Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

По темата  Сън:
На каква възраст, според психолозите,  бебетата/децата да се слагат да спят в детските стаи? А при кърмени деца?

Здравейте, 16.03.2020 година преживях силен стрес, който почти веднага даде отражение на общото ми състояние. Кризата започна същата вечер със виене на свят, изпотяване, кашлица, гадене и след това повръщане и накрая втрисане. След две седмици получих отново кофти новина и кризата се повтори. Направих консултация със гастроентеролог не откриха нищо, гинеколог - нищо. След няколко седмици ми казаха, че много съм отслабнала от там се панирах да не съм болна от нещо, правих изследвания всичко беше в норма, запазих си час при психолог - скъсах се да рева и след сесията да повръщам... на следващия ден започнах да приемам на своя глава хапчета за успокоение (действаха ми добре, до момент в който реших, че вече нямам нужда от тях, че вече съм добре, но тогава започнаха странични реакции, прилошаване, ниско кръвно...) Бях си казала, че ще хвърля всички клетви на мъдреца си и ще ида да го изкарам.... в същия ден получих криза. На следващия отидох на психиатър (казаха ми не си за мен). Последно ходих и на белодробен да види дали съм добре, защото съм пушач и имам една неприятна кашлица (сърце и дробове чисти, даже и бронхит нямам). След този преглед реших, че няма да се занимавам повече с лекари и ще започна да тичам и да ходя на масажи и ето че един уикенд започна да ми се гади и да ми става зле. В понеделник разбрах че съм бременна (началото на август). Изкарах възможно най-леката бременност в очите на хората, а за мен беше истинско мъчение и ад, стрес, паника, постоянно ниско кръвно, чувствах се зле от качените килограми, постоянно плачех. Дядо ми почина, личния ми лекар, баба беше 14 дни в болница от Ковид ... Исках да родя естествено и това не се получи, заради не направен преглед навреме се наложи спешно секцио през март 2021. Всичко беше прекрасно 9 месеца бременност + 6 с бебе не бях получила нито веднъж тъпата криза, докато един ден тя се върна отново.... гадене, прилошаване, вече започвам да усещам и сърцебиене. Направих консултация отново с гастроентеролог - нищо. С гинеколог- нищо, "хормони възможно е да е от тях". Спрях се и се започнах да изследвам тялото си, кое, кога и как се случва...
Установих, че кризата се получава на нервна почва, стрес, тревожност и такива неща. Опитвам се да се владея доколкото мога,но някак си нещо не ми достига да се справя и преборя... в главата ми минават мисли как някой близък умира, как съм болна от нещо, което нито един специалист не може да открие, буквално съзнанието ми в свободното време не мисли за мечти, а за някакви драми и кофти събития, прокрадват се мисли, които не искам и не желая. На 30 години съм и до 28 години, никога не съм имала проблеми с психичното ми здраве, винаги съм намирала начин да се справя с проблема, а сега не успявам... Страхувам се... че детето ми ще расте с изтрещяла майка в нервна криза и паник атаки и просто няма да бъда никакъв пример за един малък човек....

Здравейте,
Дъщеря ми е на 11г, в 5 клас е и има  постояннен страх, че няма да се справи в училище и ще има слаби оценки. А тя е отличничка и се справя много добре. Винаги сме изисквали от нея добро ниво на упех, но не е било на всяка цена, не сме я наказвали, не сме и се карали. Просто сме и казвали, че за да успее в този живот трябва да положи усилия и да учи. Като цяло мрънка, че има да учи и я мързи, но се заема с уроците и действа. Този страх се изразява в рев и въпроса:ще се справя ли? дали няма да имам двойка? След което винаги се справя и има отлична оценка,досега четворка е най - ниската и оценка и то една единствена за целия срок. В часовете взема участие, вдига ръка, чувства се уверена.
Тези страхове са ежедневни, дори след като си е научил пак се притеснява и реве. Не знам как да и помогна, говоря, подкрепям я, но не помага страховете продължават, а аз губя здравия си разум Моля за съвет, какво реално мога да направя, за да и помогна да се справи със страховете си.
Благодаря

Здравейте,г-н Стефанов!
Имам две деца,едно на 8 години и едно на 1+м. Очаквано баткото проявява ревност и отправяше няколко пъти реплики от сорта на "Само него обичате" или "Ти имаш само едно дете",но след няколко проведени разговора вече ме говори по този начин.Това обаче не пречи да ни наказва с поведение.Към братчето си е много мил,помага например,докато го къпем,абе изявява сам желание като цяло,но към мен и баща си се държи много арогантно.Доста груб е на моменти,отвръща,прави нарочно неща,с които да ни дразни,провокира ни постоянно.Иска да е около брат си,да го целува,да го гали,но днес например му излезе херпес,при което онясмяваме,че е много важно временно,докато му мине,да не целува бебето и да спазва дистанция.Нищо подобно,отново се върти край него,според мен много добре ме разбира какво му казваме,но го прави нарочно.Просто не мога да намеря път към него...Обръщаме му внимание,когато единия е с бебето,другия е с него,било то на разходка или играем настолна игра,или всички сме заедно и си говорим.Вечер като се прибере,аз разговарям с него за това как е минал денят му в училище,много обичам да ми разказва за ежедневието си,как е реагирал в създали се ситуации,как се е почувствал,пък и същевременно да го науча да споделя.Хваля го,когато има успехи в училище,а и не само там.Не спирам да напомням колко умно дете е и колко го обичам,но с това тестване на търпението ми често започнах да си изпускам нервите за моя жалост.
Много дейно и енергично дете е и това пазене в тази Ковид обстановка просто много зле му влияе.Не може да ходи на тренировки в момента и няма къде да изразходва енергията си.Добре,че поне за момента на училище ходи,та там има социални контакти.
Моля ви за някакви съвети как да решим проблема,благодаря предварително!

Здравейте!
Ще ви дам един материал в линка по-долу,, в който съм публикувал как родителят може да говори с детето за страха от умирането /според френската психоаналитичка Франсоаз Долто е по-добре при разговор с деца да не казваме "умираме", а "преставаме да живеем" /
Най-важното е да разбирате, че когато реагира толкова емоционално за смъртта на учителка, с която не е имала много близък контакт, дъщеря ви подмолно се страхува от самото умиране. И най-вече - от това, че и родителите ѝ също ще си тръгнат някой ден и тя ще ги загуби.
Имайте предвид, че децата гледат по много особен начин на времето и това, че им казваме, че ние ще си тръгнем най-вероятно след доста време изобщо не ги успокоява.
Погледнете статията в този линк, където подробно съм описал как може да протече един такъв разговор. Много е важно да разбираме, че плашещогто е това, че след смъртта човек сякаш потъва в нищото.
Но къде сме били преди да ни заченат, преди утробата? Това е интересен въпрос. Сякаш и тогава сме били в нищото. Ала щом сме се появили от нищото, то тогава това нищо не е съвсем нищо... Тоест - сменяме фокуса на мислене върху нищото преди живота, нищото, от което сякаш произлиза живота. Как така изведнъж се появихме на този свят? С тази промяна на фокуса нищото започва да изглежда по друг начин.
Вижте по-подробно в тази статия.
https://www.facebook.com/groups/722277978117484/posts/1354611034884172/
Поздрави!

Здравейте, д-р Стефанов,
Внучката ми е на 7 години, във втори клас /живее извън БГ и там започват на 6 г/. Енергично, контактно и своенравно дете.  Разсеяна и бавна, освен когато е мотивирана  Преобличането може да е за 2 минути, но, по-често,  за 15 минути. Същевременно когато си играе, сама, с малкото си братче /отскоро/ или с приятели е фокусирана. Най-много обича да преобразява стаята на къща, пещера, кола - креативна и сръчна, в тези игри. Сръдлива, ако не става нейното, но  се понаучи да не очаква все тя да командва.
Родителите й нямат амбиция да я правят спортистка, но държат да спортува. Така че, от около 2 години я водят 1 път седмично на плуване и 2 пъти - на гимнастика. Напредва бавно и без ентусиазъм. Мнението и на двете треньорки - има данни, но не си дава зор, мързи я, разсейва се и понякога умишлено не изпълнява задачите. По нейните обяснения /съпроводени с рев и тръшкане/ - всичко си прави и треньорките са виновни. Същевременно е амбициозна и при неуспех /оставят я при по-малките деца/ -реве и пак тя не е виновна.
 В училище се справя отлично /засега/ - умна и паметлива е. Мъчи я само краснописът -и там е видимо кога са е постарала, което се случва рядко. Разсейването при писането на домашните вкъщи е проблем. В училище явно не, в сравнение с другите деца. В занималнята свикна да се справя бързо с домашните, но често за сметка на краснописа.  И тук проблемът е на учителката, ако не може да разбере цифрата дали е 6 или 0, например.
Същевременно от малка си гризе или чопли ноктите и кожичките, и на краката. Баща й и досега е така. Ръцете й не спират. Ако слуша приказка или трябва да прави и нещо друго /да оцветява, например/ или чопли, върти химикалката, бърка си в носа, усуква си косата, върти се на стола...Обаче внимава - отговаря, ако я попиташ нещо по съдържанието.
Родителите й  са доста близо до идеята да се откажат от спортовете - все пак се понаучи да плува. Тя ще бъде доволна.

Въпросът е какъв трябва да бъде подходът към такова дете, защото   мързелът, отказването пред трудностите, липсата на концентрация и самокритичност вероятно ще стават все по-голям проблем. И, конкретно, да настояват ли за тренировките или да я оставят да си играе в занималнята. Няма възможност за други занимания, поне засега.

Здравейте пиша ви за дете на 2 години и половина, напоследък не иска да ходи на непознати места, като отиде ме някъде на непознати места почва да реве и да се тръшка до захлас . Не ходи на ясла и на вън и на всякакви площадки няма проблеми но ако отиде на непознато място почва рев до захлас . Моля дайте ни съвет ,как да му помогне ме или към какъв, специалист да се на сочим. Благодаря предварително.

Здравейте, д-р Стефанов 😊аз съм на 29г от 3 години със съпруга ми правим опити за бебе - до момента без резултат. Направени хиляди изследвания, интервенции, процедури и проблем не е открит. Да имам стрес на работа, но не е постоянен. В мислите ми е постоянно мисълта, защо не се случва, какво ни е и тн. Стараем се със съпруга ми да се разнообразяваме, но мислите не ме напускат. Как бих могла да изчистя съзнанието си от тези постоянни мисли?

Моля за съвет,или насока..как да се справя ..Преживявам нещастията на хората прекалено много. Не си обяснявам защо толкова ми влияят чуждите проблеми и мъки.Когато някой нещо ми сподели,или чуя какво се е случило на някой познат(а понякога и на събития от новините),и се започва едно мислене,едно тъгуване..все едно това нещо аз го изживявам.Тези чувства ги имах още като ученичка.Тази свръх емоционалност просто е трудна.

Задайте си въпроса: "За кого всъщност страдам?" Има ли в семейната ви система рано починали деца, хора с тежка съдба, с трудни за понасяне здравословни проблеми, несправедливо страдали и т.н.... Или бежанци, загубили домовете си, затворници, инвалидизирани и т.н.
Най-вече обърнете внимание върху родителското ви семейство, където сте отраснали. Имате ли рано починали, абортирани, болни братя и сестри?
Когато човек влага повече чувства в хората от външния свят, отколкото изглежда нормално, той всъщност се свързва с проблеми на хора от собствената си семейна система.

Здравейте, д-р Стефанов!
Моят проблем е страхът от самотата. Постоянно имам натрапчиви мисли за самота, дори и да съм с хора пак се чувствам самотна, а когато оставам сама например за 1 ден и имам чувството, че ме хваща депресия. Постоянно искам да съм навън, да съм сред хора, иначе се чувствам много зле, дори когато сме двамата с приятеля ми пак е така.. Просто имам някаква мания за социализация, не мога да оставам сама, искам покрай мен да е пълно с хора да ми обръщат внимание, не знам защо така, а в дните в които никой не ме търси и оставам сама направо ми се срива всичко. Понякога излизам дори с неподходящи хора само и само да не се чувствам самотна..

Здравейте доктор Стефанов, майка ми почина миналата седмица. С баща ми организирахме погребението, мина ритуала и вече осъзнаваме че сме останали сами. За момента се държим и двамата, но аз се върнах на работа, един вид живота ми продължава. Той обаче е пенсионер, единственото му занимание беше да е вкъщи с нея, но вече е сам. Били са заедно 50 години.
1. Какви подходи да ползвам с него, за да може да му е една идея по-леко? Няма желание да излиза и да се вижда с хора, а и по принцип не го правеше.
2. Усещам че съм силна, държа се, може би за да овладея ситуацията, как да избегна евентуално рухване изведнъж по-натам?

Благодаря предварително!

Здравейте д-р Стефанов.
Реших да ви пиша по повод моята тревожност в отношенията ми с партньора ми.
Според мен проблема е в него, защото аз съм по - усмихнатия човек в нашата връзка, аз съм по-зареждащия, шегуващия, любвеобилен, загрижен човек за дома и всичко друго.
Всеки ден ама това е всекидневие когато искам да проведа нормален разговор с него ми се дърпа и не желае да говори с мен, постоянно се мести в другата стая, седи на лаптопа, гледа си филми, играе си игри и нищо ама нищо не го интересува и не говори. Нито  дали имаме нещо за ядене, нито боклука дали е изхвърлен,прането дали е прибрано, чакаме ли гости трябва ли нещо да се подготви... Нищооо, аз си мълча и си върша кога каквото мога, защото съм и бременна. Когато го прегърна ме бута, и ми казва, че не иска да се прегръща, не иска да се целува. Когато го питам да правим нещо заедно, да идем на разходка или да си приготви нещо вкусно или да гледаме филм, винаги ми отказва, преди не беше такъв... Постоянно си има някакви негови настроения дори, не ми споделя от какво са породени,(казвала съм му да споделя, че бих искала да знам какво го дразни и тормози, защото ме измъчва като ми мълчи по цял ден или ми се дърпа), и пак нищо не ми споделя, и ме кара да се чувствам виновна за някакви неща, които със сигурност не са моя вина.....дори съм го питала аз ли го дразня и отговор аму е ,, света не се върти около теб само ".... Тука от няколко години стана такъв, дръпнат, студен, постоянно ми се репчи и съм му казвала, че това държание не ми харесва и бих желала да говори нормално с мен както аз с него. Дори съм обмисляла да го напусна заради това отношение.... Да обижда ме по този начин и ме наранява и си казвам ще спра да съм добрата жена която прави всичко, че на всички да им е добре и ще гледам себе си, обаче аз съм си аз, обичам вкъщи да е сготвено, са е чисто да мирише на чисто пране. Баща му е с такъв нрав-не говори с никой прави това което той си реши и когато го реши, ако и той стане такъв не мога да си представя живота ми с такъв човек....
Моля за помощ, как да говоря с него, че да започне да споделя какво го притеснява и тормози, единствения човек с който споделя може би е психиатърката при която ходи, когато му е трудно. Искам да говори с мен, аз съм най-близкия му човек, живеем заедно, градим семейство, а не споделя с мен нищо....

Здравейте! Аз съм на 20 години. Преди няколко месеца завърших гимназия, приеха ме в университет, в момента съм студентка в София. Основно живея там, през около 2 седмици за уикенда се прибирам при родителите си. Израснала съм в пълна къща с мама, тате, баба, дядо. Трудно ми е да приема промяната - преместването и самостоятелното живеене въпреки че бях много ентусиазирана да живея самостоятелно. Има моменти, в които се чувствам изключително самотна, много ми е тъжно, плача. Като цяло от тогава доста често имам емоциолнални спадове, тъжни настроения. След тях обикновено се чувствам доста добре, "нормално". Понякога се страхувам и от това, че вече трябва да бъда "възрастна" и от бъдещето. Бихте ли ми дали, моля, съвети как да се справя. Благодаря предварително!

Здравейте,
вие поставяте важен въпрос: въпроса за автономността, за отделянето на човека от родителското семейство. Защото целият ни живот е процес на освобождаване от симбиотичната зависимост от майката и придобиване на самостоятелност. Какви са основните предизвикателства, които възникват при този процес?
Започвам с въпрос: питам се, как сте се чувствали преди време в "пълната къща с мама, тате, баба, дядо"? Дали пък тогава не е имало моменти, в които сте искали да се махнете, да отидете в друг свят, където те да не се бъркат в живота ви?
Спомняйте си тези моменти...
И още - как присъства във вашия живот баща ви /тате/? Дали е достатъчно влиятелен? Дали не е в подчинена позиция в семейството? Защото бащата е този, който още когато сме на 3 години, е нормално да навлезе в живота ни и като една ракета-носител да ни помогне да започнем да се отделяме от орбитата на майката, да започне да ни прави самостоятелни.
Интересен е въпроса, за кого се чувствате най-залепена от изброените по-горе от вас четири човека?
Много голямо значение има и дали в семейството има изгубени деца: мъртво родени, починали, абортирани. Защото при такива загуби семейството проявява склонност да се капсулира и всички да се държат един за друг, като това възпрепятства отделянето на децата и способността им да поемат по собствен път.
НО МОЕТО ЧУВСТВО Е, че постепенно ще се адаптирате и ще заживеете по-спокойно. Защото пишете, че след периодите на плач се чувствате нормално и добре. Тоест - нямате склонност да потъвате в апатия или депресия.
Особено когато създадете връзка, нещата ще се променят.
Желая ви здраве и смелост!