Майка иска да се срещне със синът си.

И двайсет години ще чака, за да изпълни заплахата само и само тя да не види детето си? Или двайсет години една жена не може да преодолее малтретирането дотолкова, че да не посмее пак двайсет години да потърси детето си, обаче да прочете или да разбере за един пост и тутакси да реши, че вече не я е страх? 
По-често родителят, в случая майката, свиква да живее без детето си, прежалва го в някаква степен, намира заместител в лицето на другото дете и не иска да се главоболи с разправии и да бъде отблъсната от детето си.

Не майката, а авторката е видяла поздравлението от другата жена и се е ядосала. А майката едва ли го търси за да се възползва от него. Авторката е написала:

Не се знае какви са били обстоятелствата, може да е крито детето, да не му е казвано нищо за майката. И защо решавате, че ще му прекърши живота едва ли не биологичната майка. Ако е расъл с друга жена, която го е обичала като майка, той е получил майчината любов. Пак само предположения, няма как да знам И не мисля, че ще му се разклати психиката или нещо ще се случи с живота му. Може да приеме майка си, може и да я отхвърли и да продължи, както е живял досега. Зависи как е възпитаван, всичко е възможно. Аз мисля, че не бива да изпускат тоя шанс майка и син. А какво ще стане, само от тях двамата зависи.

Така е, светът не е приказен, уви

Ами чудесно е, че знаете какво трябва, но се пропуска факторът страх, увредена психика и т.н. Обяснявам си го с това, че повечето пишещи имат деца и си представят своя живот, своите деца, изхождат от собствения си опит и съответно се опитват да го приложат към чужд живот, като казват какво биха направили. Ама другият човек е с друг житейски опит, не знаем какво му е в главата, през какво е преминал, за да се реши да остави дете... Далеч съм от мисълта да защитавам всички, изоставили децата си, но съм убедена, че понякога хората не са имали избор или не са виждали такъв. Особено тези, които след години търсят децата си, представям си, че цял живот са го мислили това дете иса страдали, за какво иначе ще ги търсят? Не всички, не 100 процента, ама... смекчете се малко, допуснете възможност за нещо друго, то наистина като хвърляне на камъни стана тук.
buttercake, не те разбрах. Ще изброяваме престъпления ли?

Между другото, от една страна се радвам, че нямате допир до такива отчаяни и изплашени хора. Това е хубаво. Ако сте виждали мъката в очите на такава майка, не бихте били толкова корави.

Да, авторката е видяла. И вече с последния пост на авторката се пропуска историята много здраво. Петнайсет години алкохолик, заплахи с нож, криене на детето. Ок, криене, криене, и накрая фейсбук, който дъщерята очевидно следи, за да й излезе пост на стената му за рождения ден! И майката седи и плаче двайсет години и нищо не прави, защото я е страх? Приказки под шипковия храст.

Labrex - Наистина ли не разбирате защо човек може да изпадне в криза, ако научи, че жената, която смята за майка, не му е, че баща му и баба му са го разделили от биологичната му майка и не са му позволили поне да я познава, ако не да отрасне с нея?
Иначе сте права, че само гадаем.

Един порастнал и зрял човек би могъл да понесе истината за собствения си живот и да направи своя осъзнат избор с кого да общува и с кого - не. Според мен е така.

Смяна на местожителството, да. Допреди 20-30 години не беше лесно да се издири човек. Имам позната тук, която 15 години не е знаела къде са децата и и е успяла да ги издири с помощта на организацията Червен Кръст и много упорство.

Сега имаме социални мрежи, информатизирани системи с данни за самоличност, евтини ДНК тестове, огромни банки за ДНК данни на хора от цял свят. Преди 20 години ДНК тестовете, които сега струват 69$ струваха по над 1000$. Международните разговори струваха доста пари и това ако знаеш кому да се обадиш и как да набере кода. Остава и да те разберат.

По едно време с майка ми си изгубихме дирите в средата на 90те. Аз се преместих и нямаше как да запазя стария домашен номер. Тя имаше само служебен номер и го сменили. На всичкото отгоре за да се свържа с нея трябваше да изкажа вътрешния номер на местния език, а телефонистът почваше да ме пита къде съм, как е семейството ми, женена ли съм и кога ще му ида на гости. В София точно тогава добавили цифра пред целия номер. Намерихме се чак когато баба и дядо се прибрали в техния град.

Познавам хора, които от яд към майката бяха завлекли децата в Ирландия, в Испания. Единият ми познат, баща му го беше спрял от училище на 14 или 15 години. Това в Лондон. Майките нямаше как да знаят къде точно е отишъл бащата и дали детето е с него.

В повечето български села нямаше директни домашни номера, а мобилните телефони се появиха преди около 25-30г максимум и не всеки имаше мобилен.

Да, може да е имало смъртна заплаха, към нея, дори към детето. Няма да е първата убита от бивш. Тук в момента търсят изчезнала майка на 2 деца. Излязла да разхожда кучета, уж. Изчезва от дома си. Била в развод с мъжа си.

На мен ми се струва, че някои тук виждат Море от любов, Андреа Селесте или някое друго ТВ предаване, където полунеознати внезапно осъзнават, че в щастливия им досега живот нещо 40 години им е липсвало и реват - и те не знаят защо. А на мен ми звучи като развитието да е тип Люк Скайуокър. И това ако изобщо този мъж е търсеният син.

Който търси, намира. Останалите търсят оправдания. Всеки греши. Но нови 15г., с агресивен алкохолик, не са разумно продължение.

България е една педя място и една шепа хора. Винаги ще се намери някой да познава някого, има и официални институции.
Колкото до криминалните истории по време на развод, те именно се случват най-често по време на развода, а не след двайсет години. Рядко една омраза или един страх от бивши съпрузи трае толкова дълго, че единият родител, особено майката, да не предприеме нищо, за да намери детето си или насилникът да поддържа огъня в себе си да изпълни заплахите си пак десетилетия. Дори най-голямата омраза и дори най-големият страх имат срок на годност. Ако иска да намери сина си, дето се казва, билбордове ще сложи и все някой ще ги види и ще разпознае. Какво, тази майка няма нито една детска снимка да я публикува в обявите във вестниците? В някое каре да напише кого издирва? Абсурд. Дори по време на соца. Просто хората свикват, прежалват и заживяват без човека и толкова. Родители свикват без децата си, деца свикват без родителите си. Но не върви да кажат "не ми беше важно да го намеря", нито детето да каже "не исках да я/го намеря, защото ми е по-лесно да не я/го виждам". Винаги се оправдават с някакви неща, за да не изглежда зле.

За съжаление, има и жени, които търпят системно насилие. Причината е сама една, да са до децата си.

Разбирам, но хората са различни. Тук се допуска само кризата, а аз разказах за моя близка, която разбра за биологичната си майка над 30 и нещо години с две деца вече. И трагедия не настъпи. Покрай нея съм си задавала въпроса, ако някой сега се появи и ми заяви, че майка и татко не са истинските ми родители, какво бих правила. Наистина, много пъти си представях такава ситуация. И си казвах, дори да стане, за мен майка и татко са тези, с които отраснах, другите просто може да ги видя, да се запознаем, но едва ли бих залепнала за тях. Разбира се, всичкото това във въображението ми само покрай историята на приятелката ми. Иначе съмнения не съм имала никакви, нито поводи за такива. Няма как да знаем каква ще е реакцията на мъжа, доколкото разбрах - мъж е вече, не тийнейджър, зрял човек. Ако не е с някаква лабилна психика, не мисля, че ще го приеме трагично, че и в кризи да изпада.

Много сурово съдите, по-полека. Ние не познаваме майката, не знаем какво и как е било. Да, синът може да я приеме в живота си, може и да й тръшне вратата с тежки думи. Но това е избор, който той трябва да направи.

Струва ми се, че ако жената го беше изоставила просто така и сега го търси за пари и услуги, нямаше да реве и да се чуди дали няма да го притесни, а отдавна да е осъществила контакт. Такъв тип хора обичайно са по-безпардонни.

Все пак хората не са равни, не знаем какво й е образованието, психичното състояние, с какъв манталитет е израснала тази жена. Добави и липса на подкрепа от околните и не мисля, че трябва с лека ръка да се изключва вариантът тя искрено да не е виждала изход.