Как да се престраша за второ дете?

Именно Фивър.
Нормално е детето ти да учи някъде другаде или да живее в друго населено място. Ние също сме така.

Въобще нищо не й планирам- планирам само моето участие ако и когато има нужда от мен.

При мен беше обратното. След като родих със секцио ми казаха 2 г. да не забременявам. През този период, като знаех, че не ми е задача, а нещо в бъдеще, не го отричах категорично, ако някой ме питаше. След като минаха и имах зелена светлина, осъзнах, че не искам повече деца. Не се чувствах добре психически като бременна и след като вече станах родител, потребността ми беше задоволена.

П.П. С радост бих гледала и мачкала внуци.

Разбирам те, но аз не мога да си планирам И моето участие. Ако имат нужда, ще дам рамо, но само при възможност. Не можем да прогнозираме как ще се завърти светът. Може да затворят граници, може да спрат полети, може да се виждаме  само по интернет.
Може точно в този момент друго от децата ми да има по-голяма нужда от мен. Или съпругът ми. Или родителите ми. Или да не съм ок физически.
Затова не мога да кажа категорично.
Както и да е. Разговорът тръгна от разликата между помощ, гледане, отглеждане и т.н.

Аз имам породен брат и ясни спомени в какво състояние беше майка ми докато се грижеше сама за нас. Баща ми работеше до късно, баби и дядовци живееха далеко. Бяхме си все тримата. Може би затова някак подсъзнателно съм искала деца с по-голяма разлика. Като родих това ми желание се утвърди. Едно бебе/малко дете има нужда от внимание и грижи (чисто физически), посилни за една майка. Обаче като станат 2 бебета и една майка, везните не са в полза на майката. Още като стана на 5г вече ми беше достатъчно лесно, за да се решим на второ, но честно, мързеше ме. Спяхме до късно, детето беше доста самостоятелно, разполагахме си с времето.
Родих тази година, бебето вече е на почти 6м, каката е на 7г. Доста е добре ситуацията, всичко около бебето върша най-спокойно, голямата е на училище целодневно, ходи на балет, но пък там се включва баща й и аз нямам ангажимент по водене и взимане. Достатъчно е голяма да се съобразява като спи бебето, помага често по свое желание, вечер като заспи бебето, гледаме филм с нея преди тя да легне и обсъждаме как е минал деня й, понякога гледа сама. Дори да сме навън трите, тя играе и се забавлява без аз да съм й нужна и спокойно мога да съм с количката наоколо. Разбира се, чувам коментари понякога това бебе защо сега плаче, искам да си само с мен, но вече е на етап, на който може да обмисли и разбере аргументите, които коментираме. Едно 2 годишно би било доста по-ревниво и изискващо, когато се наложи да дели мама с бебе.

Винаги в мислите си съм си представяла 2 деца. Което е парадоксално, защото дълго време не бях сигурна дали въобще искам деца. Сега, като ги гледам 2мата, знам, че съм била права

Аз имам една близка роднина, която така се беше шокирала от раждането, че даже си изхвърли роклята, която носеше като бременна, макар че беше много хубава рокля и не искаше и дума да се издума да мине пак през това.
Но бързо й мина и след две години и три месеца вече беше с второ.
А друга моя близка пак така се била шокирала и така и си остана с едно дете.
Та, случаи всякакви.

Аз съм от тези, които се страхуват много, но се реших! След като родих, категорично казах на мъжа ми, че второ дете няма да има. Не съм си и помисляла по въпроса през първите 2 години на дъщеря ми, но после започна да ми се иска. Никога обаче не беше момента т.е второто дете беше винаги хипотетично "някога евентуално" ще го има. Първо мъжът ми не беше ентусиазиран от идеята, а на мен ми се струваше рано, чаках дъщеря ми да порасне и с времето страховете ми ставаха все по-големи, а  възможността да се реша ми изглеждаше все по-малка.
Вече бях приела, че ще си бъдем с едно дете, макар че отвътре все ме човъркаше...После мъжът ми поиска, но аз вече бях категорична, че повече няма да раждам.

Подарих всички бебешки неща, бременни дрехи и като ме питаха категорично зяявявах, че не искам. Чак когато дъщеря ми стана на 6 години изведнъж реших, че искам второ. Какво ме накара? Ами представих си живота ни след години и какво всъщност искам от него. Осъзнах, че ако заради страха ми от бременност и раждане нямам още едно дете, може би ще съжалявам. Реших и че вече няма за къде да го отлагам защото разликата им става прекалено голяма и така. Трябваше ми малко време да свикна с идеята, а после вече желанието ме завладя и страховете остнаха на заден план, макар че никога няма да изчезнат напълно.

Все пак трябва да подчератая, че единствената причина, поради която не исках второ досега, е страхът ми от износване и раждане. Така че със сигурност моите аргументи, не биха били валидни за всеки.

Мен пък износването и раждането не са ми били на вниманието, приемала съм ги като нещо неприятно, което трябва да си мине от реда. Мен ме плаши отглеждането, възпитанието, издръжката по време на  образованието, ще стане ли човек от това дете, с какви хора ще се събере, каква ще е съдбата му...Ами ако не дай Боже се разболее от нещо гадно и умре?!? От как съм станала майка непрекъснато съм в състояние на безпокойство и тревожност. В смисъл, че ги мисля, постоянно са в ума ми, кое как ще стане, малката, голямата, предстоят матури, шофьорски курсове се карат, после бал, кандидат студентски изпити....ей такива неща са в главата ми. Раждането и първите години са ми бял кахър, за после трябват сили и енергия. На две не мога насмогна, а камо ли на 3 и повече.

Аз поисках второ, когато първото беше някъде на 3 месеца. И още преди годинката на дъщеря ми вече започвахме опити, когато ми се появи здравословен проблем. Наложи се да отложим забременяването с няколко месеца заради това. И много се радвам, че така се получи, защото с породени щеше да ми дойде много нанагорно. Така че съдбата си знае работата. И накрая се получи разлика 2г и половина между децата. На моменти ми е било много трудно, но като цяло не чак толкова тежко. Мисля, че с породени е много по-голям екшън и човек може да откачи тотално. А и при нас добре се получи, защото каката вече беше много самостоятелна, а не беше второ бебе.

По принцип е нормално голяма част от майките да изпитват страх от второ дете докато първото е още бебе или тодлър. Просто с първото дете промяната е доста осезаема. От свободен човек изведнъж се превръщаш в детегледачка на пълен работен ден. Всичко ти е ново и тепърва се адаптираш към новия си живот. Докато с второто не е толкова голяма промяната, така че повечето трудности при първото дете, ги няма при второто. Тогава по-скоро проблемът е в съчетаването на отглеждането на две деца. Но колкото по-голяма е разликата между децата, толкова по-лесно е за родителите. Затова или човек се подготвя за повече натоварване 2-3 години за да има по-близки по възраст деца, или изчаква за да бъде по-лесно и по-спокойно.

На мен ми става все по-лесно - децата много си играят. Понякога заедно, понякога всеки си намира негово си занимание. Затова и много често мисля за още едно, но бих предприела тази крачка, само ако нямам никакви колебания.

Пак зависи. С първото имах нагласата да си го гледам по български. Тоест 1-2 години. Второто бях се заклела, че ще го гледам по френски. С бавачка от 5-6 месец. И гледах много по-смело и позитивно на нещата. Лошото е, че сметката ми излезе крива.

За мен отглеждането на детето ми беше планирано и знаех точно какво ме очаква.
 

Именно, защото така разбирам родителството и знам, че поставените ми критерии от самата мен са доста високи и нестандартни ( не ползване на детска кухня, ясли, градини, бабин дом, логистика с водене и прибиране до легалната възраст от поне 12 годишни както  и занимални) знам, че с едно дете ще съумея да свършва всичко начертано, като още има какво да се желае.

Дори не ми се мисли колко още трябваше да работя и отделям време ако имах две или три деца.

Логично, бе, Контес, работила си като бейбиситър. За мен и за много мои връстници, първото дете, което виждахме толкова отблизо беше нашето. Като се има предвид, че знаех, че ще е трудно и се бях приготвила психически за блатото. И пак бях сърпрайзната.

Не, не съм работила това. Но доходите и възможността да работя с детето си ми беше важното.
Но знаех с какво се захващам и какво ме очаква в идните много години напред.

Работила си с деца. Почти същото е.

 
Хем ме е страх малко, хем наистина искам да стане бързо! Хаха 😅