Здравейта на всички и Христос Воскресе! Нека Божията благодат Ви донесе здраве, мир, любов и благоденствие!
Дълго време се колебаех дали да потърся съвет във въпросния форум. Надявам се да не подходите подигравателно към темата ми - наясно съм, че има хора с много по-сериозни проблеми и моите са незначителни на фона на чуждите...
Момиче на (почти) двадесет години съм - предстои ми да ги навърша след няколко месеца.
Наскоро се разделих с половинката си - младеж на 27 години, с когото бяхме заедно 30 месеца (две години и половина). Все още не съм приела, че раздялата е факт - страхувам се да споделя на роднините и приятелите си, не съм актуализирала информацията в социалните мрежи, дори наша обща снимка продължава да ми е десктоп на телефона. Имам чувството, че познатият досега свят се срива за мен, а неизвестното ме плаши. Не искам да захвърля всички красиви спомени, които създадохме...
За съжаление, имахме неопроделими различия в характера, а вероятно и възрастовата разлика имаше своето отражение във връзката ни. Последните седмици отношенията ни бяха много обтегнати и негативните моменти преобладваха... Пандемията само влоши ситуацията - от един роден град сме, но живеем заедно в столицата. Седмица преди обявяването на извънредното положение се прибрах в родния град, защото не се бях виждала с баба си дълго време... Приятелят ми прие това като проявява на предателство спрямо него и не прояви разбиране към решението ми.
Според него не трябва да има "личен" живот в една връзка, а всичко да е споделено. Вероятно съм склонна към егоизъм, но според мен има разлика между "взаимност" и "обсебване". Той следи акаунтите в социалните медии, понякога проверява кореспонденциите ми с други хора и винаги се сърди, когато отида някъде без него. Не говоря за ресторант или нощен клуб, а за семинар или конференция на тема, която ме вълнува. Ограничих социалните си контакти, но дори това не го спира във всеки удобен случай да ме обвинява в (желание за) изневеря.
Дори не съм някое красиво момиче, което младежите да заглеждат по улицата. Невзрачна съм, обличам се обикновено (не ходя разголена, дори съм студенокръвна и все още нося пуловери), не се гримирам (или се гримирам съвсем леко, ако има значим повод), не търся внимание от другите...
Историята стана прекалено дълга... Съжалявам...
Нямам близки приятели, на които да се доверя. Разказах малко на баба си (с нея живея), но тя не успя да ми влезе напълно в положението. Въпросът е, че изпитвам огромен страх да остана сама - да, знам, на 19 години съм, но... Баба ми ме е отгледала и се притеснява, че ще бъда като децата ѝ, които са нямали късмет в любовта. По нейни думи леля е била придирчива и затова сега е останала сама, а майка ми се е развела 2 пъти и в момента "си е провалила живота" (цитирам баба). Баба е прекрасна жена, но думите ѝ ме плашат. Ако наистина само моето поведение е грешно и последвам съдбата на майка си и леля си... Според баба трябва да търся начин да се събера с младежа, но... хем ми се иска да сме заедно, хем ми се иска да се държим различно един към друг... Не ми е приятно да бъда обвинявана, че съм "курва", понеже съм нарекла негов приятел на малко име...
Съжалявам за многословието и хаотичния изказ! Все още не мога да си събера мислите...
Виж целия пост
Дълго време се колебаех дали да потърся съвет във въпросния форум. Надявам се да не подходите подигравателно към темата ми - наясно съм, че има хора с много по-сериозни проблеми и моите са незначителни на фона на чуждите...
Момиче на (почти) двадесет години съм - предстои ми да ги навърша след няколко месеца.
Наскоро се разделих с половинката си - младеж на 27 години, с когото бяхме заедно 30 месеца (две години и половина). Все още не съм приела, че раздялата е факт - страхувам се да споделя на роднините и приятелите си, не съм актуализирала информацията в социалните мрежи, дори наша обща снимка продължава да ми е десктоп на телефона. Имам чувството, че познатият досега свят се срива за мен, а неизвестното ме плаши. Не искам да захвърля всички красиви спомени, които създадохме...
За съжаление, имахме неопроделими различия в характера, а вероятно и възрастовата разлика имаше своето отражение във връзката ни. Последните седмици отношенията ни бяха много обтегнати и негативните моменти преобладваха... Пандемията само влоши ситуацията - от един роден град сме, но живеем заедно в столицата. Седмица преди обявяването на извънредното положение се прибрах в родния град, защото не се бях виждала с баба си дълго време... Приятелят ми прие това като проявява на предателство спрямо него и не прояви разбиране към решението ми.
Според него не трябва да има "личен" живот в една връзка, а всичко да е споделено. Вероятно съм склонна към егоизъм, но според мен има разлика между "взаимност" и "обсебване". Той следи акаунтите в социалните медии, понякога проверява кореспонденциите ми с други хора и винаги се сърди, когато отида някъде без него. Не говоря за ресторант или нощен клуб, а за семинар или конференция на тема, която ме вълнува. Ограничих социалните си контакти, но дори това не го спира във всеки удобен случай да ме обвинява в (желание за) изневеря.
Дори не съм някое красиво момиче, което младежите да заглеждат по улицата. Невзрачна съм, обличам се обикновено (не ходя разголена, дори съм студенокръвна и все още нося пуловери), не се гримирам (или се гримирам съвсем леко, ако има значим повод), не търся внимание от другите...
Историята стана прекалено дълга... Съжалявам...
Нямам близки приятели, на които да се доверя. Разказах малко на баба си (с нея живея), но тя не успя да ми влезе напълно в положението. Въпросът е, че изпитвам огромен страх да остана сама - да, знам, на 19 години съм, но... Баба ми ме е отгледала и се притеснява, че ще бъда като децата ѝ, които са нямали късмет в любовта. По нейни думи леля е била придирчива и затова сега е останала сама, а майка ми се е развела 2 пъти и в момента "си е провалила живота" (цитирам баба). Баба е прекрасна жена, но думите ѝ ме плашат. Ако наистина само моето поведение е грешно и последвам съдбата на майка си и леля си... Според баба трябва да търся начин да се събера с младежа, но... хем ми се иска да сме заедно, хем ми се иска да се държим различно един към друг... Не ми е приятно да бъда обвинявана, че съм "курва", понеже съм нарекла негов приятел на малко име...
Съжалявам за многословието и хаотичния изказ! Все още не мога да си събера мислите...
