Какво да правя?

Здравейте, съфорумници! Ще започна от това, че съм изключително объркан от живота в последно време. Нищо не е така, както изглежда. Нищо не е такова, каквото очакваме да бъде. Всяка сутрин се събуждам с надежда, че денят може да донесе и по нещо позитивно и всяка вечер туй въжделение умира в ледна тишина. Въпросът, който обърква сетивата ми е следният. Момче на 20 години съм, предполагам нормално, както всички останали, но очевидно нещо ми липсва в този живот и това май е усещането за полезност, желаност, обич. Преди да премина към същинската част от разказа, тъй като вече премного се отклоних от нея, бих искал да добавя факта, че съм и студент. Обикновено смятам, че е присъщо на един студент да гледа с ведър поглед към своето бъдеще и мотивирано да катери стълбите към прогреса в живота. Ала аз все усещам, че по тия стълби непрекъснато се спъвам и нещо все ме влече към пропастта на собствената гибел. И най-лошото е, че може би това нещо съм и аз. Имам чувството, че животът ми цикли - забил на едно място, а че самият аз съм започнал да се отдалечавам от останалите хора и че в един момент бих останал сам, всред тълпата, неразбран, отхвърлен, нехаресван. Такъв е и моят проблем. Не съм от най-контактните личности - просто ме е страх от хората, страх ме е, че ще ми се подиграват, страх ме е, че ще ме намразят. Всичко от един момент започна да се превръща за мен в бавна смърт на душевността - като че ли споменът от жизнерадостният младеж с всеки изминал момент бе заплашен да бъде заличен от лицето на земята. Тийнейджърските години ме промениха, аз се променях, но не знам дали в добра светлина. До ден днешен не съм срещнал и любовта, а това си го обяснявам с този глупав страх. Неведнъж опитах, но не ми се получаваше. Смятах, че щом едно момиче се държи по особено мил начин, значи би могло да ме харесва, но явно човек се лъже, а при мен това очевидно е често срещано явление. След всяко отрязване болката нарастваше, налагаше да лепя парченцата от пъзела на сърцето, за да се закрепя. Всичко това до момента, в който човек просто остава безличен към онези чувства, които дълбокочинно са го преизпълвали. Истината е, че може би няма такова нещо като притъпяване на чувствата, защото човек просто сменя обекта на тези емоции, но не може да ги загуби напълно. Така се появи една нова дама, която за пореден път като че ли проявява особен интерес към мен, тя е моя колежка. Обаче не знам дали това е плод просто на една моя фантазия и дали зараждащият се у мен пламък няма да угасне безвъзвратно и да преживея поредното разочарование на живота. Уморих се да губя - да, може и да звучи преувеличено, глупаво, клиширано. Ала всеки човек има нужда да се почувства обичан, обгрижен, някой да мисли за него, да го пита как е, да се тревожи за него, да го утеши. В тази дама може би откривам куп нови надежди, че може да съм предизвикал подобни емоции и това ме кара да изпитвам въодушевление, когато я видя. Желая да я прегърна и да вървя с нея, хванат за нейната ръка во веки веков. Обаче не знам какво да правя - много съм зле откъм тази част. Бих казал, че не знам как да се държа дори. Имам чувството, че съм едно дърво, изпразнено от душевност, неспособно да демонстрира емоциите си и да предизвика интерес. Всъщност имам чувството, че всичко, до което докосна душата си чрез своите чувства, започва да се отдръпва от мен, променя се, като че ли самата съдба е предначертала и ме е проклела всичко, което обичам да бъде изгубено. Моля ви, дайте някакъв съвет по отношение как да разбера дали тези мои чувства и предположение наистина са обезпечени, или съм се въвлякъл в самозаблуждение, което ще доведе до краха на поредната илюзия в моя живот! Моля ви, дайте ми някакъв съвет как нормалните хора се сближават и отношенията им прерастват в любовни!