Здравейте,пиша Ви,за да ми помогнете с насоки как да се справя с хипохондрия, отключила се след тежко преживяване на смъртта на близък човек!Преди това не съм имала проблем,но като видях как всичко се развива за два месеца и нещо се преобърна в мен и моите виждания за живота и смъртта.Пречи ми да живея нормално,страх ме е за моите близки и за мен,опитвам се да го превъзмогна,но всяко неразположение го свързвам с най-лошото...Не съм споделяла с никого, но вътрешно се измъчвам от много време. Не искам да съм такава, искам да живея и мисля както преди,но как да го преодолея...
Виж целия пост
Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт
- Публикувана: 12 апр. 2020, 12:30 ч.
- Последно мнение: 11 апр. 2024, 10:44 ч.
# 1 951
13 юли 2022, 04:35 ч.
Здравейте!
Сигурно си давате сметка, че много хора преживяват смъртта на близък човек, но не всички отключват хипохондрия. Отключват я само част от хората.
И тук следва въпросът: "Защо на едните им се разминава, а други, като вас, я отключват?"
Отговорът е, че за да я отключат, преди това тя е била "заключена" в тях.
Как и кога е била заключена?
Има два възможни отговора:
1. Някога в детството, като се започне още от раждането, човек е преживял нещо, което е било травмиращо и животозастрашаващо: заплаха за личния му живот, тежка и плашеща медицинска процедура /например вадене на сливици с местна упойка/ или пък страх за живота на майката или бащата.... Подобни преживявания създават предразположеност за такива ирационални страхове за здравето и живота като хипохондрията, които се "отключват" в по-късна възраст, когато човек преживее смърт на близък човек, чувства се притиснат от трудни житейски обстоятелства и т.н.
2. Или пък в семейната система в предишни поколения е имало множество загуби на деца, деца, починали при тежки обстоятелства /например при бежанските вълни от Македония и Одринска Тракия към България/...
Така че за преодоляването на хипохондрията е нужно да се изследват причините, за да може след осъзнаването им човек да се освободи от тяхното влияние..
И сега, когато четете моя отговор, какво ви идва на ум? Какво може при вас конкретно да е "заключило" у вас такива хипохондрични страхове?
Много често тези причини са дълбоко заровени и изтласкани в паметта, защото са неприятни и плашещи. И за да се стигне до тях е нужна целенасочена терапевтична работа...
Така изглеждат нещата с хипохондрията, паническите атаки и други подобни симптоми.
Поздрави!
Виж целия пост
Здравейте,пиша Ви,за да ми помогнете с насоки как да се справя с хипохондрия, отключила се след тежко преживяване на смъртта на близък човек!Преди това не съм имала проблем,но като видях как всичко се развива за два месеца и нещо се преобърна в мен и моите виждания за живота и смъртта.Пречи ми да живея нормално,страх ме е за моите близки и за мен,опитвам се да го превъзмогна,но всяко неразположение го свързвам с най-лошото...Не съм споделяла с никого, но вътрешно се измъчвам от много време. Не искам да съм такава, искам да живея и мисля както преди,но как да го преодолея...
Сигурно си давате сметка, че много хора преживяват смъртта на близък човек, но не всички отключват хипохондрия. Отключват я само част от хората.
И тук следва въпросът: "Защо на едните им се разминава, а други, като вас, я отключват?"
Отговорът е, че за да я отключат, преди това тя е била "заключена" в тях.
Как и кога е била заключена?
Има два възможни отговора:
1. Някога в детството, като се започне още от раждането, човек е преживял нещо, което е било травмиращо и животозастрашаващо: заплаха за личния му живот, тежка и плашеща медицинска процедура /например вадене на сливици с местна упойка/ или пък страх за живота на майката или бащата.... Подобни преживявания създават предразположеност за такива ирационални страхове за здравето и живота като хипохондрията, които се "отключват" в по-късна възраст, когато човек преживее смърт на близък човек, чувства се притиснат от трудни житейски обстоятелства и т.н.
2. Или пък в семейната система в предишни поколения е имало множество загуби на деца, деца, починали при тежки обстоятелства /например при бежанските вълни от Македония и Одринска Тракия към България/...
Така че за преодоляването на хипохондрията е нужно да се изследват причините, за да може след осъзнаването им човек да се освободи от тяхното влияние..
И сега, когато четете моя отговор, какво ви идва на ум? Какво може при вас конкретно да е "заключило" у вас такива хипохондрични страхове?
Много често тези причини са дълбоко заровени и изтласкани в паметта, защото са неприятни и плашещи. И за да се стигне до тях е нужна целенасочена терапевтична работа...
Така изглеждат нещата с хипохондрията, паническите атаки и други подобни симптоми.
Поздрави!
# 1 952
13 юли 2022, 04:56 ч.
Здравейте!
Работил съм с доста хора, които имат този проблем. На някои от тях в домовете им просто няма никакво място. Затрупани са от ненужни вещи, дори не си изхвърлят старите дограми, когато са ги сменили с ПВЦ и те соят подпрени на стената в стаята. В жилищата им има само проходи, през които се минава, за да стигнеш от масата до леглото или до телевизора. Няма стаи, а лабиринти от вещи.
Причината за подобно поведение винаги е била свързана със съдбите на хора от предишни поколение, които внезапно са загубили всичко, което са имали и е трябвало да преживяват едва-едва.
Става дума за хора, на които им е отнето всичко при национализацията след 9 септември 1944 година, загубили всичко три бягство, при пожар и т-н.
НО бих ви предложил да погледнете и към вашата свръх подреденост. Тя също може да е свързана с прекалена тревожност.
Тоест - и двамата има върху какво да помислите и да поработите, за да се приближите един към друг и да създадете по-спокойна атмосфера в семейството, повече взаимно приемане.
Поздрави!
Виж целия пост
Здравейте г-н Стефанов,
Как бихте коментирали следния проблем.
Съпругът ми има склонност да трупа вещи . Много трудно хвърля каквото и да е , и това често е ставало повод за караници в семейството. Давам пример - дрехи от 20 - 30 год . , които никога повече няма да облече , стари шапки , колани , абсолютно ненужни прахосъбирачки със същата давност- сувенири , стари подаръци . Нищо не се хвърля. Пази вещи , които дори не предполагате , че могат да се пазят .
Категорично не признава да има проблем и според него всяко нещо което пази може да влезе в употреба , рано или късно.
Аз пък съм малко на другата крайност , не понасям да съм затрупана с вещи , да има много сувенири и украса . Обичам всичко да е подредено , прибрано и да няма натурии .
Напоследък това стана сериозен проблем между нас и не знам как да подходя .
Как бихте коментирали следния проблем.
Съпругът ми има склонност да трупа вещи . Много трудно хвърля каквото и да е , и това често е ставало повод за караници в семейството. Давам пример - дрехи от 20 - 30 год . , които никога повече няма да облече , стари шапки , колани , абсолютно ненужни прахосъбирачки със същата давност- сувенири , стари подаръци . Нищо не се хвърля. Пази вещи , които дори не предполагате , че могат да се пазят .
Категорично не признава да има проблем и според него всяко нещо което пази може да влезе в употреба , рано или късно.
Аз пък съм малко на другата крайност , не понасям да съм затрупана с вещи , да има много сувенири и украса . Обичам всичко да е подредено , прибрано и да няма натурии .
Напоследък това стана сериозен проблем между нас и не знам как да подходя .
Работил съм с доста хора, които имат този проблем. На някои от тях в домовете им просто няма никакво място. Затрупани са от ненужни вещи, дори не си изхвърлят старите дограми, когато са ги сменили с ПВЦ и те соят подпрени на стената в стаята. В жилищата им има само проходи, през които се минава, за да стигнеш от масата до леглото или до телевизора. Няма стаи, а лабиринти от вещи.
Причината за подобно поведение винаги е била свързана със съдбите на хора от предишни поколение, които внезапно са загубили всичко, което са имали и е трябвало да преживяват едва-едва.
Става дума за хора, на които им е отнето всичко при национализацията след 9 септември 1944 година, загубили всичко три бягство, при пожар и т-н.
НО бих ви предложил да погледнете и към вашата свръх подреденост. Тя също може да е свързана с прекалена тревожност.
Тоест - и двамата има върху какво да помислите и да поработите, за да се приближите един към друг и да създадете по-спокойна атмосфера в семейството, повече взаимно приемане.
Поздрави!
# 1 953
13 юли 2022, 05:23 ч.
Здравейте!
Смятам, че много точно сте усетили посоката, в която е добре да помислите, когато баща ви, вместо да ви насърчи да имате повече деца, ви атакува за намерението ви да имате второ.
Изплуват спомени от детството, които са свързани с това, че вие като второто дете сте се чувствала недостатъчно забелязвана...
Интересно е самите ви родители дали са първородни или са втори или трети поред деца.
Много често първородните, когато станат родители, имат предпочитание към първородните, защото в тях виждат себе си.
В този смисъл за вас ;може би е много важно да имате поне още едно дете, за да можете да сте удовлетворена, че сте възпроизвели и самата себе си...
Но сякаш най-важното в случая е човек да даде абсолютен приоритет на партньора си, да планира с него бъдещето си, това, колко деца да има, къде и как да живее.
А думите на родителите да ги чува само за сведение, че и по-малко.
Защото родителите, когато ви дават съвети и мнения, изхождат от собственото си детство, от опита, което е нещо по-различно от вашия живот и вашите приоритети...
Това е накратко...
Виж целия пост
Здравейте, д-р Стефанов,
На първо място благодаря за страхотната тема, научих много от нея.
Аз от известно време имам проблем в отношенията си с родителите ми. Накратко - още от дете не се чувствам като тях и сестра ми - било то характер, държание, отношения с околните.. всичко. Това ми чувство се засили изключително много след раждането на сина ми, и още повече наскоро след като и сестра ми роди своята дъщеричка. Тежи ми да гледам как тя страхотно се разбира с тях, а аз някак по принуда провеждам дори кратък разговор. Някак си нямам какво да им кажа, не чувствам да ме разбират. Те и като че ли се интересуват изключително от себе си и сестра ми, например наскоро се замислих, че нито майка ми, нито баща ми почти година не се сетиха да попитат как върви образованието ми (завърших второ висше образование, беше ми трудно с малко дете, изпити и всичко). Много навътре приех коментар на баща ми, който беше изречен от него неведнъж относно желанието ни да имаме повече от 2 деца с мъжа ми. Всеки път много рязко и бурно показва позицията си как няма смисъл от повече от едно дете и че "който има дете трябва да си го гледа". Това адски ни засегна с мъжа ми, тъй като ние сами отглеждаме детето си - малкия ходи на гости на бабите и дядовците си в Неделя (редуваме семействата) единствено и само защото ние като родители искаме детето ни да прекарва време с родителите ни и да има тази хубава връзка с тях, каквато и ние самите сме имали. Казвали сме на баща ми неведнъж, че това е и причината да го водим, не защото не искаме да го гледаме, нямаме възможност, имаме работа и тн.. Истината е, че с този си коментар, аз някак си вътрешно се замислих, че може би като второ тяхно дете не съм била желана. След това се върнах в спомените си и си обърнах внимание как и на сестра ми винаги като че ли са отделяли повече внимание. Не ме разбирайте погрешно - имам добри хора за родители, не целя да се оплаквам, не искам и да правя сравнения със сестра ми по този начин, но пък ми направи впечатление, че точно това са спомените ми. За момента си мисля, че просто отношенията и възгледите на родителите ми много съвпадат с тези на семейството на сестра ми и затова се разбират така добре. Прави ми впечатление, че и родителите ми някак ценят времето на сестра ми и зет ми много повече - вечно моето семейство се съобразява с тях и техните планове (например когато искаме да се съберем всички заедно на празник или подобен повод). В същото време, ако да речем аз кажа "Не, ние тогава не можем" бивам обсипана с думи, каращи ме да чувствам огромна вина, че отстоявам себе си и моите планове. Заради всички тези причини, които често обмислям, много често просто не искам да ходя при тях. Не зная как да постъпя, как да запазя добри отношения с тях без непрестанно да мисля колко различна се чувствам..
Ще се радвам на Вашето мнение и коментар.
Поздрави!
На първо място благодаря за страхотната тема, научих много от нея.
Аз от известно време имам проблем в отношенията си с родителите ми. Накратко - още от дете не се чувствам като тях и сестра ми - било то характер, държание, отношения с околните.. всичко. Това ми чувство се засили изключително много след раждането на сина ми, и още повече наскоро след като и сестра ми роди своята дъщеричка. Тежи ми да гледам как тя страхотно се разбира с тях, а аз някак по принуда провеждам дори кратък разговор. Някак си нямам какво да им кажа, не чувствам да ме разбират. Те и като че ли се интересуват изключително от себе си и сестра ми, например наскоро се замислих, че нито майка ми, нито баща ми почти година не се сетиха да попитат как върви образованието ми (завърших второ висше образование, беше ми трудно с малко дете, изпити и всичко). Много навътре приех коментар на баща ми, който беше изречен от него неведнъж относно желанието ни да имаме повече от 2 деца с мъжа ми. Всеки път много рязко и бурно показва позицията си как няма смисъл от повече от едно дете и че "който има дете трябва да си го гледа". Това адски ни засегна с мъжа ми, тъй като ние сами отглеждаме детето си - малкия ходи на гости на бабите и дядовците си в Неделя (редуваме семействата) единствено и само защото ние като родители искаме детето ни да прекарва време с родителите ни и да има тази хубава връзка с тях, каквато и ние самите сме имали. Казвали сме на баща ми неведнъж, че това е и причината да го водим, не защото не искаме да го гледаме, нямаме възможност, имаме работа и тн.. Истината е, че с този си коментар, аз някак си вътрешно се замислих, че може би като второ тяхно дете не съм била желана. След това се върнах в спомените си и си обърнах внимание как и на сестра ми винаги като че ли са отделяли повече внимание. Не ме разбирайте погрешно - имам добри хора за родители, не целя да се оплаквам, не искам и да правя сравнения със сестра ми по този начин, но пък ми направи впечатление, че точно това са спомените ми. За момента си мисля, че просто отношенията и възгледите на родителите ми много съвпадат с тези на семейството на сестра ми и затова се разбират така добре. Прави ми впечатление, че и родителите ми някак ценят времето на сестра ми и зет ми много повече - вечно моето семейство се съобразява с тях и техните планове (например когато искаме да се съберем всички заедно на празник или подобен повод). В същото време, ако да речем аз кажа "Не, ние тогава не можем" бивам обсипана с думи, каращи ме да чувствам огромна вина, че отстоявам себе си и моите планове. Заради всички тези причини, които често обмислям, много често просто не искам да ходя при тях. Не зная как да постъпя, как да запазя добри отношения с тях без непрестанно да мисля колко различна се чувствам..
Ще се радвам на Вашето мнение и коментар.
Поздрави!
Смятам, че много точно сте усетили посоката, в която е добре да помислите, когато баща ви, вместо да ви насърчи да имате повече деца, ви атакува за намерението ви да имате второ.
Изплуват спомени от детството, които са свързани с това, че вие като второто дете сте се чувствала недостатъчно забелязвана...
Интересно е самите ви родители дали са първородни или са втори или трети поред деца.
Много често първородните, когато станат родители, имат предпочитание към първородните, защото в тях виждат себе си.
В този смисъл за вас ;може би е много важно да имате поне още едно дете, за да можете да сте удовлетворена, че сте възпроизвели и самата себе си...
Но сякаш най-важното в случая е човек да даде абсолютен приоритет на партньора си, да планира с него бъдещето си, това, колко деца да има, къде и как да живее.
А думите на родителите да ги чува само за сведение, че и по-малко.
Защото родителите, когато ви дават съвети и мнения, изхождат от собственото си детство, от опита, което е нещо по-различно от вашия живот и вашите приоритети...
Това е накратко...
# 1 954
13 юли 2022, 05:36 ч.
Радвам се, че във връзка с поста за поговорката "Много хубаво не е на хубаво" сте направили толкова точни наблюдения върху собствените си мотиви и действия.
И добавям само едно във връзка с последния ви въпрос:
В преживяването на общи радости, в лекотата на съвместното удоволствие и забавление ние сме свързани ОРГАНИЧНО И ИСТИНСКИ по един много дълбок начин, свързани сме през душите си.
При преживяването на общи проблеми и страдания, оказвайки си взаимопомощ, ние сме свързани СИТУАТИВНО, защото ситуацията ни налага да оцеляваме, да се спасяваме и т.н.
ЗАТОВА ВРЪЗКИТЕ, СЪЗДАДЕНИ КОГАТО СМЕ БИЛИ В ОБЩИ КРИЗИСНИ СИТУАЦИИ С НЯКОГО, СА НЕТРАЙНИ И ПОВЪРХНОСТНИ!!!
Виж целия пост
Здравейте, г-н Стефанов,
С оглед поста Ви за това защо много хубаво не е хубаво, си дадох сметка, че подсъзнателно искам да съм жертва и съм привлечена към това да изживявам неприятни ситуации. Много често се замислям как се чувстват хората с тежка съдба, например болни, много пълни, много бедни, изгубили близки и т.н. Това може да прилича на хубавото качество емпатия, но мисля, че преминава в нещо не много нормално.
Ще дам пример - имах проблеми с документите за майчинство и след като ми казаха, че ще ги оправят, някак без да искам почувствах, че не искам да се оправят, ами искам да изживя каква би била тази ужасна ситуация да си по майчинство с бебе и да нямаш доход. Съответно оправянето на проблема се забави с още няколко месеца, като при корекцията не бях объркала нищо, но явно с това желание съм привлякла отново объркване, този път беше по грешка на служителите на НОИ.
В общи линии си дадох сметка, че имам няколко мисловни модела в главата си. Единият е: Трябва да има успешни и неуспешни хора, няма как всички да са успешни. И ако аз съм успешна, някъде там има някой неуспешен, който страда, за това предпочитам аз да заема ролята на неуспешната и да страдам аз. Втори мисловен модел: Ясно е, че всички се възхищават на успешните, красивите, талантливите, тези които с лекота успяват да са добри в работата си, да печелят пари, приятели, обожатели. Но тези, които не успяват, не заслужават ли и те любов и приемане? Някак искам постоянно да съм в процес на старание да постигна нещо: да се науча да шофирам добре, да отслабна. Обаче да ми е трудно, да не успявам и някой постоянно да ме утешава с думите: "Няма проблем, ти се стараеш, не се получава, но ти се стараеш, един ден ще се получи.". Обаче работата е там, че не искам да се получава. Не искам да ми се възхищават, за дето съм добра в нещо, ами искам да ми съчувстват, когато се мъча и не успявам. Същевременно не искам и да ми кажат: "Откажи се, приемаме те, каквато си", ами искам постоянно да съм в процеса на опитване, неуспех,съчувствие, и окуражаване. И третият мисловен модел е нещо подобно разбира се на другите, един вид: Ако си успешен и добър в нещо, ти е много лесно. Но как живеят хората, които например са дебели и не могат да отслабнат, които не са добри в нищо и печелят много малко пари? Как приемат себе си тези хора? Защото има доста такива хора, може би неоткрили истинските си таланти, но познавам доста хора, които нямат успех в нищо. И сякаш заставям себе си да приемам неуспехите си. Не да се стегна и да успея в това, което искам, ами да приема неуспеха си.
До някъде може би това са хубави качества, продиктувани от емпатия, но те ме карат да се самосаботирам. Естествено, първото предположение е, че се свързвам с майка ми и баща ми, които са от точно тези неуспешни хора. Но какво следва след това осъзнаване? Как мога да се преборя с това нещо и да престана да го правя, имате ли предложения?
Благодаря много за всичко, което правите!
P.S. След като написах поста се сетих някои неща, които мисля, че е важно да добавя. Давам си сметка, че искам да съм в този процес на неуспех и съчувствие, защото искам някой да е с мен в страданието ми. А не просто да прекратим неуспешните опити. И искам да съм неуспешна, за да може когато някой ми се оплаква, да му кажа: "Разбирам те и при мен е така.". Искам да се свързвам с хората през страданието, защото битува разбирането, че едва ли не едно приятелство или въобще каквато и да било връзка са истински, когато хората са заедно в страданието. А ако се веселят заедно това е едва ли не несериозно и фалшиво.
Как мога да преодеоля тези убеждения? Благодаря!
С оглед поста Ви за това защо много хубаво не е хубаво, си дадох сметка, че подсъзнателно искам да съм жертва и съм привлечена към това да изживявам неприятни ситуации. Много често се замислям как се чувстват хората с тежка съдба, например болни, много пълни, много бедни, изгубили близки и т.н. Това може да прилича на хубавото качество емпатия, но мисля, че преминава в нещо не много нормално.
Ще дам пример - имах проблеми с документите за майчинство и след като ми казаха, че ще ги оправят, някак без да искам почувствах, че не искам да се оправят, ами искам да изживя каква би била тази ужасна ситуация да си по майчинство с бебе и да нямаш доход. Съответно оправянето на проблема се забави с още няколко месеца, като при корекцията не бях объркала нищо, но явно с това желание съм привлякла отново объркване, този път беше по грешка на служителите на НОИ.
В общи линии си дадох сметка, че имам няколко мисловни модела в главата си. Единият е: Трябва да има успешни и неуспешни хора, няма как всички да са успешни. И ако аз съм успешна, някъде там има някой неуспешен, който страда, за това предпочитам аз да заема ролята на неуспешната и да страдам аз. Втори мисловен модел: Ясно е, че всички се възхищават на успешните, красивите, талантливите, тези които с лекота успяват да са добри в работата си, да печелят пари, приятели, обожатели. Но тези, които не успяват, не заслужават ли и те любов и приемане? Някак искам постоянно да съм в процес на старание да постигна нещо: да се науча да шофирам добре, да отслабна. Обаче да ми е трудно, да не успявам и някой постоянно да ме утешава с думите: "Няма проблем, ти се стараеш, не се получава, но ти се стараеш, един ден ще се получи.". Обаче работата е там, че не искам да се получава. Не искам да ми се възхищават, за дето съм добра в нещо, ами искам да ми съчувстват, когато се мъча и не успявам. Същевременно не искам и да ми кажат: "Откажи се, приемаме те, каквато си", ами искам постоянно да съм в процеса на опитване, неуспех,съчувствие, и окуражаване. И третият мисловен модел е нещо подобно разбира се на другите, един вид: Ако си успешен и добър в нещо, ти е много лесно. Но как живеят хората, които например са дебели и не могат да отслабнат, които не са добри в нищо и печелят много малко пари? Как приемат себе си тези хора? Защото има доста такива хора, може би неоткрили истинските си таланти, но познавам доста хора, които нямат успех в нищо. И сякаш заставям себе си да приемам неуспехите си. Не да се стегна и да успея в това, което искам, ами да приема неуспеха си.
До някъде може би това са хубави качества, продиктувани от емпатия, но те ме карат да се самосаботирам. Естествено, първото предположение е, че се свързвам с майка ми и баща ми, които са от точно тези неуспешни хора. Но какво следва след това осъзнаване? Как мога да се преборя с това нещо и да престана да го правя, имате ли предложения?
Благодаря много за всичко, което правите!
P.S. След като написах поста се сетих някои неща, които мисля, че е важно да добавя. Давам си сметка, че искам да съм в този процес на неуспех и съчувствие, защото искам някой да е с мен в страданието ми. А не просто да прекратим неуспешните опити. И искам да съм неуспешна, за да може когато някой ми се оплаква, да му кажа: "Разбирам те и при мен е така.". Искам да се свързвам с хората през страданието, защото битува разбирането, че едва ли не едно приятелство или въобще каквато и да било връзка са истински, когато хората са заедно в страданието. А ако се веселят заедно това е едва ли не несериозно и фалшиво.
Как мога да преодеоля тези убеждения? Благодаря!
И добавям само едно във връзка с последния ви въпрос:
В преживяването на общи радости, в лекотата на съвместното удоволствие и забавление ние сме свързани ОРГАНИЧНО И ИСТИНСКИ по един много дълбок начин, свързани сме през душите си.
При преживяването на общи проблеми и страдания, оказвайки си взаимопомощ, ние сме свързани СИТУАТИВНО, защото ситуацията ни налага да оцеляваме, да се спасяваме и т.н.
ЗАТОВА ВРЪЗКИТЕ, СЪЗДАДЕНИ КОГАТО СМЕ БИЛИ В ОБЩИ КРИЗИСНИ СИТУАЦИИ С НЯКОГО, СА НЕТРАЙНИ И ПОВЪРХНОСТНИ!!!
# 1 955
13 юли 2022, 05:47 ч.
Здравейте!
Мисля, че всички ние на тази възраст сме правели подобни неща, експериментирайки с това, което ни е забранено. Това е част от процеса за постигане на автономност и еманципиране от родителите.
Най-важното е да не губите доверие в детето си заради един инцидент; да не ставате мнителни към него.
Мисля също, че сте направили най-доброто в ситуацията. Били сте спокойни и овладяни.
Вярвам, че кризата вече е отминала и от нея са останали предимно поуките за детето ви.
Поздрави!
Виж целия пост
Здравейте, уважаеми г-н Стефанов.
През изминалия уикенд изживяхме кошмар. Моля за мнението Ви дали сме реагирали адекватно и за съвети как да процедираме занапред.
Имаме две деца: дъщеря на 22г. и син на 15г. Говорили сме с двамата за вредите от алкохол, наркотици, цигари и вредни субстанции. До петък сме нямали поводи за тревога. Децата ни са умни, ученолюбиви и съвестни. В петък синът ми звъннна да ме пита дали го пускам на рожден ден на дете от съседен клас, на който са канени и три от най-добрите му приятели, които живеят в близост до нашия блок. Каза, че бащата на едното момче ще ги закара, а на другото ще ги прибере. Рождения ден щял да се проведе от 18,30ч. в пицария на центъра. Пуснах го - до сега всички рождени дни, на които е ходил са се провеждали културно - пица, безакохолно, игри в присъствието на родители на рожденика. Предложих му, ако се наложи да ги прибираме ние да ни звънне до 21ч. Стана 21,30-22ч. не се прибра. Звънях му - не вдига и малко след това ми звънна майката на единия приятел, за да ми каже, че сина ни паднал, счупил си зъб и с линейка го откарали в болница. В болницата се оказа, че е бил пиян и е припаднал. На другия ден след разговор с децата и майката на рожденика се оказа, че майката предложила на детето си да му наеме същата зала за рождения му ден на 12 май и да му организира парти, на което да присъства и тя, но младежа отказал. Идеята обаче явно му харесала и в рамките на 20 дни със съдействието на по-големия брат на свой приятел е наел залата, купил водка, балони с райски газ и наргиле.
Нашите 4-ма младежи ги закара около 19ч. бащата на единия, но не е влязал вътре. Оказало се, че няма нищо друго, освен водка и вода. Нямало нищо за ядене и никакви пълнолетни хора. Рожденика решил, че ще поръча по-късно да им занесат няколко пици, но това така и не се случило. Нашите хлапета уж не пушили наргиле и не дишали от балоните с газ, но пили водка и така или иначе са дишали възуха в залата. Синът ми си е вкъщи вече и се чувства добре - съжалява, извинява се. Говорихме му много в събота, неделя и днес. Събрахме 4-мата младежи и родителите. Надяваме се да са си научили урока. За да го предпазим сина ни от него самия решихме, че поне 1 година няма да го пускаме на никакви рождени дни. Казахме, му, че не трябва да употребява твърд алкохол, цигари, наргилета, докато навърши пълнолетие, а завинаги да избягва наркотици и странни вещества. Рожденика е по-далечен негов приятел и го посъветвахме да се дистанцира от него. Говорихме му спокойно, без крясъци, бой и ексцесии. Страхувах се, ако го навикаме и накажем строго да не го отдалечим от нас и да спре да ни споделя. Ужасявам се от факта, че ако реши може да злоупотреби и в рамките на следобедните часове от 14ч. до 18ч, докато се върна от работа да направи някаква глупост пак. Помолих агитката да се грижат един за друг и ако видят, че един от тях залита в грешна посока другите да го спират. Много се надявам да са се осъзнали. Какво друго можем да направим, за да има по-добър ефект? Питах го дали иска консултация с психолог, но той категорично отказа.
Благодаря Ви предварително за отговора!
Желая Ви приятен следобед!
През изминалия уикенд изживяхме кошмар. Моля за мнението Ви дали сме реагирали адекватно и за съвети как да процедираме занапред.
Имаме две деца: дъщеря на 22г. и син на 15г. Говорили сме с двамата за вредите от алкохол, наркотици, цигари и вредни субстанции. До петък сме нямали поводи за тревога. Децата ни са умни, ученолюбиви и съвестни. В петък синът ми звъннна да ме пита дали го пускам на рожден ден на дете от съседен клас, на който са канени и три от най-добрите му приятели, които живеят в близост до нашия блок. Каза, че бащата на едното момче ще ги закара, а на другото ще ги прибере. Рождения ден щял да се проведе от 18,30ч. в пицария на центъра. Пуснах го - до сега всички рождени дни, на които е ходил са се провеждали културно - пица, безакохолно, игри в присъствието на родители на рожденика. Предложих му, ако се наложи да ги прибираме ние да ни звънне до 21ч. Стана 21,30-22ч. не се прибра. Звънях му - не вдига и малко след това ми звънна майката на единия приятел, за да ми каже, че сина ни паднал, счупил си зъб и с линейка го откарали в болница. В болницата се оказа, че е бил пиян и е припаднал. На другия ден след разговор с децата и майката на рожденика се оказа, че майката предложила на детето си да му наеме същата зала за рождения му ден на 12 май и да му организира парти, на което да присъства и тя, но младежа отказал. Идеята обаче явно му харесала и в рамките на 20 дни със съдействието на по-големия брат на свой приятел е наел залата, купил водка, балони с райски газ и наргиле.
Нашите 4-ма младежи ги закара около 19ч. бащата на единия, но не е влязал вътре. Оказало се, че няма нищо друго, освен водка и вода. Нямало нищо за ядене и никакви пълнолетни хора. Рожденика решил, че ще поръча по-късно да им занесат няколко пици, но това така и не се случило. Нашите хлапета уж не пушили наргиле и не дишали от балоните с газ, но пили водка и така или иначе са дишали възуха в залата. Синът ми си е вкъщи вече и се чувства добре - съжалява, извинява се. Говорихме му много в събота, неделя и днес. Събрахме 4-мата младежи и родителите. Надяваме се да са си научили урока. За да го предпазим сина ни от него самия решихме, че поне 1 година няма да го пускаме на никакви рождени дни. Казахме, му, че не трябва да употребява твърд алкохол, цигари, наргилета, докато навърши пълнолетие, а завинаги да избягва наркотици и странни вещества. Рожденика е по-далечен негов приятел и го посъветвахме да се дистанцира от него. Говорихме му спокойно, без крясъци, бой и ексцесии. Страхувах се, ако го навикаме и накажем строго да не го отдалечим от нас и да спре да ни споделя. Ужасявам се от факта, че ако реши може да злоупотреби и в рамките на следобедните часове от 14ч. до 18ч, докато се върна от работа да направи някаква глупост пак. Помолих агитката да се грижат един за друг и ако видят, че един от тях залита в грешна посока другите да го спират. Много се надявам да са се осъзнали. Какво друго можем да направим, за да има по-добър ефект? Питах го дали иска консултация с психолог, но той категорично отказа.
Благодаря Ви предварително за отговора!
Желая Ви приятен следобед!
Мисля, че всички ние на тази възраст сме правели подобни неща, експериментирайки с това, което ни е забранено. Това е част от процеса за постигане на автономност и еманципиране от родителите.
Най-важното е да не губите доверие в детето си заради един инцидент; да не ставате мнителни към него.
Мисля също, че сте направили най-доброто в ситуацията. Били сте спокойни и овладяни.
Вярвам, че кризата вече е отминала и от нея са останали предимно поуките за детето ви.
Поздрави!
# 1 956
13 юли 2022, 05:59 ч.
Здравейте!
На прав път сте. Хранителните проблеми и навици наистина имат дълбока връзка със самоувереността, с емоционалния живот...
И да - наистина синът ви е сигурно като вас. Въпросът е каква е причината вие да не сте били самоуверена?
Според мен си струва труда да поработите върху темите, които сте повдигнали. През храненето ние се свързваме с живота. Отношението ни към храната отразява и определя личностното ни и емоционално състояние.
Поздрави!
Виж целия пост
Здравейте, г-н Стефанов,
имам нужда от помощ за голямото ни дете, което е на 6 години и половина.
До сега вярвах, че четенето на книги за възпитание на децата, че личните примери около нас и инстинктът ми като родител са достатъчни да възпитавам и отглеждам едно пълноценно дете... но усещам, че имам нужда от насоки, съвети и подкрепа.
Някъде по пътя до тук сигурно съм сбъркала, защото виждам, че моите методи не работят и не се справям. А понякога чувства и провал от своя страна.
С моя син трябва да поработим върху няколко неща... и ще ги систематизирам така:
1. Той е дете, което е захранено с всякакви храни...но в един момент (не мога да посоча кога се случи, може би към втората му година) отказва да яде каквите и да е било зеленчуци и плодове. С много зор успяваме да го накараме да опита нова храна: в повечето случай това са плодове и зеленчуци. Например яде само ябълки, банани и пъпеши, от зеленчуците това са: краставици, моркови и царевица. И с това се изчерпва менюто му.
Да кажем, че се примирихме с това. По-големия проблем е, че на него му става гадно като види на масата салата от домати, ягоди и тн. Например преди време имаше чушки пълнени с кайма и ориз, и докато махах чушката, защото той яде само каймата и ориза, той извърна глава и си запуши устата сякаш щеше да повърне всеки момент. Каза, че му е станало гадно. Преди година една от госпожите в градината, настояла той да опита прасковите и е повърнал там. Другото, което ме притеснява е, че той не смее да откаже на госпожата. За него думата на възрастен явно е закон. Разстройва се и може да се разплаче, но няма да откаже. Така се е случило и в градината. Въпреки отказа си, г-жата е настояла. Явно е хапнал парченце праскова и е повърнал веднага.
Говориме си вкъщи много често, че той трябва да си отстоява позицията, когато не желае да направи нещо, но не съм сигурна дали има ефект. Забелязва се, че иска да откаже и му застава една буца в гърлото и не мога да изрече мислите си на глас. Това се случва винаги в разговор с възрастен човек. В момента в който той не получи нещо или не се вслушат в него, той се разстройва веднага и се разплаква....
2. Това е второто, върху което много бих искала да поработим. Неговата чувствителност и емоционалност. За дребни работи, той е готов да се разплаче, но не и да поговори с нас. Често се случва да не може да му се угоди на желанията и с нормален тон да му се обясни, че сега няма как да се получат нещата... сякаш не го разбира или отказва да разбере, запова да плаче веднага. Не е преиграване, нито симулация. Имам лични примери около себе си, знам горе долу за какво става въпрос. Неговото си е истинско страдание. Свива раменете на топка и откзва да чуе какво искаме да му кажем. Стигаме до момент, в който с баща му започваме да се ядосваме, че за пореден път той предпочита да се разплаче, вместо да поговори с нас. Изчерпаха ни се идеите за това как да реагираме в такива ситуации.
Най много ме притеснява, че от септември ще бъде в 1 клас и познавайки днешните деца, те ще го смачкат още повече. Той не може да тропне с крак и да каже това няма да стане така и така. Той ще избере да се разплаче. Искам да помогна за играждането на един уверен в себе си и със самочуствие човек. Защото нещата ми се изплъзват... не съм сигурна, че искам да чакам на "улицата да го научи на нещата от живота".
Ако има значение, аз съм била много тихо, плахо и затворено в себе си дете. Още нямам обяснение и отговори защо съм била такава. С времето както казват хората се поутраках и поучуках, но това се случи след 18-20 ми година. Искам сега да помогна на детето си да бъде по-смело в някои отношения. Да не се притеснява да каже нещо пред по-голям от него или да откаже нещо, което го карат да прави.
Благодаря Ви предварително!
имам нужда от помощ за голямото ни дете, което е на 6 години и половина.
До сега вярвах, че четенето на книги за възпитание на децата, че личните примери около нас и инстинктът ми като родител са достатъчни да възпитавам и отглеждам едно пълноценно дете... но усещам, че имам нужда от насоки, съвети и подкрепа.
Някъде по пътя до тук сигурно съм сбъркала, защото виждам, че моите методи не работят и не се справям. А понякога чувства и провал от своя страна.
С моя син трябва да поработим върху няколко неща... и ще ги систематизирам така:
1. Той е дете, което е захранено с всякакви храни...но в един момент (не мога да посоча кога се случи, може би към втората му година) отказва да яде каквите и да е било зеленчуци и плодове. С много зор успяваме да го накараме да опита нова храна: в повечето случай това са плодове и зеленчуци. Например яде само ябълки, банани и пъпеши, от зеленчуците това са: краставици, моркови и царевица. И с това се изчерпва менюто му.
Да кажем, че се примирихме с това. По-големия проблем е, че на него му става гадно като види на масата салата от домати, ягоди и тн. Например преди време имаше чушки пълнени с кайма и ориз, и докато махах чушката, защото той яде само каймата и ориза, той извърна глава и си запуши устата сякаш щеше да повърне всеки момент. Каза, че му е станало гадно. Преди година една от госпожите в градината, настояла той да опита прасковите и е повърнал там. Другото, което ме притеснява е, че той не смее да откаже на госпожата. За него думата на възрастен явно е закон. Разстройва се и може да се разплаче, но няма да откаже. Така се е случило и в градината. Въпреки отказа си, г-жата е настояла. Явно е хапнал парченце праскова и е повърнал веднага.
Говориме си вкъщи много често, че той трябва да си отстоява позицията, когато не желае да направи нещо, но не съм сигурна дали има ефект. Забелязва се, че иска да откаже и му застава една буца в гърлото и не мога да изрече мислите си на глас. Това се случва винаги в разговор с възрастен човек. В момента в който той не получи нещо или не се вслушат в него, той се разстройва веднага и се разплаква....2. Това е второто, върху което много бих искала да поработим. Неговата чувствителност и емоционалност. За дребни работи, той е готов да се разплаче, но не и да поговори с нас. Често се случва да не може да му се угоди на желанията и с нормален тон да му се обясни, че сега няма как да се получат нещата... сякаш не го разбира или отказва да разбере, запова да плаче веднага. Не е преиграване, нито симулация. Имам лични примери около себе си, знам горе долу за какво става въпрос. Неговото си е истинско страдание. Свива раменете на топка и откзва да чуе какво искаме да му кажем. Стигаме до момент, в който с баща му започваме да се ядосваме, че за пореден път той предпочита да се разплаче, вместо да поговори с нас. Изчерпаха ни се идеите за това как да реагираме в такива ситуации.
Най много ме притеснява, че от септември ще бъде в 1 клас и познавайки днешните деца, те ще го смачкат още повече. Той не може да тропне с крак и да каже това няма да стане така и така. Той ще избере да се разплаче. Искам да помогна за играждането на един уверен в себе си и със самочуствие човек. Защото нещата ми се изплъзват... не съм сигурна, че искам да чакам на "улицата да го научи на нещата от живота".
Ако има значение, аз съм била много тихо, плахо и затворено в себе си дете. Още нямам обяснение и отговори защо съм била такава. С времето както казват хората се поутраках и поучуках, но това се случи след 18-20 ми година. Искам сега да помогна на детето си да бъде по-смело в някои отношения. Да не се притеснява да каже нещо пред по-голям от него или да откаже нещо, което го карат да прави.
Благодаря Ви предварително!
На прав път сте. Хранителните проблеми и навици наистина имат дълбока връзка със самоувереността, с емоционалния живот...
И да - наистина синът ви е сигурно като вас. Въпросът е каква е причината вие да не сте били самоуверена?
Според мен си струва труда да поработите върху темите, които сте повдигнали. През храненето ние се свързваме с живота. Отношението ни към храната отразява и определя личностното ни и емоционално състояние.
Поздрави!
# 1 957
13 юли 2022, 06:33 ч.
Здравейте!
Питате ме възможно ли е този човек да има психически проблеми.
То е очевидно, че има. Особено с потентността. И затова компенсаторно си пише с тези силиконови красавици. Това го кара да вижда себе си по един илюзорен начин. да се мисли за такъв, какъвто не е...
Но вие не си задавате правилния въпрос. Защото се фокусирате върху него, а не върху себе си.
Правилният въпрос за вас е: какво ме кара да съм привлечена от мъж, който няма какво да ми даде? /освен шегички и дребни подаръчета/
Какво ме тласка към такива мъже, които всъщност не са на разположение? /защото пишете, че не ви е за първи път/
Много е вероятно да се страхувате от истинска връзка. Или от деца.
Много е вероятно да сте натрупали преживявания в родителското ви семейство, които да блокират пътя ви към мъже, които имат какво да ви дадат.
Или да не сте се освободили от ранна, непреживяна любов, по която още страдате. Като казвам ранна, имам предвид дори детска, а не само тийнейджърска.
Помислете върху тези въпроси. Те са важни за вас.
А въпросите за това, какви са неговите проблеми, са важни за него, а не толкова за вас.
В ТАКИВА СЛУЧАИ НА НЕУДОВЛЕТВОРЯВАЩИ НИ ВРЪЗКИ Е ВАЖНО ДА ГЛЕДАМЕ ПЪРВО КЪМ СЕБЕ СИ, А НЕ КЪМ ДРУГИЯ!
Важен е въпросът: какво ме кара мен да се залепвам за такъв мъж?
И съвсем второстепенен е въпросът: защо този мъж е такъв?
Поздрави!
Виж целия пост
Здравейте, д-р Стефанов. На 29 години съм, от няколко месеца имам връзка с бивш колега, който е на 42 години. Преди почти три години работихме в една и съща фирма. Той беше един от малкото хора, с които контактувах във фирмата тогава. Тогава той беше доста приказлив, харизматичен, мъжествен със самочувствие, ерген, свободен мъж. Отстрани погледнато ми изглеждаше като човек, който търси женско внимание, винаги шегувит, явно това е неговият начин, така да го нарека да сваля жените, като създава една приятна и шегувита обстановка. Още първите дни във фирмата забелязах, че ме гледа като хищник, с много голям интерес... може би като нова колежка съм предизвикала любопитството му и явно ме е виждал и като сексуален обект. Няколко пъти ми е правел някакви комплименти. Мнението ми за него беше, че е приятен събеседник, но сваляч. След 6 месеца напуснах, работа, не помня как си разменихме телефонните номера с въпросния колега и не след дълго започнахме да си пишем. В повечето случаи говореше за себе си, хвалеше се, че е спечелил някакви кокурси с проекти, по които работи и понякога е имало някаква закачка, явно е търсел внимание и е искам да се самоизтъкне, но аз не съм допускала нищо повече, защото някак си не ми беше приятно да имаме нещо повече от добро познанство. Може би ние жените като видим, че един човек си търси внимание и едва ли не ни сваля, го отблъскваме, защото знаем, какво търси. Пишехме през няколко месеца през годините, като последната година не бяхме писали. Въпреки, че го смятам за сваляч - женкар, който се пробва навсякъде имах и положително мнение за него, красив е, умен е, много шегувит, винаги има за какво да говори. В неговата компания е приятно, не може да се оклюмаш и да ти е скучно. Изглежда много пекан човек. Уважавах го, а и някак си останах с топли чувства към него, тъй като както вече казах, беше от малкото хора, с които говорех във фирмата. Преди 8 месеца се видяхме случайно и започнахме отново да си пишем и се уговорихме да се видим за една разходка. Излязохме, беше много приятно и се опита да ме целуне, при което аз бях в шок и реагирах доста бурно с отказ, защото го приемам като приятел, не можех изведнъж да си позволя такава близост с него. През ума ми веднага мина, че той просто се пробва и ако стане - стане.... Няколко пъти отказвах и накрая го целунах... Да ме пита някой защо... и може би понеже съм момиче и не съм повърхностна приех доста сериозно случилото се и започнах да го виждам като мъж, харесваше ми повече от преди. Исках да се виждаме. Предполагам, че за него не е било нищо сериозно, защото когато се виждахме предимно се целувахме и натиксахме и разбира се си говорихме много приятно. 42 годишен мъж изживяваше втора младост с 29 годишно момиче, така изглеждаше отстрани. Дори няколко пъти е казвал, че все едно е на 16... След 3-4 срещи разбира се вече искаше по-голяма близост... това което искат всички мъже. Казах му, че за мен е рано. Аз съм доста дълбок човек с много нежна и ранима душа... не мога така лесно да се отдам... Все пак ме заведе в квартирата си, пробвахме, от негова страна имаше проблем с неговите мъжки неща... при което много се притесни, помисли си, че повече няма да искам да се видим, но аз не бих прекъснала отношения с някого заради несполучлив опит за физическа близост. Подължихме да се виждаме, успокоявах го, защото много го беше срам. Казваше, че съм много мила проявявайки такова разбиране към него и търпение... Виждахме се, като през цялото време в цялата картинка аз не му вярвах, мислех, че се заглежда по други жени и че се сваля с тях, имаше нови млади колежки и си мислех как мен ме сваляше докато бях във фирмата и, че може би прави същото и сега... Един ден се оказа, че има профил в една от известните социални мрежи, за който не знаех, пълен с жени, които следва, които са 90% манекенки, силиконови жени с една дума атрактивни за мъжката аудитория... последвал е и страници само с голи жени... и под снимките и видеата им е слагал сърца и влюбени човечета... побеснях, много се обидих, а по-страшното е, че видях как е писал на момичета някакви налудничави неща, включително и на известна жена от българския екран неща, като например: "Колко си красивааа мале не издържам като те гледам. Моля те добави ме в приятели за да виждам снимките ти, хайде де моля те. Нека се запознаем и да се оженим това лято" ... и подобни за мен лично извратени неща... Бях в шок... Той се шокира като разбра, че съм видяла, тръгна да ме успокоява, да казва, че това не е нищо, не е кой зане какво за да реагирам така. Разплака се от срам, аз докато плача успокоявах и него. Честно казано и на мен са ми писали подобни хора в интернет и винаги съм мислела, че имат психически проблеми и веднага съм ги блокирала. Сега се оказва, че попадам точно на такъв човек. Той твърди, че го е правел за развлечение, като анонимноста в интернет му е дала смелост да го прави, както и това, че не ги познава лично. Каза, че не би си позволил да пише на колежка, например, на жена която познава не би писал подобни неща. Той никога не поема вина, никога не се чувства виновен за нищо. Твърди, че аз преекспонирам, че тъй като още от преди съм го мислила за женкар, имам такава нагласа към него и че търся и се ровя да намеря нещо такова, което да го злепостави и да го разоблича. В мовентите, в които съм намирала нещо съм реагирала доста бурно... Той предпочита да мълчи, не казва нищо, това ме побърква и започвам да говоря всякакви неща в яда си, от това че той не се трогва от нищо. И казва "Накара ме да повярвам колко съм лош и виновен, макар че според мен това което става не е кой знае какво, но щом го изживяваш толкова лошо, значи за теб е". Ако трябва да бъда реалист този човек е на 42 години, живее сам, изказва доста противоречиви мнения относно житейски теми, каза, че е склонен да излъже, че някое момиче е модел, за да си вдигне рейтинга с нея. Никога не е виновен за нищо... Въпросът ми е възможно ли е този човек да има психически проблем и какъв може да е той? Доста съм притеснена и цялото това нещо не ми изглежда нормално, въпреки че ако го слушам бих му повярвала, а доста хора са ме лъгали, той говори доста убедително... или явно просто ми се е искало да му вярвам. Имали сме и доста мили моменти, гушкали сме се, липсвали сме си, взимал ми е малки, но много мили подаръчета, показвал е някаква загриженост към мен. Но в един момент видях всички тези грозни неща и съм ужасена. За съжаление виждам цялата картина, но имам чувства, трудно ми е да се откъсна, а знам че това е най-доброто което мога да направя. В колкото и развити времена да живеем не мисля, че е нормално по цял ден да гледаш други жени, да им пишееш - вече твърди че не пише, защото го е срам от това, което съм видяла. Твърди, че е имал 3-4 връзки за целия си 42-годишен живот, което според него е нищо и че е събитие моята поява в живота му, в който няма жени...
Ще Ви бъда много благодарна, ако от написаното накратко от мен, може да ми кажете дали въпросният човек има някакъв проблем емоционален или психически!
Ще Ви бъда много благодарна, ако от написаното накратко от мен, може да ми кажете дали въпросният човек има някакъв проблем емоционален или психически!
Питате ме възможно ли е този човек да има психически проблеми.
То е очевидно, че има. Особено с потентността. И затова компенсаторно си пише с тези силиконови красавици. Това го кара да вижда себе си по един илюзорен начин. да се мисли за такъв, какъвто не е...
Но вие не си задавате правилния въпрос. Защото се фокусирате върху него, а не върху себе си.
Правилният въпрос за вас е: какво ме кара да съм привлечена от мъж, който няма какво да ми даде? /освен шегички и дребни подаръчета/
Какво ме тласка към такива мъже, които всъщност не са на разположение? /защото пишете, че не ви е за първи път/
Много е вероятно да се страхувате от истинска връзка. Или от деца.
Много е вероятно да сте натрупали преживявания в родителското ви семейство, които да блокират пътя ви към мъже, които имат какво да ви дадат.
Или да не сте се освободили от ранна, непреживяна любов, по която още страдате. Като казвам ранна, имам предвид дори детска, а не само тийнейджърска.
Помислете върху тези въпроси. Те са важни за вас.
А въпросите за това, какви са неговите проблеми, са важни за него, а не толкова за вас.
В ТАКИВА СЛУЧАИ НА НЕУДОВЛЕТВОРЯВАЩИ НИ ВРЪЗКИ Е ВАЖНО ДА ГЛЕДАМЕ ПЪРВО КЪМ СЕБЕ СИ, А НЕ КЪМ ДРУГИЯ!
Важен е въпросът: какво ме кара мен да се залепвам за такъв мъж?
И съвсем второстепенен е въпросът: защо този мъж е такъв?
Поздрави!
# 1 958
13 юли 2022, 06:54 ч.
Здравейте!
Твърде вероятно е цялата ревност на партньора ви да е насочена към детето.
Майките са склонни да се залепват за първото си дете, да получават от него едно неземно чувство на удовлетвореност от това, някой да те гушне с малките си ръчички, да се свързваш на дълбоко телесно ниво с някой, който е в утробата ти или го кърмиш...
Затова много често мъжете, когато им се роди дете, се чувстват самотни, изолирани, изоставени...
Тоест - връщат се към чувства, които са имали в детството. стават безпомощни и избухливи.
Но тази ревност не може току така да се признае. Мъжът не я признава дори пред себе си. Затова тя се превръща в онази обикновена ревност, която изглежда по-приемлива и нормална.
Заради това срастване и симбиоза между майката и първото дете мъжете често настояват за второ дете. За да може това второ дете да е свързано с тях. Да не са сами в семейството...
Темата е огромна.
Виж целия пост
Здравейте г-н Стефанов,
След като родих изпаднах в депресия. Но не толкова заради детето, колкото заради партньора ми. За 2 години от връзката ни преди да се роди малката той проявяваше от време на време ревност, но всичко в рамките на нормалното . След раждането стана много избухлив, непостоянен и много ревнив. С няколко думи проявяваше нарцисизъм спрямо мен. Всеки път намира в мен причина за проблемите си и не си владее нервите. Все едно виждам друг човек до себе си… Чувствам се излъгана и не знам какъв подход да приема.
Опитвала съм да говоря с него и той се оправдава, че родителите му цял живот са се карали и са си изневерявали и затова е такъв и не може да се промени.
Моля те кажи ми с твоят опит като психолог такива мъже израстнали в такава среда могат ли да се оправят? Той не приема критики или съвети от мен въобще. Има ли шанс да си запазя семейството или е трябвало да бъда по-бдителна още при опознаването ни?
Благодаря ти!
След като родих изпаднах в депресия. Но не толкова заради детето, колкото заради партньора ми. За 2 години от връзката ни преди да се роди малката той проявяваше от време на време ревност, но всичко в рамките на нормалното . След раждането стана много избухлив, непостоянен и много ревнив. С няколко думи проявяваше нарцисизъм спрямо мен. Всеки път намира в мен причина за проблемите си и не си владее нервите. Все едно виждам друг човек до себе си… Чувствам се излъгана и не знам какъв подход да приема.
Опитвала съм да говоря с него и той се оправдава, че родителите му цял живот са се карали и са си изневерявали и затова е такъв и не може да се промени.
Моля те кажи ми с твоят опит като психолог такива мъже израстнали в такава среда могат ли да се оправят? Той не приема критики или съвети от мен въобще. Има ли шанс да си запазя семейството или е трябвало да бъда по-бдителна още при опознаването ни?
Благодаря ти!
Твърде вероятно е цялата ревност на партньора ви да е насочена към детето.
Майките са склонни да се залепват за първото си дете, да получават от него едно неземно чувство на удовлетвореност от това, някой да те гушне с малките си ръчички, да се свързваш на дълбоко телесно ниво с някой, който е в утробата ти или го кърмиш...
Затова много често мъжете, когато им се роди дете, се чувстват самотни, изолирани, изоставени...
Тоест - връщат се към чувства, които са имали в детството. стават безпомощни и избухливи.
Но тази ревност не може току така да се признае. Мъжът не я признава дори пред себе си. Затова тя се превръща в онази обикновена ревност, която изглежда по-приемлива и нормална.
Заради това срастване и симбиоза между майката и първото дете мъжете често настояват за второ дете. За да може това второ дете да е свързано с тях. Да не са сами в семейството...
Темата е огромна.
# 1 959
13 юли 2022, 14:17 ч.
Благодаря за отговора! Не съм сигурна дали е само детето. По-скоро при него ревността е от други хора. Самата мисъл да контактувам с други хора го изнервя. Вдигал е всевъзможни скандали за глупави неща като например мой колега ми беше споделил, че раждането боли и влиза в положение на всички жени, преминали през това. Тогава моят партньор избухна как Еди кой си ще ми говори за болката по време на раждане. Притесняваме дали това вече не е болестно състояние.
Виж целия пост
Скрит текст: Здравейте!
Твърде вероятно е цялата ревност на партньора ви да е насочена към детето.
Майките са склонни да се залепват за първото си дете, да получават от него едно неземно чувство на удовлетвореност от това, някой да те гушне с малките си ръчички, да се свързваш на дълбоко телесно ниво с някой, който е в утробата ти или го кърмиш...
Затова много често мъжете, когато им се роди дете, се чувстват самотни, изолирани, изоставени...
Тоест - връщат се към чувства, които са имали в детството. стават безпомощни и избухливи.
Но тази ревност не може току така да се признае. Мъжът не я признава дори пред себе си. Затова тя се превръща в онази обикновена ревност, която изглежда по-приемлива и нормална.
Заради това срастване и симбиоза между майката и първото дете мъжете често настояват за второ дете. За да може това второ дете да е свързано с тях. Да не са сами в семейството...
Темата е огромна.
Здравейте г-н Стефанов,
След като родих изпаднах в депресия. Но не толкова заради детето, колкото заради партньора ми. За 2 години от връзката ни преди да се роди малката той проявяваше от време на време ревност, но всичко в рамките на нормалното . След раждането стана много избухлив, непостоянен и много ревнив. С няколко думи проявяваше нарцисизъм спрямо мен. Всеки път намира в мен причина за проблемите си и не си владее нервите. Все едно виждам друг човек до себе си… Чувствам се излъгана и не знам какъв подход да приема.
Опитвала съм да говоря с него и той се оправдава, че родителите му цял живот са се карали и са си изневерявали и затова е такъв и не може да се промени.
Моля те кажи ми с твоят опит като психолог такива мъже израстнали в такава среда могат ли да се оправят? Той не приема критики или съвети от мен въобще. Има ли шанс да си запазя семейството или е трябвало да бъда по-бдителна още при опознаването ни?
Благодаря ти!
След като родих изпаднах в депресия. Но не толкова заради детето, колкото заради партньора ми. За 2 години от връзката ни преди да се роди малката той проявяваше от време на време ревност, но всичко в рамките на нормалното . След раждането стана много избухлив, непостоянен и много ревнив. С няколко думи проявяваше нарцисизъм спрямо мен. Всеки път намира в мен причина за проблемите си и не си владее нервите. Все едно виждам друг човек до себе си… Чувствам се излъгана и не знам какъв подход да приема.
Опитвала съм да говоря с него и той се оправдава, че родителите му цял живот са се карали и са си изневерявали и затова е такъв и не може да се промени.
Моля те кажи ми с твоят опит като психолог такива мъже израстнали в такава среда могат ли да се оправят? Той не приема критики или съвети от мен въобще. Има ли шанс да си запазя семейството или е трябвало да бъда по-бдителна още при опознаването ни?
Благодаря ти!
Твърде вероятно е цялата ревност на партньора ви да е насочена към детето.
Майките са склонни да се залепват за първото си дете, да получават от него едно неземно чувство на удовлетвореност от това, някой да те гушне с малките си ръчички, да се свързваш на дълбоко телесно ниво с някой, който е в утробата ти или го кърмиш...
Затова много често мъжете, когато им се роди дете, се чувстват самотни, изолирани, изоставени...
Тоест - връщат се към чувства, които са имали в детството. стават безпомощни и избухливи.
Но тази ревност не може току така да се признае. Мъжът не я признава дори пред себе си. Затова тя се превръща в онази обикновена ревност, която изглежда по-приемлива и нормална.
Заради това срастване и симбиоза между майката и първото дете мъжете често настояват за второ дете. За да може това второ дете да е свързано с тях. Да не са сами в семейството...
Темата е огромна.
Благодаря за отговора! Не съм сигурна дали е само детето. По-скоро при него ревността е от други хора. Самата мисъл да контактувам с други хора го изнервя. Вдигал е всевъзможни скандали за глупави неща като например мой колега ми беше споделил, че раждането боли и влиза в положение на всички жени, преминали през това. Тогава моят партньор избухна как Еди кой си ще ми говори за болката по време на раждане. Притесняваме дали това вече не е болестно състояние.
# 1 960
15 юли 2022, 10:08 ч.
Здравейте г-н Стефанов,
от 4 години съм с гадене, което с течение на времето се задълбочи (в началото беше по-леко и по-нарядко,а сега вече е постоянно).През първите години с този проблем обиколих доста лекари,правих си изследвания,но нищо не излезе.От една година съм спряла да обикалям.Сега от близо месец освен това досадно гадене се появи и главоболие и непрекъснато се притеснявам.Страх ме е все от сериозни заболявания,не спирам да мисля,че имам нещо лошо.Толкова съм вглъбена в този мой проблем,че не мога да обърна нужното внимание на съпруга си и дъщеричката ми, която е на 8г.
Как мога да си помогна според Вас?
Благодаря предварително за отделеното време!!!
Виж целия пост
от 4 години съм с гадене, което с течение на времето се задълбочи (в началото беше по-леко и по-нарядко,а сега вече е постоянно).През първите години с този проблем обиколих доста лекари,правих си изследвания,но нищо не излезе.От една година съм спряла да обикалям.Сега от близо месец освен това досадно гадене се появи и главоболие и непрекъснато се притеснявам.Страх ме е все от сериозни заболявания,не спирам да мисля,че имам нещо лошо.Толкова съм вглъбена в този мой проблем,че не мога да обърна нужното внимание на съпруга си и дъщеричката ми, която е на 8г.
Как мога да си помогна според Вас?
Благодаря предварително за отделеното време!!!
# 1 961
15 юли 2022, 12:59 ч.
Надявам се това да е първия и последен път на сина ми до попада в болница в интензивен сектор в токсикологията. Беше ужасен кошмар за цялаото семейство. Сега е добре, счупения му зъб е пломбиран. Надявам се сина ни да бъде разумен по отношение на всичко.
До сега не му е забраняван напълно алкохола. Пред последните години, за да не се стреми към забранени неща сму му позволявали вкъщи да пийне малко бира Радлер около 50-100 мл, малко розе, даже сме му давали да отпие по 1 малка глътка водка, ракия и уиски по 1-2 пъти в годината, за да знае, че не е нещо супер уау алкохола, но въпреки, че е опитвал в приятелска компания се подхлъзна. Говорихме му, че не може и не трябва да се опита от абсолютно всичко и в никакъв случай наркотици не трябва да реши да опита, че ще си докаже, че е голям, ако се спи, а не ако пробва и тях. Не сме го отдалечили от нас - споделя с нас това, което прецени, но в основни линии сме в течение с това, което го вълнува.
Виж целия пост
Скрит текст: Здравейте!
Мисля, че всички ние на тази възраст сме правели подобни неща, експериментирайки с това, което ни е забранено. Това е част от процеса за постигане на автономност и еманципиране от родителите.
Най-важното е да не губите доверие в детето си заради един инцидент; да не ставате мнителни към него.
Мисля също, че сте направили най-доброто в ситуацията. Били сте спокойни и овладяни.
Вярвам, че кризата вече е отминала и от нея са останали предимно поуките за детето ви.
Поздрави!
Много Ви благодаря! Желая Ви много здраве, щастие и любов.Здравейте, уважаеми г-н Стефанов.
През изминалия уикенд изживяхме кошмар. Моля за мнението Ви дали сме реагирали адекватно и за съвети как да процедираме занапред.
Имаме две деца: дъщеря на 22г. и син на 15г. Говорили сме с двамата за вредите от алкохол, наркотици, цигари и вредни субстанции. До петък сме нямали поводи за тревога. Децата ни са умни, ученолюбиви и съвестни. В петък синът ми звъннна да ме пита дали го пускам на рожден ден на дете от съседен клас, на който са канени и три от най-добрите му приятели, които живеят в близост до нашия блок. Каза, че бащата на едното момче ще ги закара, а на другото ще ги прибере. Рождения ден щял да се проведе от 18,30ч. в пицария на центъра. Пуснах го - до сега всички рождени дни, на които е ходил са се провеждали културно - пица, безакохолно, игри в присъствието на родители на рожденика. Предложих му, ако се наложи да ги прибираме ние да ни звънне до 21ч. Стана 21,30-22ч. не се прибра. Звънях му - не вдига и малко след това ми звънна майката на единия приятел, за да ми каже, че сина ни паднал, счупил си зъб и с линейка го откарали в болница. В болницата се оказа, че е бил пиян и е припаднал. На другия ден след разговор с децата и майката на рожденика се оказа, че майката предложила на детето си да му наеме същата зала за рождения му ден на 12 май и да му организира парти, на което да присъства и тя, но младежа отказал. Идеята обаче явно му харесала и в рамките на 20 дни със съдействието на по-големия брат на свой приятел е наел залата, купил водка, балони с райски газ и наргиле.
Нашите 4-ма младежи ги закара около 19ч. бащата на единия, но не е влязал вътре. Оказало се, че няма нищо друго, освен водка и вода. Нямало нищо за ядене и никакви пълнолетни хора. Рожденика решил, че ще поръча по-късно да им занесат няколко пици, но това така и не се случило. Нашите хлапета уж не пушили наргиле и не дишали от балоните с газ, но пили водка и така или иначе са дишали възуха в залата. Синът ми си е вкъщи вече и се чувства добре - съжалява, извинява се. Говорихме му много в събота, неделя и днес. Събрахме 4-мата младежи и родителите. Надяваме се да са си научили урока. За да го предпазим сина ни от него самия решихме, че поне 1 година няма да го пускаме на никакви рождени дни. Казахме, му, че не трябва да употребява твърд алкохол, цигари, наргилета, докато навърши пълнолетие, а завинаги да избягва наркотици и странни вещества. Рожденика е по-далечен негов приятел и го посъветвахме да се дистанцира от него. Говорихме му спокойно, без крясъци, бой и ексцесии. Страхувах се, ако го навикаме и накажем строго да не го отдалечим от нас и да спре да ни споделя. Ужасявам се от факта, че ако реши може да злоупотреби и в рамките на следобедните часове от 14ч. до 18ч, докато се върна от работа да направи някаква глупост пак. Помолих агитката да се грижат един за друг и ако видят, че един от тях залита в грешна посока другите да го спират. Много се надявам да са се осъзнали. Какво друго можем да направим, за да има по-добър ефект? Питах го дали иска консултация с психолог, но той категорично отказа.
Благодаря Ви предварително за отговора!
Желая Ви приятен следобед!
През изминалия уикенд изживяхме кошмар. Моля за мнението Ви дали сме реагирали адекватно и за съвети как да процедираме занапред.
Имаме две деца: дъщеря на 22г. и син на 15г. Говорили сме с двамата за вредите от алкохол, наркотици, цигари и вредни субстанции. До петък сме нямали поводи за тревога. Децата ни са умни, ученолюбиви и съвестни. В петък синът ми звъннна да ме пита дали го пускам на рожден ден на дете от съседен клас, на който са канени и три от най-добрите му приятели, които живеят в близост до нашия блок. Каза, че бащата на едното момче ще ги закара, а на другото ще ги прибере. Рождения ден щял да се проведе от 18,30ч. в пицария на центъра. Пуснах го - до сега всички рождени дни, на които е ходил са се провеждали културно - пица, безакохолно, игри в присъствието на родители на рожденика. Предложих му, ако се наложи да ги прибираме ние да ни звънне до 21ч. Стана 21,30-22ч. не се прибра. Звънях му - не вдига и малко след това ми звънна майката на единия приятел, за да ми каже, че сина ни паднал, счупил си зъб и с линейка го откарали в болница. В болницата се оказа, че е бил пиян и е припаднал. На другия ден след разговор с децата и майката на рожденика се оказа, че майката предложила на детето си да му наеме същата зала за рождения му ден на 12 май и да му организира парти, на което да присъства и тя, но младежа отказал. Идеята обаче явно му харесала и в рамките на 20 дни със съдействието на по-големия брат на свой приятел е наел залата, купил водка, балони с райски газ и наргиле.
Нашите 4-ма младежи ги закара около 19ч. бащата на единия, но не е влязал вътре. Оказало се, че няма нищо друго, освен водка и вода. Нямало нищо за ядене и никакви пълнолетни хора. Рожденика решил, че ще поръча по-късно да им занесат няколко пици, но това така и не се случило. Нашите хлапета уж не пушили наргиле и не дишали от балоните с газ, но пили водка и така или иначе са дишали възуха в залата. Синът ми си е вкъщи вече и се чувства добре - съжалява, извинява се. Говорихме му много в събота, неделя и днес. Събрахме 4-мата младежи и родителите. Надяваме се да са си научили урока. За да го предпазим сина ни от него самия решихме, че поне 1 година няма да го пускаме на никакви рождени дни. Казахме, му, че не трябва да употребява твърд алкохол, цигари, наргилета, докато навърши пълнолетие, а завинаги да избягва наркотици и странни вещества. Рожденика е по-далечен негов приятел и го посъветвахме да се дистанцира от него. Говорихме му спокойно, без крясъци, бой и ексцесии. Страхувах се, ако го навикаме и накажем строго да не го отдалечим от нас и да спре да ни споделя. Ужасявам се от факта, че ако реши може да злоупотреби и в рамките на следобедните часове от 14ч. до 18ч, докато се върна от работа да направи някаква глупост пак. Помолих агитката да се грижат един за друг и ако видят, че един от тях залита в грешна посока другите да го спират. Много се надявам да са се осъзнали. Какво друго можем да направим, за да има по-добър ефект? Питах го дали иска консултация с психолог, но той категорично отказа.
Благодаря Ви предварително за отговора!
Желая Ви приятен следобед!
Мисля, че всички ние на тази възраст сме правели подобни неща, експериментирайки с това, което ни е забранено. Това е част от процеса за постигане на автономност и еманципиране от родителите.
Най-важното е да не губите доверие в детето си заради един инцидент; да не ставате мнителни към него.
Мисля също, че сте направили най-доброто в ситуацията. Били сте спокойни и овладяни.
Вярвам, че кризата вече е отминала и от нея са останали предимно поуките за детето ви.
Поздрави!
Надявам се това да е първия и последен път на сина ми до попада в болница в интензивен сектор в токсикологията. Беше ужасен кошмар за цялаото семейство. Сега е добре, счупения му зъб е пломбиран. Надявам се сина ни да бъде разумен по отношение на всичко.
До сега не му е забраняван напълно алкохола. Пред последните години, за да не се стреми към забранени неща сму му позволявали вкъщи да пийне малко бира Радлер около 50-100 мл, малко розе, даже сме му давали да отпие по 1 малка глътка водка, ракия и уиски по 1-2 пъти в годината, за да знае, че не е нещо супер уау алкохола, но въпреки, че е опитвал в приятелска компания се подхлъзна. Говорихме му, че не може и не трябва да се опита от абсолютно всичко и в никакъв случай наркотици не трябва да реши да опита, че ще си докаже, че е голям, ако се спи, а не ако пробва и тях. Не сме го отдалечили от нас - споделя с нас това, което прецени, но в основни линии сме в течение с това, което го вълнува.
# 1 962
16 юли 2022, 08:52 ч.
Здравейте,
Майка съм на две деца на 2 години и половина и бебе на 7 месеца.
Първото дете беше дълго чакано, след множество аборти години наред, проблеми и пр. Много дълъг път извървяхме, много лекарства, хормони и всичко беше без резултат.
В крайна сметка чудото се случи и 2020 година се сдобихме с дъщеричка, а 2021 със син.
Проблемът е, че аз като майка съм пълен провал. Не знам какво се случва, но съм обсебена от първото ни дете. Няма ден да не я следя за някаква болест, пъпка, неразположение и ако има нещо запопвам да й викам, все едно тя е виновна... Алергия в моите уши е най-големият ми страх. Никой в семейството ни няма алергии.
Тя е невероятно умно, добро, емоционално, крехко и прекрасно дете. Винаги е била спокойна и тиха. Дете, на което няма за какво да му се скараш. Аз, обаче не мога да се контролирам. Не знам и как да опиша състоянието си. За всяка нейна болежка, която продължава дълго време и не може да се намери лечение, изпадам в стрес и ужас, посещаваме милиони доктори и само лрещя, викам и на моменти шляпкам по дупето. За пример в момента кашля от 1 месец и не може да се излекува, никой не знае от какво е и аз полудявам. Само когато я чуя, пе кашля, започвам да й викам да спре...
Страх ме е, че никога няма да й мине. Страх ме е, че е алергия.
За всяко нещо, което й се случва мисля, че никога няма да се оправи и вече не издържам...
И на нея се отразява, което е най-лошото, както и на отношенията с мъжа ми, който вече не може да ме понася...
Странното е, че с второто дете не съм така по никакъв начин. Обичам го много, но просто към нея имам някаква луда зависимост, обладана съм от нейното здраве и болести.
Хипохондрия ли е, нямам идея. Наистина не мога да се позная като човек, особено като майка и като жена, която е мечтала да има това, което имам в момента аз...
Виж целия пост
Майка съм на две деца на 2 години и половина и бебе на 7 месеца.
Първото дете беше дълго чакано, след множество аборти години наред, проблеми и пр. Много дълъг път извървяхме, много лекарства, хормони и всичко беше без резултат.
В крайна сметка чудото се случи и 2020 година се сдобихме с дъщеричка, а 2021 със син.
Проблемът е, че аз като майка съм пълен провал. Не знам какво се случва, но съм обсебена от първото ни дете. Няма ден да не я следя за някаква болест, пъпка, неразположение и ако има нещо запопвам да й викам, все едно тя е виновна... Алергия в моите уши е най-големият ми страх. Никой в семейството ни няма алергии.
Тя е невероятно умно, добро, емоционално, крехко и прекрасно дете. Винаги е била спокойна и тиха. Дете, на което няма за какво да му се скараш. Аз, обаче не мога да се контролирам. Не знам и как да опиша състоянието си. За всяка нейна болежка, която продължава дълго време и не може да се намери лечение, изпадам в стрес и ужас, посещаваме милиони доктори и само лрещя, викам и на моменти шляпкам по дупето. За пример в момента кашля от 1 месец и не може да се излекува, никой не знае от какво е и аз полудявам. Само когато я чуя, пе кашля, започвам да й викам да спре...
Страх ме е, че никога няма да й мине. Страх ме е, че е алергия.
За всяко нещо, което й се случва мисля, че никога няма да се оправи и вече не издържам...
И на нея се отразява, което е най-лошото, както и на отношенията с мъжа ми, който вече не може да ме понася...
Странното е, че с второто дете не съм така по никакъв начин. Обичам го много, но просто към нея имам някаква луда зависимост, обладана съм от нейното здраве и болести.
Хипохондрия ли е, нямам идея. Наистина не мога да се позная като човек, особено като майка и като жена, която е мечтала да има това, което имам в момента аз...
# 1 963
17 юли 2022, 11:00 ч.
Здравейте,
Бременна съм в 5 месец, дълго чакана бременност след множество загуби. Всичко уж се подреди, засега нещата вървят добре, но мъжът ми остана без работа. В мен се породи голяма тревожност, как ще се справяме финансово особено с бебе. Живеем в малко населено място, където няма работа и ще е трудно да си намери нова работа, а и като цяло него не го бива, няма професия, не е от най-работните и т.н. Гледам да не му говоря и натяквам това, за да не предизвикам някаква депресия в него и да стане още по-зле. Със сигурност и той го мисли, въпреки че показва някакво спокойствие... По цял ден си играе игрички на лаптопа, пие се кафе, бира, изобщо релакс. А аз вътрешно се измъчвам. Все за това мисля... Аз имам събрани пари, които ще стигнат по първи разходи за бебето. Но не искам да живеем в бедност и мизерия и да разчитаме едва ли не на моето майчинство. Гледам да не го мисля казвам си, че здравето е най-важно и все ще се подредят нещата някога, но.. определено се измъчвам, а гледам да не го показвам. Когато повдигнем темата, той казва да сменим града, да отидем в по-голям, но аз пък не искам... Аз си имам професия, която обичам, също така тук ми е добре. А и в бъдеще с бебе да живеем по квартири и всичко от нула не ми звучи добре. Не знам какво да правя, понякога чак ми идват мисли да се прибера при родителите си, което за тях ще е шок и не е добър вариант да ги натоварвам. Засега се моля да сме здрави, да успея да родя здраво бебе, пък дано се подредят нещата...
Виж целия пост
Бременна съм в 5 месец, дълго чакана бременност след множество загуби. Всичко уж се подреди, засега нещата вървят добре, но мъжът ми остана без работа. В мен се породи голяма тревожност, как ще се справяме финансово особено с бебе. Живеем в малко населено място, където няма работа и ще е трудно да си намери нова работа, а и като цяло него не го бива, няма професия, не е от най-работните и т.н. Гледам да не му говоря и натяквам това, за да не предизвикам някаква депресия в него и да стане още по-зле. Със сигурност и той го мисли, въпреки че показва някакво спокойствие... По цял ден си играе игрички на лаптопа, пие се кафе, бира, изобщо релакс. А аз вътрешно се измъчвам. Все за това мисля... Аз имам събрани пари, които ще стигнат по първи разходи за бебето. Но не искам да живеем в бедност и мизерия и да разчитаме едва ли не на моето майчинство. Гледам да не го мисля казвам си, че здравето е най-важно и все ще се подредят нещата някога, но.. определено се измъчвам, а гледам да не го показвам. Когато повдигнем темата, той казва да сменим града, да отидем в по-голям, но аз пък не искам... Аз си имам професия, която обичам, също така тук ми е добре. А и в бъдеще с бебе да живеем по квартири и всичко от нула не ми звучи добре. Не знам какво да правя, понякога чак ми идват мисли да се прибера при родителите си, което за тях ще е шок и не е добър вариант да ги натоварвам. Засега се моля да сме здрави, да успея да родя здраво бебе, пък дано се подредят нещата...
# 1 964
17 юли 2022, 16:30 ч.
АБОРТИТЕ И ЖИВО РОДЕНОТО СЛЕД ТЯХ ДЕТЕ.
ПОРЕДНОСТТА НА ДЕЦАТА И ТЯХНОТО МЯСТО В СЕМЕЙСТВОТО
Здравей те!
Това, което описвате, ми се струва напълно разбираемо и никак не ме изненадва. Подобни ситуации съм чувал от доста жени, които са посещавали моя кабинет. Нека отново да опиша накратко схематично всичко, което вие сте описали така подробно и ясно.
Казвате, че първото ви дете е било дълго чакано и се е появило като по чудо след множество аборти. Когато чувам израза "множество аборти", аз си представям приблизително между шест и осем аборта. Нека се замислим, какво се случва в душата на всяка майка, която абортира дете? От моя опит мога да кажа, че всяка майка се чувства дълбоко свързана с децата, които е абортирала. А ако не показва по никакъв начин, че е свързана, то това се дължи на факта, че тези чувства са толкова силни и трудни за носене, че тя се отцепва от тях. /Такива отцепени от чувствата майки понякога приличат на роботи…/Така че принципът е всеобщ: дори и при най-нежеланата бременност, майката дълбоко в душата си копнее да върне тези изгубени деца обратно в утробата си и да ги доизноси и роди.
Тоест - ако можем да говорим за това, че вие сте обсебена като майка, то всъщност вашата обсебеност е от тези деца, които сте изгубили. Това е логиката на всяка майка и на всеки родител. Ние родителите се втренчваме в болните си деца, И имаме злощастието да мислим предимно за тях. (Затова ВИНАГИ, когато в кабинета ми дойде семейство, което иска да се консултира за трудно, проблемно, болно дете, аз заострям вниманието на родителите върху здравите им деца. Защото здравите деца са истински страдащите. Те са пренебрегнати от родителите. До сега съм имал много случаи такива хора, които са били "здравото и безпроблемно дете" да плачат с едти сълзи в кабинета ми, припомняйки си чувството да си забравен и пренебрегнат от родителите, защото си имал нещастието да бъдеш здравото дете!!! ) Този принцип се отнася още повече за децата, които са изгубени. Изгубените деца, а до голяма степен също и тези, които са далеч от нас и за тях нямаме достатъчно информация, наистина ни обсебват. За сметка на другите...
НО ВЪВ ВАШИЯ СЛУЧАЙ Е МНОГО ВАЖНО да разбирате от кого всъщност сте обсебена? Защото този, от когото сме обсебени, ни се явява навсякъде, накъдето погледнем. Във вашия случай вие сте изгубили тези 6-7 деца, за които във въображението ви е стоял образа, че те можеха да се родят живи и здрави, да си играят около вас, да ги прегърнете, да ходите на абитуриентския бал и на сватбата им. Но след всичко това вие сте изпълнена с един дълбок страх, че децата са нетрайни, крехки и лесно си тръгват от този свят. И съвсем естествено вие прехвърляте тези чувства и възприятия и върху фигурата на първото си живо родено дете, въпреки че то явно има потенциал да си е живо и здраво. Но страхът, че и то може да последва съдбата на абортираните си братя и сестри, да се разболее, да развие алергия, да се удари , или просто да му кажете "Лека нощ!" и то после да изчезне от живота ви ... - този страх е огромен и напълно ирационален...
Защо наричам този страх ирационален? Защото той се дължи на едно нереално припокриване във възприятието. Вие сякаш не правите разлика между абортираните деца и живото си първо дете. Сякаш в душата ви те са едно и също нещо, стоят на едно и също място. И си представяте, че така, както едните деца потънаха в небитието, така и това може да ги последва.
Това е проблемът.
Но къде е решениято?
Казаното по-нататък е валидно за всички жени, които имат спонтанно или по желание абортирани деца.
След като всяка майка копнее да доизноси и роди децата, които е изгубила и да се погрижи за тях, добре е символично вие просто да го правите. Имам предвид да се погрижите символично за тези деца и да им дадете СЪЗНАТЕЛНО място в живота си. Защото НЕСЪЗНАТЕЛНО те така или иначе си имат място. Огромно място! Както обясних по-горе, вие виждате тяхната съдба проектирана върху първородното си дете и се страхувате за него. Страхувате се, че и то ще ги последва в отвъдния свят.
На практика това означава, че вие всъщност не правите разлика между него и тях!!!
Ето за това е ценно да се погрижите за тях в символично. Начинът, който предлагам и работи много добре, е да наречете на тези деца /дали ли сте им име?!?/ някакви цветя или други трайни растения. /за всяко от тях по едно цвете/, да им дадете техните имена и да се грижите за тези цветя.
Така ще помогнете на душата си, на майчиното си сърце, да направите ясна разлика между първородното си дете и тези преди него, които не са били родени.
Сякаш ще си казвате: „Да, ето тези цветя на прозореца представляват децата ми Петър, Живко, Стоян, Светла, Калина и Ваня“. Те си отидоха от този свят. НО това момиченце на дивана е първородната ми дъщеря. Тя е жива.“
Но сигурно ще попитате: как това ще се отрази на начина, по който възприемам второто си дете? И защо се получи тази драстична разлика между начините, по които чувствам децата си? Защо съм обсебена САМО от първото?
Тук се намесва една много важна за разбиране системна логика, която въздейства върху ролята, която има детето в семейството според реда на неговото раждане. /в тази част от изложението използвам идеи на големия американски семеен терапевт Карл Уитъкър/
Първото дете в семейството почти винаги играе ролята на майка на майката.
Какво имам предвид? Всички ние се чувстваме до голяма степен недогушкани от нашите майки. Всички ние смятаме, че в емоционален план сме можели да получим повече и по ценни неща от мама. Ето защо сме склонни да копнеем да получим отнякъде това „догушкване“, което не ни достига. И затова първото дете играе роля на майка на майката. Тя още преди да го зачене, още от малка дори, си е мечтаела, че когато нейното бебче я гушне с малките си ръчички, тя ще изпита неземното блаженство, което е искала да получава много по-често в прегръдките на мама. И поради тази причина първото дете почти винаги и НЕЗАВИСИМО ОТ ПОЛА гравитира около орбитата на майка си. Тя го задържа за себе си, за да ѝ дава то емоционална топлинка.
Ето защо много бащи, когато се роди първото дете, изпадат в следродилна депресия. /Много малко се говори за следродилната депресия при мъжете но тя често е факт, когато се роди първото дете/ Тогава майката, често като обсебена се вкопчва в първородното си дете и бащата остава сам и в изолация. Затова неслучаен е фактът, че вторите деца са включени в семейното планиране и са родени по настояване на бащите. Защото второто дете пък, по аналогия с първото, изпълнява ролята на майка на бащата. То дава емоционална топлина на бащата и лекува от изолацията нараненото му сърце…
Така че второто дете не принадлежи на вас. То принадлежи предимно на баща си. То е по-независимо от вас и вие сте по-независима от него. Това е тайната на неговия късмет майка му да го остави на мира и да не е обсебена до такава степен и от него… Да не трепери за неговия живот или поне да не го прави непрестанно.
Това е от мен. Има върху какво да мислите и какво да промените, нали?
Виж целия пост
Здравейте,
Майка съм на две деца на 2 години и половина и бебе на 7 месеца.
Първото дете беше дълго чакано, след множество аборти години наред, проблеми и пр. Много дълъг път извървяхме, много лекарства, хормони и всичко беше без резултат.
В крайна сметка чудото се случи и 2020 година се сдобихме с дъщеричка, а 2021 със син.
Проблемът е, че аз като майка съм пълен провал. Не знам какво се случва, но съм обсебена от първото ни дете. Няма ден да не я следя за някаква болест, пъпка, неразположение и ако има нещо запопвам да й викам, все едно тя е виновна... Алергия в моите уши е най-големият ми страх. Никой в семейството ни няма алергии.
Тя е невероятно умно, добро, емоционално, крехко и прекрасно дете. Винаги е била спокойна и тиха. Дете, на което няма за какво да му се скараш. Аз, обаче не мога да се контролирам. Не знам и как да опиша състоянието си. За всяка нейна болежка, която продължава дълго време и не може да се намери лечение, изпадам в стрес и ужас, посещаваме милиони доктори и само лрещя, викам и на моменти шляпкам по дупето. За пример в момента кашля от 1 месец и не може да се излекува, никой не знае от какво е и аз полудявам. Само когато я чуя, пе кашля, започвам да й викам да спре...
Страх ме е, че никога няма да й мине. Страх ме е, че е алергия.
За всяко нещо, което й се случва мисля, че никога няма да се оправи и вече не издържам...
И на нея се отразява, което е най-лошото, както и на отношенията с мъжа ми, който вече не може да ме понася...
Странното е, че с второто дете не съм така по никакъв начин. Обичам го много, но просто към нея имам някаква луда зависимост, обладана съм от нейното здраве и болести.
Хипохондрия ли е, нямам идея. Наистина не мога да се позная като човек, особено като майка и като жена, която е мечтала да има това, което имам в момента аз...
Майка съм на две деца на 2 години и половина и бебе на 7 месеца.
Първото дете беше дълго чакано, след множество аборти години наред, проблеми и пр. Много дълъг път извървяхме, много лекарства, хормони и всичко беше без резултат.
В крайна сметка чудото се случи и 2020 година се сдобихме с дъщеричка, а 2021 със син.
Проблемът е, че аз като майка съм пълен провал. Не знам какво се случва, но съм обсебена от първото ни дете. Няма ден да не я следя за някаква болест, пъпка, неразположение и ако има нещо запопвам да й викам, все едно тя е виновна... Алергия в моите уши е най-големият ми страх. Никой в семейството ни няма алергии.
Тя е невероятно умно, добро, емоционално, крехко и прекрасно дете. Винаги е била спокойна и тиха. Дете, на което няма за какво да му се скараш. Аз, обаче не мога да се контролирам. Не знам и как да опиша състоянието си. За всяка нейна болежка, която продължава дълго време и не може да се намери лечение, изпадам в стрес и ужас, посещаваме милиони доктори и само лрещя, викам и на моменти шляпкам по дупето. За пример в момента кашля от 1 месец и не може да се излекува, никой не знае от какво е и аз полудявам. Само когато я чуя, пе кашля, започвам да й викам да спре...
Страх ме е, че никога няма да й мине. Страх ме е, че е алергия.
За всяко нещо, което й се случва мисля, че никога няма да се оправи и вече не издържам...
И на нея се отразява, което е най-лошото, както и на отношенията с мъжа ми, който вече не може да ме понася...
Странното е, че с второто дете не съм така по никакъв начин. Обичам го много, но просто към нея имам някаква луда зависимост, обладана съм от нейното здраве и болести.
Хипохондрия ли е, нямам идея. Наистина не мога да се позная като човек, особено като майка и като жена, която е мечтала да има това, което имам в момента аз...
ПОРЕДНОСТТА НА ДЕЦАТА И ТЯХНОТО МЯСТО В СЕМЕЙСТВОТО
Здравей те!
Това, което описвате, ми се струва напълно разбираемо и никак не ме изненадва. Подобни ситуации съм чувал от доста жени, които са посещавали моя кабинет. Нека отново да опиша накратко схематично всичко, което вие сте описали така подробно и ясно.
Казвате, че първото ви дете е било дълго чакано и се е появило като по чудо след множество аборти. Когато чувам израза "множество аборти", аз си представям приблизително между шест и осем аборта. Нека се замислим, какво се случва в душата на всяка майка, която абортира дете? От моя опит мога да кажа, че всяка майка се чувства дълбоко свързана с децата, които е абортирала. А ако не показва по никакъв начин, че е свързана, то това се дължи на факта, че тези чувства са толкова силни и трудни за носене, че тя се отцепва от тях. /Такива отцепени от чувствата майки понякога приличат на роботи…/Така че принципът е всеобщ: дори и при най-нежеланата бременност, майката дълбоко в душата си копнее да върне тези изгубени деца обратно в утробата си и да ги доизноси и роди.
Тоест - ако можем да говорим за това, че вие сте обсебена като майка, то всъщност вашата обсебеност е от тези деца, които сте изгубили. Това е логиката на всяка майка и на всеки родител. Ние родителите се втренчваме в болните си деца, И имаме злощастието да мислим предимно за тях. (Затова ВИНАГИ, когато в кабинета ми дойде семейство, което иска да се консултира за трудно, проблемно, болно дете, аз заострям вниманието на родителите върху здравите им деца. Защото здравите деца са истински страдащите. Те са пренебрегнати от родителите. До сега съм имал много случаи такива хора, които са били "здравото и безпроблемно дете" да плачат с едти сълзи в кабинета ми, припомняйки си чувството да си забравен и пренебрегнат от родителите, защото си имал нещастието да бъдеш здравото дете!!!
) Този принцип се отнася още повече за децата, които са изгубени. Изгубените деца, а до голяма степен също и тези, които са далеч от нас и за тях нямаме достатъчно информация, наистина ни обсебват. За сметка на другите...НО ВЪВ ВАШИЯ СЛУЧАЙ Е МНОГО ВАЖНО да разбирате от кого всъщност сте обсебена? Защото този, от когото сме обсебени, ни се явява навсякъде, накъдето погледнем. Във вашия случай вие сте изгубили тези 6-7 деца, за които във въображението ви е стоял образа, че те можеха да се родят живи и здрави, да си играят около вас, да ги прегърнете, да ходите на абитуриентския бал и на сватбата им. Но след всичко това вие сте изпълнена с един дълбок страх, че децата са нетрайни, крехки и лесно си тръгват от този свят. И съвсем естествено вие прехвърляте тези чувства и възприятия и върху фигурата на първото си живо родено дете, въпреки че то явно има потенциал да си е живо и здраво. Но страхът, че и то може да последва съдбата на абортираните си братя и сестри, да се разболее, да развие алергия, да се удари , или просто да му кажете "Лека нощ!" и то после да изчезне от живота ви ... - този страх е огромен и напълно ирационален...
Защо наричам този страх ирационален? Защото той се дължи на едно нереално припокриване във възприятието. Вие сякаш не правите разлика между абортираните деца и живото си първо дете. Сякаш в душата ви те са едно и също нещо, стоят на едно и също място. И си представяте, че така, както едните деца потънаха в небитието, така и това може да ги последва.
Това е проблемът.
Но къде е решениято?
Казаното по-нататък е валидно за всички жени, които имат спонтанно или по желание абортирани деца.
След като всяка майка копнее да доизноси и роди децата, които е изгубила и да се погрижи за тях, добре е символично вие просто да го правите. Имам предвид да се погрижите символично за тези деца и да им дадете СЪЗНАТЕЛНО място в живота си. Защото НЕСЪЗНАТЕЛНО те така или иначе си имат място. Огромно място! Както обясних по-горе, вие виждате тяхната съдба проектирана върху първородното си дете и се страхувате за него. Страхувате се, че и то ще ги последва в отвъдния свят.
На практика това означава, че вие всъщност не правите разлика между него и тях!!!
Ето за това е ценно да се погрижите за тях в символично. Начинът, който предлагам и работи много добре, е да наречете на тези деца /дали ли сте им име?!?/ някакви цветя или други трайни растения. /за всяко от тях по едно цвете/, да им дадете техните имена и да се грижите за тези цветя.
Така ще помогнете на душата си, на майчиното си сърце, да направите ясна разлика между първородното си дете и тези преди него, които не са били родени.
Сякаш ще си казвате: „Да, ето тези цветя на прозореца представляват децата ми Петър, Живко, Стоян, Светла, Калина и Ваня“. Те си отидоха от този свят. НО това момиченце на дивана е първородната ми дъщеря. Тя е жива.“
Но сигурно ще попитате: как това ще се отрази на начина, по който възприемам второто си дете? И защо се получи тази драстична разлика между начините, по които чувствам децата си? Защо съм обсебена САМО от първото?
Тук се намесва една много важна за разбиране системна логика, която въздейства върху ролята, която има детето в семейството според реда на неговото раждане. /в тази част от изложението използвам идеи на големия американски семеен терапевт Карл Уитъкър/
Първото дете в семейството почти винаги играе ролята на майка на майката.
Какво имам предвид? Всички ние се чувстваме до голяма степен недогушкани от нашите майки. Всички ние смятаме, че в емоционален план сме можели да получим повече и по ценни неща от мама. Ето защо сме склонни да копнеем да получим отнякъде това „догушкване“, което не ни достига. И затова първото дете играе роля на майка на майката. Тя още преди да го зачене, още от малка дори, си е мечтаела, че когато нейното бебче я гушне с малките си ръчички, тя ще изпита неземното блаженство, което е искала да получава много по-често в прегръдките на мама. И поради тази причина първото дете почти винаги и НЕЗАВИСИМО ОТ ПОЛА гравитира около орбитата на майка си. Тя го задържа за себе си, за да ѝ дава то емоционална топлинка.
Ето защо много бащи, когато се роди първото дете, изпадат в следродилна депресия. /Много малко се говори за следродилната депресия при мъжете но тя често е факт, когато се роди първото дете/ Тогава майката, често като обсебена се вкопчва в първородното си дете и бащата остава сам и в изолация. Затова неслучаен е фактът, че вторите деца са включени в семейното планиране и са родени по настояване на бащите. Защото второто дете пък, по аналогия с първото, изпълнява ролята на майка на бащата. То дава емоционална топлина на бащата и лекува от изолацията нараненото му сърце…
Така че второто дете не принадлежи на вас. То принадлежи предимно на баща си. То е по-независимо от вас и вие сте по-независима от него. Това е тайната на неговия късмет майка му да го остави на мира и да не е обсебена до такава степен и от него… Да не трепери за неговия живот или поне да не го прави непрестанно.
Това е от мен. Има върху какво да мислите и какво да промените, нали?
Препоръчани теми