Баба ми почина и се сринах.....

Сънищата са плод на фантазиите и ума. Може би, ако ги сънувате, ще се натъжите още повече. Когато трябва, ще се случи. Не го мислете, щом не идват, значи така трябва.

Съжалявам и за вашите баби! На каква възраст бяха? Ако са били над 80,може да бъдете спокойно,че поне са си изживяли живота.

Колкото до мен. Водя жестока борба с "живота". Посещавам терапевт, опитвам все още без лекарства,мъча се да излизам.. Идва на вълни и отливи. Но е трудно.
Аз я сънувам много често и в съня си поне съм щастлив,но събудиш ли се.....  Четох много,но намерих статии от САЩ,където много наблягат на това,че при загуба от Ковид се получава т.н. усложнена скръб.  Все още се боря с проблемите за които писах в темата,гняв,отричане.. Тя изобщо не беше възрастна,беше в отлична форма и изглеждаше на не повече от 60,интелигентна,активна,социална за това не мога да приема,че я няма. Изобщо не съм и очаквал.. Всеки ден когато видя възрастна жена се натъжавам,че няма да я видя така. Благородно завиждам на всички които,чиито роднини са живели над 80 г.

Здравей и благодаря. Моит съболезнования и за твоята баба.
Съболезнования на всички, които пишат в тази тема.
Anastacia, аз за съжаление не бях любима внучка на ни една от бабите ми и не съм кръстена на тях. Но естествено това не определя чувствате. Също така за съжаление аз полупих удари от тах, отхвърляне и т.н, но пък за сметка на това аз бях до тях в последния им час, аз преживях мъката, шока, самото погребение си е шок за мен, адски гадно и съсипващо. Колкото и да е трудно, се опитвам да се съвзема като си мисля, че те не искат да съм тъжна, не искат да плача. Мисли и ти така, колкото и да е тежко. Никой не може да ни помогне, освен самите ние, със мисли и самоконтрол. Успех

Моята беше на 83г, но цял живот хапче не е пила, беше в много добро състояние, изведнъж се влоши беше в болница и след това се залежа и повече не стана, само на легло в една поза. И аз изпитвам вина и се питам, можеше ли да направя нещо повече, достатъчно често ли ходих, ако бях се преместила по рано у тях, можеше ли и още да живее. И все въпроси, въпроси, все упреци, все вина търся и то в себе си. Въпреки, че има други много по виновни. Нооо. Станалото станало.
Майка ми каза така - колко сълзи проля и колко изтрада, колко мъка по твоите баби, ами утре други ден, с мен или баща ти, ако стане нещо, какво ще правиш?
Викам, не ми се мисли.
Всеки казва, възрастна в билаа по живяла си е, нормално е. Не е като да загубиш млад човек. Дааа, така е, да пази Господ. Но, за мъката години няма, за болката и чувствата не е от значение на колко си. Когато обичаш някого, ще страдаш дори и да е на 100г.
Мисли за бъдещето, не се предавай, не оставяй болката да те съсипе. Всички ни боли и страдаме. Но ако искаш да продължиш напред, да имаш нормален живот, не оставяй болката да те контролира. Винаги ще е мъчно и ще боли, но не позволявай това да пречи на развитието ти. Защото, не можем да ги върнем, няма да са тук повече, колкото и да се съсипваш, няма връщане назад. Самонагласа ти трябва, сам владееш чувствата и емоциите си. Повтаряй си - аз съм добре, ще преживея болката, ще продължа напред, защото аз съм жив и ме очаква прекрасно бъдеще, защото моята баба иска аз да съм добре и да съм щастлив.
Замисли се как иска да те види баба ти сега - съкрушен, съсипан, тъжен или усмихнат, успял и щастлив.
Успех

Всъщност живота ми се промени изцяло и никога няма да е същото. Промених се само за часове. Най-лошото е, че в това нещо си сам.  Първите дни умирах от болка всяка секунда и писах тук с надеждата да получа някаква помощ, но истината е , че няма кой да ти помогне. А в такива моменти близките ти, като чели най не те разбират.
Все още не мога да го повярвам и да приема реалността.Сякаш скоро ще се нареди всичко и тя ще се върне. За мен бе като  родител, приятел.. Не знам защо темата за смъртта е такова табу. Искаше ми се да бях по-подготвен.  Изчетох какво ли не, радвам се, че все още не съм посегнал към медикаменти, но може и това да стане.

Аз никога не бих била подготвена за такова неща, не мисля, че някога ще съм. Не приемам тези неща, въпреки че са част от живота, знам, разбирам уж, но не го приемам. Не е честно според мен. А и аз лично изпитвам страх, самата мисъл ме плаши. Случи ли се нещо такова с някои мой близък и ми идват едни мисли от които ми става лошо. Ама наистина лошо, обливат ме горещи вълни. Страх ме е че ще загубя близките си, страх ме е и че мен ще ме загубят, че никога няма да видя повече моите деца, внуци и т.н, заяви на кой колко му е отредено. Ноо като цяло от всички тези мисли ми става зле, знам че е неизбежно и такъв е живота. И все се надявам, че с времето този страх ще отмине. Защото виждам възрастни, за които това е нормално, подготвени са и приемат нещата спокойно, като част от живота. Явно с възрастта хората започват да свикват с тази мисъл и я приемат.
Прав си, че никой не може да ти помогне, само ти можеш. Колкото и да се опитваме тук да те утешим и дадем сили, всичко зависи от теб. Както виждаш, всеки от нас е загубил близък и живее с болката си. Ясно е, че на някой им е по лесно, на други много трудно, но всеки намира начин да продължи напред, намира смисъл.
Ти имаш ли семейство, деца? Не питам от любопитство, а просто за подкрепа и кураж.
Иначе, една моя позната беше много зле когато загуби баща си. Ама много зле, постоянно рев, постоянно й прилошаваше, припадаше. Накрая се наложи близките й да я водят на психиатър. Само така се оправи.

Не,нямам мое семейство и деца. Много са малко хората с които мога да споделя нещо и с които съм близък. Цял живот бях близък с нея и е била моя подкрепа и аз нейна.  Много ми е трудно,защото се боря сам с цялото това нещо. Аз също все още плача всеки ден,олеква за малко,после пак е същото. Не може живота да е толкова несправедлив и жесток. Имал съм толкова малко поводи за радост в живота и толкова малко ценни хора и живота ни я отне... Както казах тя бе най-милия,усмихнат и добър човек на тази земя. Никой друг няма да я замени. Не мисля,че това се преодолява....... Доста се затворих в себе си напоследък.

Животът е точно толкова несправедлив и жесток, не само към теб.
Преодолява се и по-страшни неща се преодоляват, кой сам, кой с помощ от специалисти.

По повод последния коментар на staysi - някъде някога бях чела, не си спомням кой писател го е казал, но според него хората, които имат голяма фантазия имат и по-силен страх от смъртта. Като се замисля има логика, защото човешкият ум може всякакви сценарии да сътвори колкото хубави, толкова и лоши, но независимо от това, мисля че е
най-естественото нещо хората да се страхуват от смъртта както за себе си, така и за близки и обични хора, а след загуба да ги боли. Разликата, може би, е че всеки по различен начин понася болката и съответно я показва или не пред останалите.
И понеже така и така съм зафилософствала клишета ще цитирам една мисъл, по повод смъртта и загубата на обичани хора, на Стоян Михайловски, която звучи утешително, лично аз не вярвам в нея много-много, но на някой може и да му стане по-леко, знам ли. Мисълта е "Поставете всяко ваше желание, всяко ваше въжделение, обаяние и стремление отвъд земния живот. Създайте мост, но нека той да не служи за преминаване от земния живот към неизвестността, а бъде съединителна черта на двете половини на вашата духовна същност - любовта и вярата. Отсам гроба поставете вашата вяра, а отвъд гроба вашата любов, така никога не ще съществува смърт".

Последният пост на Лорена е много на място. Аз искам да кажа само, че ако се търси справедливост, то няма такава. Справедливостта е морална категория, за всеки различна. За един е отмъщение за смърт, за друг - богатства или любов. На няма такова нещо. Животът е какъвто си го направим.

При мен единственото което горе-долу помага е психологията... Нито вяра в Господ,нито истории за след смърта,фантастики, нито глупости от рода,че "така било писано" ми помагат.
Всички тези неща са измислени от отчаяние и липса на алтернативи. При мен не работи. Според мен всичко е случайност и зависи много от нас.. Точно за това обвинявам себе си и близките си. Заради едни страдат други. Присмиваха се на мерките,не ги спазваха,заразиха я,не потърсиха навременно лечение и това е резултата. Никакви съдби,писаници нямат общо.  Човешката глупост и безхаберие са всичко...

Май все още си във фазата "Друг е виновен" - някои години не излизат от нея, и може би това е техният начин да преодолеят смъртта на обични хора. А всъщност имунната система на твоята баба е виновна - единствено и само тя. Дано го осъзнаеш в един момент и разбереш, съответно и да спреш да обвиняваш другите, за нещо, което не зависи от тях. / Само да вметна, вирусът се предава по въздушно-капков път, и изолацията помага само да не се увеличава натискът върху здравната система /. Вероятно фактът, че сте били особено /необичайно/ близки с баба ти, до степен да нямаш свой живот, е причината да страдаш сега така самоунищожително.
Напълно съм съгласна с това мнение В твоя случай ти трябва време, и само време да свикнеш - да, свиква се с болката - с времето тя се притъпява и напомня за себе си в най-неочаквани моменти, и да, може да се живее въпреки всичко и да се радваш на живота, колкото и ужасно да ти звучи.
Пред теб има избор, как да живееш по-нататък, и хубаво би било да си представиш как баба ти би те посъветвала - дали да живееш един безсмислен живот или пък такъв, с който да се гордееш на края на твоя жизнен път и за който да има  да й разказваш като се видите отвъд. Звучи много клиширано, но е самата истина. Аз успях да се преборя с някои неща и заради моя близък, защото знам, че той няма да може да ги осъществи вече ...

Благодаря за мнението. Само искам да направя една корекция,не сме били близки до степен,че нямам личен живот. Това звучи доста прекалено. Не се е намесвала в личния ми живот по никакъв начин,нито съм я занимавал с всички проблеми. Просто ми бе като родител и човек който ме приема такъв,какъвто съм. Дори може да се каже не осъзнавах колко е ценна за мен всъщност и съжалявам,че не съм отделил повече време и внимание към нея. Можеше да направя много повече за нея.  

Сега е лято,отвсякъде гледам щастливи и веселящи се хора..Това още повече ме смачква. При мен се насъбраха много проблеми за кратко време. Преди няколко месеца бях съвсем различен човек,нищо общо с този който съм днес. Всичко останало на този свят не може да се сравни с болката от загубата на някого...

Нееднократно пишеш, че те е приемала такъв, какъвто си.
Приеми се и ти и спри да очакваш одобрението на всички. Може да ти стане по-поносимо.

това имах предвид, като писах, че сте необичайно близки, повече от майка ти, очевидно.
Няма нищо лошо - но не идеализирай връзката ви, до степен на обожествяване. Така звучи отстрани.
- това може да те спре от възстановяването - и изобщо думата ако бях направил еди си какво, е много вредна. Така са се стекли обстоятелствата и трябва с течение на времето да се примириш.
Виж, дай си известно време да поскърбиш. Но не забравяй и живите ти близки - те ще са въжето, което ще те спаси в течение на времето. Ако се радваш на нещо дребно, което ти се случва, не го смятай за предателство към баба ти, а просто го приеми като малък подарък ...
Всички се променяме след смъртта на близък човек, неизбежно е. Боли, но с времето болката се вплита в живота, който продължава ... И за да не съм голословна, ще ти кажа - загубих на 19 г. много, много близък човек след тежко боледуване от МС. Жива агония. 6м. след като почина, си отиде друг близък човек от най-тесния ми кръг, нямаше и 23г., внезапно. Ами оцелях, но защото ми се наложи да се грижа за човек, който не можа да се справи с всичко това и до ден-днешен ...Та виждаш - от теб зависи дали ще се съхраниш или разпаднеш ... Толкова по темата ти - пожелавам ти да намериш сили в себе си и да си щастлив и в хармония със себе си