Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

ВРЪЗКА С НАСТОЯЩИЯ МОМЕНТ
Здравейте!
Както и при много други българи /и при мен включително/ ковид кризата през март 2020 г. отключи различни симптоми, свързани със страха от смъртта: собствената смърт и смъртта на близки хора. Още повече, че вие сте и преживели смъртта на дядо си, на личния лекар...
В тази връзка вие пишете например: "в главата ми минават мисли как някой близък умира, как съм болна от нещо, което нито един специалист не може да открие, буквално съзнанието ми в свободното време не мисли за мечти, а за някакви драми и кофти събития, прокрадват се мисли, които не искам и не желая."
В такива случаи най-добрият вариант е да поработите със специалист - психотерапевт.
Пишете, че сте получили "кофти новини" и това ви е довело да криза. Но не пишете какви са новините. А това е важно за разбирането на вашето състояние и конкретната работа с вас.
Така че мога да ви дам едно упражнение от общи съображения. Упражнение, което бих препоръчал на всички хора.
Като начин на живот и всекидневни грижи за себе си предприемайте всякакви кратки действия, които да ви свързват с реалността и с настоящия момент. Възприемането на реалността и настоящия момент ни вади от мрачните фантазии за бъдещето и предъвкването на спомените от миналото. Защото жените особено имат склонност да предъвкват миналото: "Ох, как можа да стане така? Все на мен ми се случват такива неща?". За мъжете е по-характерно да изстрадват бъдещето: "Какво ще правя, ако се провалят плановете ми?"
И само възприемането на настоящия момент ни вади от тази склонност на ума да ни вкарва в тревогите за миналото и бъдещето.
Как става това свързване с настоящия момент? Много е просто.
Когато сте на улицата, у дома и където и да е, обръщайте внимание на нещата около вас. Например имате в стаята си кактус. И той за миг ви привлича вниманието. Приемете го така, все едно кактуса ви вика. И вие отидете до него, огледайте го, докоснете го леко и почувствайте неговите иглички. Обърнете му внимание. Представете си, какво ви казва.
Или ходите по улицата и минавате покрай витрина с красива рокля. И усещате, че тя сякаш ви вика. Направете същото. Излезте от вашата забързаност и мрачни мисли. Обърнете ѝ внимание. Влезте вътре и я докоснете да видите как е на пипане? Сложете си я пред вас и се огледайте. Нищо, че може да е скъпа или в този момент да не сте тръгнали на пазар за дрехи. Просто влезте в настоящия момент, в който тази рокля ви е повикала.
Изобщо - заглеждайте се по всичко, което ви повиква, по всичко впечатляващо: човек, куче, дърво, клонче, цвете, хартийка...
Отделяйте по десетина минути на ден за това упражнение.
Полезно е.
Безплатно е.
Прави живота красив.
Така че - това е моята препоръка към вас и към всички.

Здравейте!
Виждам, че вие се ориентирате, че състоянието на дъщеря ви е свързано може би с вас и баща ѝ.
Така че помислете кой от вас двамата се е чувствал притеснен в училище? Може да не е било непрекъснато, а само по един предмет при някой труден за понасяне учител.
Който от вас е имал такова преживяване, нека да ѝ го разкаже подробно. Добре е разказът да започне с думите: "Когато бях ученик/ученичка, и аз бях като теб. Особено ме беше страх при учителя по еди какво си...."
Така родителят застава до детето и то си казва: "Щом и баща ми го е било страх, значи с мен всичко е наред. Аз съм напълно нормален човек и няма от какво да се притеснявам". Това успокоява детето.
Това е много по-смислено, отколкото да ѝ казвате: "Ама защо се притесняваш. Ти всички си знаеш. Бъди по-спокойна и по-уверена!" Като ѝ говорите така, тя си казва: "Значи аз нещо не съм наред." И това я прави още по-тревожна.
Принципът е: не се противопоставяме на детето със съвети и фрази като: "Прави това, чувствай онова. Ама защо така правиш?"
Заставаме до детето с фрази като: "Напълно те разбирам. И аз бях като теб"
Така го подкрепяме да се почувства спокойно и да излезе от кризата и от напрежението.
Това е лекарството за такива случаи. Така че - просто го направете!
Поздрави!

Здравейте!
Понеже пишете, че сте ходили дълго на терапия, оставям само този епизод от писмото, на който да обърна специално внимание.
Тук се вижда, че вие изисквате от майка си да ви поставя преди баща ви, дразните се, че не го пренебрегва заради вашето настояване. И се сърдите, че тя не го прави.
Много по-здравословно е да се радвате, че тя не го прави. Защото ако тя дава приоритет на връзката с вас /жена на 35 години/ пред връзката с мъжа си, то това означава да се чувствате пренатоварена. Сякаш сте ѝ задължена. Нейното поведение ви дава шанс и напътствие да се откачите от зависимостта си от родителите, да надраснете детството. Вие сте направили много в тази посока с помощта и на терапията. Но е останала важна крачка: да оставите родителите си един на друг и да не им стоите на пътя един към друг, както личи от изреченията: "Стана късно и реших да звънна, за да проверя къде се губи и тя ми каза, че била с баща ми и нямало да идва. Бях я предупредила предния ден, че ако идва с него, не желая да минават през мен. Почувствах се безкрайно малка и незначителна, защото дори не бях заслужила едно обаждане, за да си наредя плана за деня по друг начин."
Ако не оставите връзката на родителите си на тях самите, няма как да се почувствате свободна за своя връзка. Ако не се радвате, когато майка ви е предпочела да даде времето си на баща ви, вместо на вас, /натривайки ви носа за ашето неправомерно изискване/, няма как да оцените който и да е мъж като заслужаващ. Защото мъжът номер едно в живота на всеки един от нас е баща ни. Независимо дали е бил добър с нас или е бил пияница, агресор и т.н. Независимо дори от това дали изобщо сме го виждали или той е починал или изчезнал от живота на майка ни веднага след като тя е забременяла от него.
Казаното по-горе е възможно, обаче, само ако останете на по-голяма дистанция от родителите. Което вие и правите, но сякаш е нужно още малко. Принципът е: да стоим на такова разстояние от всичките си близки / особено от родителите!/, от каквото разстояние сме способни да ги обичаме и да ги уважаваме.
Този принцип за мен е аксиома. Със следната добавка: ако ни е трудно да преценим точното разстояние, по-добре да сме на една стъпка по-далеч, отколкото на една стъпка по-близо.
Това е от мен.
Поздрави!

Доктор Стефанов,

Имам особен проблем. Майка ми е много зле, вероятно на финалната права. Млада е, изобщо не искам да я загубя. Живея в друга държава и се побърквам от безсилие, не знам как да ѝ помогна, за жалост диагнозата ѝ е лоша, тя не се повлиява, а се влошава от химиотерапията.
Тя казва, че не иска да се прибирам, предполагам, ме щади. Започна даже да си изключва телефона, но разбрах, че вече е трудно подвижна. Моята майка. 🥺
Как да се справя със себе си? Не мога да се концентрирам, не мога да спя, постоянно уговарям Бог да не ми я взима. Даже не мога да се смея вече.

здравейте д-р Стефанов! Не за първи път се включвам с въпрос, на които сте ми отговарял и сте бил много полезен. С удоволствие чета рубриката, и от въпросите и отговорите напоследък ме глождят едни мисли. Възможно ли съдбата на човека да бъде предопределена от отношенията на  родителите, накратко майка ми баща ми винаги са били в конфликт през семейния си живот от както се помня, но това което не знаех , че дори на самото ми раждане и поява на бял свят и имало пререкания между тях. Дори в деня на раждането ми сега разбирам , че майка ми е казала на баща ми " Ето сега дололен ли си?" т.е. доволен ли е , че има дете най-вероятно. Тя е с по - мъжка енергия , борбена. Баща ми е по отстъпчив, и малодушен. Навремето бях залитнала по разни гледачки, та бяха ми казали, че На самото ми раждане са ме погледнали с лоши очи и то близък. Да на раждането ми е присъствала леля ми, която също е казала "Какво красиво дете". Така живота ми оттам никак не е лек, вече и семейна постоянно имам проблеми. Всичко в живота ми се случва много трудно. С мъжа ми по едно време бяхме в конфликт, пред развод направо. Двете ми деца също не са съвсем ок здравословно. На работата си винаги съм била нежелана, въвличана в ингриги и по -скоро са ми правили мръсно . Също така ако мога да попитам имате ли съмишленици психолози , които споделят вашите теории в други градове. Ако мога да попитам на лични?

Здравейте, д-р Стефанов!
Бих искала да ви попитам относно проблемът, който имам. Първо да кажа, че съм с диагноза биполярно разтройство, приемам редовно медикаментите си. Проблемът е там, че когато се вълнувам или притеснявам започвам много да треперя. Психиатърът ми казва, че не е от терапията, която приемам, а на личностно ниво. Бихте ли ми казали как евентуално да се справя с този проблем, понеже това треперене ме излага във всевъзможни ситуции и ме кара да се чувствам зле...

Здравейте !
Имам близнаци - момче и момиче на 7 г., които са в първи клас. Децата посещаваха ясла и ДГ преди да станат първи клас. В началото на учебната година всичко вървеше много добре, но след около два месеца и половина момиченцето започна да отказва да ходи, да плаче всяка сутрин, да измисля болестни състояние само и само да не посещава училище.
Когато е с училищният психолог е спокойна, когато е вкъщи с нас, роднини и близки, дори и непознати няма проблем, но дойде ли време да отиде на училище и започва да плаче, връща се и не иска да влезе.
Провеждам ежедневно разговори, но някак оставам с впечатление, че освен, че има нужда по обяд да полегне и да си почине, търси внимание, което да е насочено само върху нея. Тя е от децата, които с лекота се справят с уроците и иска винаги да е най-добрата в класа. Опитвам да обясня, че понякога всички грешим, че един е "силен" по математика, друг по история и т.н.т.Не искам да смята, че дори и да допусне грешка това е провал или, че не бихме я обичали колкото сега, но сякаш амбицията й не иска да разбере това. Брат й се справя по-трудно и влага много усилия, но той не възприема грешките си като "краят на света", напротив казва, че "не му пука". Той е по-скоро в другата крайност.
Има ли техника и игри, с които да опитам да й помогна да осъзнае, че любовта ни към нея няма връзка с това дали ще е най-добрата, искам да разбере, че ние ги обичаме такива каквито са./Казваме го постоянно, но не виждам ефект!/
Ще се радвам да чуя и вашето мнение и подход, за да се справим с този отказ до ходи на училище, защото всяка сутрин е кошмар докато я оставим и влезе.

Здравйте, мъж на 38г съм, не съм семеен. Имам следните притеснения :
ниско самочувстие, проява на малодушие при справяне с проблеми, бягане от проблемите, в следстие на което си докарвам тревожност и депресия. Също така имам проблеми при социализирането при вече изграден колектив, както и страх от авторитети. Преди няколко години ходих при психиатър, каза че било генетично предразположение към депресии (не знам как без изследвания се дава такава диагноза). Пих около 1г. Ципралекс, тъй като бях наистина в депресия, някак си се закрепих. Но в момента, в който сменя работата и нещата излизат извън контрол, не успявам да се наложа на новото място, тревожността се увеличава с всеки изминал ден, до като накрая не съм способен да извършвам елементарни дейности, тъй като успявам да спя по 3ч на денонощие. Моля за мнение какъв специалист е добре да посетя (психиатър, психолог, психотерапевт), тъй като се отчайвам все повече. Благодаря.

Здравейте, д-р Стефанов!

Имам проблем с майка си и не знам как да ѝ помогна. В момента е в развод с баща ми след дълги години съвместен живот и две деца.
Тя много го обича и продължава да го обича въпреки годините на тормоз, включително и физически.
Той не иска да чуе за събиране с нея, а и би било унищожаващо, защото той ѝ посяга.
По всякакъв начин ѝ помагам да си стъпи на краката. От раздялата минаха две години, делото още се влачи. Тя е по-неизгодна позиция, защото няма жилище, а семейното е окупирано от баща ми и там няма как тя да стъпи.

Майка ми се справя, понаучи се с времето. Аз помагам основно с оперативните неща - квартира, брокер, пари, адвокати, свидетелствах в нейна полза и тн. Но емоционално аз не мога да ѝ помогна. Тя е емоционална развалина. С дни може да не се храни, сигурно няма 50 кг. Когато нещо ѝ говорим, тя не ни слуша, блуждае с поглед и не чува какво се говори (дори разговор от рода на какво ще готвя утре, нищо свързано с нейните болки и страдания).

Каквото и да направим за нея близките ѝ (имам брат, също така нейните сестра и майка са ни много близки и са плътно с нас), тя не го оценява. Сякаш не е ли баща ми, ние нямаме значение.

Организирах ѝ рожден ден, който почти изцяло аз платих. Приготвих сама менюто за всички гости, които дойдоха и я уважиха. Тя през цялото време не се наслади на празника, започна да разпитва брат ми за баща ни, за разни неща по къщи и близки техни общи приятели, които прекратиха отношения с нея, след като разбраха, че не е с баща ми. Нищо не оцени от празника, въпреки че всички се постарахме с подаръци, внимание, торта и не знам още какво.

За съжаление тя работи в един от най-пострадалите сектори от кризата - хотелиерство и ресторантьорство. Намалиха им заплатите на фона на инфлацията. Финансово ѝ е много трудно, но не иска да потърси нова работа. Тя е в предпенсионна възраст и работодателите не гледат с добро око, но дори не иска да пробва.
Направих ѝ много красиво и консистентно CV, но не мога да я накарам да влезе в сайт за обяви. Оплаква се, тежко ѝ е, средата ѝ е неприятна, но не иска да кандидатства никъде.

Избрала си е една роля на жертва, която ме вбесява и не иска да излезе от нея. Сякаш ѝ е по-лесно да се оплаква, вместо да подаде едно CV и да си признае, че бракът ѝ е провален.

(Като цяло бракът на майка ми и баща ми беше провал още много преди развода, от моите детски години бяха скандали и разправии всяка вечер. Имах една много малка икона на св. Мина, бяха ми казали, че ако се молиш, той сбъдва желания, затова е изобразен с трета ръка. Молех се да се разведат, за да се свърши това чудо, но късно ме чу св. Мина... сега вече са над 60 годишни, а аз съм на 30).

Как да помогна на майка си? Искам да види кои са ценните неща в живота и да се осъзнае, че баща ми не е целия свят. Дори нас с брат ми винаги е поставяла на второ място (дори като сме били деца), но сега баща ми не ѝ купува лекарства, не я води по лекари, не се грижи за нея, не се интересува има ли хляб да яде. Но ние с брат ми, леля ми, баба ми сме до нея и я подкрепяме.  

Наскоро загубих близки мои приятели/колеги на 50 и 57 години от К19. Много ме трогна загубата на тези хора и споделих с майка ми, че страдам за тях. Тя не се усеща какво искам да ѝ кажа. Онзи ден изтърси, че се моли да я хване рак и да умре. В същото време твърди, че баща ми имал рак в мозъка, който му замъглявал мисълта и затова я бие и се държи зле с нея. Иначе той не искал ..
(Баща ми няма никакъв рак... държи се отвратително с всички, а тя опитва да си намери начин да го оправдае.)

Моля ви, д-р Стефанов, дайте ми съвет, защото аз не съм психолог. Не мога да помогна на майка ми да се почувства по-добре, но и тя много си вреди с тия мисли и емоции...

Здравейте, д-р. Стефанов. Аз съм момиче на 22г. Искам да ви попитам за нещо, което започнах да забелязвам последните 2 години.
Страшно съм неуверена и постоянно се съмнявам в себе си, в действията си, в мнението си дори. Сякаш постоянно се чудя "това което правя правилно ли е или грешно", "Боже, ако сгреша".
Когато съм сред хора ставам като парализирана, все едно блокирам, действията и движенията ми стават сковани и плахи, постоянно си мисля че докато правя нещо, отсрещният човек ме съди и обвинява в ума си, или отбелязва грешките ми и всеки момент ще ми се скара или развика, или присмее и подиграва...А всъщност реалността е много далеч от това. Знам че това са ирационални мисли.
Сякаш не мога да изразя своите мисли и чувства, понякога дори все едно ги няма когато съм сред хора. Ставам объркана, не знам какво да правя и как да се държа и говоря.
Естествено, аз усещам всичко това, но се старая да не се усеща от хората покрай мен...
Също така, пренебрегвам своите желания и намерения и се съгласявам с другите, дори да съм решила че ще направя нещо друго. Сякаш се отказвам от себе си, сякаш не зачитам своите мисли, чувства, желания и решения. И сякаш всичко това е окей, докато не дойде моментът в който започвам да усещам фрустрацията. Не винаги е така, но в основната част от времето е, особено когато съм сред хора, които не са ми много близки.
**Чувството вътре в мен е като че ли има нещо дефектно, грозно и неправилно вътре в сърцевината на моята личност и сякаш прозира и хората го виждат**.
От друга страна, когато съм със семейството си - мама и брат ми, ситуацията е коренно различна и по-скоро вземам ролята на всичко разбираща, всичко можеща и критикуваща.
Ходих известно време на психотерапия, но поради други причини, на които може би това точно е коренът... И се надявам скоро пак да имам възможност да посещавам психотерапевт. Успявам до някаква степен сама да анализирам някои неща, но и вас ще помоля за съвет:
Как да се справя и да премахна тези мисли и чувства?

Здравейте,Д-р Стефанов.През последните няколко месеца се чуствам затънала в собствения си свят и имам чуството,че не успявам да изплувам.
През мвсец ноември и двамата ми родители,изкараха изключително тежко ковид инфекцията,като бяха 1 месец в болнично лечение и от тогава всякаш нищо не си е на мястото.Имахме късмет,че попаднаха на специалисти,които ги дигнаха на крака.Вярвах силно,че всичко ще си дойде на мястото,макар,че винаги сме били в конфликтни отношения с майка ми.Но от тогава отношенията ни всякаш още повече се оптегнаха,от както излезнаха от болницата е била 4-5 пъти сърдита и сме се карали.С мъжа ми имаме репродуктивни проблеми с женски фактор,от тогава спряхме да ходим и по специалисти,бяхме се фокусирали да успеем да ги спасим.Наскоро споделих на майка ми,че имаме проблеми,но останах неразбрана и осъдена.Мъжа ми пък е от типа,които приживявят всичко вътрешно и аз се чуствам сама,неразбрана и затънала.Последва 10 дневна карантина и за мен и оттогава не съм на себе си,станах емоционална,тъжна и умислена.Имам и по-голяма сестра,която са в същото положение като нас.Наскоро майка ми каза,че ще тегли кредит за да им даде пари за ин витро.Как мислите,че е редно да приема и да поддържам правилно отношения със семейството ми.Имам чуството,че съм станала студена и гневна към тях.Усещам предпочитание от тяхна страна и от това винаги много ме е боляло.

Здравейте!
Това, че и двете със сестра ви имате репродуктивни проблеми, може и да не е случайно. Много често тези проблеми имат психологическа основа и идват от тежки преживявания в предишни поколения: на майките, бабите, дори прабабите.Те са свързани или със загуби на деца, или с множество аборти или пък с жени, имащи тежко раждане или дори починали при раждане или наскоро след раждането. В по-предишни времена е имало случаи дори да изгонват жените от дома на мъжа им и да им отнемат децата... Такива събития в предишни поколения нагнетяват неосъзнавани страхове в жените и това затруднява зачеването на дете.
Отношенията с майка ви е възможно да са се нарушили заради престоя ѝ в болница. И тя и вие сте се страхували тя да не умре. А този страх прави хората нервни и гневни.
Може би за вас е добре да поддържате по-чести отношения със сестра ви и по-редки с майка ви?
Помислете!

Тук има информация за да ви кажа нещо само по един въпрос. Но той е много важен и е ценно всички читатели на темата да го прочетат.
Вие казвате: От друга страна, когато съм със семейството си - мама и брат ми, ситуацията е коренно различна и по-скоро вземам ролята на всичко разбираща, всичко можеща и критикуваща.
Когато човек се чувства твърде голям в родителското си семейство, много често се чувства твърде малък навсякъде другаде.
Тоест - ако спрете да сте толкова всичко знаеща и критикуваща, ако заемете позицията на дете пред родителите си, ако се държите уважително с тях, така ще чувствате, че те ви стоят зад гърба като скала, на която да се облегнете. И пътят пред вас ще е свободен, ще можете да се реализирате като човек във всичките си отношения. Но те стоят пред вас като деца от детската градина, на които се карате и им давате съвети как да живеят. И вие не чувствате родителската подкрепа зад гърба си. Това ви прави страхлива и неуверена.
Като начало направете следното упражнение: върнете се в ума си много назад в годините. Във времето, когато майка ви ви е кърмела; когато сте били малко дете и родителите са ви водили за ръчичка.
И започнете да се държите като дете в къщи. Ето така:
- Мамо, моля те, направи ми от онзи качамак, дето ми правеше като бях първи клас!
- Мамо, а ти каква смешна песничка ми пееше за приспиване?
- Мамо, къде ми е оная кукличка, дето ѝ бях извадила очите като малка?
- Татко, помниш ли като паднах от една люлка и ти ме вдигна. Къде беше това?
- Татко, ти помниш ли как ми купуваше шоколадови яйца и после ми помагаше да си сглобя играчката? Къде отидоха тези играчки?
Виждам, естествено, че вие не говорите изобщо за баща си. Не става ясно той разделил ли се е с майка ви или е починал. И в двата случая, обаче, за вас е важно да си спомните баща си точно по начина, по който съм дал примерите по-гори.
С една дума: бъдете дете пред родителите си. Това дава чувство на свобода, самоувереност и подкрепа.
Без това чувство ще се страхувате на всяка крачка да не стъпите накриво.

Казвате, че тя ви щади и казва да не идвате.
Но за вас е по-добре да дойдете да я видите, ако чувствате, че си тръгва.