Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,д-р Стефанов. Ще съм благодарна да чуя Вашата гледна точка относно създалата се ситуация.Как се преодолява страх от учител и пълен отказ на детето да посещава детска градина заради конкретен учител?
Майка съм на 5-годишно момче,много срамежливо и стеснително.Ходи на градина от една година,свикнал е макар че адаптацията му беше трудна в началото,мога да кажа че в че е адаптирано дете с приятели,ходеше с желание.Последния месец изпада с страшни нервни кризи от едната госпожа,само като я види и не иска да премине оградата на детското заведение.Госпожата преди време му се е карала и го наказвала да седи прав докато не и отговори на въпросите,миналата година дори го е наказала в коридора понеже мълчал и не отговарял.Казвала му е че ако не отговори майка му няма да го вземе и още други страшни неща,от които той се е разтройвал.Само да вметна,че при другата учителка този проблем с неговоренето го няма и когато е тя на смяна влиза с усмивка.Говорила съм с учителката,каза че повече няма да е чак толкова настоятелна и явно в желанието си да го накара да говори е сбъркала. Но на детето ми сякаш е останала някаква психическа травма.Изведнъж както си вървим весели към градината,спира на отсрещния тротоар,сковава се,започва да плаче и да казва,че не иска при тази госпожа,става неконтролируем и тръгва да бяга наобратно.Това продължава вече повече от месец.Както е спокоен и изведнъж се сеща и се променя коренно.Последния път  направи страшна нервна криза,започна да се мята,да се държи за устата,казваше че го стяга устата и не може да говори и да диша,че наистина му е лошо.Дпри когато го прибрах вкъщи той все още не беше спокоен.Заведох го на невролог,който го прегледа и каза,че няма неврологичен проблем и тези кризи са на психическа основа.Изписа капки за успокояване и препоръча да търсим психолог.Искам да допълня,че детето ходеше с голямо желание на градина,чувстваше се добре там,работеше по задачите и има приятели.Ако не отиде два дни на градина децата му липсват и казва че му се ходи.Твърди че не иска да ходи  само и единствено при тази  госпожа.Какво да направя според вас?

Здравейте!
За съжаление тази учителка се държи абсолютно неадекватно.  И сигурно ви минава през ум да преместите детето. Предполагам и че се опасявате, че няма гаранция на какви госпожи ще попадне в друга група или градина. Още повече, че и самото дете си обича децата там, те му липсват и едва ли иска да се мести...
Затова ще ви кажа две неща, които ми иизглеждат важни:
1. Може да опитате да отиде бащата да говори с тази учителка. Това често повече респектира учителките. Важно е също детето ДА ВИДИ,  че баща му разговаря с учителката. Това може да го успокои и да се почувства по-защитено. Принципно майката дава сигурност на детето и чувство за дом, а бащата е социализиращата фигура, родителят, който те подкрепя да се отделиш от дома и да се справяш с предизвикателствата от света...
2. Помислете и на кого прилича детето с тази своя притеснителност? Аз се питам дали вие самата не сте такава притеснителна. Ако е така, добре е да поработите над себе си. Да започнете да се отстоявате в по-голяма и все по-голяма степен пред всички: родители, приятели, колеги, шефове, случайни хора. Това ще вдъхне повече кураж и в детето ви.
Поздрави и веселли празници!!!

Здравейте!
Много силно впечатление ми прави, че вие придавате една огромна значимост на това, че по време на кратката раздяла сте имали сексуално преживяване с друг мъж... Да, това е наистина значимо!
НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ подценявате това, че при вашата свада той "за пръв път ви е шамаросал". Пишете за този факт сякаш между другото.
Едва ли не вашата забежка има по-голяма тежест от неговото шамаросване.
Според мен това не е така. Шамаросването има по-голяма тежест.
Но понеже според вас сте много виновна /а той е една ли не невинен, защото се е разкаял/, вие имате нужда от ФАНТАЗИЯТА, ЧЕ ДЕТЕТО НЕ Е ОТ НЕГО И СТЕ СИ СЪСИПАЛИ ЖИВОТА с вашата развратност. Имате нужда да се самоизмъчвате, и затова си измисляте това опасение, че детето не е от него...
Дори се представяте, че няма да си обичате детето, ако е от друг... Вашето дете няма как да е "от друг". Защото то си е "от вас". И вие затова си го обичате. Дори да решите да го изоставите в дом, пак ще си го обичате цял живот...
Ако имате това безпокойство от кого е детето, има смисъл да направите изследване с генетичен материал, за да имате яснота. Макар че най-вероятно са прави приятелките ви, които смятат, че детето не е "от друг"....
Вие също го знаете, но имате нужда да се самобичувате... Чувствате се грешница.
НО ПАК ПОВТАРЯМ: шамаросването не е по-малък грях. Дори според мен е по-голям.
Имам и два въпроса:
- как се развиват нещата при вас?
- как стои темата с "шамаросването" във вашето родителско семейство? Беше ли то нещо нормално?
Поздрави и весели празници!

Здравейте!
ПА, тревожност, депресия, хипохондрия не могат да се излекуват с лекарства. Дори понякога лекарства не са изобщо необходими. Необходима е психотерапия, за да се разберат дълбоките причини за проблема.
Тук много пъти съм писал по този въпрос. Пращам ви и този линк към моя статия по темата от моята група във фейсбук. Статията представлява отговор на въпрос на участник във форума БГМАМА.
https://www.facebook.com/groups/722277978117484/search/?q=%D0%BF … D0%B0%D0%BA%D0%B8

А ТОВА Е САМИЯТ ТЕКСТ:
ЗАЩО ИМАМЕ ПАНИЧЕСКИ АТАКИ?
Здравейте! Бих искала да ви попитам какво Ви е мнението за лекарството Деанксит. Пия го от години защото получавам паник атаки и имам генерализирано тревожно разстройство.

Здравейте!
Започвам с това, че аз съм психолог по образование и нямам практика и компетентност с прилагането на лекарствена терапия. Ако сте чели статиите ми в тази тема, много често съм писал, че паническите атаки се преодоляват успешно с психотерапия. Лекарствата потискат симптомите. И често това е наложително за овладяването на кризите на човека. НО САМО психотерапията ги лекува и води до преодоляването им и развива човека в дълбочина, прави го по-адаптивен и по-уверен в себе си.
Защо твърдя това?
Защото имам много натрупана практика по темата. И съм се докосвал до механизма, по който паническите атаки се отключват.
Да, именно, изразът е много точен. Те се ОТКЛЮЧВАТ от някакво плашещо и създаващо силна тревога събитие, когато човек стане възрастен.
Което означава, че някога, когато човек е бил дете и се е чувствал напълно безпомощен и застрашен от смъртта, паническото състояние е било ЗАКЛЮЧЕНО в него.
Освен това има един важен принцип: КОЛКОТО ПО-РАНО СЕ Е СЛУЧИЛО СТРАШНОТО СЪБИТИЕ, ТОЛКОВА ПО-ТРАЙНО И ПО-СИЛНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ИМА ТО. А не обратното! Казвам го, защото хората са склонни да си мислят, че ако плашещото събитие е от бебешка възраст, то няма значение, защото бебето няма как да го запомни. Това е абсолютно погрешно мислене!!!!!
Какво следва от това? Логичният извод е, че за да излекуваме паническото разстройство, е необходимо да разберем какво събитие в детството на човека го е формирало и ЗАКЛЮЧИЛО в него, та след това друго събитие или повтарящи се непрестанно фактори да го ОТКЛЮЧАТ.
И като разберем какво е събитието, можем със средствата на психотерапията да променим отношението на човека към това събитие. И така да го трансформираме post factum.
Ще ви дам примери:
Има случаи, когато веднага след раждането си бебето попада в кувьоз. Понякога това може да е за дълго, повече от ден-два, дори да продължи седмици. И ако се случи да е за дълго, може да окаже трайно въздействие върху психичния живот на човека и особено върху чувството му за сигурност. Да доведе до тревожност, панически състояния и фобии. Тоест - това е една типична травма, която може да има далеч отиващи последици.
Защо се получава така?
Нека първо да си представим утробата и начина, по който детето се чувства там. Утробата е мястото, където сме максимално защитени. Сетивата не са пренатоварени от дразнители, а физиологичните нужди са задоволени по най-адекватния начин. Можем парадоксално да кажем, че ТАМ НУЖДИТЕ СЕ ЗАДОВОЛЯВАТ ,ПРЕДИ ДА СЕ ВЪЗНИКНАЛИ! Само там сме имали живот, който е отвъд нуждата. Утробата е всъщност изгубения Рай!
И сега си представете какво става с детето, когато след раждането му, вместо да се озове до тялото на майката и да може да суче от майчината гръд, то попада в кувьоза? Ще припомня едно изказване на голямата френска психоаналитичка Франсоаз Долто, която нарича гърдата „външна пъпна връв”. Тоест гърдата, включително познатата миризма на майчиното мляко, създава у детето усещането, че преживяванията, които е имало вътре, ще продължат и навън. И това му дава фундаменталното чувство за сигурност.
И представете си какво е преживяването на първата стъпка в живота за едно безпомощно същество, което вместо на гърдата се озовава в кувьоза!
Бих могъл да дам много примери за това, как се отразява понякога изтласканият спомен от кувьоза в по-зрелия живот, ако човекът е бил в него повече време. Случва се, ако детето попадне в кувьоз след задушаване от увита около врата пъпна връв с опасност за живота, после зрелият човек да не може да понася вратовръзки и стегнати яки и често да сънува, че го бесят или че се задушава. Или още един пример: човекът /мъж на около 40 години/ е бил в кувьоза около двадесет дни. Идва на терапия заради страхове, депресия и невъзможност да се отдели от майка си, въпреки че получава достатъчно високи доходи за самостоятелен живот. Споделя, че от както се помни получава панически пристъпи, когато преминава покрай остъклени затворени пространства или ако влиза в тях /например покрай остъклени ниши на стълбищни площадки, в панорамни асансьори или във въртящите се стъклени врати на моловете и банките/.
Тези стъклени пространства връщат човека в кувьоза и възраждат преживяния там ужас! На въпроса ми какво е усещането му, когато попада в остъклено пространство, той отговаря: "Имам чувството, че съм захвърлен сам в студения Космос. Около мен няма никой и аз умирам от страх!"
Интересна и насочваща за психотерапията информация се получава, когато терапевтът зададе въпрос за любимата детска приказка на клиента от предучилищния му период. Често децата в този период имат една много любима приказка, която възрастните трябва да им разказват до прималяване всяка вечер, понякога и по няколко пъти на ден. Всяка такава приказка е ценна следа. Защото в крайна сметка приказките имат терапевтична функция. Особено страшните приказки. Чрез тях децата успяват да преработят страховете, които са придобили вследствие на забравени травматични преживявания. Основните образи и сюжети от приказката насочват към съдържанието на травматичното събитие. Така, чрез изследване на любимите приказки, неясните тревоги и панически пристъпи на хората придобиват конкретен облик.
Най-популярната приказка, която води до догадката, че човекът е бил в кувьоз, е може би „Снежанка и седемте джуджета”. Работил съм с момиче на 8 години, което е обичало да му повтарят тази приказка до втръсване. На въпроса ми кой е за нея най-любимият момент от приказката, тя веднага се сеща за образът на Снежанка в стъкления ковчег, където я вижда принцът. Стъкленият ковчег на Снежанка е всъщност кувьоз. Ковчег, в който може да се живее. Ако се допитаме до въображението си, ще се досетим, че в този стъклен ковчег има и тръбички и системи, които поддържат жизнените функции на красивата Снежанка. И това младо момиче наистина беше прекарало в ковьоз първите 25 дни от живота си...
ДРУГА ТИПИЧНА ПЛАШЕЩА МЕДИЦИНСКА ИНТЕРВЕНЦИЯ са преживели много хора, на които са им вадили сливиците. Преди години тази операция се правеше с месна упойка. Представете си какъв ужас преживява 3-4 годишното дете!!! Една медицинска сестра го стиска здраво, за да не се движи. Друга му отваря устата с метална щипка, а лекарят му бие огромна упойваща инжекция в сливиците... Те наедряват и той ги отрязва с ножицата и ги изхвърля топли и кървави в една бяла тавичка, която има формата на бъбрек...
Това е ужасяващо преживяване, с което ми се е случвало да работя неведнъж...
Създателят на травма терапията Питър Левин казва, че когато човек е бил завързан или държан в такова безпомощно състояние, в тялото му остава една нереализирана енергия за бягство. И тази нереализирана енергия, този импулс за бягство го взривява и плаши всеки път, когато попадне в ситуация, напомняща страшното преживяване. Например: тежък изпит, интервю за работа, раздяла в партньор... Често тези страхове се засилват след раждането на дете... Може би защото отговорността и притесненията, които изпитва жената за новороденото, я връщат към собствените ѝ детски страхове...
Много е важно да разбирате, че когато човек е имал подобно плашещо преживяване в детството, щом някоя ситуация му напомни детската травма, той веднага се превръща в онова бебе или онова 4 годишно безпомощно дете, което е бил тогава. В него има една травмирана част, която сякаш винаги си стои на онази детска възраст и трепери от страх....
ДРУГО ТИПИЧНО ПРЕЖИВЯВАНЕ, КОЕТО ВОДИ ДО ПАНИЧЕСКИ СЪСТОЯНИЯ И ТРЕВОЖНОСТ Е ДА СМЕ СЕ ДАВИЛИ ИЛИ ИЗОБЩО ЖИВОТА НИ ДА Е БИЛ В ОПАСНОСТ И НЯКОЙ ЧОВЕК ДА НИ Е СПАСИЛ!!!
Например клиентът е бил на 7 години и е влязъл в морето при някакви скали. Там попада в дънна яма и започва да се дави. Спасителят /или друг човек/ го вижда и го изважда.
До тук добре!
Но какво се случва после?
Правилно и уважително е на този спасител да се гледа с огромна почит. Този човек е редно де се споменава години наред на тази дата, да му се обаждат по телефона, а ако има взаимна симпатия, дори да се кани лично на подобни събития.
Защо?
Защото той се явява трети родител на това дете. Той е дал втори шанс на неговия живот.
Само че това много рядко се прави. Спасителят на детето рядко се почита по подобаващ начин. Дори клиентите ми обикновено твърдят, че нито те, нито родителите са отишли при този спасител за едно елементарно: "Благодаря!!!" Дори срамежливо са го отбягвали. Сменили са плажа и не са говорели за него.
Защо спасителят не се почита?
Под предлог, че родителите смятат, че не е добре на детето да му се припомня тази неприятна ситуация, за да не се възобновявал страха му.
НО ПРИ ПО-ВНИМАТЕЛЕН АНАЛИЗ ВИЖДАМЕ, ЧЕ МОТИВИТЕ НА РОДИТЕЛИТЕ СА ДРУГИ! ЕГОИСТИЧНИ!
Те не искат да се връщат към личността на спасителя, защото това остро им напомня за тяхната вина и отговорност!!!
Бащата си е пиел биричка с приятели, майката си е обгрижвала тена с плажно масло и си е чела книжка, а през това време детето се е давело!
Следователно ако този спасител бъде спомнян, то това ще припомня и вината на родителите, техния животозастрашаващ пропуск. Желанието на родителите да забравят този спасител, защото го асоциират със собствената си вина, е огромно. Но ето, че тридесетина години по-късно клиентът ми с моя помощ е осъзнал какво събитие стои в основата на неговия страх от тесни пространства и от задушаване /такива се обичайно страховете на хората, които са се давили/. И той решава да разпита родителите си за подробностите от ситуацията, иска да разбере повече за този спасител... Е, ИМАЛ СЪМ СЛУЧАИ РОДИТЕЛИТЕ, ЗАРАДИ ТОВА ЧУВСТВО ЗА ВИНА, ТОТАЛНО ДА СА ИЗТЛАСКАЛИ ТОВА СЪБИТИЕ ОТ ПАМЕТТА СИ, ДА СА ГО "ЗАБРАВИЛИ" И ДА КАЗВАТ НА КЛИЕНТА МИ, ЧЕ ГОВОРИ НЕБИВАЛИЦИ!!! И той/тя трябва да се обърне към някоя леля, братовчедка или приятел на семейството, за да получи потвърждение, че този инцидент се е случил и той не е ненормален!
Защо обръщам толкова голямо внимание на това пренебрегване на спасителя заради чувството за вина на родителите?
Защото вътрешната логика на клиента в този случай е следната: щом този, който ми е спасил живота, трябва да бъде забравен, СЛЕДОВАТЕЛНО МОЯТ ЖИВОТ ЗА РОДИТЕЛИТЕ МИ НЯМА СТОЙНОСТ!!!
А ако моят живот за родителите ми няма стойност, ако те не свикват купон и не правят курбан на датата на моето спасение, ако спасилият ме човек не е добре да се споменава в тяхно присъствие, тогава аз нямам никакво основание да живея. Аз се чувствам дълбоко застрашен от смъртта. Собствените ми родители ми казват сякаш: и да беше се удавил, не е кой знае какво.
Така отеква в душата на детето изключването на всеки човек, който е допринесъл за живота му.
Ще ми се накрая да го кажа максимално ясно, силно и точно: ТОЗИ СПАСИТЕЛ НА ДЕТЕТО С ТОВА СИ ДЕЙСТВИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В ЧЛЕН НА СЕМЕЙСТВОТО! Затова в мои сесии съм виждал колко са развълнувани и до сълзи докоснати клиентите ми, когато сложа срещу тях един празен стол и им кажа:
- Тук седи спасителят ти. Гледай го в очите и му кажи: Благодаря ти! Ти си част от моето семейство! За мен ти си като трети родител или като по-голям брат! Ще разказвам за теб и на децата си, та и те да те обичат...
Виждал съм често как клиенти, които произнасят със сълзи на очи тези думи, спонтанно отиват да се гушнат в човека на стола!!!
Това е смисълът на психотерапевтичната работа. Да направим света си цялостен. Да почетем тези, които имат важно място в живота ни.
Защо да го правим ли?
Защото иначе е страшно!
Иначе може да се удавим.
И няма кой да ни спаси! 🙂

ТОВА Е СТАТИЯТА МИ.
надявам се да ви е била полезна.
Ако чувствате доверие към мен и искате да тръгнете по пътя на лечението, можете да ми пишете на лични.
Убеден съм, че си струва да потърсити отзиви от други страдащи от ПА и те също да ви препоръчат терапевт.
Поздрави и весели празници!

с съпругът ми очакваме първата ни обща рожба да се появи на бял свят съвсем скоро напоследък мее обвзел страх от това как ще мине раждането страхът от болезнените контракции дали ще родя нормално или секцио тъй като тя е седалищно Все още постоянно плача ме спирам вече 8 месеца да повръщам и имам ужасни киселини от които не мога да спя нощем също така съпругът ми има две деца от предишната си жена те ме уважават в добри отношения съм с тях и напълно нормално ме приемат за негова законна съпруга и се радват че ще имат сестра но това което ме тормози е следното те живеят при майка си на село идват по някога за по два три дни и като дойдат тук излизат сутрин и чак вечерта към 8.39 9 се прибират от баба си с такси разбирам той не може да ги държи цял ден под ключ но вече това мое положение с тази ситуация с децата не ме издържа как да постъпя какво да направя знам че той им е баща не може да им забранява да ходят у баба си но това положение не го издържам вече въпреки че обичам тези деца като мои защо той не го разбира че това ме дразни и побърква ще рухна вече психически не само зарди това с децата но и по край предстоящото раждане на бебето ни помогнете моля ви
[/quote] ще помогнете ли

Здравейте Людмил Стефанов,

Имам ли шанс някой наистина да ме обича и да иска да се ожени за мен?
Този въпрос започва все повече да се върти в главата ми и да ме измъчва.

Във връзка съм от 8 години. Аз съм на 37 , той е на 34. Хубава , щастлива връзка, бих казала.
Ноооо
Аз не искам деца. Той ( според разговорите , които сме имали) също не държи на всяка цена да има деца.И това създава огромо напрежение в общуването с неговите родители.

Понеже предстоят празниците , се налага за пореден път да си подготвям отговорите за предстоящите разпити на които ме подлага неговата рода.
Тази сутрин отворихме въпроса с моя любим и той каза , че именно заради неразбирателството с родата му , той не иска  да ми предложи брак.  
Разбира се , автоматично в моите очи той изникна като инфантилен и недозрял да се разграничи от майка си най- после..
Но после се замислих , че може би все още изчаква дали няма пък рязко да реша да раждам ,че тогава да ми предлага...хах, така де , да е сигурен, че не инвестира напразно. И много ме заболя: сякаш , ако не родя, нямам право на романтика и да бъда обичана.
Разбира се , това може да са само мои фантазии..
Но  се замислих по тази тема,защото
през годините се е случвало хората да ме нападат , много държат да коментират какъв съм егоист. Винаги се стига до подобни разговори. Което донякъде е разбирам: все пак за нашата народопсихология, жена , която не иска деца, е лоша жена. Следователно аз съм лошия човек , който отказва да има деца и трябва да бъде убеден, че не мисли правилно. (Понякога ми се струва,че дамите, които ми говорят с назидателен тон сами себе си се опитват да убедят,че не са допуснали грешки, но си даеам сметка,че това е истина през мойте очи, тяхната истина е различна)

Но много искам някой да ме приеме без да ме съди и без да ми обяснява колко грешно разсъждавам.
По образованние съм психолог. Искам да се работя  с тийнеджъри.
От година се обучавам в психотерапевтична школа, но и там един от преподавателите постоянно намеква, че ако нямам семейство , то няма как да бъда добър психолог.
"По добре е да си разведена, отколото никога да не си се омъжвала" , защото така създавам впечатление , че съм нерешителна и непораснала.

А аз съм добър човек, наистина, просто не искам да бъда родител. Не ставам за това, имам прекалено много работа върху себе си , за да причиня собственосто си емоционално невежество на дете. Отгледана съм от нарцистичен баща, които така и никога не почувствах като стабилна опора , а само като едни вериги , които ме задушават и ме карат да мълча . И майка , която никога не е искала деца. Много свободолюбива, много самодостатъчна.
Тя много се грижила за мен и брат ми. Към днешна дата прекарваме време заедно и се забавляваме дори , но е студена и дистанцирана.Изморена. Все се грижи и за емоционалните капризи на баща ми , който не спира да  се възползва от нейното чувство за отговорност. Цял живот това предизвиква много гняв у мен...Но "това е друга тема" ( всъщност май не е друга тема, ама си е работа за лична и продължителна терапия, а за тук сега си имам конкретен въпрос)


Та, сега Ви задавам този въпрос, защото ми е любопитно от гледна точка на семейните констелации:   дали някой някога ще ме обича наистина и дали заслужавам да бъда свързана с мъж, защото тази сутрин почувствах в себе си нуждата да се оправдавам на любимия си по тази тема.
 И се усетих точно както се усещам , когато хората отстрани ( колеги, познати) ми говорят как живота няма смисъл, ако нямаш деца. И това чувство ме смути.


Светли и уютни да са празничните дни за Вас!

ще помогнете ли
[/quote]
Здравейте!
Първо е нужно да почувствам основата на вашите притеснения, страхове, гневни изблици и киселини в стомаха.
И това, което стига до мен като усещане е, че твърде много се съизмервате и сравнявате с първата жена на мъжа си. Искате де сте по-добра от нея. Дори се опитвате да сте по-добрата майка на собствените ѝ деца. Твърдите, че ги обичате "като свои". Но същевременно сте гневна и ревнувате за отношението, което те получават от баща си. Смятате, че те получават твърде много.
Когато непрестанно се сравняваме с някого /предишната жена на съпруга ни, предишния служител, който е бил на наше място, другите приятели на най-добрия ни приятел и т.н., с майките на детската площадка/, това ни прави нещастни.
СКЛОННОСТТА ДА СЕ СРАВНЯВАТ С ДРУГИТЕ Е ФАКТОРЪТ, КОЙТО Е ДОНЕСЪЛ НАЙ-МНОГО СТРАДАНИЕ НА ХОРАТА ОТ ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ!!!
И вие, сравнявайки се и страхувайки се да не загубите състезанието с бившата, ставате тревожна и нещастна.Често се случва да работя с жени с такова страдание..
НЕ МОЖЕТЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИТЕ КАКВО ОБЛЕКЧЕНИЕ ЧУВСТВАТ ТАКИВА ЖЕНИ, когато им предложа във фантазията си да гледат към бившата /или слагат една възглавница на стола срещу тях и си представят, че виждат нея/.
И им казвам:
- А сега кажете на тази жена: "Аз не съм нищо повече от теб. Аз съм обикновена жена. И така, както той си тръгна от теб и дойде при мен, така може от мен да отиде при някоя друга..."
Наистина е трудно да си го представите, но тези мои клиенти изпитват огромна лекота - независимо дали са жени или са мъже. Много просветляваща и оздравяваща е тази идея, че те също са обикновени жени или мъже...
Поздрави!

Здравейте,
прочетох статията Ви за ПА и травмиращи ситуации от миналото на детето.
Моят син е роден с форцепс и увита пъпна връв. Сега вече е в 9ти клас и се страхува да създава приятелства. Виждам, че това много го тормози и не иска да е така, опитвам се да му помогна със съвети да не се притеснява, да общува със съучениците си, но самият той казва, че нещо го спира. Дали това има нещо общо с травматичното раждане?

Здравейте!
Преживяванията, свързани с раждането, по принцип оказват силно влияние върху начина, по който се чувства човек през живота си.
Тоест - абсолютно е възможно форцепса и увитата пъпна връв да са  в основата на това "нещо, което спира" сина ви да създава приятелства.
НО Е ДОБРЕ ДА РАЗБИРАТЕ И ВАШЕТО УЧАСТИЕ В СЪЗДАВАНЕТО НА НЕГОВОТО ПРИТЕСНЕНИЕ.
Вие самата сте била много уплашена тогава. И сте посрещнали появата на детето си на този свят със страх, а не с радост. И това е валидно за всяко тежко раждане, раждане с цезарово сечение, с поемане на упойващи медикаменти...
Затова на всички майки с подобно преживяване им давам ТОВА УПРАЖНЕНИЕ,  чрез което и те и детето да преживяват повторно раждането, но този път без болка и страх, а само с радост. От упражнението имат нужда и майките, и децата, и бащите.
Ето как с това УПРАЖНЕНИЕ майката и детето /до четири-пет годишно/ могат да си подарят усещането за удовлетвореност от този съвместен процес на взаимодействие при раждането, дори след като детето е вече родено:
-   Майката е седнала някъде на пода или на легло и е сложила ръка на кръста, така че между ръката и тялото ѝ се е образувал тесен отвор. Детето е зад нея и тя му казва да мине през отвора, промушвайки се с главата напред. Но следващия път  майката стяга отвора, така че преминаването да е по-трудно. Детето е добре да се избутва от стената зад него с крака, за да успее. Накрая, когато детето успее "да се роди", майката го гушка и му се радва. Може и бащата да присъства и също да се радва и да го посреща с прегръдка. Добре е детето да бъде и насърчавно: "Давай, давай! Бутай по-силно!"
-   добра модификация е майката да направи отвор, свивайки крака си. Или да направи обръч с ръце пред гърдите си. Полезни са всички останали идеи, които ѝ дойдат наум.
Играта се играе, като всеки следващ път майката стяга отвора все-повече и става все по-трудно за детето. Но накрая то винаги успява "да се роди".
Тази игра  дава възможност да се изживее символично радостта от появата на детето на белия свят. И с нея може да се компенсира и преодолее влиянието на страха, който е преживян при реалното раждане....
НО ВАШЕТО ДЕТЕ е голямо за тази игра.
За него бих ви препоръчал следното:
- не го притискайте да създава контакти и приятелства. Всеки път, когато го подканяте да общува със съучениците си, вие го карате да се чувства виновен, качвате му напрежението. Защото в него се задейства една програма, която носи всяко дете. На тази програма бих дал името "Искам да угодя на мама, та тя да бъде щастлива с мен!"

Да, обаче на него му е трудно да общува, трудно му е да ви направи щастлива, следваѝки вашите съвети да не се притеснява. И когато ви чува да искате от него да общува, това го кара да се чувства истински нещастен и провален в желанието си да направи мама щастлива. Това допълнително го блокира и прави труден контакта му. Защото неговия контакт не е спонтанен и непринуден, а е подчинен на желаниято да ви направи щастлива...
СЛЕДОВАТЕЛНО е добре, когато разберете, че в някаква ситуация е стоял отстрани, не е бил в контакт със съучениците си, вие да му кажете следното:
"Не се притеснявай! Какво от това, че не си общувал? Знаеш ли колко много хора, които се справят добре с живота, не са общителни". И ДОБАВЕТЕ, АКО Е ВЯРНО: "То и аз не съм много общителна" или "То и баща ти не е общителен, но като се запознах с него, той беше за мен най-интересния човек на света"
Тоест - освободете сина си от това да натиска сам себе си, за да сте щастлива.
Нека той разбере, че го харесвате такъв, какъвто е. И тогава той постепенно ще се отпусне и ще стане по-общителен.
Поздрави и весели празници

Здравейте!
Да, имате шанс някой да ви обича. И заслужавате да бъдете обичана.
Но когато мъжът до вас иска деца, а вие не искате, връзката е комплицирана.
Тогава и вие самата започвате да не се обичате, защото съзнавате, че на практика този човек стои с вас с надеждата, че вие ще си промените мнението по  въпроса с децата. И се оказвате в позицията да заблуждавате този, на когото казвате "Обичам те!"
Тук съм писал и друг път за това, кога всички ние сме психолохически заченати? Физически е ясно: когато сперматозоидът на баща ни е оплодил яйцеклетката на майка ни.
Ние сме психологически заченати в момента, в който майка ни и баща ни са си казали за първи път: "Обичам те!" "И аз те обичам!" И това първо "Обичам те!" е толкова трепетно, защото подтекста му е: "Бих искал/а да имаме деца заедно. Само с теб си представям, че мога да създавам нов живот!". Тоест - на нивото на душата децата са там в този миг. И вашият приятел има основание за си представя, че вие ще се промените, след като му казвате "Обичам те!"
Вие питате и как стоят нещата през метода семейни констелации. Отговорът ми ще бъде в две посоки:
1. Създателят на метода Берт Хелингер казва на много места, че ако единият партньор има проблем с репродуктивните способности и не може да има деца, е добре той да каже на другия:
- Ти си много ценен/ценна за мен, но аз не мога да имам деца. Такава е моята съдба. Но твоята съдба не е такава. И затова аз искам да те освободя от всякакъв ангажимент към себе си, за да създадеш връзка с човек, който няма моите проблеми"
Хелингер казва, че така този партньор запазва своето достойнство. Бих добавил, че така той се поставя по един силен начин и по отношение на чувството за вина... В противен случай, ако той остане във връзката и да речем решат да осиновяват дете, защото не могат да си имат тяхно, тогава той се чувства малък в това семейство. връзката няма баланс. И поради тази причина, особено ако това е мъжът, той не издържа да се чувства малък и си тръгва от връзката.
АКО НАПРАВИМ АНАЛОГИЯ С ВАС, нещата са по подобен начин: ако не искате деца и не заявите ясно на партньора си, че го освобождавате от всякакви ангажименти към вас, то вие ще се чувствате в тази връзка по-малка от партньора си. /нищо че той се е родил три години след вас/ . Той може и да не се съгласи да си тръгне, може и ясно и убедително, дори със сълзи да ви заяви, че иска да сте заедно, без значение дали ще имате деца. Това обаче е друга тема. Повдигайки сама този въпрос, вие отказвате да сте малка във връзката и си запазвате достойнството. Или другата опция е да станете арогантна. Тоест - да живеете със самомнението, че всичко ви е позволено, а на който не му изнася, да си тръгва...
2. Много важна е и всяка дума, която сте казали за родителското си семейство. Това, че казвате, че баща ви е нарцис, а майка ви е уморена и дистанцирана....
Смятам да интерпретирам един абзац от текста ви изречение по изречение:
- "А аз съм добър човек, наистина, просто не искам да бъда родител. Не ставам за това, имам прекалено много работа върху себе си , за да причиня собственосто си емоционално невежество на дете." Излиза, че сте емоционално невежа да се грижите и да имате дете, но не и да се грижите за чуждите деца. Това е парадокс, не мислите ли? Къде е решението на този парадокс? В това, че вие сте предпоставили във вашето твърдение идеята, че за да си родител, трябва да си подготвен, да си съвършен, без никакви емоционални бъгове. В най-известния си текст "Медитация за майката" Хелингер пише: "Мила мамо, ти си най-обикновена жена и аз те обичам като обикновена жена"... И по-нататък: "Аз те освобождавам от ангажимента да бъдеш съвършена" И още по-нататък към двамата родители: "Вие правехте и грешки, които ми помагаха да раста..." 
 - "Отгледана съм от нарцистичен баща, които така и никога не почувствах като стабилна опора , а само като едни вериги , които ме задушават и ме карат да мълча" . Когато казвате това за баща си, сякаш стои въпросъг за вашето доверие към мъжете, дали пък мъжете не са всички такива?
- "И майка , която никога не е искала деца. Много свободолюбива, много самодостатъчна." Тук подмолната идея е, че вие сте в тежест на майка ви, че с вашето появяване на този свят тя  се е зачеркнала и следователно вие не заслужавате да вземете от нея живота. А да не говорим за това да го предавате по-нататък към своите деца. 
- "Тя много се е грижила за мен и брат ми. Към днешна дата прекарваме време заедно и се забавляваме дори , но е студена и дистанцирана.Изморена. Все се грижи и за емоционалните капризи на баща ми , който не спира да  се възползва от нейното чувство за отговорност. Цял живот това предизвиква много гняв у мен..."  ТУК Е СЯКАШ КУЛМИНАЦИЯТА!   Вие сте гневна на майка си, че ви е избрала неподходящ баща. И искате да ѝ върнете най-големия подарък, който сте получили от нея - Живота.
НЕ КАЗВАМ, че ако  приемете майка си и баща си такива, каквито са; ако оставите техните отношения на самите тях и си приемете от тях Живота, който са ви дали, ще поискате да имате деца. Но е твърде възможно.
Отново ще цитирам Хелингер, който казва, че родителите ни дават живота такъв, какъвто е дошъл до тях от там, от където е тръгнал /а ние не знаем нито то къде етръгнал живота, нито акъде отива . Той има Космически произход, дълбочина и древност/. Те са ни го предали абсолютно чист и цялостен - и нито нещо са отнели от него, нито нещо са добавили. Никакво торчество и никакви солови изпълнения, свързани с техния нарцисизъм, особености на характера, техния морал и т.н. Те са едни абсолютни проводници, по които живота идва до нас без никаква власт да сложат своя отпечатък върху него....
ИЗОБЩО НЕ КАЗВАМ,  че ако не искате деца, това ви прави лош човек, който не заслужава да го обичат.
САМО КАЗВАМ, че вероятно ви е нужна лична работа за повече осъзнатост какво ВСЪЩНОСТ искате и какво не искате.
Хелингер казва, че ако една жена е взела осъзнато решение да няма деца, това дава ново и силно качество на нейната женственост.
Така че за мен  разковничето е в осъзнатостта. И в чувството за вина, за което писах в първата точка.
Дано съм ви дал някакъв нов импулс. Радвам се, че вие като колега сте решили да поставите въпрос в тази тема.
Поздрави и весели празници!

Здравейте, Д-р Стефанов!

Имам проблем с поведението на дъщеря ми. Тя е на 3 години и половина и много рядко ме слуша, като й кажа да направи или да не прави нещо.Като цяло е добро дете, но аз нямам никакъв авторитет пред нея и това много ме огорчава. Авторитетът в семейството е баща й, който е доста строг и сприхав. Аз съм в другата крайност. Има случаи, когато той буквално ми вдига скандал от нищото и детето реагира с репликата, че аз трябвало да слушам баща й и нея. Какво мога да направя, за да променя това отношение на детето?
Благодаря предварително и весели празници!

Здравейте Людмил Стефанов,
докъде се простира и безгранично ли е моралното задължение да се помага на болен родител?
Родител, който е саможив, нехаещ и саботиращ собствените си здравословни проблеми, родител упражняващ емоционален и психически тормоз.
Весели празници, бъдете здрав!

Здравейте, аз страдам от фобия за поемане на отговорност. В работата имам нужда като изпълня някаква задача, някой друг да провери дали всичко е наред. Намерих си работа, която отговаря на това условие. Наскоро ми възложиха задача, която е много отговорна, не е в моята компетентност. Изпитвам истински ужас да я изпълнявам. Ще ми се налага да я върша 5-6 пъти в годината за по 1-2 дни. Какво бихте ме посъветвал? Дали бих навикнала на стреса

КАКВО НИ ПРАВИ НЕРЕШИТЕЛНИ?
Здравейте!
Ако сте чели по-подробно моята тема, вероятно сте се ориентирали какъв е подходът, който използвам и който представям тук. Според този подход  има два възможни източника на вашата нерешителност и склонността ви да се съмнявате в своята компетентност:
-    първият възможен източник е свързан със собствения ви живот. И тук бих ви върнал в първи клас, където се формира /или ако имате късмет - не се формира/ склонността да се притесняваш от това, как си изпълнил определена задача. Струва си да запомните, че едно от най-важните неща, на които човек трябва да се научи в първи клас, е да си дава право на грешка. Защото ако не си даваме право на грешка, това ни прави неспокойни и ни сковава. А не ни помага да работим без грешка. /това вие го знаете много по-добре от мен, защото сте го изстрадвали цял живот/  Само че точно в първи клас върху детето се нахвърлят и образователната система /учителите/, а  също така и родителите, подстрекавани от учителите. И започват да притискат децата да правят всичко без грешка. Познавам хора, които са ги карали като деца да преписват цели страници заради една две грешки и така нататък… Ако сте преживели този натиск и особено ако са ви сравнявали с другите деца, които се справят по-добре,  абсолютно е възможно това сравняване и този натиск да ви държат влага и досега. Това е много сериозна причина да се превърнете в човек, който се страхува да не е направил грешка…
-   ВТОРАТА ВЪЗМОЖНА ПРИЧИНА /имам чувството, че във вашия случай тя е по-вероятна/ е свързана със съдбите на хора  от предишни поколения във вашия род. Помислете си има ли там хора, които да са правили тежък гаф, от който някой да е пострадал… Независимо дали става дума за трудова злополука или  за ситуация от всекидневния живот на хората… Кой е правил гаф? Включително си помислете дали има човек, който в следствие на такъв гаф да е попаднал в затвора, да е бил глобен с голяма сума… И изобщо де е бил санкциониран или просто да е бил подложен на морален натиск, да е бил отлъчван от колектива, да е станал черната овца в семейството заради своето прегрешение?
Помислете и пишете!!!
Желая ви Честита Коледа и весели Новогодишни празници!!!

КАКВО ДЪЛЖИМ НА РОДИТЕЛИТЕ СИ?
Създателят  на метода семейни констелации Берт Хелингер формулира интересни и ценни принципи по този въпрос. Той казва, че нашите родители ни дават много. Толкова много, че ние, понесени от потока на благата, които получаваме от тях, набираме сили и кураж да се разделим с тях, да заживеем собствен живот. Благодарение на това ние създаваме семейство и деца. Но това, което родителите са ни дали, докато сме били деца,  не ни задължава към тях. Това, което получавам от родителите си, ние го предаваме по-нататък на нашите деца /не го връщаме обратно на родителите си/ Разбира се, когато те станат немощни и не могат да се справят сами с най-обикновени битови неща, ние се грижим за тях. Но все пак има голяма разлика между начина, по който се грижим за децата си и начина, по който се грижим за родителите си. Тези два вида грижи се подчиняват на следния.те принципи:
- За децата си правим всичко, даваме максимума, на който сме способни;
- За родителите си правим това, което сметнем за правилно.
Струва си да ги запомните тези два принципа, да си ги оставите на отворен файл в съзнанието,  за да усетите разликата.
И още една добавка:  Ние ставаме способни да реализираме разликата между  тези два принципа едва когато сме създали собствени деца с партньора си.  Преди да сме създали собствени деца в нас стои мощният детски копнеж да правим родителите си щастливи НА ВСЯКА ЦЕНА. Склонни сме да даваме за тях всичко, включително и живота си! Да -  за всяко дете е разбираемо, че предпочита да умре то, а не родителите му. И едва когато създадем собствените си деца,  ние сме способни да направим решителна крачка на дистанциране и да поставим родителите си на трето, че даже и не четвърто място по приоритет: след нас, след партньора и след децата ни. Преди това в нас сякаш винаги си стои детското желание да поставим мама и татко преди нас.
Между другото съвсем до скоро разбираниуга на хората са били обратни на това. Смятало се е, че винаги е редно да избираме родителите си. Затова например в Древния Рим е имало легенда за римлянката, което ходела в затвора и кърмела баща си, който бил осъден на гладна смърт. Има в мрежата многобройни картини от старите майстори-художници, пресъздаващи този сюжет. Тя кърми баща си, а в някои от картините е изобразено и гладното дете, което  наднича през рамото ѝ и остава невидяно от майка си.
Да, съвсем до скоро това се е смятало за морално и правилно...
Вярвам, че съм ви замислил.      
Весели празници!