Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 325
  • 2 566
# 2 100
Здравейте, доктор Стефанов. Имам голям проблем, надявам се да ми дадете съвет. Ще започна с това, че майка ми  и баща ми  са се разделили когато съм била малка, може би около 3-4 годишна. Малко след това майка ми  се омъжва за друг,  аз оставам на грижите на баба и дядо. Не съм имала никаква връзка с баща ми. Темата беше табу  в семейството. Виждала съм  го  един път през живота си на делото  за развода години по-късно. Нещата, които  знам знам за него  са от други хора, които  са го познавали. Не ми беше позволено дори да му пиша писма. Минаха години, майка ми почина,  а  аз така и не потърсих баща си, нито той мен. Преди няколко  дни той ме потърси по телефона. Иска да се видим и  да поговорим. Със сигурност ще направя всичко възможно,  за да се видя и запозная с баща си, но проблема е,  че изпитвам огромен ужас от тази  среща. Направо ми спира въздуха само при  мисълта, че ще се видим и нямам никаква идея защо се чувствам така. Треперех като  говорих по телефона с него. Как да преодолея това огромно притеснение ? Дори не знам от къде идва. Как да отида на тази  среща без да се вцепенявам от ужас? Защото чувствам, че трябва да отида на всяка цена.
Виж целия пост
# 2 101
Здравейте, доктор Стефанов. Имам голям проблем, надявам се да ми дадете съвет. Ще започна с това, че майка ми  и баща ми  са се разделили когато съм била малка, може би около 3-4 годишна. Малко след това майка ми  се омъжва за друг,  аз оставам на грижите на баба и дядо. Не съм имала никаква връзка с баща ми. Темата беше табу  в семейството. Виждала съм  го  един път през живота си на делото  за развода години по-късно. Нещата, които  знам знам за него  са от други хора, които  са го познавали. Не ми беше позволено дори да му пиша писма. Минаха години, майка ми почина,  а  аз така и не потърсих баща си, нито той мен. Преди няколко  дни той ме потърси по телефона. Иска да се видим и  да поговорим. Със сигурност ще направя всичко възможно,  за да се видя и запозная с баща си, но проблема е,  че изпитвам огромен ужас от тази  среща. Направо ми спира въздуха само при  мисълта, че ще се видим и нямам никаква идея защо се чувствам така. Треперех като  говорих по телефона с него. Как да преодолея това огромно притеснение ? Дори не знам от къде идва. Как да отида на тази  среща без да се вцепенявам от ужас? Защото чувствам, че трябва да отида на всяка цена.
Здравейте!
Ужасът ви е напълно разбираем. Би било странно, ако не го изпитвате.
Защото вие цял живот сте били в амбивалентни /означава двойнствени/ чувства към баща си: изпитвали сте негодувание към него и сте го отхвърляли и в същото време сте копнеели за него.
Тези чувства са грудно съвместими. Душата ще гръмне от налягането, което те упражняват натиск отвътре.
А сега тези чувства са  засилени от неизвестността: какъв ли е баща ми? Дали ще се окаже мил или ще ви разочарова?
Знам само едно: че баща ви ще се окаже съвсем обикновен човек /като вас, като мен, като майка ви и т.н./ А от обикновения човек може да се очаква всичко. Особено когато е завладян от чувство за вина. /което в неговия случай е почти сигурно - все пак е родител, който не си е виждал детето, освен ако не е идвал тайно да ви наблюдава, което също е възможно/
НО той може да има и друго семейство и деца от друга жена /жени/, които са ваши полу братя и сестри.
И съответното чувство за вина към тях.....
С едно изречение ще ви кажа кой е може би е най-неприятния сценарии за тази среща: ако се окаже, че баща ви иска срещата, за  да се подпишете, че се отказвате от някакви имоти /воден от чувство за вина към следващите си деца/.... Ако това стане, вероятно ще искате да избягате и да го презирате завинаги.
Но пък може и да му кажете, ако се окаже, че той има материални възможности:
- За мен това да се откажа от всичко е все едно да се откажа от баща си. Затова искам да ми дадеш поне нещо по твоя преценка.... Или пък да водите дела и други подобни разрушаващи живота неща....
И все пак - какво ли ще се случи на тази среща?
Представете си кое е възможно най-лошото /освен примера, който ви дадох/; но после си представете и най-доброто според вашата фантазия? /защото е възможно  баща ви да иска нещо да ви даде като баща или просто да имате връзка един с друг, което е чудесно/
Е, най вероятно ще се случи нещо по средата. Но вие си отпуснете фантазията, за да сте подготвена за всичко.
Според мен е смислено да искате и контакт с вашите братя и сесктри. Това дава на чавек чувството за цялостност.
Ако се опитва да ви говори за майка ви, за да ви каже "неговата гледна точка" и да се оправдава за нещо, упреквайки за нещо майка ви, по-добре недейте да слушате.
Кажете му:
- Виж сега, това са си ваши работи и аз нямам нищо общо. Аз имам право да ви обичам и двамата: и майка ми, която ме отгледа и теб, нищо че почти не съм те виждала.......
Това ми идва на ум. Ако имате още въпроси или размисли пишете.
Виж целия пост
# 2 102
Здравейте!
Имам някои въпроси във връзка със свръхчувствително дете.
 Вашите съвети и преди ми помогнаха, благодаря ви!
Моята дъщеря е на 5 годинки и половина и е много емоционално и чувствително дете.
Разплаква се от най-малкото нещо. Например нежна и приспивна, бавна музика, ако й се карат и й викат веднага започва да плаче.
Когато гледа детско филмче също се случва ако види друг да плаче, някое животинче да страда, всякакви такива ситуации.
Често казва, че й е тъжно и жално за еди какво си.
Един ден ме попита за пра-баба й(тя не я познава, почина преди да се роди).
Попита ме защо е на небето.
После каза, че не иска аз да отида там и започва неистов рев.
Дори говорейки с мен, искайки елементарни неща понякога започва говоренето си с рев и хленчене.
Давам тези примери за да се ориентирате за какво става въпрос.
Срамежлива е и е много страхлива.
Ако не става това което тя иска започва веднага да плаче.
В места с много деца само да й кажат нещо лошо(да я обидят, да се скарат или каквото и да е) реакцията е рев.
Ако има някакв конфликт с другатчета, най-елементарен(за кукла, за люлката, за каквото и да е) на мига се започва викане, крещене и рев.
Понякога и тя и другите деца агресират, викат, започват да си посягат едно на друго, никое не отстъпва и ние се чудим как да ги смирим.
Не може да се защити и сама да се справи с такива ситуации.
Имахме случка наскоро-участие с танц на голяма сцена.
Тя излезе и се разрева пред цялата зала и просто си тръгна от сцената.
Питах я защо, обяснявах спокойно, опитах се да разбера какво я е притеснило.
Тя ми каза, че е защото искала да е с мен и само да гледа, защото била най-отзад в танца(тя иска винаги да е първа) , не била сложена да танцува до приятелчето си, защото госпожите й се карали.
Каза "искам мама, не искам да танцувам".
Отиде при съдийската маса.
И каза на съдиите "искам при мама".
На мен ми стана лошо от притеснение, притъмня ми и почти припаднах. Получих паник атака.
И друг път ми се случва сред много голяма тълпа.
Оказа се след събитието, че детето е плакало през цялото време в репетиционната зала, никое от другите деца не й е обръщало внимание и госпожата не ме е повикала.
Това са 2 часа рев и тормоз, неглижиране и притеснение, а можехме да си ги спестим.
Ходи с желание да репетира, но в момента, в който опре до изява се отказва. Всеки път преди да влезе на тренировка ме пита там ли ще съм аз, ще я чакам ли и казва, че й е жал за мен.
Всеки път обяснявам, че съм навън и я гледам с другите майки през прозореца и ще я чакам.
Казва, че иска мама, жал и е за мама.
Като залепена е за мен за всичко.
 Не мога да изляза дори до двора без нея. Страх я да спи сама, страх я е да стои сама.
В същото време ако си има другарче на тренировките(наскоро дойде и нейно приятелче там) няма никави проблеми и е много радостна и щастлива.
Когато някое детенце от групата говори с нея, хване я за ръчичка, играе с нея и й обръща внимание нямаме такива проблеми.
На детските площадки играе само с познати деца. Ако има други или си тръгваме или чака да я представя аз.
В противен случай няма да отиде сама ако детето не я повика.
Ще стоим един час там, ще ги гледа и няма да отиде при тях. След горе - долу един час се отпуска и се включва в играта,а ние вече трябва да си ходим.
Супер чувствителна е само ако й се повиши тон от учителка, от който и да е.
В непозната среда страни от децата.
Не може да се интегрира в групите по интереси ако с нея няма друго познато дете.
Ако обаче това познато дете играе с друго детенце, с което е по-близко и не й обръщат внимание имаме проблем и тя страда от това.
Тези деца, които си се познават помежду си я игнорират и се държат така все едно я няма там.
Това го забелязвам на всяка тренировка. Забелязах го и на участието им.
Никой, абсолютно никой не й обръща вниамние и не говори с нея.
Тя  също не се опитва да отиде при тях, страни от тях.
Това беше и причината да се откаже от едни от заниманията.
Мисля да поговоря с учителката й. Смятам, че тя е тази, които би могла да й помогне да се адаптира.
Детето ходи на тези тренировки от няколко месеца и казва, че не познава децата, а вече трябваше да се е сприятелила с тях.
Подчертавам, че ходи с желание. Проблема е средата.
Виждам я, че страда и искам да й помогна да е по-спокойна и оцеляваща в такива среди, защото тепърва предстои училище и всякакви други ситуации, с които трябва да се справя.
Онзи ден се наложи да се моля на децата в състава да я хванат за ръка.
При което те ме гледат и не ми отговарят нищо.
Трябва всеки път да търся контакт аз с децата и да я бутам при тях, а те стоят и я гледат и нищо не й казват.
Какво ще ме посъветвате?
Не зная как да процедирам, защото тези моменти са ежедневие.
Ще уточня, че самата аз бях такова дете и съм такъв възрастен. Но при мен нещата бяха доста по-добре.
Това е важно.
Много съм чувствителна. Тя е същата и не зная как да се справя за да се поучупи малко, а много искам да й помогна да се справя с емоциите си, защото знам, че няма да й е лесно в бъдеще.
Също така да уточня, че тя е много общителна по принцип или поне беше такава доскоро.
Това е от около една година, вече започва много да се срамува и страхува.
Отделно учителките ги разбирам, че няма как да сменят цялостния си подход само заради едно дете, нито в градината, нито на другите занимания. Те са и по-строги, защото танци и спорт го изискват.
Но тя иска да й се обръща внимание, да не се крещи и при нея трябва по-различен подход.
Ще се радвам да ми дадете съвети.
И ако имате въпроси ще отговоря с удоволствие.
Благодаря ви!

Задавам въпросът си пак, вероятно сте го пропуснали. Ще се радвам да ми отговорите.
Виж целия пост
# 2 103
Здравейте, г-н Стефанов! Мисля, 4е моята майка също е вкоп4ена в мен, и брат ми (какъвто беше слу4ая в един от предните въпроси). Баба ми също беше. Какви думи мога да си казвам аз? (Аз също много се вкоп4вам, но не в тях.)
Виж целия пост
# 2 104
Здравейте, аз съм авторката от пост 2081, на която хората все й обръщат гръб. Simple Smile Усещам, че е крайно време да се променя, за това ви моля за някакви насоки.
Възможно ли е човек напълно да преодолее чувството за малоценност, след като веднъж то се е внедрило в него? Знаете, че има хора, които имат самочувствие, с лекота общуват и постигат успехи, хората ги харсват - и от двата пола, постоянно ги канят на партита и социални събития. Това са хора, на които през ум не им минава, че нещо с тях не е наред.
От другата страна са хора като мен, на които от ранно детство им е било втълпено, че не са сполучливи, че не правят нищо, както трябва, че не са красиви, че не се държат, както трябва. Усещам, че това много ми пречи вече. При всеки дребен конфликт - например груб персонал в кафене или изнервен шеф, после се чувствам срината дни наред. Обикновено (макар че не винаги) губя ума и дума и не мога да надделя в спора и просто се оттеглям, но понеже съм бясна, после пиша негативни отзиви на страницата на заведението или подавам жалба към сътоветния държавен орган. Това до някъде ме кара да се чувствам удовлетворена, но после се дразня, че не съм победила в спора на момента.
Също така си дадох сметка, че дълбоко в себе си смятам, че любовта и добротата са за глупаци. Ако някой е много влюбен, или пък много мил, или добронамерен, една част от мен го смята за "малък" и глупав. Например имам една колежка, която е прехвърлила 20 г. и ми споделя колко много обича майка си и как не може да си представи да напусне жилището, в което живее майка й. Това не ме касае по никакъв начин, но ме дразни. Струва ми се адски глупаво голям човек да е така привързан към майка си.
Предполагам, стана ясно, че родителите ми не са били любвеобилни. Почти всичко, за което обвинявам майка ми, съм й го казала и тя обикновено отговаря: "На еди кой-си родителите също са били така, пък той не е като теб.".
Според Вас това вярно ли е? В смисъл - това, че родителите ми са били студени и груби, нормално ли е да ми се отразило в горепосочения смисъл или по-скоро това се дължи на дефект в моя характер? И да се върнем на първия въпрос: може ли това чувство за малоценност да се превъзмогне завинаги? Благодаря.
Виж целия пост
# 2 105
Здравейте, господин Стефанов.
Ето и моя проблем:
Когато имам проблем, независимо какъв, започвам много да се тревожа и тези мисли ми запълват цялото ежедневие. Много ме натоварва това.
Например: Ще се направим ли предстоящия ремонт, ами родителте ми ще се притесняват ли много, как ще протече всичко, ще има ли проблеми, ще стане ли добре и т.н.
И това така си ми се върти в главата. Разигравам черни сценарии и други подобни.
Как да се справя?
Моля за помощ.
Виж целия пост
# 2 106
Здравейте д-р Стефанов. Благодаря ви че отделяте от времето си да отговорите на всеки един по - отделно. Имам следния въпрос - Навремето баба и дядоми от двете страни са направили грешка, като се избрали за супрузи ,които се падат братовчеди до 8,9 коляно. Може ли това да е нещо като карма, защото ние като внуци трудно намираме подходящи партньори и в този план на всички ни куца. А тези които успяха да се омъжат не им провървя в семейния живот. Може ли това да е нещо като карма?
Виж целия пост
# 2 107
Здравейте, г-н Стефанов. Дали можете да кажете нещо повече за манталитета и съзнанието на жертва? Сигурна съм, че се сещате за този тип хора, които някак привличат насилниците, непрекъснато ги нападнат, обвиняват ги и им крещят за реални и нереални провинения. Всеки прави грешки, но съм забелязала, че на някои хора грешките никой не им ги посочва, независимо да кажем, че не са някакви вископоставени или ценни кадри, а други - дори много да се старят непрекъснато биват упреквани. Чела съм, че усещането за вина, срам и непълноценност у даден човек създава "енергийна среда", така щото другите да изпитват агресия към него и да го тормозят. Има ли нещо такова според Вас?
Виж целия пост
# 2 108
Здравейте! Обръщам се към Вас за помощ относно 7 год. ми син. От известно време около седмица е изключително изнервен, връщайки се вечер от училище в къщи става "ад". Започва да се сърди, вика за всичко, раздразнен, обижда, блъска, хвърля. Това неспокойство започна дори и като спи през нощта. Рита, върти се постоянно, започна да се събужда изпадайки в криза, не иска никой да е до него. В училище няма проблеми не ми е споделил да го тревожи нещо или госпожите, добре се справя, с поведението е добре, не е агресивен, спокоен е, по думите на госпожата иска да е перфекционист. По принцип е добре възпитан, не е лесен характер и не е от спокойните деца, науми ли си нещо, започва да мрънка докато не те изкара от нерви, но не е и лошо дете, съжалителен, добър е. Комуникативен е, завързва приятелства лесно, добре играе с децата. За възрастта си е доста съзрял.
Семейната среда не мисля, че има нещо, което да го изнервя до такава степен, заобиколен е от внимание, угажда му се дори може би малко повече от колкото трябва. До скоро ако се случеше да заспи на обяд, без да го караме, просто сам заспива, след това като се събуди започва да реве и да се сърди защо е заспал, опъва се , ядосва се, удря се, хвърля предмети, говорим му, опитваме се да го успокоим, но нищо не помага, след 10-15 Мин му минава и все едно не е било, извинява се след това и казва друг път да не го оставяме да заспива. Така имаше период като беше малък около 3 год се събуждаше през нощта и започваше един рев, блъскане, скубеше  ми косата и ме дърпаше, дори ме удряше, изпадаше в някаква криза ако така мога да го нарека, пак от нищо не се успокояваше, трябваше да мине малко време, но беше някакъв период и отшумя, не сме имали проблеми след това. На около 5 г. беше с едно продължително главоболие, тогава след консултация с детски невролог приемахме известно време седатиф. От тогава не сме имали по сериозни проблеми. За невролог ли сме за психолог ли сме, не знам, но нещо трябва да се предприеме, благодаря.
Виж целия пост
# 2 109
Здравейте!
Имам нужда от съвет по отношение на малката ми дъщеря. Утре става на 14 години. Преди няколко дни, докато с баща й бяхме навън с приятели, се оказа, че тя е поканила момче вкъщи. В същото време не ми е споделяла да има по-близки отношения с това момче, което е на 16.
Погледнах чатовете й и установих много тревожна информация - тя открито говори с него за секс, доколкото разбирам имат двамата планове да го направят. Отново подчертавам, че не са гаджета. Споменава се и почерпка с алкохол - водка.
Аз съм шокирана. Не знам как да подходя. Не съм й казала, че съм прочела.

Не сме от родителите, които са прекалено строги и налагат наказания. Винаги сме общували много свободно. Не мога да си обясня какво я е накарало да крое от нас. Говорили сме много пъти, че най-вероятно скоро ще си има приятел и това е нормално на тази възраст. Но да се говори за секс все още ми се вижда твърде рано. Тя не е имала до сега приятел.
Виж целия пост
# 2 110
Здравейте! Струва ми се, че напоследък изпадам в депресивни периоди. Да уточня, че за мен пандемията означаваше пълна социална изолация. И до днес работя изцяло вкъщи, нямам нито един колега в България, едва наскоро отвориха офисите, но аз вече нямам познати там. Предишният ми екип се разпадна. Раздеоена съм дали да търся друга в тази несигурност, или да изчакам да завърша магистратурата, която записах миналата есен. Също дали се чувствам готова за нов екип, за който няма да имам гаранции да не е отново токсичен. Сестра ми живее в чужбина, с майка ми сме в дистанцирани отношения, а баща ми почина, когато бях на 24. Живея сама, никога не съм могла да се похваля със задоволителни социални контакти. Твърде дълго ме използваха единствено за слушател и съветник, и дори тази година сложих точка на последните такива стари “приятелства”, които отдавна са ме предавали по много и различни поводи. По принцип съм много самостоятелна, пандемията ми даде свобода и време да се занимавам с лични проекти. Също ме спаси от токсичен колектив. Тази година дори започнах годината с много ентусиазъм и планове. Но новините за войната ме вкараха в серия от здравословни проблеми, ходене по много лекари, лечение на установено състояние на стомаха, но и няколко посещения на спешно отделение, където ми казваха, че изживявам паника. Започнах да посещавам психолог, и няколко месеца ми бяха необходими, за да се стабилизирам физически, с лекарства, добавки, диета. Тази година не отидох никъде на почивка, където обикновено се надявам на нови запознанства. Постепенно си стъпих на краката. Но в момента настроенията ми се менят за часове - например сутринта се събуждам с ентусиазъм за деня, а в момента се чувствам тъжна и “празна”, защото имам чувството, че на работа нищо смислено не свърших. Също, по-несигурна се чувствам да излизам, и нямам такъв интерес към различни културни или спортни мероприятия, на каквито преди много ходих сама, а сега не ме влекат, мисля, че защото не ми се ходи повече сама при непознати. Миналата седмица се наложи психотерапевтът да отмени седмичната среща в последния момент, което първоначално много ме ядоса, и после се почувствах много депресирана дни наред, натрупаха се неизмити чинии и бях тъжна по цял ден. Имах много силно желание някой да се поинтересува от мен. А днес няколко часа добро настроение, развеселеност по повод вицове от интернет, няколко часа тъга и нежелание за нищо, после пак видя нещо весело и се пооправя. И преди са ми се случвали 2-3 дни на потиснатост, когато дълго време съм била в изолация въпреки желанието ми за социален контакт или забавление, но съм намирала нещо вдъхновяващо, правила съм си план и съм се измъквала. Но напоследък сякаш по-често се чувствам така… Не мога и не мога да убедя всичките ми познати и контакти да отделят от заетото си време за разходка, за събитие, за кафе, съобразявах се, напасвах се, а все едно им искам услуги… и все правят планове с други хора, но не и с мен… и с времето се отказах…
Виж целия пост
# 2 111
Здравейте от мен!Благодаря предварително за отделеното време!
Имам следната молба моя много близка/ 70г/ е с паник атака че някой иска да я нарани, следене, чува звуци, вижда несъществуващи неща.Моля за съвет как да я убедя да отидем на специалист защото не се доверява на никого а е с диабет.За нея всичко е реално и опасно!Да поясня че има само син,но не му се доверява, той е наясно спроблема  но няма идея как да я заведе на лекар защото тя все пак трябва да е съгласна!
БЛАГОДАРЯ!
Виж целия пост
# 2 112
Здравейте, г-н Стефанов Simple Smile Имам момченце на 2 месеца и половина, много желано и обичано, гушкам си го много, когато плаче винаги се опитвам да го успокоявам, дори и да не става понякога веднага, искам да усеща, че съм до него..
Но често ми се дават съвети като:  "Не го дръж на ръце постоянно при всеки плач, не правиш хубаво, ще го разглезиш. Ще свикне така и после ще иска само на ръце, бебетата са хитри и са манипулатори" или когато се захласва и посинява от плач : " Остави го, в момента плаче от инат, щом така реве и се тръшка, това е от инат и трябва да го оставяш да се наплаче. Трябва да разбере, че не може винаги той да надделява". Също така са ме " съветвали" да оставям детето да се нареве хубаво, дори да излезна от стаята, че така щяло да се успокой по- бързо и ще престане след време да плаче така, трябвало да се възпитават по този начин. Това не бих го направила никога. Но като майка, която иска най- доброто за детето си, която се интересува как е наистина правилно  да отгледа
бебчето си, бих искала да разбера какво е мнението на специалист като вас.
Бих искала да чуя вашето мнение, наистина ли бебчетата могат да се разглезят на 2 месеца, да плачат от инат, защото не е станало, каквото те искат и да свикват да са само на ръце, щом ги държиш. Могат ли от толкова мънички вече да разсъждават по този начин " сега ще започна да плача нарочно, за да ме вземе някой на ръце"? Лоша услуга ли правят майките на бебчетата си, когато ги носят на ръце?
Благодаря за отделеното време!
Виж целия пост
# 2 113
Здравейте на всички, извинявам се, че създавам нова тема, но съм нова и не мога добре да се справя със сайта! Моят проблем е следният-бях на 18 години, когато за пръв път получих първата ви ПА. Беше късно вечер, докато си лежах си спомних лоши неща, които се случиха на съседи, но не беше пряко свързано с мен и мои близки, изпаднах в паника, казах си сега ще умра, краят ми е близо и тн. Започнах да се треса, да повръщам, да се задушавам да обикалям стаята, вайках се и събудих приятеля ми, казах му, че ще умирам и той се обади на доктор, който дойде вкъщи, за щастие каза ми, че нищо ми няма, би ми диазепам и това беше. Резултат нулев-продължих да се задушвам и да треперя имах чувството, че всяка глътка въздух е все по-малка и последна! Отново отидох до доктора-нищо, казаха ми ПА. Запалих колата и отидох на невролог-каза ми същото, здрава си, ПА, лекарства и това е! Мина ми и отново започнах да се радвам, заминах на работа в чужбина, живях спокойно 1 месец, след което отново една вечер, ПА се завърнаха, спрях да ям, повръщах, отслабвах, чувствах се като парцал. Потърсих симтомите си в интернет и попаднах на страшно заболяване. Казах си край! Болна съм! Това още повече засили ПА, получавах ги постоянно, денонощно, навсякъде! Страхът ми е главно свързан със смъртта. Страх ме е от нея и това е! Започнах ходене по доктори, кардиолози, кардиограми, изследване на сърце, на черен дроб, на бъбреци, ПКК, ехографи на корем и тн. -НИЩО! Върнах се в България, не спирах да усещам огромна тежест в горната част на корема си, включително постоянно къркорене, пукане и всякакви всевъзможни мелодии, понякога болка, ту отдолу из ляво, ту из дясно , ту отгоре из ляво, ту из дясно , ходих на хирург не веднъж! Правиха ми скенер, ехограф 100 пъти, и ядрено-магнитен резонанс на коремните органи и таза! - НИЩО! Нито в кръвта, нито на образно изследванията. Реших сама да правя изследвания буквално през 1 седмица-всичко беше наред, вкл. ЩИТОВИДНАТА ЖЛЕЗА. Буквално 20 пъти на кардиолог, гастроентеролог, невролог, психолог, хирург-нищо от никъде. Появи се нов симтом започна стягане в лявата част над гърдата, болка в плешката и врата, още 20 пъти ЕКГ и ехокардиографии - нищо! Ту си мисля, че ще получа инфаркт/инсулт, ту че имам някаква страшна болест в корема. Меря си кръвното по 200 пъти на ден, ами нормално, дори спада към ниско, най-много до 130/90 съм вдигала… Всичко съществуващо що се движи ми казва-нищо ти няма!!! Навсякъде ми изписват само антидепресанти, но аз съм категорична, че организмът ми е достатъчно натровен с мислите ми, не искам още да го товаря, а и да ставам зависима и от това. Все още имам надежда, че има изход и за мен! Накратко-внушавам си болести, страхувам се от смъртта, не само от моята, ами и от тази на близки, което поражда всичко, имам болки и гореспоменатите дискомфорти в корема и стяганията из ляво! Вече докторите не искат да се занимават с мен, не ми обръщат внимание, дори близките ми и приятеля ми, постоянно ме упрекват и ми казват, че съм взела да полудявам… Бихте ли споделили, Вашата тревожност и ПА. Имате ли неразположения в корема и стягания на нервна почва и тревожност? Какво точно усещате? Как се справяте с тях, без лекарства, без антидепресанти?
Виж целия пост
# 2 114
Здравейте, г-н Стефанов Simple Smile Имам момченце на 2 месеца и половина, много желано и обичано, гушкам си го много, когато плаче винаги се опитвам да го успокоявам, дори и да не става понякога веднага, искам да усеща, че съм до него..
Но често ми се дават съвети като:  "Не го дръж на ръце постоянно при всеки плач, не правиш хубаво, ще го разглезиш. Ще свикне така и после ще иска само на ръце, бебетата са хитри и са манипулатори" или когато се захласва и посинява от плач : " Остави го, в момента плаче от инат, щом така реве и се тръшка, това е от инат и трябва да го оставяш да се наплаче. Трябва да разбере, че не може винаги той да надделява". Също така са ме " съветвали" да оставям детето да се нареве хубаво, дори да излезна от стаята, че така щяло да се успокой по- бързо и ще престане след време да плаче така, трябвало да се възпитават по този начин. Това не бих го направила никога. Но като майка, която иска най- доброто за детето си, която се интересува как е наистина правилно  да отгледа
бебчето си, бих искала да разбера какво е мнението на специалист като вас.
Бих искала да чуя вашето мнение, наистина ли бебчетата могат да се разглезят на 2 месеца, да плачат от инат, защото не е станало, каквото те искат и да свикват да са само на ръце, щом ги държиш. Могат ли от толкова мънички вече да разсъждават по този начин " сега ще започна да плача нарочно, за да ме вземе някой на ръце"? Лоша услуга ли правят майките на бебчетата си, когато ги носят на ръце?
Благодаря за отделеното време!
Здравейте!
Идеята, че бебето трябва да се оставя да плаче, без да се гушка, за да не се разглези, е елемент на така наречената "черна педагогика". Целта е да се прекърши още веднага с появяването ѝ волята на човека да отстоява себе си, да се обезсмисли всяка проява на каквото и да било желание, за да стане човека по-лесно управляем.
Долеч по-адекватно е становището на Вержиния Сатир, един от колосите на семейната психотерапия, която пишеше някъде, че за да бъде човек щастлив и удовлетворен, са му нужни 12 прегръдки на ден.
Много точен е въпроса, който задавате: възможно ли е едно бебе  на 2,5 месеца да си каже " сега ще започна да плача нарочно, за да ме вземе някой на ръце".. Не, не е възможно да си го каже. Детето на тази възраст не може да си поставя съзнателни цели. То просто отреагира нуждите си. Абсурдна е тезата, че плаче от инат. Даже има хора, които споделят мнението, че като оставиш бебето да се захласне от плач, това му развивало белите дробове. Да, просто няма на света глупост, която да не може да измисли човешкия мозък.
И нека сега да си представим какви са нуждите на едно същество, което съвсем до скоро е било в Рая /защото утробата може да се разглежда като изгубения Рай. Там нуждите на човека се задоволяват, преди да са възникнали. Представете си само - това е живот отвъд нуждата!!!/ Това същество има нужда дабъде връщано към усещанията в утробата: да усеща топлината на майчиното тяло, неговата миризма, неговия вкус /кърмата/, да чува нейния ласкав глас... И задоволяването на тази нужда идва от гушкането, от телесния контакт.
Тази нужда на човешкото бебе да му се продължът, доколкото е възможно, усещанията, които е имало в утробата, е засилена и от още един фактор: че ние хората сме по рождение травмиран биологичен вид. Какво се има предвид в случая?   
Заради изправената походка ние като биологичен  вид изпреварваме в умственото си развитие останалите видове. Защото ръцете ни остават свободни за по-сложни дейности, които стимулират интелектуалното развитие.
Същевременно, обаче,  пак заради изправената походка, хората са носени в утробата на майките си относително по-малко време от другите бозайници. Защото гравитацията притегля плода надолу към родовите пътища и го принуждава да излиза по-бързо от утробата. /затова някои жени трябва да лежат месеци наред за задържане. Котката няма защо да лежи за задържане, защото нейните котета няма как да изпаднат от утробата заради гравитацията. Просто изходът от утробата не е отдолу/.
 Тоест - всички ние сме родени недоносени. И хората са един травмиран биологичен вид. /слоновете например са носени над две години и имат относително много по-малък мозък, но дни след раждането си са много по-самостоятелни от безпомощното бебе/
Ние имаме нужда от много повече грижи в началото на живота си. По-трудно ставаме самостоятелни. От огромно значение за психичното развитие е това, бебето да стои до тялото на майката, да бъде гушкано, да бъде "доносено".
Тук съм писал и друг път за стаята на родилката във възрожденските къщи, в която майката близо месец стои непрекъснато да бебето си и му е изцяло на разположение. Подобни практики съществуват от дълбока древност във всички краища на света. Така в традиционните общества бива компенсирана тази недоносеност на човека...
Така че вашият майчин инстикт да си гушкате бебето, когато плаче, отговаря и на неговите нужди да бъде "доносено" и на вашите нужди да сте в близък контакт с детето, което обичате.
Бъдете здрава!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия