Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 127
  • 2 566
# 1 875
Здравейте, д-р Стефанов !
От няколко месеца 6 годишната ми дъщеря има проблем с друго момиченце от групата в детската градина. Момиченцето настройва дъщеря ми и най-добрата й приятелка една срещу друга, дъщеря ми често плаче. Това, което ме притеснява е, че дъщеря ми държи да бъде приятелка с това момиченце, наподобява ми наченки на Стокхолмски синдром. Може би преувеличавам, но драмите са почти ежедневни, ежеседмични. Не разбирам това “приятелство”, наскоро дори проблемното момиче уж по невнимание е причинило физическа болка на дъщеря ми.
За жалост аз реагирам първосигнално и казвам на дъщеря си, че не желая да бъде приятелка с това дете, попитах я какви положителни емоции си носят една на друга, опитах се да я накарам да направи съпоставка приятел-неприятел. Грешен подход имам, моля за съвет - как да постъпя, как да я насоча и подкрепя по правилен начин.
Благодаря Ви !
Виж целия пост
# 1 876
Здравейте, бих искала и аз да споделя и да потърся съвет в момент в който мисля, че мога да бъда откровена, а не да скривам информация, тъй като се страхувам да не бъда разпозната или критикувана или нахална тъй като не пиша за първи път . Та, ще започна от тревожността, паник атаките депресиите, които изпитвам. Всичко започна в 11 клас, когато излизах  с момче което майка ми не одобряваше, ще вметна че тя не работеше беше се отдала на отглеждането на мен и по- големия ми брат. Тя ни одобряваше  моята връзка със въпросното момче, което беше 7 години по-голямо от мен, нормално като родител се притесняваше, опитваше да ме предпази.... винаги когато трябваше  да се видя с него, трябваше да се крия от нея и от приятелката на момчето, майка ми постоянно ми изпращаше  заплашителни смси че ще се обади в полицията, ще ме пребие, реално не се притиснявах  ,нямах и никакъв страх, но самото звънене  и липсата на лично пространство ме тормозеше.  Връзката с въпросното момче приключих тъй като приятелката му забременя и той ме заряза, мвого страдах, мислех си че това ще е края на света. Родителите ми са разведени, отначало беше добре за мен, тъй като мислех,че ще мога да излизам необезпокоена  с въпросното момче, но не стана точно така, майка ми отново ми звъннеше.  На една от последните срещи с него,преди самата среща с него повърнах и  си спомням,че се уплаших бях с най- добрата ми приятелка и и казах, имам чувството,че ще повърна и реално повърнах, след това винаги преди среща с него, преди изпит,преди дискотека, преди събиране с хора става ми.лошо повръщам, чувствам страх, развих  генерализирано тревожно разстройство. Съжалявам, че го пиша толкова хаотично, опитвам се да разкажа мвого неща по накратко.... 3 4 години след това се запознах със сегашният ми приятел, който в началото на връзката ни използваше наркотици, ходеше на казино, залагаше си вещи. Естествено аз бях много  против тези  неща и с доста усилия мисля,че  малко или много го промених до известна степен. Преди 2 години простих и изневяра. Но може би я простих само на думи, тъй като съм неуверена в себе си постоянно му казвам ти не ме обичаш, от около година не правим секс или по- скоро правим доста рядко за млади хора. Чувствам се сама , отношенията ми с майка ми и като цяло със семейството ми не са блестящи.  Всеки път когато се събирам със семейството на приятеля ми се чувствам зле,  неговите родители също са разделени, баща му си има друго семейство и респективно той има полу сестра. Всеки път когато хвалят сестричката  му когато я обгрижват  аз се чувствам зле,  чувствам се зле и когато баща му и втората му жена засвидетелстват любовта и уважението си по някакъв начин. Обвинявам родителите си,обвинявам гаджето ми , може би и завиждам на знам, чувствам се изоставена, неоценена, страхлива. Най- добрата ми приятелка ме съветва да зарежа приятеля ми казва  ми той е такъв няма да се промени не очаквай от него неща на които не е способен. Знам, че е права, но се страхувам от промяната, аз не съм от хората, които могат да сложат край на връзка, колкото и жалко да звучи предпочитам да бъда жертвата да бъде изоставена,молеща, ревяща. В професионален план също съм провал, започнах добри платена работа, но не се справях  с работата и ми предложиха да сменя проекта, но тъй като нямах никакво ниво на англ се наложи да напусна. В крайна сметка се записах на курс по английски език, за дя премахна този си комплекс. Извинявам се,че е написано така хаотично  надявам се да хванете нишката.
Виж целия пост
# 1 877
Здравейте, бих искала и аз да споделя и да потърся съвет в момент в който мисля, че мога да бъда откровена, а не да скривам информация, тъй като се страхувам да не бъда разпозната или критикувана или нахална тъй като не пиша за първи път . Та, ще започна от тревожността, паник атаките депресиите, които изпитвам. Всичко започна в 11 клас, когато излизах  с момче което майка ми не одобряваше, ще вметна че тя не работеше беше се отдала на отглеждането на мен и по- големия ми брат. Тя ни одобряваше  моята връзка със въпросното момче, което беше 7 години по-голямо от мен, нормално като родител се притесняваше, опитваше да ме предпази.... винаги когато трябваше  да се видя с него, трябваше да се крия от нея и от приятелката на момчето, майка ми постоянно ми изпращаше  заплашителни смси че ще се обади в полицията, ще ме пребие, реално не се притиснявах  ,нямах и никакъв страх, но самото звънене  и липсата на лично пространство ме тормозеше.  Връзката с въпросното момче приключих тъй като приятелката му забременя и той ме заряза, мвого страдах, мислех си че това ще е края на света. Родителите ми са разведени, отначало беше добре за мен, тъй като мислех,че ще мога да излизам необезпокоена  с въпросното момче, но не стана точно така, майка ми отново ми звъннеше.  На една от последните срещи с него,преди самата среща с него повърнах и  си спомням,че се уплаших бях с най- добрата ми приятелка и и казах, имам чувството,че ще повърна и реално повърнах, след това винаги преди среща с него, преди изпит,преди дискотека, преди събиране с хора става ми.лошо повръщам, чувствам страх, развих  генерализирано тревожно разстройство. Съжалявам, че го пиша толкова хаотично, опитвам се да разкажа мвого неща по накратко.... 3 4 години след това се запознах със сегашният ми приятел, който в началото на връзката ни използваше наркотици, ходеше на казино, залагаше си вещи. Естествено аз бях много  против тези  неща и с доста усилия мисля,че  малко или много го промених до известна степен. Преди 2 години простих и изневяра. Но може би я простих само на думи, тъй като съм неуверена в себе си постоянно му казвам ти не ме обичаш, от около година не правим секс или по- скоро правим доста рядко за млади хора. Чувствам се сама , отношенията ми с майка ми и като цяло със семейството ми не са блестящи.  Всеки път когато се събирам със семейството на приятеля ми се чувствам зле,  неговите родители също са разделени, баща му си има друго семейство и респективно той има полу сестра. Всеки път когато хвалят сестричката  му когато я обгрижват  аз се чувствам зле,  чувствам се зле и когато баща му и втората му жена засвидетелстват любовта и уважението си по някакъв начин. Обвинявам родителите си,обвинявам гаджето ми , може би и завиждам на знам, чувствам се изоставена, неоценена, страхлива. Най- добрата ми приятелка ме съветва да зарежа приятеля ми казва  ми той е такъв няма да се промени не очаквай от него неща на които не е способен. Знам, че е права, но се страхувам от промяната, аз не съм от хората, които могат да сложат край на връзка, колкото и жалко да звучи предпочитам да бъда жертвата да бъде изоставена,молеща, ревяща. В професионален план също съм провал, започнах добри платена работа, но не се справях  с работата и ми предложиха да сменя проекта, но тъй като нямах никакво ниво на англ се наложи да напусна. В крайна сметка се записах на курс по английски език, за дя премахна този си комплекс. Извинявам се,че е написано така хаотично  надявам се да хванете нишката.
Здравейте!
Добре правите, че сте се записали на курс по английски език.  След всичко, което прочетох, ясно се вижда, че вашето самочувствие и самоуважение са дълбоко засегнати  от тази поредица от житейски събития. Затова всяка стъпка,  която предприемате за повишаване на своята квалификация и за работа над себе си е изключителна ценна.
Освен това прави силно впечатление от вашето изложение, че вие сте подчинили живота си на програмата "Аз не заслужавам!".  Имам предвид това, че воювате с майка си за момче, което си има друга и всъщност не е на разположение за вас. След това намирате друго момче, което също не е на разположение, защото взима наркотици, пък и започва да ви изневерява...
Така че основният въпрос е, каква е дълбоката причина  да стоите в това вярване за себе си: "Аз не заслужавам!"  Със сигурност това са фактори, свързани с розителското ви семейство. Те действат още от най-ранна детска възраст. Ще ви дам два примера. Честа причина за това е родителите да сравняват детето с другите деца. Натриват му носа, че то не е толкова добро като тях. Аз зная случаи, при които родителите казват на дъщеря си, която е в детската градина, че понеже не е добра, ще си вземат от градината друго дете, а нея  ще я оставят там. Никое дете да може да възприеме тези думи като глупава шега. Всяко дете в детската градина е склонно да им повярва...
Но може би най-честата причина, която съм срещал, е в родителското  семейство да има изгубени деца абортирани спонтанно блокирани мъртвородени. Или пък тежко болни или с други проблеми. Тогава майката се обръща в душата си към теззи деца и за живото и здравото си дете не отделя нито време, нито емоции, а само изисква от него...
Това е посоката, в която си стува да помислите.
Каква е причината да вярвате, че не заслужавате нищо по-добро?
Това е първата стъпка, за да подпомогнете и вашият вътрешен потенциал да възкръсне.
Честито възкресение и бъдете здрава и щастлива!
Виж целия пост
# 1 878
Честито Възкресение и на Вас.
Помня като малка,че майка ми ми заплашваше, че ще си роди друго дете, аз същност имам брат по- голям, но като малка идеята,че майка ми и баща ми ще имат друго дете ме дразнеше, дразнеше ме и ако се целуват,прегръщат,спомням си също,че им казвах, че искам да ме върнат в дома от който са ме взели, което на фона на 26 годишната ми възраст ми звучи нелепо, но тогава съм била дете...  Майка ми също не е израснала в добро семейство, баща и майка и са се били, тя е била свидетел на всичкото това, накрая той си е сложил края на живота, тоест моя дядо. От бащина линия, баба ми ми е разказвала,че дядо ми е бил алкохолик не е обръщал внимание на баща ми, респективно и той на нас не е, може би има , но като цяло да, аз постоянно се питам защо получавам всичко лошо и негативно с какво съм го заслужила и с какво не съм заслужила да бъда щастлива, но отговори нямам. В училище до 5 клас бях слаба ученичка, мисля,че майка ми и децата ми често ми го натякваха...
Виж целия пост
# 1 879
Христис Воскресе!
Здравейте, д-р Стефанов,
Ще се опитам да бъда максимално кратка.
Във връзка съм от 5г, но партньорът ми не е подходящ за мен. Това го осъзнах след 2рата година. Той е добър човек, умен, с хубава професия, но сме много различни и я няма тръпката. Отстрани изглеждаме хубава двойка, но аз не съм щастлива и никога не съм била истински влюбена в него. Започнах връзката си на шега, защото той беше безкрайно мил и грижовен към мен и ме обичаше искрено, а това ми е липсвало в предишните ми връзки, в които все аз бях влюбената и накрая винаги аз страдах. Минавало ми е през ум да се разделя с него, но ме е страх да остана сама. Предпочитам първо да си намеря правилния за мен и тогава да го оставя. Точно заради това започнах паралелна връзка с обвързан мъж, който много обичам, но осъзнавам, че той никога няма да остави семейството си, колкото и да ме обича и да ми обяснява,че аз съм жената за която е мечтал цял живот, че не може да живее без мен и че с жена си са просто съквартиранти и отдавна няма чувства към нея, не правят секс и тн... (за което знам, че е така). С него съм безкрайно щастлива, никога не съм се чувствала така с друг. Но осъзнавам, че всичко това не е правилно и че е токсично за мен самата, защото страдам и всичко трябва да е тайно и няма бъдеще.
Също така осъзнавам, че най-доброто решение е да оставя и двамата и да остана сама. Точно това ме ужасява. Хем страдам, хем страха да съм сама е още по-голям и аз продължавам да се въртя в кръг без никакви изгледи да се случи нещо. Имам проблем с доверието и ревността също така. Много трудно допускам мъже до себе си, защото се страхувам че ще ме наранят. Аз съм изключително емоционална и не знам как да изградя нормална здрава връзка.
В живота си имам успешна кариера и високо самочувствие, навсякъде ме забелязват и се радвам на голямо внимание от страна на мъжете. Полагам големи усилия да изглеждам добре - ходя на фитнес, винаги съм с прическа и грим, внимавам какво ям и какво обличам, педантична съм и свръх критична към себе си. На моменти това ми пречи да се отпусна и да бъда напълно себе си особено с хора, които познавам от скоро.

Със сигурност имам някаква обремененост от детството, понеже родителите ми са разведени и не поддържам контакт с баща ми. Бащината фигура винаги ми е липсвала в живота. С майка ми отношенията ни винаги са били по-скоро приятелски, не типичните майка-дъщеря. В момента дори аз се чувствам повече като нейна майка, отколкото като дъщеря. Като бях малка си спомням, че и казвах че не ме е родила тя, защото по нищо не приличам на нея и питах баща ми (още бяха заедно) дали тя наистина е моята майка. Към момента това ми звучи нелепо, тя казва че не си спомня за това, но аз и баба ми помним, че имаше такъв момент когато бях на 4-5 годинки.
Знам, че може би казуса ми е доста сложен и има доста върху какво да работя, но скоро ще правя 30г и не искам да продължавам да живея по същия начин и да се чувствам така. Все повече се замислям дали не трябва да проведа някаква терапия и бих желала да опитам поне малко да изчистя блокажите си.

Благодаря за труда който полагате тук и енергията, която влагате в работата си и също така, че сте създали тази тема. Със сигурност сте помогнали на страшно много хора и ще продължавате да го правите. Бъдете здрав и щастлив.
Виж целия пост
# 1 880
Христос воскресе!
Здравейте д-р Стефанов. Ще се опитам да бъда кратка колкото може повече.
Майка ми и баща ми са заедно от 30 години- брак. Майка ми е била добра ученичка и се е записала на университет, но когато стигнала до третата година забременяла със мен и по натиск на баща ми зарязала училището и се превърнала във обична домакиня.
Подсъзнателно си представям че ако е абортирала е нямало да мора да се омъжи и живота и ще е бил по различен, може би по добър.
През всичките години са работили със малки, частни бизнеси във които баща ми е управлявал всичко и заради лошата сметка те са се разпадали със времето. Майка ми не е имала глас никога за нищо. Едва преди 3 години заминаха за чужбина и там работят на същото място, но пак той контролира заплатите. Аз като дете мразих детството си и нямам нито един спомен че сме обядвали заедно/били на почивка без караници за някакъв празник, рожден ден или пък без повод. Баща ми е загубил майка си като дете и неговият баща отново се оженил, при което новата майка тормози психически майка ми по-късно. Когато се ражда брат ми (5 год по малък от мен) родителите ми се изнасят от бащината къща и заживяват сами. Винаги са го защитавали повече от мен, даваха му пари за да не работи до 25 годишна възраст, докато аз далеч по-рано почнах да работя за много малко пари. Майка ми винаги е казвала че когато той се родил , тя осетила че семейството е цялостно. Помня как майка ми ми е казвала че баща ми е бил много ревнив като по млад, че чак контролирал какво да облича, да няма мъже приятели или да не ходи на университет - защото то и отваря нови врати за работа където той няма да може да я контролира.
През всичките години когато са се карали, тя е плакала и се е оплаквала, искала е да се разведе но когато се сдобрят те отново стават союз. Каква е тази токсична връзка, когато аз като дете съм слушала че той я е биел когато е била бремена във последните месеци със брат ми? Аз винаги много учех, толкова много че първото гадже имах на чак 21 година. Майка ми казваше че ако си хвана гадже във гимназията както всички мои приятелки , това е много грешно и баща ми ще ме убие от бой. Няколко години по късно се омъжих- мъжа не е харесван от тях. Майка ми изчаква да се разведем за да ми отвори портата си, както нейната майка е трябвала да отвори за нея но не го е направила.
Мъжа ми ме обича, имаме и дете. Всичко е наред, работа, къща, пари. Но все пак когато и да говорим изчаквам тяхната критика - защото никога нищо не е добре според тях. Мъжа много говори, къщата е малка, парите биле малко.. чак ми казаха че мога винаги да се върна във вкъщи.
Помня как се качих на сцената на училищното тържество където се сдобих със дипломи - най добър ученик, баща ми си тръгна и по късно каза че съм била най дебелото дете на сцената.  Може би е вярно, но не така искам да помня този ден от преди 20 години.
Имам хубава и добре платена професия, но не започнах работа по професията цели 8 години откакто дипломирах защото те ми натякваха как по малко 'успешни' студенти от мен работили за много пари. Учих за да имам винаги работа, за да ако се наложи да се разведа да имам пари.
Толкова години по късно всичко е забравено, брат ми не знае почти нищо. Сега живеят друг живот.
Брат ми е пасивно агресивен. Няма желание за нищо, ходи на работа и спи. Когато са празници не излиза от вкъщи по цяла седмица . Как да му укажа помощ?
Как да започна да намирам удоволствие във нормалните неща? Аз не желая нито много пари, нито коли или материални неща. Защо още ми трябва тяхното одобрение че се справям добре? Когато правя нещо слушам тяхния глас във главата как това и онова не са добре. Когато се опитам да се дистанцирам (живеем далеч от тях и комуникацията е по телефон) , те ме обвиняват че им спирам връзката със детето ми, което не е вярно.
Съвет?
Бъдете здрави и благодаря. Simple Smile
Виж целия пост
# 1 881
Здравейте доктор Стефанов. Постнах в друга тема, без да знам, че има и такава за консултация със специалист. Поговорихме си с момичетата, обменихме мисли, но в случая би било добре да се обърна към психолог.

Женени сме от малко повече от 30 години със съпруга ми.
От няколко години живеем в чужбина. Общуваме с близки и  приятели чрез Интернет. Той с неговите, аз - с моите и двамата заедно със семейството си. Той общува с бившите си колеги и колежки, за което никога не съм се сърдила или имала нещо против. Нормално е след като си работил толкова години някъде да искаш да знаеш новини, клюки, какво се случва там.
Преди 2 седмици се наложи да се прибера спешно до България, за да оправя някои документи, той остана тук. След като се върнах, намерих в телефона му чат с негова бивша колежка, пратила му снимки гола до кръста.
Побеснях меко казано, в първия момент. Доста се карахме, аз крещях, той отричаше. отричаше, че е имал нещо с нея, не снимките, те бяха факт.
Сега следва логичният въпрос - защо съм му ровила в телефона. Ами защото от доста време се държи странно, имаше и една друга забежка, откакто сме тук и някак доверието се пропука. Никога в предишните години не бях проявявала интерес кой му е звънял, кой му е писал. Беше човек с много контакти, търсеха го клиенти, клиентки и наистина не съм държала да знам с кой говори и с кой си пише.
След като видях въпросните снимки, ми стана много обидно, остана един горчив вкус и проблем с идентичността. Питам се, дали наистина ме  обича и  ме е обичал, щом когато зачезна от вкъщи, той търси контакт с други жени. Питам се с какво съм по-лоша от другата?
Ако има значение възрастта ни - на 55 сме, въпросната дама на 54.
  Мъчно ми е, защото чувствата ми към него изчезнаха, сякаш някой ги изтри с вълшебна пръчка. Как ще я караме?
Какво бихте ме посъветвали Вие?

П.П. Допълвам, за да имате по-ясна представа.
Докато живеехме в България, той беше човекът с по-големи доходи, с огромен кръг познати. Аз оставах някак си в сянка, но не и изцяло зависима от него, и аз работех внасях нещо в семейната каса. Нещата се промениха когато дойдохме да живеем в чужбина. Аз работя по професията си, той малко по-неквалифицирана работа. Аз имам тук много познати, бивши съученици. Той - никого, освен мен и моите познати, освен това не говори езика все още добре. Никога не съм го изолирала, запознах го с всички, навсякъде сме били заедно и никога не съм показвала или демонстрирала превъзходство. Обаче кой знае какво му е било в главата и дали това не е довело до забежки - за да докаже, че още е мъжкар и търсен.
Виж целия пост
# 1 882
Здравейте доктор Стефанов. Постнах в друга тема, без да знам, че има и такава за консултация със специалист. Поговорихме си с момичетата, обменихме мисли, но в случая би било добре да се обърна към психолог.

Женени сме от малко повече от 30 години със съпруга ми.
От няколко години живеем в чужбина. Общуваме с близки и  приятели чрез Интернет. Той с неговите, аз - с моите и двамата заедно със семейството си. Той общува с бившите си колеги и колежки, за което никога не съм се сърдила или имала нещо против. Нормално е след като си работил толкова години някъде да искаш да знаеш новини, клюки, какво се случва там.
Преди 2 седмици се наложи да се прибера спешно до България, за да оправя някои документи, той остана тук. След като се върнах, намерих в телефона му чат с негова бивша колежка, пратила му снимки гола до кръста.
Побеснях меко казано, в първия момент. Доста се карахме, аз крещях, той отричаше. отричаше, че е имал нещо с нея, не снимките, те бяха факт.
Сега следва логичният въпрос - защо съм му ровила в телефона. Ами защото от доста време се държи странно, имаше и една друга забежка, откакто сме тук и някак доверието се пропука. Никога в предишните години не бях проявявала интерес кой му е звънял, кой му е писал. Беше човек с много контакти, търсеха го клиенти, клиентки и наистина не съм държала да знам с кой говори и с кой си пише.
След като видях въпросните снимки, ми стана много обидно, остана един горчив вкус и проблем с идентичността. Питам се, дали наистина ме  обича и  ме е обичал, щом когато зачезна от вкъщи, той търси контакт с други жени. Питам се с какво съм по-лоша от другата?
Ако има значение възрастта ни - на 55 сме, въпросната дама на 54.
  Мъчно ми е, защото чувствата ми към него изчезнаха, сякаш някой ги изтри с вълшебна пръчка. Как ще я караме?
Какво бихте ме посъветвали Вие?

П.П. Допълвам, за да имате по-ясна представа.
Докато живеехме в България, той беше човекът с по-големи доходи, с огромен кръг познати. Аз оставах някак си в сянка, но не и изцяло зависима от него, и аз работех внасях нещо в семейната каса. Нещата се промениха когато дойдохме да живеем в чужбина. Аз работя по професията си, той малко по-неквалифицирана работа. Аз имам тук много познати, бивши съученици. Той - никого, освен мен и моите познати, освен това не говори езика все още добре. Никога не съм го изолирала, запознах го с всички, навсякъде сме били заедно и никога не съм показвала или демонстрирала превъзходство. Обаче кой знае какво му е било в главата и дали това не е довело до забежки - за да докаже, че още е мъжкар и търсен.
Здравейте!
И според мен казаното от вас в послеписа обяснява много неща.
Това, че в чужбина вие сте по-реализирана, имате по-голям принос за семейството, очевидно му влияе. И това хем е разбираемо, хем не го оправдава. Защото по тази логика жените трябва да си сложат сами таван на растежа, да ограничат собственото си израстване, та мъжете им да не си тръгнат.
Всъщност - познавам много жени, които подсъзнателно имат тази мотивация: да не би да изпреварят мъжа си и той да не може да го понесе...
И още нещо: според мен е много важно в такива конфликти и в любовните  отношения между родителите и техните драми да не се намесват децата, да не се привличат те за душеприказчици и съюзници. Например - да разкажете каква снимка сте видели в телефона на баща им.
Или мъжът да разкаже на децата си с кого е видял майка им да седи в някакво кафене и да се държат за ръце...
Когато намесват децата си във всичко това, родителите стават малки и губят достойнство.
За моето разбиране този аспект на ситуацията е най-важен.
Поздрави!
Виж целия пост
# 1 883
Здравейте!
Имам нужда от съвет за ситуация с дъщеря ми(5 годинки).
Ходи на танци от 3 годишна. Сама поиска.
Записах я с голямо желание. Ходеше с мерак в началото, после започна да не иска. Всеки път са разправии и с много мъка я водим.
Не беше особено редовна там, защото бяха затворени школите заради пандемията много време, а и тя самата доста боледува заради десетката градина. И може би отвикна да ходи, но я виждам, че няма особено желание.
В момента не иска да ходи, все това повтяря. Още като в взема от градината веднага пита дали ще ходим днес на танци и ако кажа да, казва, че не иска.
Два пъти ни се случи да плаче пред залата и да не иска да влезе.
Говорих с учителката. Нямало проблеми с децата, не плаче вътре, танцува си,справя се добре.
Проблема е докато влезе.
Принципно е доста чувствителна.
Децата там са по-големи всичките и в началото проблема беше, че й казват, че е бебе и тя се разстройваше.
Не искам да се отказва от танците.
Притеснява ме обаче да не я насилвам.
Те са 3 пъти седмично и е трудничко, повторения по много пъти, разтягания, учителката е малко строга.
Самата тя ме посъветва, че ще свикне детето, да я натиснем ние родителите, да не се отказва. Но не съм сигурна, че това е правилния подход.
Двама учители ни обърнаха внимание, че детето има талант и да не я изпускаме.
Но се боя дали не избързвам с голямото си желание тя да танцува и дали това не е повече моя мечта.
Тук си признавам, че много искам да танцува или поне да се занимава с нещо странично. Много държа на това и много трудно приемам, че не иска. Знам, че това е грешно, но така се чувствам.
Тя си е малка още. Един ден казва ще ходя, на другия не.
Не ми се иска още отсега да се отказва толкова лесно.
Не зная как да постъпя.
Дали има друга причина(в средата, децата, учителката) или просто я мързи, не й харесва наистина и не желае да ходи.
Всеки път е с много уговорки и много усилия. Логистично едва успяваме да наместим графиците си за да водим.
Толкова време вече ходи и толкова усилия полагам, пък не се получава.
И не знам как е правилно да постъпя.
Да я опишем и да опитаме пак като поотрасне повече ако сама поиска или просто да се откажа и толква.
Доста ме тормози тази ситуация.
Онзи ден баба й й пожела хубав ден, а тя й отговори, че ще е много грозен деня й, защото била на танци.
Има ли смисъл да се опитвам да я мотивирам и да разбера какъв е проблемът, че не иска да ходи.?
Или да се примиря и това е.
Тя не споделя. Питам я, но не иска да ми каже.
Не мога да разбера дали наистина не иска да ходи, или се глези, или пък има някакъв емоционален проблем и друга причина.
Тя беше много общителна, а сега доста се срамува. Отделно, че иска да е винаги първа и най-добра и не приема нищо друго.
Другото, което ми казва е, че иска да съм само в нас, все с нея, че като е ба танци и е жал за мен, и иска да не ходя на работа и да я чакам и да вземам първа от танците, да не си тръгвам.
Аз в момента не работя. Но има изгледи да зачочна.
Също се сещам, че там е най - малката и я слагат най-отзад, защото е и доста висока и тя се сърди, че искала да е отпред в редицата.
Много е ревлива и чувствитвлна. Това и другата причина да не искам да я отипсвам, а да свиква да не де отказва и разстройва винаги когато някое дете й каже нещо или и се скарат, да свиква да се оправя в среда с повече хора.
Моля за съвет как да подходя най - правилно в тази ситуация.
Виж целия пост
# 1 884
Здравейте!
Имам нужда от съвет за ситуация с дъщеря ми(5 годинки).
Ходи на танци от 3 годишна. Сама поиска.
Записах я с голямо желание. Ходеше с мерак в началото, после започна да не иска. Всеки път са разправии и с много мъка я водим.
Не беше особено редовна там, защото бяха затворени школите заради пандемията много време, а и тя самата доста боледува заради десетката градина. И може би отвикна да ходи, но я виждам, че няма особено желание.
В момента не иска да ходи, все това повтяря. Още като в взема от градината веднага пита дали ще ходим днес на танци и ако кажа да, казва, че не иска.
Два пъти ни се случи да плаче пред залата и да не иска да влезе.
Говорих с учителката. Нямало проблеми с децата, не плаче вътре, танцува си,справя се добре.
Проблема е докато влезе.
Принципно е доста чувствителна.
Децата там са по-големи всичките и в началото проблема беше, че й казват, че е бебе и тя се разстройваше.
Не искам да се отказва от танците.
Притеснява ме обаче да не я насилвам.
Те са 3 пъти седмично и е трудничко, повторения по много пъти, разтягания, учителката е малко строга.
Самата тя ме посъветва, че ще свикне детето, да я натиснем ние родителите, да не се отказва. Но не съм сигурна, че това е правилния подход.
Двама учители ни обърнаха внимание, че детето има талант и да не я изпускаме.
Но се боя дали не избързвам с голямото си желание тя да танцува и дали това не е повече моя мечта.
Тук си признавам, че много искам да танцува или поне да се занимава с нещо странично. Много държа на това и много трудно приемам, че не иска. Знам, че това е грешно, но така се чувствам.
Тя си е малка още. Един ден казва ще ходя, на другия не.
Не ми се иска още отсега да се отказва толкова лесно.
Не зная как да постъпя.
Дали има друга причина(в средата, децата, учителката) или просто я мързи, не й харесва наистина и не желае да ходи.
Всеки път е с много уговорки и много усилия. Логистично едва успяваме да наместим графиците си за да водим.
Толкова време вече ходи и толкова усилия полагам, пък не се получава.
И не знам как е правилно да постъпя.
Да я опишем и да опитаме пак като поотрасне повече ако сама поиска или просто да се откажа и толква.
Доста ме тормози тази ситуация.
Онзи ден баба й й пожела хубав ден, а тя й отговори, че ще е много грозен деня й, защото била на танци.
Има ли смисъл да се опитвам да я мотивирам и да разбера какъв е проблемът, че не иска да ходи.?
Или да се примиря и това е.
Тя не споделя. Питам я, но не иска да ми каже.
Не мога да разбера дали наистина не иска да ходи, или се глези, или пък има някакъв емоционален проблем и друга причина.
Тя беше много общителна, а сега доста се срамува. Отделно, че иска да е винаги първа и най-добра и не приема нищо друго.
Другото, което ми казва е, че иска да съм само в нас, все с нея, че като е ба танци и е жал за мен, и иска да не ходя на работа и да я чакам и да вземам първа от танците, да не си тръгвам.
Аз в момента не работя. Но има изгледи да зачочна.
Също се сещам, че там е най - малката и я слагат най-отзад, защото е и доста висока и тя се сърди, че искала да е отпред в редицата.
Много е ревлива и чувствитвлна. Това и другата причина да не искам да я отипсвам, а да свиква да не де отказва и разстройва винаги когато някое дете й каже нещо или и се скарат, да свиква да се оправя в среда с повече хора.
Моля за съвет как да подходя най - правилно в тази ситуация.
Здравейте!
Казвате, че танците са ваша лична мечта. Която вие искате да реализирате чрез детето...
Къде е проблемът при такова желание от ваша страна?
Проблемът е, че това качва тревожността на детето. То не ходи там заради себе си.
Дори е възможно да се прокрадва съмнението: "Би ли ме обичала мама, ако не съм добра танцьорка?"
Това, между другото, е въпрос, който си задават всички деца, чиито родители се гордеят с техните постижения.
И тогава децата са склонни да саботират собственото си развитие в дадена област, за да тестват
дали мама и татко ще продължат да ги обичат такива обикновени и неталантливи.
Защото това за децата е жизнено важна информация...
И затова е важно тя да чуе от вас: "И да станеш танцьорка и да не станеш, аз пак ще те обичам най-много на света. Защото ти си моето прекрасно момиченце!"
А тази строга учителка, която ви съветва да я "натискате", защото има талант...
Какво значи да имаш талант?
това значи, да имаш влечение към нещо и да се "натискаш" сам да го правиш.
И ето - дъщеря ви е склонна и сама да натиска себе си.
Но ако вие я натискате прекалено, най-вероятно ще загуби тази склонност...
Казах ви две неща. И двете ми изглеждат важни.
Бъдете здрави! Simple Smile
Виж целия пост
# 1 885
Др. Стефанов, бихте ли отговорили и на мен?
Постът ми е от 24.04 , а Вие отговаряте на тези, които пишат след мен. Темата, която засягам явно касае и други дами, защото ми писаха на лично.
Благодаря ви!
Виж целия пост
# 1 886
Скрит текст:
Здравейте!
Имам нужда от съвет за ситуация с дъщеря ми(5 годинки).
Ходи на танци от 3 годишна. Сама поиска.
Записах я с голямо желание. Ходеше с мерак в началото, после започна да не иска. Всеки път са разправии и с много мъка я водим.
Не беше особено редовна там, защото бяха затворени школите заради пандемията много време, а и тя самата доста боледува заради десетката градина. И може би отвикна да ходи, но я виждам, че няма особено желание.
В момента не иска да ходи, все това повтяря. Още като в взема от градината веднага пита дали ще ходим днес на танци и ако кажа да, казва, че не иска.
Два пъти ни се случи да плаче пред залата и да не иска да влезе.
Говорих с учителката. Нямало проблеми с децата, не плаче вътре, танцува си,справя се добре.
Проблема е докато влезе.
Принципно е доста чувствителна.
Децата там са по-големи всичките и в началото проблема беше, че й казват, че е бебе и тя се разстройваше.
Не искам да се отказва от танците.
Притеснява ме обаче да не я насилвам.
Те са 3 пъти седмично и е трудничко, повторения по много пъти, разтягания, учителката е малко строга.
Самата тя ме посъветва, че ще свикне детето, да я натиснем ние родителите, да не се отказва. Но не съм сигурна, че това е правилния подход.
Двама учители ни обърнаха внимание, че детето има талант и да не я изпускаме.
Но се боя дали не избързвам с голямото си желание тя да танцува и дали това не е повече моя мечта.
Тук си признавам, че много искам да танцува или поне да се занимава с нещо странично. Много държа на това и много трудно приемам, че не иска. Знам, че това е грешно, но така се чувствам.
Тя си е малка още. Един ден казва ще ходя, на другия не.
Не ми се иска още отсега да се отказва толкова лесно.
Не зная как да постъпя.
Дали има друга причина(в средата, децата, учителката) или просто я мързи, не й харесва наистина и не желае да ходи.
Всеки път е с много уговорки и много усилия. Логистично едва успяваме да наместим графиците си за да водим.
Толкова време вече ходи и толкова усилия полагам, пък не се получава.
И не знам как е правилно да постъпя.
Да я опишем и да опитаме пак като поотрасне повече ако сама поиска или просто да се откажа и толква.
Доста ме тормози тази ситуация.
Онзи ден баба й й пожела хубав ден, а тя й отговори, че ще е много грозен деня й, защото била на танци.
Има ли смисъл да се опитвам да я мотивирам и да разбера какъв е проблемът, че не иска да ходи.?
Или да се примиря и това е.
Тя не споделя. Питам я, но не иска да ми каже.
Не мога да разбера дали наистина не иска да ходи, или се глези, или пък има някакъв емоционален проблем и друга причина.
Тя беше много общителна, а сега доста се срамува. Отделно, че иска да е винаги първа и най-добра и не приема нищо друго.
Другото, което ми казва е, че иска да съм само в нас, все с нея, че като е ба танци и е жал за мен, и иска да не ходя на работа и да я чакам и да вземам първа от танците, да не си тръгвам.
Аз в момента не работя. Но има изгледи да зачочна.
Също се сещам, че там е най - малката и я слагат най-отзад, защото е и доста висока и тя се сърди, че искала да е отпред в редицата.
Много е ревлива и чувствитвлна. Това и другата причина да не искам да я отипсвам, а да свиква да не де отказва и разстройва винаги когато някое дете й каже нещо или и се скарат, да свиква да се оправя в среда с повече хора.
Моля за съвет как да подходя най - правилно в тази ситуация.
Здравейте!
Казвате, че танците са ваша лична мечта. Която вие искате да реализирате чрез детето...
Къде е проблемът при такова желание от ваша страна?
Проблемът е, че това качва тревожността на детето. То не ходи там заради себе си.
Дори е възможно да се прокрадва съмнението: "Би ли ме обичала мама, ако не съм добра танцьорка?"
Това, между другото, е въпрос, който си задават всички деца, чиито родители се гордеят с техните постижения.
И тогава децата са склонни да саботират собственото си развитие в дадена област, за да тестват
дали мама и татко ще продължат да ги обичат такива обикновени и неталантливи.
Защото това за децата е жизнено важна информация...
И затова е важно тя да чуе от вас: "И да станеш танцьорка и да не станеш, аз пак ще те обичам най-много на света. Защото ти си моето прекрасно момиченце!"
А тази строга учителка, която ви съветва да я "натискате", защото има талант...
Какво значи да имаш талант?
това значи, да имаш влечение към нещо и да се "натискаш" сам да го правиш.
И ето - дъщеря ви е склонна и сама да натиска себе си.
Но ако вие я натискате прекалено, най-вероятно ще загуби тази склонност...
Казах ви две неща. И двете ми изглеждат важни.
Бъдете здрави! Simple Smile

Много ви благодаря, че отговорихте толкова бързо.
Само уточнявам, че аз не съм имала мечта да танцувам като малка, а и по принцип. Мечтата ми е да танцува детето. 🙂
Много благодаря за съветите.
Виж целия пост
# 1 887
Много ви благодаря, че отговорихте толкова бързо.
Само уточнявам, че аз не съм имала мечта да танцувам като малка, а и по принцип. Мечтата ми е да танцува детето. 🙂
Много благодаря за съветите.
Не е задължително да сте имали нереализирана мечта да танцувате.
Мечтата може да е била да се изявите, да блестите, да сте на сцена...
С една дума - да сте видяна в по-голяма степен... Simple Smile
Виж целия пост
# 1 888
Не е задължително да сте имали нереализирана мечта да танцувате.
Мечтата може да е била да се изявите, да блестите, да сте на сцена...
С една дума - да сте видяна в по-голяма степен... Simple Smile

Да. Тук вече познахте. 🙂
Виж целия пост
# 1 889
Христис Воскресе!
Здравейте, д-р Стефанов,
Ще се опитам да бъда максимално кратка.
Във връзка съм от 5г, но партньорът ми не е подходящ за мен. Това го осъзнах след 2рата година. Той е добър човек, умен, с хубава професия, но сме много различни и я няма тръпката. Отстрани изглеждаме хубава двойка, но аз не съм щастлива и никога не съм била истински влюбена в него. Започнах връзката си на шега, защото той беше безкрайно мил и грижовен към мен и ме обичаше искрено, а това ми е липсвало в предишните ми връзки, в които все аз бях влюбената и накрая винаги аз страдах. Минавало ми е през ум да се разделя с него, но ме е страх да остана сама. Предпочитам първо да си намеря правилния за мен и тогава да го оставя. Точно заради това започнах паралелна връзка с обвързан мъж, който много обичам, но осъзнавам, че той никога няма да остави семейството си, колкото и да ме обича и да ми обяснява,че аз съм жената за която е мечтал цял живот, че не може да живее без мен и че с жена си са просто съквартиранти и отдавна няма чувства към нея, не правят секс и тн... (за което знам, че е така). С него съм безкрайно щастлива, никога не съм се чувствала така с друг. Но осъзнавам, че всичко това не е правилно и че е токсично за мен самата, защото страдам и всичко трябва да е тайно и няма бъдеще.
Също така осъзнавам, че най-доброто решение е да оставя и двамата и да остана сама. Точно това ме ужасява. Хем страдам, хем страха да съм сама е още по-голям и аз продължавам да се въртя в кръг без никакви изгледи да се случи нещо. Имам проблем с доверието и ревността също така. Много трудно допускам мъже до себе си, защото се страхувам че ще ме наранят. Аз съм изключително емоционална и не знам как да изградя нормална здрава връзка.
В живота си имам успешна кариера и високо самочувствие, навсякъде ме забелязват и се радвам на голямо внимание от страна на мъжете. Полагам големи усилия да изглеждам добре - ходя на фитнес, винаги съм с прическа и грим, внимавам какво ям и какво обличам, педантична съм и свръх критична към себе си. На моменти това ми пречи да се отпусна и да бъда напълно себе си особено с хора, които познавам от скоро.

Със сигурност имам някаква обремененост от детството, понеже родителите ми са разведени и не поддържам контакт с баща ми. Бащината фигура винаги ми е липсвала в живота. С майка ми отношенията ни винаги са били по-скоро приятелски, не типичните майка-дъщеря. В момента дори аз се чувствам повече като нейна майка, отколкото като дъщеря. Като бях малка си спомням, че и казвах че не ме е родила тя, защото по нищо не приличам на нея и питах баща ми (още бяха заедно) дали тя наистина е моята майка. Към момента това ми звучи нелепо, тя казва че не си спомня за това, но аз и баба ми помним, че имаше такъв момент когато бях на 4-5 годинки.
Знам, че може би казуса ми е доста сложен и има доста върху какво да работя, но скоро ще правя 30г и не искам да продължавам да живея по същия начин и да се чувствам така. Все повече се замислям дали не трябва да проведа някаква терапия и бих желала да опитам поне малко да изчистя блокажите си.

Благодаря за труда който полагате тук и енергията, която влагате в работата си и също така, че сте създали тази тема. Със сигурност сте помогнали на страшно много хора и ще продължавате да го правите. Бъдете здрав и щастлив.
Здравейте!
Вие искате мнение и съвет, но мен са ме учили години наред да се въздържам от съвети, когато човекът е в ситуация на избор: това или онова да избере като продължение на живота си. Защото така се отнема отговорността от другия.
Но мога да кажа какво засилва позициите на човека и го стабилизира.
В тази посока смятам само да коментирам някои взаимовръзки, които забелязвам:
Казвате: "Минавало ми е през ум да се разделя с него, но ме е страх да остана сама. Предпочитам първо да си намеря правилния за мен и тогава да го оставя. "
Тоест - вие го държите като резервен вариант, резерва  на "подходящия", който обаче не се е появил.
Затова съвсем логично отивате към скрита връзка с женен мъж, където вие самата сте резервен вариант, ако случайно се разведе или пък с жена му се случи нещо...
Казвате, че никога не сте се чувствали толкова добре, колкото с женения мъж. Въпросът е дали ще се чувствате толкова добре с него, ако той не е женен за друга, а сте заедно като партньори.

Това, че не поддържате контакт с баща ви, е силен фактор.
Защо?
Защото вие сте скъсали тази връзка от лоялност към майка си. За да не се чувства тя предадена. /Няма дете, което да скъса връзката с баща си по друга причина!/
Но когато от лоялност към майка си късате с баща си, вие подмолно сте в силно негодувание и към майка си.
Защото заради нея ви се налага да късате с баща си. И защото ви е избрала "такъв" баща...
С една дума - ако направите стъпки да създадете отношения с баща си, вие ще засилите и връзката си с майка си.
А това е свръх важно за жената. Когато тя иска да си намери партньор, на нея ѝ е потребно да чувства зад гърба си майка си,  източника на женската енергия. Тогава тя е смела и уверена и е като магнит за мъжете.
Харесвана е за трайна връзка, а не за авантюра.
Така че обърнете внимание на тази взаимовръзка: отхвърляйки баща си, няма как да не отхвърлите и майка си /и обратното е валидно/.
А като не чувствате зад гърба си майка си, във вас няма женска увереност, сила и смелост...
Върху това ми се струва важно да се замислите.
Поздрави!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия