Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте! Имайте предвид, че тези гневни кризи са нещо обичайно за възрастта и детето ги израства.  Но за да отговоря по-подробно, е важно да споделите и в какви ситуации са най-честите гневни реакции. Освен това децата често отреагират и взаимоотношенията между родителите, ревност към по-малко дете... Напишете с няколко изречения какъв точно е случая... Когато проявява нетърпимост към детето си, родителят често отреагира чувства към партньора си или към собствените си родители. Как стоят нещата при вас?

Здравейте! Всички тези преживявания,  които описвате по отношение на мениджърите и клиентите, най-вероятно отразяват чувства, които стоят по отношение на родителите. Имам предвид особено чувството на отхвърленост от клиентите. То е типичен пример за нещо, което носим от детството си. Ако наистина ви създават трудности, добрият вариант е  да погледнете към тези проблеми с помощта на професионалист и да ги преработите. От работата ми онлайн през последния месец виждам, че кризата изостря тези чувства, но от друга страна принудителната  изолираност създава свободни вътрешни пространства за по-дълбоко свързване със себе си. Бъдете здрава и спокойна!

Здравейте, Чакалке!
Тук може би ключът към проблема е в това, че сте го имали и при раждането на детето си. Нищо чудно в основата на тази повишена тревожност да стоят преживявания, свързани с вашето собствено раждане или чувства, които имате към майка си.
Задушаването и стягането в областта на гърдите са симптоми, който почти всички хора на Планетата сега получаваме, защото са типични за коронавируса и отразяват страха да не се разболеем.
Но по принцип чувството за задушаване е свързано най-често с това, че изпитваме дълбоки чувства, за които не си позволяваме да говорим. Вие може да сте много общителна, но точно за тези чувства да не говорите. Поздрави и спокойствие! И това ще мине!

Здравейте!
Това, че се колебаете кое е правилно, това чувство за несигурност е сързано най-често с преживявания от детството, когато сме се опитвали да угодим на мама и татко, за да ни обичат. Особено ако сме имали братя и сестри, за които сме смятали, че ги обичат повече.
И това пречи на човек да взема решения, защото ако вземе неправилно решение, това събужда детския страх от  отхвърляне.
Питам се дали няма да ви помогне една парадоксална техника: сутрин със събуждането си да си казвате: "Днес ще надробя големи каши! Пък да става каквото ще!"

Здравейте,

Благодаря за предоставената възможност да си зададем най-важните въпроси към специалисти!
Изчетох внимателно по-горе дадените отговори от Вас, в които намерих и нещо подходящо за мен, но все пак бих искал да чуя и Вашето мнение за конкретната ситуация.

Въпросът ми е, как да спра да гледам на моята  партньорка през очите на моя роднина.
Станал съм критичен, виждам недостатъци, "искам" определени неща (напр. да се разделим), в кавички, защото Осъзнавам, че реално не е моя мисъл, тъй като Истинското ми желание е коренно противоположно... сякаш едва ли не,  Аз съм моята роднина и живея с моята приятелка... Как да се справя с това?
Изключително дълго време живях с роднината си и явно с времето съм се "слял" с неговите виждания за моята половинка.
Наясно съм, че с един отговор, едва ли ще мога да се "излекувам", но ми трябва начална точка в какъвто и да е аспект, защото с моите  механизми не мога да се справя. Успях само да локализирам проблемът, но независимо от всички съзнателни "самообяснения", не успявам да унищожа проблемът.  А имам чувството, че съм пред нервен срив....

Благодаря за отделеното време! Пожелавам Щастие, Здраве и Успехи!

Здравейте! Ако правилно ви разбирам, роднината, за когото говорите, е майка ви... Ако е така, то вие не сте се "слял" с нея, а по-точно е да се каже, че не сте се отделил. Защото всички в началото сме слети с майките си от периода на утробния и кърмаческия ни живот.
Въпросът е можем ли де се отделим от майките си, без да чувстваме вина? Отговорът е НЕ!!! Следователно за да се отделим от майките си, трябва да се простим с детското си желание да сме невинни и да поемем вината пред тях. Това не е лесно, особено ако имаме майка, която не иска да ни пусне. Но все пак въпросът е: можете ли да понесете вината от това да бъдете свободен и щастлив? Щастието и свободата ВИНАГИ вървят ръка за ръка с вината.
Стъпките са трудни и бих ви насърчил да потърсите контакт с мен или друг терапевт, за да направите по-лесно първите една-две стъпки.

Здравейте 🌞 Имам 2 въпроса, по които ще се радвам да получа Вашето мнение.

1. Първият е свързан с храненето. Усещам, че често имам натрапчиви мисли от рода на "защо изяде толкова, не трябваше". Имам хубаво тяло, но сякаш вечно съм нащрек това да не се промени. Как да изкореня тези мисли? Друго интересно нещо е, че напоследък мъжът ми е загубил апетит (покрай промененото ежедневие предвид ситуацията), а аз сякаш "напук" на него хапвам повече. Възможно ли е въобще да има такава връзка между неговото и моето поведение и от какво се поражда?!

2. Вторият е свързан с взаимоотношенията между мен и съпруга ми. Няма явен конфликт между мен и родителите му, но всички виждат, че тези хора не ме приемат, това е открай време. Проблемът е, че понякога се карам с мъжа ми за нещо само защото той ми напомня на тях или те са му звъннали и говорят - след това усещам, че ставам раздразнителна и съм склонна да се държа зле с мъжа ми. Бихте ли ме посъветвали как да спра да се влияя от присъствието/съществуването на тези хора? Ако има значение, от 8 години сме заедно, имаме и бебче, живеем сами.

Здравейте, д-р Стефанов, много ми допаднаха някои Ваши техники )))) , особено за големите каши, мисля да го пробвам и аз ))))
Моят проблем горе-долу се припокрива и с гореописаните, но при мен има постоянен психически тормоз от страна на мъжа ми. От година и малко сме в доста лоши отношения и сме в процес на развод. За това време постоянно ме обижда, наранява, обвинява, комуникира злобно и не знам как да се държа в такива моменти. За съжаление, на този етап живеем заедно и се налага постоянно да търпя това нещо. Опитвам се да го игнорирам, но съм доста чувствителна и много се тормозя, дотолкова че да имам прескачане на сърцето и вдигане на кръвно налягане.
Не съм се усещала, че това нещо е започнало доста отдавна, но само ще кажа, че винаги аз съм правила компромиси със себе си, само и само мир да има и винаги съм се стремяла да не стъпя накриво, в смисъл да му угодя и той да е доволен. Защо, сега и аз се чудя.
Лошото е, че във всеки един контакт с него, а все пак живеем заедно, усещам напрежение и очаквам поредните викове, обиди, нападки, обвинения.
Насадил ми е едно чувство за вина и досега наистина си мислех, че грешката е в мен.
Как да преодолея тези неприятни чувства, да се усетя пак пълноценния човек, който бях преди време и да не се поддавам на неговата словесна агресия?
Благодаря за вниманието.
Да попитам къде в София правите терапии?

Здравейте! За да  получите повече,, наистина е нужна и повече конкретика и подробности. Когато чета за вашите преживявания, си мисля за много въпроси, които е нормално да задам: какво ви даде до сега вашата връзка със съпруга ви, какво ви караше да влезете и да стоите в нея "на цената на компромиси". Как случващото се в този брак резонира с посланията и опита, които носите от родителското си семейство.  Смятам, че добрия вариант е да се "срещнем" онлайн. Така работя в момента, а офисът ми е зад Джъмбото на бул. "България".

Здравейте д-р Стефанов.

Надявам се, че не ви обижда факта, че пиша не със своя ник, а с анонимен.

Имам проблеми в семейството. Бременна съм, а мъжът ми не е сигурен дали иска да бъдем заедно. Един ден иска, на другият вече не. Имам дете от предишна връзка, което усещам, че той не приема и не желае. Заедно сме от няколко години, не е от вчера и определено има много голяма промяна в него. Всичко у дома трябва да се случва по неговите разбирания, чистене, готвене, къпане. Чувствам се като в затвор, виждам и че детето ми се чувства така. Иначе ММ е много отговорен и мноог работлив, не ни е поставял в положение да ни липсва нещо. Но той предпочита да прекарва дните си сам. Ако му остане свободно време никога не би предпочел да си го прекара с нас, което мен ме кара да се чувствам като притурка към къщата му. Сега по време на ИП не сме заедно, защото на него му се налага да работи. По цяла седмица не се сеща да ми се обади да ме попита как съм, при положение, че имам много трудна бременност и доста контракции. Затварянето у дома не ме притеснява, с дъщеря ми си измисляме различни занимания и се забавляваме, отчитам като плюс всичкото прекарано време с нея, защото преди това ми се налагаше да работя по 10 часа на ден и нямах много време за нея.
Но това очуждение от ММ ме притеснява, кара ме да се чувствам истински нещастна и на моменти се чудя дали да не го напусна. Доста чессто се караме по телефона и не виждам никакви допирни точки с него. Все едно е съвсем друг човек. Не знам дали може да ми се даде изобщо някакъв съвет, но ми се искаше да споделя с някого, защото се уморих да спестявам на всички проблемите си с цел да не ги товаря, но имам нужда да кажа на някого.
Пожелавам ви да бъдете здрав и се надявам скоро ИП да премине и да заживеем в един по- добър свят.

Моля, обосновете се.

Аз лично никога не се чувствам щастлива. Възможно ли е да заради чувство на вина, да не си позволявам да съм щастлива? Чисто теоретично питам.

Благодаря и хубав ден

ами не съм се усещала, че всъщност съм държала да запазя семейството си и затова съм правела всичките тези компромиси. Съзнанието ми е било промивани с години, че трябва да съм перфектна домакиня, съпруга, жена, майка, да не очаквам нищо в замяна и с години натяквано, че не се справям с нищо това. Аз самата наистина се чувствах виновна, че не мога да удовлетворя всичко това на 100%, защото винаги съм била много самокритична, и в работата си съм такава и наистина много се злоупотребява с мен. Разбирам го, но не мога да се променя.
Иначе да, майка ми и баща ми са разведени и аз държах да имам здраво и сплотено семейство, а това е било само в моето съзнание, като цената на оставането в това семейство е много психически тормоз. Пак казвам скоро го осъзнах това.
Иначе допреди няколко години мъжът ми е давал усещането, че не съм сама, иначе се замислям, че почти никога не е бил на "моята вълна" и "моите вибрации" за нещата от живота. Всъщност сме доста различни хора и характери, които сега не си обяснявам как са останали заедно.
Аз съм се чувствала длъжна да правя много неща за него, а съм се стремяла да го улесня, да не съм му в тежест и нищо не съм искала.
Ще Ви се обадя да се чуем, но предвид проблема, ще видя кога ще имам тази възможност от вкъщи, сещате се защо.
Ако може да ме посъветвате и тук какво да направя и някакви техники евентуално, които ми биха били в полза.
Благодаря много.

Здравейте д-р Стефанов,

Дори не знам откъде да започна. През 2017 с мъжа ми почувствахме че е време за детенце (заедно сме от повече от 10 години). Моята работа ми докарваше страшно много стрес, но реших да остана докато забременея за да сме подсигурени финансово. Освен това починаха и много близки хора от семейството и като цяло беше тежък период за нас и близките ни.
След много проблеми и 2г опити се стигна до инвитро миналата година. Забременях, но в третия триместър се наложи да вземем тежкото решение за прекъсване на бременността поради усложнения. Това тотално ме срина.
От една страна последните години се борих много силно за това детенце и бях настроила целият си живот към това да се грижа за него. Мислех че след толкова тежки години и битки, вече ще мога да си почина и да се порадвам на живота, но уви.
След загубата спрях да ходя на работа и се виждах само с най-близките ми. Почти през ден имах паник атаки и изпитвах огромна депресия. Нямаше и с кой да споделям защото никой не говори за загубата, дори и мъжът ми. Чувствам се все едно съм си измислила всичко или че само за мен е било важно. Когато съм се опитвала да говоря с някой от близките ми, почти винаги са отбягвали темата или са я прекъсвали бързо. Дори мъжът ми изключително рядко показва някаква емоция по темата. Единствена подкрепа намерих във форуми и групи за хора загубили деца.
Може би чак на третия месец от загубата почувствах някакво желание да правя нещо..да чета книги или да се разхождам. Започнахме да подготвяме нещата и за следващо инвитро. За съжаление всичко спря заради ИП и сега отново се чувствам подтисната, имам паник атаки, сънувам кошмари и тн.

Мисля че се справях добре и бях започнала да намирам начин да продължа живота си, но ето че отново всичко спря и това ми тежи много, защото чувствам че всичко е една постоянна битка в моя живот, но и че битката винаги е страшно жестока. Не познавам друг с моите проблеми в живота си и това че другите успяват с лекота ме кара да се чувствам като неудачник.

Всякакъв съвет ще ми е от полза. Благодаря!

Да искаш да си невинен е детинско желание. И това детинско желание блокира нашата спонтанност и автономност. Вместо да бъдем себе си, ние се опитваме да удовлетворим някой друг, като бъдем него. Това е особено валидно, ако този друг /най-често родител/ е страдал или е водил неудовлетворителен живот,/често - "жертвайки се" за нас/. Тогава детето не може да преодолее вината и се чувства зависимо, солидаризирайки се с родителя в неговата неудовлетвореност...