Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, г-н Стефанов!
Моля за съвет - как да помогна на родителите си? Те живеят с брат ми (на 45г.), който е безработен от дълги години и все си намира оправдания да не започне работа или ако го направи, скоро напуска. Преди около 15г., той взе да става заядлив, сприхав, все по-често се гневеше. Отдавахме го на това, че нямаше партньорка в живота си, че не можеше да си намери подходяща работа и т.н. С времето той все по-често вдигаше скандали в къщи, а навън оставаше все същия - учтив, тих, скромен. Родителите ми правиха всичко възможно да не му дават поводи да избухва, но той намираше и най-малкия, и им крещеше с дни. Аз се опитвах да го вразумя, но само влошавах нещата. Родителите ми го издържат финансово, живее в тяхната къща, хранят го, обличат го, плащат му осигуровките, лекарствата (когато е нужно) и т.н., но той сякаш не забелязва всичко това, а се хваща за дреболия и ги напада. До скоро това беше вербално, чупеше и унищожаваще вещи, но започна и да им посяга физически. Аз не успях да ги защитя. Беше кошмар...
Брат ми отказва да направи консултация с психиатър или психолог. Родителите ни са възрастни хора, съсипани от мъка, с влошено здраве, вече и без желание за живот. Не искат насила да го вкарат в психиатрия, нито да го изгонят на улицата, казват : "Той все пак ни е дете".  Но се и страхуват, че може още повече да се озлоби и да прехвърли гнева си върху мен и децата ми.
Знам, че сте последовател на учението на Берт Хелингер затова ще ви дам малко информация за фамилната ни система, която считам че е важна - аз имах братче което почина, преди да се роди този, за когото Ви пиша. Брат ми носи името на починалия (по настояване на кръстницата му). Освен това и в двете ни фамилии (на майка ни и на баща ни) има рано починали деца. Майка ни пък е загубила своята, когато е била на 10г. Може би тези тежки съдби имат отпечатък върху нас сега...
Какво бихте ме посъветвал да предприема? Как да осигуря спокойствие в старините на родителите ми и в моите дни също? Как да защитя децата си?
Благодаря Ви предварително за отделеното време!

Здравейте,
Колкото и да ми е неприятно да го напиша, си дадох сметка, че често чувствам как присъствието на майка ми просто ме дразни. Някак си успява да се появи или да се включи в разговора, точно в най-неподходящите моменти, когато имам нещо друго да правя и това много ме изнервя. Понеже иска да си говорим често и продължително - понякога просто имам чувството, че не иска да затваря телефона никога - често се случва да трябва да вляза в градския транспорт, в магазина, а същевременно говоря с нея и ми е трудно да върша нещата с едната ръка, защото държа телефона и се получава някаква напрегната ситуация, да балансирам между телефона и другата дейност и се изнервям. Но ми се струва грубо веднага да й затворя, а и така после ще трябва да й се обаждам пак да си довършваме разговора, а не искам.
Това е единият пример, а другият е, ако сме физически заедно и аз например говоря по телефона с мъжа ми или с брат ми, тя стои отстрани и ми напомня какви други задачи имам за през деня, за да мога да си направя правилно плановете. Понякога не е разбрала какво говоря, защото все пак говоря с другия човек по телефона и казва изречения не на място и се дразня. Или пък сме заедно и аз съм тръгнала да правя нещо, например да говоря с други хора и тя се намесва и ме кара да правя нещо друго. Или уж съм й оставила детето да го гледа за няколко часа, подчертвам часове, не дни, и тя звъни по 2-3 пъти през това време, да ме кара да се връщам, защото прави пакости или просто да ми разкаже какво прави. За сравнение свекърва ми никога не звъни така. И двете гледат много рядко детето по 5-6 пъти в годината за по няколко часа примерно.
Наред с това често се държи с мен все едно аз просто не съм в час. Така се държи от ранното ми детство. Каквото кажа аз, бива оборвано веднага и влизаме в спор. Независимо дали става въпрос за дребни битовизми или за важни решения за живота ми.
Какво мога да направя, за да не се дразня и нормално ли е това дразнене при така описаните ситуации според Вас или аз съм твърде раздразнителна?

ЗАЩО СЕ ДРАЗНЯ НА МАЙКА МИ?
Здравейте!
Щом имате дете и съпруг, вече сте голям човек и е нормално да стоите с лице към вашето собствено семейство и с гръб към родителското си семейство, от което произхождате. И няма нищо по-естествено от това да се дразните на майка ви, която не ви пуска да бъдете там, където ви е мястото, а ви държи на мястото, което вече не ви отива на статуса на съпруга и майка.
Каква е по принцип причината да се случва това, което описвате?
Най-често майките се държат за децата си по този начин, защото се чувстват емоционално недохранени от собствените си майки. Мама им липсва, защото не е била на разположение, била е твърде сурова или незряла или невротична или си е тръгнала твърде рано и т.н. И те искат да получат от дъщеря си вниманието, което не са получили от мама. Представям си, следователно, че когато ви се обажда непрестанно, майка ви иска от вас всичко това,  с което е недохранена от детството си. А когато "сте ѝ оставили детето уж за да го гледа за няколко часа", тя ви се обажда още повече, за да ви напомни за себе си. Сякаш иска да ви каже: "Ти си родила едно дете и ми го водиш да го гледам. Но помни, че всъщност аз съм детето, което има нужда от грижа и внимание."  Или ако си говорите по телефона със съпруга си, тя се обажда отстрани и напомня за себе си като 3-4 годишно дете, което
 ви подръпва за полата и  не дава мама да си говори с някой друг. /А пък на всичкото отгоре във вашия случай  този някой друг я е отвлякъл на друго място и тя вече не присъства по цял ден/...
Но тук е интересно и как стои баща ви в тази картина? И моята представа е, че той е съвсем  загърбен и изтласкан и тя не се интересува от него...
КАКВО БИХТЕ МОГЛИ ДА НАПРАВИТЕ?
Можете постепенно да увеличавате дистанцията и да намалявате честотата на тези разговори.
Как да стане това?
1. Започнете да не вдигате, когато тя ви звъни, а връщайте обаждането след известно време. Например след 18,00 часа. Допускам, че това ще ви бъде трудно, защото е много вероятно вие от малка да се страхувате за майка си Треперили сте, че може да ѝ стане нещо и да си отиде от този свят. И заради това и на вас да ви е трудно да заставате на дистанция от нея. Искате да я държите под око, за да можете да я спасите, ако стане нещо.
2. Затова ви предлагам като първа стъпка по-лек вариант: не вдигайте на първо-второ позвъняване, а на трето-пето. Забавяйте се колкото може повече.
3.   Дръжте се с нея понякога като малко детенце, за да ѝ напомните, че вие сте детето, а не тя.  Например казвайте ѝ: "Мамо, ще мина да ти оставя детето за три часа. Ама много ти се моля, направи ми от онези макарони на фурна, дето ми ги правеше като бях малка"   Или я карайте да ви припомня някакви истории от времето, когато сте били на възраст до 3 годинки... Така ѝ изпращате посланието: "Ти си голяма, а аз съм малка"
4    Ако се чувствате за нещо много виновна пред майка си, ходете на терапия. Защото който се чувства виновен пред майка си, се чувства виновен и пред целия свят. А това е чувство, с което трудно се живее.
Това е накратко.

ДЕЦАТА ЗАМЕСТИТЕЛИ
Това, което сте дали накрая като информация, има огромно значение.
Наслагват се един върху друг два тежки фактора.
Важно е да разбирате, че не брат ви се е вкопчил в майка си и живее като търтей в къщата на родителите си. По-скоро е обратното: майка ви се е вкопчила в него, защото е загубила майка си и има склонност да се вкопчва в хората. Не се чувства стабилна, сигурна и самостоятелна.
Много утежнява ситуацията това, че по-малкият ви брат е кръстен с името на по-големия ви брат, който е починал. Тоест - той е дете-заместител. Предназначен е от самото си раждане да замества починалия си брат.
Между другото има деца-заместители и сред известните хора. И те по правило имат трудна съдба. Такъв е например великият художник Винсент Ван Гог. Ето какво пише за това голямата френска психотерапевтка Ан Шутценбергер:
"Понякога дете, родено след смъртта на брат или сестра получава неговото или нейното име и става „заместител“. Животът на „заместителя“ може да бъде труден, особено ако майката не е скърбяла достатъчно и не се сбогува с първото си дете.
Винсент ван Гог е роден една година след смъртта на по-големия си брат Винсент и е кръстен със същото име. В семейството на Ван Гог било забранено да се говори за смъртта на първия Винсент. Както знаете, вторият Винсент е имал труден живот. Той не можел да се ожени, често боледувал, многократно го настанявали в психиатрична болница. Когато брат му Тео се оженил и му се родил син, от любов към брат си той кръстил бебето си Винсент. Няколко месеца по-късно Тео пише писмо до брат си Винсент, който по това време е в психиатрична болница в Арл, Франция. Той му написал и писмо: „Надявам се този Винсент да бъде щастлив и да може да живее живота, който иска“. Когато художикът Винсент Ван Гог получава това писмо, той се самоубива, сякаш не допуска възможността двама Винсент ван Гог да живеят едновременно и да бъдат щастливи. Тео също починал, малко след като научил новината за смъртта на брат си.  "
Това, което ми се иска да разбирате, е че когато дадат на следващото си дете името на починалото дете, родителите отхвърлят и изключват и двете деца. Починалото дете е отхвърлено може би по най-ужасния начин. На него не му е дадено правото да умре. /Представете си колко несправедливо и обременяващо е  някой да иска от теб да си безсмъртен!!!!/ Майка ви, подтикната и от кръстницата, която в случая е изиграла лошо ролята си, все едно че му казва: "Оооо, само това не!!! Първо майка ми умря, а пък сега и ти. Това вече не мога да го понеса. Ти нямаш право да умираш. И аз сега ще дам името ти на следващото си дете, за да се правя, че не забелязвам, че си умрял. Да, ти си жив. Не се ли виждаш ето там - детето с твоето име, което тича по улицата. Жив си и точка по въпроса!!!"
Живото дете е също жестоко отхвърлено,   , защото майка ви иска от него да не бъде себе си, а някой друг. Тоест - ако на по-големия ви брат му е забранено да умира, на по-малкия му е забранено да живее, ДА БЪДЕ СЕБЕ СИ.  "Искам от теб да заместиш детето, което загубих. Ти самият не ми трябваш!"
Но в същото време майката постоянно вижда, че това дете не е онова, не е същото. И не си изпълнява задължението, не играе качествено ролята, която му е дадена и не успява за излекува раната на майка си от загубата.
И затова тя често му е гневна и го ненавижда: "Виждам те! Ти не си той! Как може да ми го причиняваш. Искам ти да си той и аз да нямам починало дете,."
Казвам в прав текст, че брат ви всъщност не е обичан. А когато човек не е обичан от майка си, той е склонен да стои при родителите си, докато са живи, та току виж в един момент мама да започне да го обича и да му даде онази сърдечна топлинка, за която винаги е копнял.
КАКВО МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ ВИЕ?
Напомнам ви какво пише Ан Шунценбергер: " В семейството на Ван Гог било забранено да се говори за смъртта на първия Винсент." И ТАЗИ ЗАБРАНА Е КЛЮЧОВАТА ПРИЧИНА ЗА НЕЩАСТИЯТА, КОИТО СЛЕДВАТ!!!
Тоест - би било ценно за цялото семейство, ако поне вие да гледате към реалността с нужното уважение и да включвате изключените. Ще дам само един прост пример: когато говорите за живия си братпред  родителското си семейство, започнете да казвате не просто "Брат ми еди какво си...", а казвайте "По-малкия ми брат"... Да се чуе истината. Когато говорите за децата в родителското си семейство, казвайте "Аз и двамата ми братя...", а не "...аз и брат ми..."
Това може да намести пластовете и чувствата: "Ние скърбим за по-големия брат, защото умря и се радваме на по-малкия, защото е жив. И така обичаме и двамата такива, каквито са!". Ако не намирате кураж да казвате тези неща, поне си ги мислете и си ги казвайте в душата си. Това също помага....
С една дума - връщайте истината, която е загърбена и която родителите и особено майка ви се опитва да не вижда. И както много кратко и ясно е казал Исус в Евангелието: "Истината ще ви направи свободни!"
Лъжата и фалша, в който е принуден да живее брат ви, го правят несвободен и не е лесно той да се държи като свободен, зрял и самостоятелен човек.
Това е засега. Темата е огромна.. Благодаря, че я поставихте.

Здравейте, д-р Стефанов,

Пиша Ви до една степен провокирана от мнението на потребителката, която се дразни на майка си.

И аз до голяма степен съм така. Баща ми почина преди 5 месеца. В последните 2 години не бяхме в добри отношения с него, с майка ми се разделиха тогава. Баща ми е криел доста неща от нас, сред които онкологично заболяване.

Макар да бяхме  в недобри отношения с татко в последните 2 години, преди това той се е грижел много за семейството и с майка ми имаха 40  г брак. Имам брат, по-голям от мен. Аз съм на 30. От 10 г не живея с родителите си, изнесох се и живея с мъжа си. И преди не бях близка с майка си, сякаш с татко резонирах повече. Още като тийнейджър си спомням как четях книги (световна класика) и после с него си коментирахме, защото той много обичаше да чете. С майка ми не можех един нормален разговор да проведа. Тя вечно укорява. Ако й кажа, че днес съм яла сандвич, тя и на това ще намери кусур.

След раздялата с баща ми, която тя до ден днешен нито е приела, нито е преодоляла (имам предвид развода) аз бях до нея, исках да я подкрепя и да ѝ помогна. Аз съм много по-рационален човек, а тя емоционален. За мен помощта е да ѝ намеря квартира, да съм сигурна, че е подсигурена, да ѝ помогна да си намери нова работа, да ѝ направя СВ, такива неща, включително да ѝ напазарувам, да ѝ дам пари и да не я оставя да носи тежко (тя има медицински проблем и не може да вдига нищо по-тежко от 3-4 кг)

Но за нея нищо не е достатъчно. Тя на мен за 1 нещо не може да помогне. Понеже си мисли глупости по цял ден, особено сега като татко почина... С брат ми организирахме всичко по опело и 40 дни. Не сме искали от нея нищо. Тя не искаше да идва на опелото. Направи някаква драма, а ние с брат ми бяхме много съсипани и нямахме нерви за нейните глупости. Накрая дойде в черквата и не застана до нас с брат ми. (сигурно знаете на опело в черква близките застават от едната страна, тя не дойде при нас).

Сега открихме, че липсват разни документи, не знаем къде баща ми ги е сложил. Трябва да се вадят нови. Аз опитвам да разгадая пъзела и да се досетя или къде са, или как да извадя нови. Тя седи през цялото време и се пули, че не можело да бъде как липсват. Ами липсват, няма ги. Сега трябва да се намери решение на проблема, а не да седим и да се маем.

Тя дори не може да ме чуе, като говоря нещо. Казвам ѝ, че съм ходила по лекари и не съм успяла да подам едно заявление за въпросните документи. И тя ме поглежда и казва "а за заявлението ходи ли?" Понякога заспива сякаш нещо ѝ спира тока. Заспива докаот се храни, докато гледа телевизия, докато седи на масата и пуши. Беше заспала докато готви. Тя е сякаш в някаква неадекватна летаргия.

Беше казала на мъжа ми, че не знае как ме търпи, защото съм ужасна. Бива ли родната ми майка да го каже това?

От друга страна брат ми е винаги горкият и неоправданият. Той не я поглежда. Не й звъни, не я търси, ако тя му звъни той затваря и не се обажда. Неоткриваем е, аз трудно се свързвам с него също. Но винаги той е горкият, бил много чувствителен, аз съм била камък. Той страдал, че бил много емоционален и мекушав. Естествено, според майка ми приятелката на брат ми е използвачка, която само се възползва от него (а те са се виждали 2 пъти). Аз съм някаква зла и коравосърдечна, защото съм отлична в работата си, по-непукист и не давам да ми се качват на главата.

В момента предстои майка ми да се върне в семейния дом и да продължи да живее там с брат ми. Той не живее с приятелката си, преспива при нея, но не живее там. Аз обяснявам на майка ми, че не е нормално това да иска да живее с 40 годишния си син, че трбява да му остави пространство, да намерим начин тя да си е отделно, той също. Тя ме обвинява, че само гледам да докопам наследство и съм нямала емоции към дома. Ами нямам емоции. Излязох от този дом преди 10 г. Вечни скандали бяха с баща ми. Тя не ме поглеждаше, освен да дойде да мрънка за нещо и да ми се оплаква от него. Сега татко е на небето. Какъв дом? Домът е там, където ти го създадеш, а не е една кутия от бетон и желязо. Аз имам своя дом, където съм сега с мъжа си.

Иначе за семейството... майка ми се е изнесла от родния си дом на 15 г, дошла е да учи средно образование в големия град. Било ѝ е трудно, видяла е и бедност, не ѝ е било леко. Баба ми е била доста заета, работела е много и не знам колко майка ми  е получавала внимание.

Благодаря Ви за отговора, г-н Стефанов!
Прав сте като казвате, че майка ни има сколността да се вкопчва, но по-скоро се опитва да се вкопчи в мен - да й давам съвети, да я подкрепям, да решавам нейни проблеми, а сега очаква да намеря начин да вразумя брат си. Майка ни е много чувствителна, лесно се разстройва, има дълги периоди на депресия. Затова не повдигах темата за починалия ни брат дълги години. Исках да науча подробности за това как си е отишъл от този свят, какво бебе е бил, но близките ми ми казваха да не разпитвам мама за да не я разстройвам, разказваха ми каквото знаят. Веднъж се осмелих да я попитам и тя с ентусиазъм заразказва, извади снимки...След това си говорихме за него спокойно, но рядко, обикновено покрай рождния му ден и Задушница. Ще последвам съвета Ви и ще се постарая да го наричам в разговорите "по-големия ми брат". А за името на по-малкия - кръстницата ни е настоявала, защото в този ден е бил празник на светията (по православен календар), чието име е носил починалия. Мама не е искала, но кръстницата ни е упорствала, че си е дошъл с името и че не е случайно раждането му в този ден.
Сега се поотърсвам от ужаса, който преживях когато по-малкия ми брат преби баща ни пред очите ми. За нищо, глупост някаква. Едва успях да го спра, или той просто се умори и се отказа сам, не знам. Сега подскачам от всеки по-силен шум, не спя добре, при всяко позвъняване си мисля, че ми се обаждат за да ми кажат, че се е случило нещо ужасно. Аз ще се оправя, но тормозът в дома на родителите ми продължава. За сега - вербален, но предполагам че е въпрос на време отново да се отприщи и физическата агресия на брат ми. И тогава... Родителите ми ме гледат с трескави погледи. От годините преживян стрес, вече не приличат на себе си. А на мен все ми се струва, че решение има, а аз не го виждам. Затова пиша и тук. Как да осигуря спокойствие на родителите си в техните старини? Ще бъде ли достатъчно да разговорям с близки по темата за починалия и живия ми брат за да оцелеят родителите ми? Едва ли...Ще съм благодарна, ако четящите тук с подобен на моя житейски проблем споделят своя опит.

Здравейте отново д-р Стефанов!Направих експеримента с разстоянието и искам да ви потвърдя че действа,дали мисълта че няма да ги срещна понеже се стараех доста да неги засичам..или защото се опитвах да държа максимална дистанция незнам но определено съм по добре,Но е много трудно да се крия и да планувам предварително да не се засека все пак живеем в една къща един квартал и ако живея слободно без да се опитвам да ги избягвам пак съм си същата ситуация....Забравих да добавя че когато се случи такава среща с такива хора и сякаш ми изпиват енергията и всичко останало което споменах и пия хапче и неми мине ходя и се мъча да повърна в тоалетната (извинете ме но незнам как по добре да се изразя)само тогава ми олеква но осъзнавам че нее правилно и можеби дори вредно но незнам как по друг начин да се справя,

Чудесно! Щом това с отдалечаването работи добре, просто го спазвайте! А когато ви се налага да говорите с такива хора, просто се отдръпвайте назад на 10-15 см.
Но най-добре е вие като голям човек да заживеете самостоятелно, а не да бягате от "лошите очи" на хората, с които сте в една къща. Защото ако живеете с такива хора и не сте самостоятелна, самата вие се гледате с "лоши очи" - тоест - недоволна сте от себе си...

Здравейте дъщеря ми е на 9   в първия срок на първи клас я преместихме в трето поред училище. Историята ни е много дълга  . В предучилищната падна през прозорец  за щастие не особено висок  в случая дълбок.. скриха истината от нас . Преместих я в пъти клас ,но обединиха училищата понеже сме от малък град и ада започна..Това доведе и до сегашното трето по ред училище. Като цяло ул чишището за нея е мъчение,тоест студено и е по всичко ,най вече по математика  никакви способи и средства не са в състояние на я концентрират и да й бъде интересно що се отнася до математика. С български се е справя далеч по добре,  с английския спи въпреки че аз съм го изоставила , с оглед трудностите й  в математиката  и българския. Оказа се ,че има дискалкулия! Въпроса ми аз ли бъркам нещо.. как да й помогна колкото е да е трудна математиката е нужна тя не може смята въобще,дори пари или в магазина...?

Здравейте!
Добре е да се обърнете към логопед за дискалкулията....
Това падане може да е в основата на вашите страхове, свързани с училището.
А вашите страхове са в основата на нейните /защото децата се страхуват, когато и родителите им се страхуват/
Добре е да ходите заедно с нея на мястото, където е падала, и да ѝ казвате: "Направо ти се възхищавам колко си силна, колко са ти здрави костите и главата! Да паднеш от тук и да оцелееш!!!!"
Това е важно, защото споредмен вие сте се фиксирали в страха, боксувате в страха и в травматичното преживяване и забравяте най-важното: ЧЕ ДЕТЕТО Е ОЦЕЛЯЛО!!!
Ходете там заедно и започнете да ѝ говорите по този начин, без да треперите и да плачете.
Защото страховете и страданията на родителите са основният фактор, който дърпа детето назад и спъва развитието му.
ПОДЧЕРТАВАМ: не негония совствен страх и преживяването на инцидента създават основата на тревожността на детето, а страховете и чувството за езпомощност и фантазиите на родителя.

Не бях мислила по този въпрос наистина Благодаря!ще опитаме и това,страхувам се разбира се от психични отклонения и поведенческите проблеми които има тя.. Благодаря Ви за отделеното време.

Здравейте д-р Стефанов!

Аз бих искала да помоля за съвет как да се справя с лицемерни хора. Имам такива покрай мен, в последствие разбирам от другаде, че дори не ме харесват, говорят зад гърба ми и тн, а пред мен са уж много загрижени и добре настроени. Аз не съм такава, доста директна съм, не мога да се държа по много по-различен начин от държанието на тялото ми, т.е винаги ми личи, кога нещо или някой ен ми допада. По принцип просто с времето съм премахнала подобни хора и не общувам с тях, но все пак винаги има някои, с които се налага да се общува. Проблемът ми е и че аз съм много открит човек в познанствата си, споделям информация, но често тя се използва срещу мен от дадения тип хора. Как да се справя?

Здравейте, д-р Стефанов,
Имам близък приятел, който последните 2месеца коренно се промени. От тих и сериозен човек, се превърна не спираш да говори и отнесен. Доста често разказва истории, на които сам се смее в продължение на половин час, после пък започва да плаче.
Разказва много истории от миналото.
Имам чувството, че няма представа за времето, казва, че нещо е било максимум половин час, а то са минали 4 часа.
Отделно от това стана агресивен, за сега само вербално, но се кара с доста хора.
Няма да лъжа, че изглежда като човек, който злоупотребява с някакви вещества.
Питала съм го дали има някакъв проблем, той отрича.
Въпросът ми е, как да разбера дали се дължи на стимуланти или е някакво сериозно заболяване?

Здравейте Доктор Стефанов, бих искала да ви помоля за съвет понеже постоянно се боря със себе си и не мога да преценя дали съм права или не.
 Става въпрос за следният казус - мъжът ми и родителите му имат собствен бизнес. Откакто живеем заедно, преди да се родят децата аз си работех на друго място и си получавах заплата,но след майчинствата ми се налагаше да отсъствам доста често, защото основно аз си взимам болничен, нали той не може да отсъства от работа. Решихме да напусна и да отида при тях, така мога да отсъствам когато се налага без да ми се наглеждат в работата. То и на мен не ми беше приятно да отсъствам-хем не мога да си изкарам хубава заплата, хем ме гледат накриво, все пак разчитат на мен като работник. Както и да е, отидох  да работя при тях, говорехме с мъжа ми, че ще взимам заплата, но вече година и половина не взимам заплата, да вярно без пари не съм останала, но аз така не се чувствам добре, не ми е добре да казвам дай ми 20 или 50 лв защото нямам пари. Повдигала съм темата няколко пъти, при което той започва да се ядосва, казва-"Какво ти липсва, без пари не си останала, на теб това ли ти е най-важното. Този месец за първи път ми каза в шкафа съм оставил пари вземай си като ти потрябват. Не ме разбирайте погрешно, наистина не съм останала без пари, но аз не се чувствам добре. Сякаш той ме издържа, аз искам да знам, че тези пари са си мои, естествено те за семейството ще отидат, а той не ме разбира. Според мен не е честно спрямо мен. Така се чувствам и незнам дали съм права. Мислела съм да започна дрга работа, но пак съм притисната от това, че когато децата се разболеят  пак аз ще трябва да отсъствам от работа.  Като му кажа за дрга работа, той започва да се ядосва, че дори на друга работа пак няма да изкарвам кой знае какви пари.  В мен ли е проблема? Незнам как да постъпя, моля за съвет.
 Като цяло аз съм израснала в семейство, (дори не мога да го нарека семейство) в което родителите ми не се разбираха, не живееха заедно, свикнала съм постоянно да отстъпвам само и само мир да има.  Не мога да отсстоявам себе си. Чувствам се много изморена като цяло, не основно от тази ситуация и това рефлектира върху децата ми, викам им, шамаросвам ги, когато не ме слушат, усещам че гнева нахлува в главата ми, не мога да се контролирам и когато ги плясна след това ми е болно, че не съм добра майка, че нещо ми има, че имам проблем с гнева. Не искам да бъда лоша с тях. Но понякога губя контрол. Под шамари не разбирайте, че ги спуквам от бой, а шамари по дупето, ръчичката, последният път на голямото ми дете, което е 5г и половина му плясна два шамара по бузите, защото не можех да издържа. След това се чувствам много, много зле. Знам, че проблем имам, доста голям при това, нямам възможност да ходя на психолог, има ли начин да се поправя? Ще бъда благодарна, ако успеете да ми отговорите. Благодаря предварително!

Здравейте,

Синът ми е на 3г.4м. С баща му сме разделени, в нормални отношения. Детето се вижда редовно с баща си.
Много емоционално, умно, будно, енергично детенце е.

От почти половин година има нов мъж в живота ми (скоро след като се разделих с бащата). След и по време на развода не съм страдала, не усещам липса, с бащата на детето аз бях приключила емоционално от преди 2 години поради ред причини. С 2 години по-голям от мен е приятелят ми, държи се прекрасно с мен и детето. Той не е имал брак и/или деца. Имам няколко притеснения относно детето:

1. За 14 дни беше на гости при баба си и дядо си, изключително обгрижван, обичан и щастлив. Всеки ден си говорехме с камера. След като се върна, забелязвам изблици, които досега не е имал: играем прекрасно, но се ядосва лесно от нещо, което не му допада, и някак усещам страшна агресия, насочена точно към мен: идва, пищи, крещи, блъска ме и хапе (инатлив е, иска да се случват нещата, както той иска, но досега такива буквално пристъпи не е имал). Дали това е породено от някаква ревност вече от новия мъж ("ето, мама вече не е само моя, част от вниманието й е за този мъж, мама сигурно не ме обича достатъчно, яд ме е, тъжно ми е"), или пък трябва да му дам време да се "върне" към стария си начин на живот - две седмици баба му е угаждала, не е чувал "не", не е имало забележки?

2. Дали му е било прекалено рано запознанството с новия мъж до мен? Изглеждаше спокойно детето, не е спирал да се забавлява, стремя се да му е добре, да се чувства обичан, казвам и го показвам във всеки удобен момент. Общуваме нормално, както винаги. С него комуникацията е като с голям човек. Има ли изобщо някакъв "задължителен срок" за адаптация, или срок, след който вече се представя новия партньор на майката и т.н.? Сгрешила ли съм? Много ме е страх.

3. Засега двамата са приятели, не съм сядала да говоря с детето прекалено сериозно по темата, не съм представяла приятеля си като "новия мъж на мама". Трябва ли да поговоря по-сериозно със сина си за това? Той забелязва и усеща всичко, на пръв поглед нещата се случват плавно, но дали наистина е така според него?

Докато е бил на гости при родителите ми, постоянно е повтарял, че най-много обича баща си и е говорел нонстоп за него. Дали изпитва яд и тъга? Дали се бунтува срещу мен? И все пак, освен гореспоменатите изблици, поведението му не се е променило, той е щастлив и спокоен. Ходи на градина, там всичко е прекрасно. Дори напоследък се радвах, че забелязвам доста положителна промяна в него като цяло - възпитание, изразяване, разбиране.

Ще се радвам на мнение и насоки от Вас!

Благодаря!