре, нямах изобщо 'глас в главата', нито дори мой, просто изживявах нещата, мислех мислите си, без да са озву4авани от глас, вътре имаше приятна тишина! Гласовете на майка ми и баба ми запо4наха да се появяват, когато нещата запо4наха да стават зле за мен.
И друг пример от сега: дори когато АЗ си мисля нещо как да направя.. то е като диалог, и пак с гласа на майка му, по нейния на4ин казано..(който аз не понасям). Т.е.дори нещата, които..'аз' си мисля.. са озву4ени с гласовете на майка ми и баба ми..
Баба ми по4ина 2012г., с майка ми все още живея.

Здравейте д-р Стефанов,

Пиша Ви във връзка с мой приятел, болен от шизофрения. Въпросът ми е как е най-правилно да се подходи когато човекът казва нещо, което не отговаря на реалността:

1. Да му кажеш, че въпросното нещо не отговаря на реалността
2. Да влезеш в неговата история и да продължиш да общуваш по неговия начин, потвърждавайки историята му
3. Да продължиш да общуваш по неговия начин, но вмъквайки че не е вярно
4. Напълно отклоняваш темата
5. Друг подход за който въобще не се сещам

Благодаря предварително!

Здравейте д-р Стефанов.Преди време бях задала въпрос свързан с моето момче,не получих отговор.Ще съм благодарна да чуя вашето мнение.Имам момченце на 4г.което отскоро ходи на детска градина.Детето трудно се адаптира,ходи до обяд.Много е чувствително,емоционално,
привързано към мен,срамежливо,трудно приема нови места и хора извън зоната му на комфорт.Беше започнал да ходи със желание,но всичко се преобърна.Уж се бил изплашил от някакво дете,но сега твърди че не е в него проблема а просто не му харесва да ходи на градина,защото мен ме нямало там.От известно време започна да изпада в нервни кризи,истеричен плач,невъзможност да го изведа от къщи.Събжда се с писъци,сякаш не е на себе си,удря ме,скубе ме докато спи със затворени очи пищейки и бълнувайки.В такъв момент има опасност от самонараняване и аз се опитвам да предпазя и него и себе си.После като отвори очи и като се свести сякаш гледа през мен и пак заспива,но на пресекулки като тези пристъпи периодично се повтарят.Наложи се да го спра известно време от градина,защото положението стана нетърпимо.Последния път през цялото време там е плакал и постоянно е питал за мен.Учителките са се притеснили,защото друг път плачел в началото но после се успокоявал.Онзи път не е спрял да плаче.Всичко възможно съм направила,за да е подготвен за тръгването си на градина.Говорили сме,че вече е голям,че ние трябва да ходим на работа,а той на градина,че там е много хубаво,че ще има приятели.Но детето ми не спира да плаче всеки път щом чуе думата градина,започва да заеква,твърди че там не е хубаво и не иска да ходи.Как да го мотивирам да иска да ходи?Вкъщи е спокоен,изпълнителен,а като е там сякаш е друго дете,изключително нервно и неспокойно.Решение ли е да го спра известно време или въпреки нервните кризи,трябва да го водя всеки ден,с надеждата че ще свикне?Не знам кое е правилно.Виждам че детето не се преструва а изключително тежко преживява нещата.Имаше период в който думата си не можеше да каже от заекване,а сега като е няколко дни вкъщи е по-спокоен и заекването спря.Моля ви дайте ми съвет.

Малко късно, но проведохме този разговор - както и очаквах съпруга ми отрече всичко. Бързо и безпрекословно. Без да се замисли. И каза, че това е глупаво, абсурдно. Но той си е такъв - не желае да се вглежда в себе си. Мисля, че има някакви нарцистични черти и всяко чувство - слабост се отрича.

Здравейте!
Ще коментирам писмото ви част по част, като ще цитирам някои ваши изречения:
1. "От известно време започна да изпада в нервни кризи,истеричен плач,невъзможност да го изведа от къщи.Събжда се с писъци,сякаш не е на себе си,удря ме,скубе ме докато спи със затворени очи пищейки и бълнувайки" 
Задайте си въпроса, какво ли се е случило преди известно време? Много е възможно детето да отреагира някакво събитие, което го е стресирало.  Включително преживяване с това момче. ПРЕДЛАГАМ ВИ да се опитате да поиграете в къщи на играта "Аз и това момче". Влезте в роли, като му предложете той да е това момче, а вие играйте него..  Важно е за терапевтичния ефект на играта синът ви да млиза в силната роля, в ролята на този, който предизвиква у другите страх. Когато той направи нещо плашещо, вие се изплашете и реагирайте така,  както реагира синът ви. И след разиграването направете следния коментар:
- О, той умее да крещи; ооо, той умее да удря; ооо, той умее да блъска....  Я пак да поиграем, за да видя как става това!
Само толкова. Не го учете какво да прави. Целите на играта са две:
- да го сложите в ролята на плашещото и доминантно момче. Нека усети в тялото си неговата енергия.
- да види от вашата игра като в огледало самия себе си.
И това е смисълът на всяка терапия: да се видиш от страни като в огледало и освен това да получиш достъп до твоите енергиини ресурси.
И ПАК ПОВТАРЯМ - без коментар. Без да му давате съвети какво да прави. Само играете. Защото коментарите и напътствията са вмешателство, което другият може да не е способен да интегрира и приеме. Просто чрез тази техника създаваме условия вътрешните пластове да се пренаредят по по-благоприятен начин. 
Само ако не е достатъчно агресивен в ролята на това момче, го стимулирайте: "Викай по-силно! Блъсни ме по-силно".Ако е много плах и не му се получава, покажете му вие как да изиграе едно агресивно дете. И след това вече той е агресора, а вие съответно му изигравате неговата уплаха...
2. Пишете също какво правите, за да го подготвите и мотивирате за детската градина:
"Всичко възможно съм направила,за да е подготвен за тръгването си на градина.Говорили сме,че вече е голям,че ние трябва да ходим на работа,  а той на градина,че там е много хубаво,че ще има приятели.Но детето ми не спира да плаче всеки път щом чуе думата градина,започва да заеква,твърди че там не е хубаво и не иска да ходи.Как да го мотивирам да иска да ходи?"
ОСНОВЕН ПРИНЦИП, който съм давал тук, е да си дадете сметка какво правите и след това да започнете да  правите нещо друго. Дори да правите обратното на това, което сте правили до този момент. ТАКА ЧЕ ПРАВЕТЕ ТОЧНО ОБРАТНОТО НА ТОВА, КОЕТО СТЕ ПРАВИЛИ ДО СЕГА. То вече достатъчно е доказало своята неефективност. Не е нужно повече да го тествате. Не може да правиш /да говориш на детето си/ все същото нещо и да очакваш различен резултат.
Какво имам предвид в случая? Казвайте му обратното на това, което сте написали по-горе. Може да звучи така:
- Ами да, ти си още малък. Нормално е да те е страх да ходиш на градина. Ще ти разкажа колко много и мен ме беше страх, когато бях на 4 години и ме водеха на градина....
И му разкажете ваши истории, когато ви е било страх.  Добре е и баща му да се включи с негови истории.
КАКЪВ Е ЕФЕКГА ОТ ТАЗИ ПРОМЯНА?
Когато му казвате, че е твърде голям, за да го е страх, той разбира, че според мама него нещо не е наред и това го плаши и повишава неговата тревожност.
Кокато му казвате, че е още малък и че вие и баща му също сте се страхували на неговата възраст, той си казва, че с него всичко е наред и това намалява неговата тревожност.
В страните, където детските учителки учат приложна психология, а не теории, щом някое дете отиде да се гушне в нея, учителката го държи в скута си, докато се успокои. И не му казва: "Ти си голям да се гушкаш толкова много". В Бъргария много учителки правят същото, следвайки своята интуиция и добро сърце. Но друго си е да ти го кажат в Университета и ако не си го научил за изпита, да те пратят на поправителна сесия...
ДОСТА НАПРЯГАЩО  Е ДА КАЗВАШ НА ЕДНО УПЛАШЕНО ДЕТЕ "ТИ СИ ГОЛЯМ!". Така му отнемаме правото да се страхува и го обявяваме за неадекватно.
САМО КОГАТО ДЕТЕТО НЕ СЕ СТРАХУВА И ПРАВИ НЕЩО ДОБРЕ,  е хубаво да му кажем: "Браво! Ти постъпи като голям човек!". Тоест - казваме му, че е голям, когато го хвалим, а не гогато искаме той да се промени.
Ще дам и още един пример, при който родителите правят точно обратното на описаното по-горе:
- Детето е на 4 години и тръгва да сервира чиния на масата и я чупи. А родителят му казва: "Ама как можа да я счупиш?! Ти си голям. Бързо събирай парчетата".
Така детето се чувства виновно и засрамено и това повишава неговата тревожност. А следователно повишава и шанса отново да счупи нещо.
По-добре е да му каже: "Не се притеснявай. Ти си още малък. Ще се научиш. Дай да съберем заедно парчетата."
А ЕТО КАК ДЕЙСТВАТ ТРЕВОЖНИТЕ РОДИТЕЛИ ПРИ ОБРАТНАТА СИТУАЦИЯ:
Ако детето им на 4 години сервира успешно чиниите на масата, те се напрягат и му казват: "Ама недей така, може да ги счупиш?! Ти си малък".
ПО-ДОБРЕ Е ДЕТЕТО ДА ЧУЕ:  "Браво, справил си се добре. Като голям човек"
ОСВЕН ТОВА, когато казваме на детето, че в градината е хубаво и ще си играе с децата, отново сякаш не му позволяваме да страда там и това вдига неговата тревожност. То си казва: "Според мама там е много хубаво, а аз се страхувам и плача. Значи нещо с мене не е наред". И детето става още по-тревожно.
Ако майката му каже: "Понякога може да ти стане мъчно за мама и за татко. Като се върнеш, непременно ми разкажи!" Така детето си казва: "С мен всички е налед" и се успокоява...
АКО ДО СЕГА СТЕ ГО ВОДИЛИ ВИЕ, опитайте да започне да го води баща му. Майките често са по-тревожни, чувстват се виновни, че си водят детето при чужди хора да го отглеждат и искат да си го държат при себе си. Майчината енергия по природа е засмукваща. Насърчава те да си стоиш на сигурно място в семейството.  Докато бащината енергия е социализираща, насърчава те да напуснеш семейството. Както казва Франсояз Долто, бащата винаги е на страната на обществото.
Това са нещата, които мога да кажа от опит. Но е напълно мъзможно при вас да има тревожни и травматични събития, които да вкарват напрежение в семеиствто. Възможно е детето да се страхува за живота ви... С една дума, ако нещата не се оправят, като прилагате казаното по-горе, добре е да си напраните консуртазии, за да отработите личните си казуси.
Поздрави!

МНОГО Е ДОБРЕ, че сте провели този разговор. Това , че съпругът ви не се е съгласил с вас, не означава, че не ви е чул и че чутото няма да му въздейства.
Истината винаги въздейства.
За душата няма нищо по-лековито от истината.
Всеки човек е дорасъл да чуе истината.
Всеки човек заслужава да му кажем истината.

КОЙ РОДИТЕЛ Е ПО-ЛОШ?
Здравейте!
Най-вероятно в основата на това поведение е преживяното с баща ѝ.
Особено ако е имала чувството, че вие не я защитавате от него. Убедил съм се от своята практика в нещо доста интересно. Когато децата са тормозени от единия родител, те са склонни да са гневни повече на другия.
В кабинета ми такива хора казват следното:
- Баща ми го разбирам. Той си е такъв. Биеше ме, защото и неговият баща го е бил. Но защо майка ми не ме защитаваше?
ЕДНА ВЪЗМОЖНА СКРИТА ПРИЧИНА БАЩАТА ДА БИЕ ДЪЩЕРЯ СИ
/не казвам, че се случва при вас, но е добре такива неща да се знаят и използвам темата ви като повод/
Казаното по-долу е с цел да се разшири общата култура на всички читатели на тази тема по един важен прихологически въпрос, за който не се говори. Става дума за кръвосмесителните желания в семейството.
Много често скритата причина бащата да бие дъщеря си е това, че той чувства  към нея несъзнавано еротично влечение.  Това го плаши и дори ужасява. И боят всъщност е вид защитен механизъм,  който му помага. Това е един примитивен начин да се  спаси от влечението, като го трансформира и замаскира през агресията.
За тези кръвосмесителни импулси в семейството първи от психолозите преди стотина години заговори Фройд. Нарече ги Едипов комплекс, когато става дума за влечение между майка и син и комплекс на Електра, когато става дума за баща и дъщеря.
В практиката си съм видял потвърждения и на начинът, по който разглежда кръвосмесителните прояви и желания Берт Хелингер - създател на метода Семейни констелации. Имам предвид следната семейна динамика:
Бащата е имал друга любима, преди да се срещне с майката. Но се е разделил с нея по една или друга причина. И тази негова любима остава в сърцето му. Затова той не се свързва емоционално със съпругата си. А сексуалното му влечение към нея е дълбоко накърнено.
И когато дъщеря му израства, той започва да вижда в нея тази своя любима. Дъщерята я замества в сърцето му. Но това чувство често отива твърде далеч. Той усеща еротично влечение към дъщеря си. /такава, между другото, е динамиката на всички кръвосмесителни връзки между баща и дъщеря или посегателства от дядо към внучка, които съм срещал в практиката си/ 
И за да не реализира тези плашещи импулси, бащата започва да бие дъщеря си.
Дъщерята, от своя страна, също е уплашена от тези импулси, които и тя самата чувства към баща си по същата причина. Защото тя замества и представлява предишната любима на бащата. Това води и до много острота в отношенията ѝ с майка ѝ. Представлявайки предходната любима на бащата, тя гледа на майка си като конкуренция.   
Какво прави тя, за да се спаси от страха от кръвосмешение? Най-често тя започва да се държи предизвикателно и неразумно в сексуалното си поведение към мъжете. Попада в рискови ситуации, в които е възможно с нея някой да злоупотреби.
Така тя сякаш казва на мъжа срещу себе си: "По-добре с мен да злоупотребиш ти, а не баща ми"
Тази тема е една от най-деликатните и сложни за работа.

Здравейте д-р Стефанов,
Обръщам се към вас с надеждата да получа поне малко успокоение. Проблема при мен е следният: имам усещане че когато се опитам да си поема дълбоко въздух не успявам - все едно някой ме стиска за врата или притиска гръдният ми кош и белите ми дробове не получават достатъчно кислород. Ходих на какви ли не прегледи : кардиолог, ендокринолог, невролог,  а за личната лекарка да не говорим колко пъти посещавах с тези оплаквания. Лекарката ме праща няколко пъти на рентген - на снимката ясно се вижда че нямам проблеми с дробовете. Само на пулмолог не съм била, защото личната ми лекарка казва че няма нужда да го посещавам, тъй като снимките са ми идеални. Аз обаче продължавам да се чуствам гадно, постоянно си следя дишането и когато не успея да си поема дълбоко въздух изпадам в шок. Сама си слагам най - различни диагнози, коя от коя по - страшна. Искам само да си стоя на дивана в къщи и да не върша нищо свързано с физическо натоварване, защото ме е страх че няма да мога да си поема въздух. Искам само да лежа и да спя - тогава се чувствам най - добре. Прави ми впечетление обаче , че когато ангажирам вниманието си с нещо което иска да се съсредоточа и да мисля само за това което върша проблема изчезва. Кажете ми как да се справя с черните мисли и това усещане. Благодаря ви предварително.

Здравейте!
Усещането, че не можеш да си поемеш въздух, е свързано със състояния на страх и паника. От такива състояния сега са обзети много хора.   Би било добре и да изследвате състоянието си в терапевтични сесии.
Ще ви дам и едно УПРАЖНЕНИЕ, което може да ви помогне да преодолеете това състояние.
ОБОСНОВКА НА УПРАЖНЕНИЕТО:
Когато имате усещането, че не можете да си поемете въздух и да вдишате, вие всъшност не издишате. Това е характерно за дишането на хора, които стоят в състояние на повишена тревожност. Те не издишат, сякаш трупат запаси от въздух за всеки случай. Приемете го като инстинкт за самосъхранение. 
Затова дишането ви е плитко, сякаш само с горната част на белия дроб.  И се мъчите да поемете повече въздух, но не можете.   Защото дробовете ви са задръстени от задържан въздух и нямате вместимост за нов въздух.
КАКВО ДА ПРАВИТЕ?
- Останете насаме в спокойно за вас пространство и се отпуснете
- Започнете силно да издишвате. И издишвайте, издишвайте, издишвайте... Все едно, че искате напълно да изпразните белия дроб от въздух....
- когато имате накрая чувството, че сте издишали всичко, направете усилие още веднъж да издишате...
- И ЧАК СЕГА, КОГАТО ВЕЧЕ НЕ ИЗДЪРЖАТЕ, поемете въздух! Просто се почувствайте като удавник, който е стоял под водата и за миг е успял да изплува и поема въздух с всички сили.
От това упражнение може би ще се замаете и ще ви стане трудно да стоите на крака. Седнете!!!
ОТНОВО КАЗВАМ, КАКВА Е ЦЕЛТА:
Идеята е не да полагате усилия да вдишвате, както правите сега.
Идеята е да упражните огромен натиск върху белия дроб да издиша, да го оставите без въздух.
И в един момент да ви причернее пред очите, защото вече няма накъде. Не можете повече да издишате.
И тогава оставяте въздуха да нахлуе под налягане  в изпразнения бял дроб.
Правете го по няколко пъти на ден.

КАК ДА ПОМАГАМЕ?
Минавам директно към отговор на вашия въпрос:
Заложете на точка 2: Да влезеш в неговата история и да продължиш да общуваш по неговия начин, потвърждавайки историята му.
Това помага на човека да се чувства разбран. Защото сме влезли в неговия свят, а не му натрапваме нашия.
Ако се опитвате да опонирате, тогава само напрягате комуникацията и човекът започва да се дразни от вас и вие от него. Това ви раздалечава. А ние хората на първо място имаме нужда от контакт и от близост.
НО НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ВАС Е: не си представяйте, че вие сте Спасителят на този човек.
Ако действате, водени от енергията на Спасителя, това ще ви изтощи.
Имам предвид, следвайки точка две, още преди да ви омръзне и да се почувствате натоварена, да прекъсвате комуникацията. Защото ако не правите това, Спасителят се превръща в Жертва /започвате да страдате твърде много заради другия/. А следващата стъпка винаги е Жертвата да се превърне в Агресор /тоест - да започнете вътрешно да негодувате от човека, дори да го ненавиждате, заради страданието, което изпитвате за него/
Така  ние хората се движим в така наречения драматичен триъгълник, описан от Карпман. Трите върха на триъгълника са Спасител, Жертва и Агресор.
За да не влизаме в този триъгълник е важно винаги да виждаме достойнството на другия, независимо от неговото състояние, независимо от това, което му е стоварила на гърба Съдбата.
Да, добре е да съчувстваме на другия.  Но ако не виждаме неговото достойнство, съчувствието всъшност изчезва. Появява се съжалението и ние започваме да го възприемаме като Жертва.
И тогава решаваме да спасим жертвата.
Така влизаме в този триъгълник и от там трудно се излиза. Точно както ви го описах:
Спасителят се пренатоварва и започва на свой ред да се чувства като Жертва.
А жертвата става Агресор.
Затова първият закон на помагането, който би следвало да усвоят хората от помагащите професии, гласи:
"Не се преживявай като Спасител!"

Здравейте. Винаги съм била много активна майка, в последните години многодетна. Работех много на работа, правех много неща и вкъщи, обичах да готвя, да правя торти, да правя най-различни хендмейд декорации, дори частични ремонти. Общо взето живеех на педал и се чувствах добре така. Имам съпруг, който е също прекрасен човек, но аз толкова много бях силна , можеща, знаеща, че се стигна до момента в който той не знае нищо и за всичко пита мен, включително какво да напазарува днес. И в началото на тази година се сблъсках с диагнозата рак на гърдата. Психически го приех леко, родителите ми са минали през диагнозата и се пребориха, затова реших, че ще бъда силна както винаги и ще го преодолея. И пред хората наистина съм такава, не плача, не се оплаквам, казвам, че вярвам в себе си, дори в началото изобщо не се тревожех за себе си, а за това как ще го приемат родителите ми, децата ми и т. н. Минах 2 операции, химиотерапии, сега продължавам да се лекувам, предстои ми  лъчетерапия, още химия, общо взето съм в средата на пътя, но... Моят проблем е, че не ми се прави нищо. Просто си стоя и дори да изляза от вкъщи се насилвам. Мога да си измисля хиляди неща за правене вкъщи, но не ми се занимава, често казано ако не са децата може би няма и от леглото да ми се става. Мислите ли, че това е начало на депресия и какъв съвет можете да ми дадете? Виждам, че това не съм аз, знам че не ми се отразява добре това, не се страхувам от смъртта, дори не вярвам, че няма да се излекувам и някак се разграничавам от болните в онкологията където се лекувам. Много ми е мъчно за тях, много ги съжалявам и всячески се опитвам да убедя всеки,с който разговарям, че трябва да бъде оптимист. Може би отхвърлям проблема си така, не знам, не се чувствам болна, не се и страхувам за себе си. Изкарах доста тежко химиотерапиите, но не до пуснах и за миг да се откажа, това за мен значи да покажа на децата, че мама се отказва, че се предава. Но искам да си върна някак мотивацията за живот и не знам как. Благодаря за вниманието, предполагам че написаното от мен е доста объркано, така се чувствам и аз, не знам как точно да се изразя 🙂но се надявам, че ще разберете.

Здравейте!
Питате само дали това желание да се отпуснете и по цял ден да не правите нищо не е начало на депресия. И какво да правите, ако е депресия?
Съдейки от това, което сте написали, на мен не ми прилича на депресия.
По-скоро ракът за вас  носи два смисъла:
От една страна ви свързва с родителите и с любовта към тях /Мамо, татко, обичам ви! Аз съм с вас във всичко!/. И затова не го приемате със страх, а като нещо обичайно, през което ще преминете с лекота. Като вашите родители.
Но може би по-важното е, че той за вас е нещо като извинение, за да си дадете правото на  почивка.
Да, има такива хора, които щом решат да подгънат крак, да се пошляят, да се отдадат на нещо приятно,  започват да се чувстват виновни. Трябва непрестанно да са на педал, за да са с чиста съвест.
Така че може би сега ви предстои голямото учене: не е нужно да сте болна от рак, за да си дадете почивка.
Не е нужно да сновете от сутрин до вечер, за да имате право да съществувате.
Дайте си това право на почивка сама! А не чакайте позволение от добрия чичо Рак!
За това си мисля, като чета написаното от вас.
Бъдете здрава!

Благодаря много за отговора, но аз не я искам тази почивка, не се чувствам себе си, дори в снимките сега, не виждам себе си, а в същото време за пръв път ми се случва да знам, че не искам да стоя, но и да не ставам. Сложно ми е за обяснение. А спрямо родителите си дори изпитвам вина, не искам да си представям каква болка изпитва човек, който знае, че детето му е болно.

Благодаря ви за отговора!
Много деликатна тема, но ме върнахте назад във времето, когато съм забелязвала неприятни за мен похотливи погледи от бащата към дъщеря ми. Имате право в много неща, колкото и некрасиво да ми "звучи" всичко и да е неприемливо за съществото ми.

Чета с интерес всички ваши отговори и сте в голяма подкрепа на търсени отговори по различни теми.
Жив и здрав бъдете!