Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

За да коментирам тази случка, трябва да задам много въпроси за вашите семейни отношения, за вашите родителски семейства и т.н.
Не става ясно това инцидентно ли се случи или съпругът ви по принцип така реагира?
Питам се и как е това за вас? Сърдита ли сте, или вътрешно се радвате? Нападната ли се чувствате или защитена от поведението на съпруга си?

За пръв път се случва да реагира така на подобна ситуация. Попринцип е доста сприхава човек и трудно се общува с него. По-скоро съм обидена,  защото ми се приписва вина без да съм виновна. Не обичам да ми вменяват неистини.

Здравейте!
Имам две хипотези, докато чета вашите въпроси:
1. Питам се коя от двете ви е голямата - вие или дъщеря ви? Вие връхлитате върху нея да я гушкате... Така правят децата. Майките, когато се държат като големи хора, стоят на разположение  и чакат детето само да поиска да се гушне и тогава разперват ръце. Ако то не поиска гушкане, майките не е добре да връхлитат...
2. Детето ви е ядосано и посяга да ви удря най-вероятно, защото изглеждате тъжна и депресирана. Такава майка гневи детето, защото то започва да се страхува да не я загуби. Има чувството, че тя има влечение към отвъдното. А когато се страхуват за живота на майките си, децата стават гневни. И са гневни най-вече на самите майки, защото се чувстват застрашени от изоставяне... Следователно, когато казвате на детето си, че няма да се върнете, тя се страхува още повече и става още по-гневна. По-уместно е непрекъснато където и да отивате, в магазина, на работа, в банята... да казвате: Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!; Ще се върна!   Така детето ще се почувства по-сигурно и ще се успокои и ще омекне... А най-добре е да поработите психотерапевтично върху депресивността си. Така постепенно ще започнете да  стоите силно и авторитетно пред детето си и то няма да си позволява да ви удря.
Поздрави!
[/quote]

Много благодаря за отговора и насоките! Особено втората хипотеза ми е много полезна - ще започна да казвам обратното /че ще се връщам/, също за склонността ми към депресивност, имате право. Иначе относно гушкането, наистина се старая да не прекалявам, тя сама показва понякога, че не иска и я оставям когато тя има желание.

Здравейте, д-р Стефанов!

Искам да споделя с Вас и да опиша рисунка на почти 4г. ми син.

Нека започна от там, че мъжът ми е водещата фигура в семейството. Неговата дума е закон и всички се съобразяват с това. Каквото каже на детето, трябва да се изпълнява на секундата. Последно време мъжът ми е много изнервен, което рефлектира и върху детето. Кара му се за неща, които могат да се обяснят с по-спокоен тон. Аз съм много спокойна и рядко повишавам тон.

Рисунката, която рисувахме заедно с детето беше следната - той нарисува трева, облаци, дърво. След това ме помоли да нарисувам човечета. Първо ми каза да нарисувам оранжево човече, което каза че е бабата. После ми даде черен цвят и ми каза от другата страна на дървото да нарисувам бащата. Третото човече беше със син цвят и каза, че това е детето и иска детето да държи бабата за ръчичка. До детето ме накара да нарисувам дядото, който също държи детето за другата ръка.
С жълто ме накара да нарисувам майката, която се държи за ръка с бащата, а до майката да нарисувам още едно дете.

Очевидно е, че рисунката и човечетата показват нашето семейство. Синът ми се държи за ръка с моите родители (баба му и дядо му), а с мъжът ми сме от другата страна. Искам да вметна, че сега съм бременна и очакваме появата на сестричката съвсем скоро, което може би е второто дете до мен. Като нарисувах човечетата, поиска да нарисувам къща, в която обаче бащата да го няма. Но му казах, че няма как да стане това и бащата също трябва да бъде в къщата - и синът ми се съгласи.
 
Притеснява ме факта, че изобразява таткото с черен цвят. Когато сме на гости при моите родители - там няма напрежение, всичко е спокойно, не му се карат, угаждат му, но баща му обикновено го няма там.

Когато рисува с боички, от едната страна на листа може да рисува с черно и други тъмни цветове, а от другата страна да използва само светли цветове. Силно съм притеснена за тази тревожност от страна на детето и не знам как да се справя с това.

Като изключим нервността на съпруга ми в последно време - иначе той е изключително грижовен баща, излизат постоянно двамата, правят мъжки неща. Дори, ако мъжът ми не е вкъщи, детето непрекъснато го търси и пита "тати къде отиде, кога ще се прибере". Мъжът ми работи Хоум офис и детето е свикнало да е по цял ден с мен и баща си. Това, което се получава сега е, че покрай бременността ми трябва да почивам повече и грижите за синът ми ги е поел почти изцяло мъжът ми. Когато детето е на градина, го виждам за половин-1 час, защото баща му го води и го взима, после го извежда, а за съжаление не мога да излизам с тях.

Здравейте д-р Стефанов!
Преди 10 дни започна моят кошмар.
Учител съм и 3 дни трябваше да давам дежурство на работа. (Класна съм на много труден клас.) През втория ден започнах да се прозявам много, като така се снабдявах с дълбоко поет въздух. Това продължи и вкъщи, докато не заспах вечерта. На следващия ден отидох при личния лекар и той ми пусна пълна кръвна картина, след нея ме прати на пулмолог. Нямах никакви други оплаквания, само честата нужда да си поема дълбоко въздух. Пулмологът ми направи ЕКГ, видя рентгеновата снимка и ми каза, че нищо ми няма. След това пожела да ми направи и бърз тест за ковид, който се оказа положителен. Изписа ми антибиотик и много други лекарства. Аз се притесних още повече, защото след като се прибрах си направих 3 теста, които бяха отрицателни. Не мога да контролирам желанието на организма си да вдишва дълбоко въздух, опитвам се да съм спокойна, да се разсейвам, но в крайна сметка не помага това. Когато взема мента, глог и валериан или валидол малко се успокояваха нещата, лесно поемах дълбоко въздух, но вече и това не помага. Притеснявам се дали ще се оправя, дали ще изчезне тази диспнея, дали тя самата е на нервна почва, след като 3 теста са ми отрицателни за ковид. Побърквам се вече, тотално съм се отчаяла, имам крещяща нужда от помощ...Към какъв специалист да се обърна вече не знам, скоро започва учебната година, а аз съм със задух, който не е ясно от какво се получава...Страх ме е, че никой няма да ми помогне...

Възможно е причината да е психологическа.
Питам се дали сте имали премеждие като малка, при което не ви е достигал въздух: да сте се давили, задушавали и т.н.
Помислете също на кого от вашата семейна система не му е достигал въздух?
Какво се сещате?

Баща ми почина от рак на белите дробове и не можеше така да си поема въздух. Аз като малка не съм имала никога такъв проблем.

Здравейте!
Виждам две неща, които ми изглеждат важни:
1. На 19 сте загубили опора в майка си заради нейно психично заболяване и светът ви се е сринал. Тя е била всичко за вас. И след това пишете, че не сте получавали подкрепа от съпруга си. От това, което сте написали, може да се разбира, че вие не сте били отворена към съпруга си, че вие не сте били способна да получавате от него това, което е възможно той да ви даде. Нужна ви е била мама, а той не е бил способен да ви даде това, което майката дава на децата си...
Същото се отнася и за голямата ви дъщеря. Вие я наричате приятелка. Тоест - отказвате за сте по-голяма от нея. Тя също ви е нужна като мама, като човек, който дава закрила.
И затова вие казвате за дъщеря си: "Тя беше всичко за мен!" Няма логика да възприемаме така едно дете. Само мама, и то когато сме били деца, е логично да е всичко за вас.
Виждате как във всичките ви важни хора вие искате да откриете майка си. Те да ви дадат емоционалната топлина, стабилността и подкрепата, които тя не ви е дала.
Всъщност вие не сте отделена от майка си, не сте самостоятелна и копнеете всеки важен човек в живота ви да е за вас като майка...
2. НО КОЙ МОЖЕ НАИСТИНА ДА ВИ ОТДЕЛИ ОТ МАМА? КОЙ ИМА СИЛАТА ДА ВИ НАПРАВИ НЕЗАВИСИМ ЧОВЕК?
Това е човекът, за когото вие изобщо не говорите. Изключвате го. Все едно не е съществувал.
Става дума за баща ви. Само бащата има силата да ни изведе от орбитата на майката и да ни направи независими от нея. Никой друг. Но за да стане това, е нужно да имаме отношения с него, да не го отхвърляме. Да не го пренебрегваме под предлог, че за нас мама е всичко. Да не го упрекваме, че не е добър с мама. Защото отношенията на родителите ни един с друг са тяхна работа, а не наша. Намесвайки се в техните отношения и взимайки страната на мама, ние рискуваме да изгубим връзка с баща си и да останем залепени за мама, да си останем завинаги деца.
ДА, МАМА Е НЕЩО ВЕЛИКО!  Но на нас ни е нужен бащата, за да можем да понесем нейното величие. И да станем независими и свободни хора. А не хора, които се вкопчват в близките си и очакват от тях да им бъдат като мама.
Една духовна учителка от Тибет казва:
"Два са най-страшните ти врагове: вкопчването и това, в което си се вкопчил"
Бъдете здрава!

Много Ви благодаря за отговора!
Не споменавам баща си, защото са се развели когато съм била бебе. Спомените  ми с него бяха много болезнени, срещахме се 1, 2 в годината,  той се напиваше и само оплюваше майка, държеше се грубо с мен, дразнеше се от мен, казваше, че съм глупава, гърбава, грозна, непрекъснато ме упрекваше за нещо. Ненавиждах срещите с баща ми, плачех и молех майка да не ме праща при него. Омъжих се, и 15 години не се бяхме виждали, и все пак бях до него в последните години от живота му и го изпратих от този свят - мисля, че му простих, стигайки до истината, че хората сме различни с различни характери, и баща ми  си беше просто  такъв човек.
Доста сбъркани отношения имам в живота и последствията се проявяват сега.
Моля да ми препоръчате как могат да се изчистят и оправят нещата, и възможно ли е изобщо?
Благодаря Ви!

Здравейте, г-н Стефанов, аз бих искала да се присъединя към последния въпрос на потребителката, която не е имала добри отношения с баща си. Аз се чувствам по същия начин, както сте описали - неотделена от майка си. Но какво можем да направим, когато бащата се държи по същия отблъскващ начин, както се е държала и майката? Все пак родителят се предполага, че е активният а детето приема любовта и грижата му. В случая, ако бащата е студен и липсващ,няма ли да е още по-болезнено да търсим любов от него?

Здравейте!
Подобна ситуация винаги е много трудна. Има и  един  интересен аспект. Не е измислен начин да отхвърлиш баща си, без да отхвърлиш същевременно и майка си. На принципа: "Как можа да ми избереш такъв баща!"
Родителите винаги си вървят в комплект.
Освен това не те спасява психологически това да простиш на родителите си. Защото ние нямаме статус да прощаваме на родителите си. Ние сме твърде малки за това. И най вече - дали са ни живот.
И понеже те са ни направили най-големия подарък - Живота - ние можем да сме с мир със себе си само ако им благодарим за това.
Но пък от друга страна ако са склонни да упражняват тормоз върху нас е жизнено важно да застанем на по-голяма дистанция от тях. А не постоянно да се навъртаме наоколо с напразната надежда, че те някой ден ще се променят. Това най-вероятно няма да стане...
В метода семейни констелации, с който съм дълбоко свързан, работим много с фрази.
Когато човек казва в душата си правилната фраза към този, с когото има проблем, нещо в него олеква и той въздъхва с облекчение /виждам такива въздишки всеки ден в кабинета си/...
И при такъв проблем с бащата правилната фраза може би е:
- Ти си баща ми . Ти ми даде живот. И аз ти благодаря за това. Но от уважение към живота, който си ми дал, аз ще стоя на голяма дистанция от теб.
Опитайте с тази фраза, слагайки на баща си празен стол.
Това е от мен за сега.
Поздрави!

На почти 37 години съм и съм никъде. Имам проблеми с храненето и кг - малко са. Пия бира до безпаметност, пуша много и почти не ям . Отговарям на повечето признаци за анорексия

Растла съм в психическо и физическо насилие като дете. С мъжете опита ми е подобен. В момента съм сама

Реших да си сменю рязко работата. Захванах се с мъжка професия и станах бурнеша. Изпитвам си парите и пак не съм щастлива.

Не знам накъде и как да хвана...

Как да започна да се храня нормално, да спра пиенето и да имам поне една цел?

УМЕСТНО ЛИ Е ДА ПОДКРЕПИМ МАЙКА СИ И ДА ПРОСТИМ НА БАЩА СИ?
С такъв баща ситуацията винаги е много трудна. И е смислено вие и всички читатели да си дадете сметка за следното: когато бащата е такъв, детето започва да се страхува от него, да го ненавижда и застава на страната на майка си. Съчувства ѝ.
А когато детето съчувства на майка си и застава на нейна страна във взаимоотношенията ѝ с бащата, то престава да е дете. То се презръща в майка на майка си. Удовлетворявайки нуждата на майка си, то е поставено в позицията на по-голямо от нея и се мъчи да я подкрепи емоционално: "Ох, миличката ми майчица! Горкичката! Тя много страда от лошия ми баща."
Стоейки в такава позиция, детето не може да получава от майка си емоционална подкрепа като дете. Просто защото потока на емоционалните блага тече отгоре надолу, от по-големия към по-малкия, от майката към детето, но понеже майката е страдаща и се е позиционирала отдолу, това дете застава отгоре и до него от майката не достига нищо.
Така вече за мен е много по-ясно това, което Вие ми писахте в първото си писмо: "Аз съм едно дете, бях на 19 години когато майка ми се разболя много тежко психически, изживях го много тежко, години наред само плачех и не можех да си обясня, защо така се случи, бяхме много свързани с майка, беше най-близкия ми човек,  беше целият ми свят и всичко се срина - гледах я външно е мама, но беше вече друг човек."
Понеже вие сте стояли в позицията да правите майка си щастлива и не сте получавали от нея, когато тя става психически нездрава, вие все още сте едно малко дете, което не може да се облегне на нищо вътре в себе си.
И поради тази причина, когато голямата ви дъщеря пораства, тя се поставя в позицията да ви подкрепя, да ви е като майка.  Цитирам писмото ви: "И тогава родих голямата ми дъщеря, тя стана всичко за мен, единственото щастие което имах, с годините стана най-близкия ми човек и най-добрия и единствен приятел. След развода живеехме много задружно, преди няколко години решихме да работим заедно, аз не можах физически да издържа на ритъма на работата, исках да помагам,  но се оказа,  че няма място за мен. Оставих ги да се оправят сами, но започна да ме тормози едно чувство, че съм направила за децата си толкова много, а те вече не ме искат."
Предполагам, че голямата ви дъщеря все пак има някаква по-добра връзка с баща си, щом е намерила сили да се отдели от майка си и да прекъсне този омагьосан кръг, в който вие стоите спрямо собствената си майка, защото баща ви е враждебен и неподкрепящ... Колкото и болезнено да звучи, това че сте се отказва  да бъде майка на майка си е една добра тенденция, която може да е полезна и за вас: да ви подтикне към това да стоите на собствените си крака, да създадете връзка и т.н.
Има и  още един  интересен аспект. Не е измислен начин да отхвърлиш баща си, без да отхвърлиш същевременно и майка си. На принципа: "Как можа да ми избереш такъв баща!"
Родителите винаги си вървят в комплект.
Освен това не те спасява психологически това да простиш на баща си, както се опитват много хора да решат психологическия си проблем. Защото ние нямаме статус да прощаваме на родителите си. Ние сме твърде малки за това. Те са големите , а ние малките. Получили сме живота си от тях. А в прошката има нещо надменно. Когато прощавам на баща си, аз се поставям над него като голям, надмогнал страданието, а той стои като малък, като грешник, като незаслужаващ нищо...
Но пък от друга страна той ви е тормозил.
В метода семейни констелации работим много с фрази.
Когато човек казва в душата си правилната фраза към този, с когото има проблем, нещо в него олеква и той въздъхва с облекчение /виждам такива въздишки всеки ден в кабинета си/...
И при такъв проблем с бащата като вашия правилната фраза може би е:
- Ти си баща ми . Ти ми даде живот. И аз ти благодаря за това. Но от уважение към живота, който си ми дал, аз ще стоя на голяма дистанция от теб.
Опитайте с тази фраза, слагайки на баща си празен стол.
А не му прощавайте. Той е голям и е добре вие да стоите като малка пред него.
Защото иначе стоите като малка пред собствените си деца.
Човек все пред някого трябва да е малък. И най-добре да е малък пред родителите си, а не пред децата си.
Поздрави!

Благодаря Ви много за отговора. Ще опитам, но честно казано, аз не чувствам никаква благодарност към родителите ми, за това че са ми дали живот. Може би звучи цинично. По-нагоре писах, че никога не съм намирала особен смисъл в живота ми, за това съм доста раздразнена, че трябва да работя, за да оцелявам, а всъщност не виждам кой знае какъв смисъл да оцелявам.
Не знам защо е така. Никога съм нямала и истински приятели. Изключително ми е чудно как хората се сприятеляват по някакъв естествен начин - хубаво им е да се заедно, да излизат, да се забавляват. На мен това никога не се е случвало. Много рядко съм успявала да се хармонизирам и да се забавлявам с който и да е човек.
Изпитвам някаква много силна съпротива, когато трябва да се върши някаква дейност - да се работи нещо, да се чисти да се готви, нямам и хоби, например, да обичам да рисувам или някакъв спорт. Същеверменно не съм така съсипана и тъжна, имам нужда просто да си почивам, да гледам телевизия и да чета, така съм била винаги, от дете. Някои хора биха го нарекли мързел. Такива негативни етикети ме дразнят още повече, питам се, защо се очаква всички да са много мотивирани да живеят и да вършат разни неща, нали все пак човек не е искал да се ражда, родителите му избират да се роди. Имам чувството, че от раждането на човек обществото изисква някакви неща от него, сякаш сме тук само, за да изпълняваме някакви чужди желания.
Същевременно просто ме яд, че се чувствам по този начин и нямам енергия, защото виждам, че повечето хора не са така - имат желание за живот на собствено основание, имат сили и креативност да създават разни неща.
Едва ли може да се даде отговор на тези размишления, но ако имате някакъв коментар, много ще се радвам да го прочета.
Благодаря отново!

Здравейте, др. Стефанов.
На 22 год. съм попринцип съм по-притеснителна и чувствителна, но от преди 2 , 3 години започнах много да се притеснявам в обществени ситуации, например като трябва да говоря с някой, да свърша нещо под наблюдението на някой и т.н започвам да получавам сърцебиене, треперене, потене. Не съм срамежлива, просто изпитвам едно силно притеснение и от 2 седмици насам направо като паник атака която продължава доста дълго време и като започна да си мисля, че хората ме гледат и ще ми стане лошо пак идва атаката. Ако не се сетя за тази тревожност,тя не идва, ама като си го помисля, че ще ми стане така, и става., просто сама си го правя. Попринцип не съм интровертна личност, обичам да излизам да съм сред хора, да се запознавам, искам да се развивам, не обичам да си седя вкъщи, но точно тази тревожност ме спира, просто мен ме е страх от нея, че ще се разтреперя, че ще ми стане лошо пред хората и ще се изложа, това ме спира.
Искам вашето мнение да ме носочи, да посетя ли психиатър, или да чакам това нещо да мине и да го израстя, понеже не искам да пия антидепресанти от такава крехка възраст.