Уважавате ли родителите си?

По бай Тошово време, до колкото съм чувала, не се е гледало с добро око на домакините.

Това кой ти го е разказвал? Лъгал е, да знаеш.

Лично аз не се сещам да познавам нито едно семейство, в което по точно това време да не са работили и двамата. А работа на половин ден си беше концепция за която чух за пръв път доста годинки по-късно, не изключвам да е имало но определено не беше нещо обичайно.
Но пак не го разбирам това цялото нещо, сякаш толкова странно звучи някой да се грижи за партньора си и сякаш това непременно значи че този пък партньор нищо не прави и само на тези грижи чака. Малко са хората които наистина това искат, а пък и колко ли ще са навитите да имат такъв партньор?
Което не пречи на родителите да си имат техни виждания кое как искат или смятат че трябва да е. Тук ключовата дума е че са си техните виждания и могат единствено себе си да задължат да живеят по тях. Опявания и натяквания че трябва и аз така, ги приемам за липса на уважение и доверие към мен. И отвръщам със същото когато ги има, съвсем логично.

Това са пълни глупости. И майка ми е абсолютно същата: ама защо ще ходя на работа, трябва да си намеря мъж дето да печели толкова много че да може да си седя вкъщи с  детето (както и тя е правела навремето, само дето съм на 35 години и тя изобщо не се в върнала на работа 😂😂😂😂 майчинство до гроб)

Иначе не е мъж а мухлю дрън дрън та пляс. 😂😂😂😂😂 тя и заради това нито един мой партньор не е харесала досега. И ако няма имоти и пари хептен не е мъж.
 
Че на днешно време това изобщо не върви (а и аз си имам добра работа) изобщо не отразява.
Аз пък никога не бих искала да завися от някой друг защото гаранция в този живот няма и нещата могат да се променят с времето.
Никога не Бих искала да живея безработна и зависима.
Аз не съм на този свят за да живея по нейните разбирания. Естествено като не отразявам мнението и, тя почва да обижда, да се тръшка, да заплашва и тн. Тези номера вече от 35 годиби ги играем

Гадно е, че ще го кажа, но майка си не уважавам.
При нас ролите са били обърнати цял живот - тя се държи като дете, аз като възрастен ходя след нея.
Не е лесно с подобен родител.
Дори странични хора ми казват, че се държи точно като дете - една заучена безпомощност.
Баща ми си отиде от белият свят. Обичах го, но не мога да кажа, че го уважавах - майка ми цял живот го мачка с гадния си характер и все го плюеше пред нас, а той даваше мило и драго за нея.
Иначе беше рядко интелигентен човек.
Но цялото това плюене по единият родител има много негативен ефект - не уважавам авторитети, все си мисля, че знам най-добре.
Положителното е, че не давам грам да ми се бърка никой в живота и много уважавам чуждият труд и чуждите знания и експертиза, но не като авторитет, а като уважение към огромните усилия, които този човек е положил, за да добие тази експертиза.

Какво да му уважавам- че ни биеше..с колана, невръстни деца на по 5-6г., че ни затваряше и не ни пускаше да излизаме, че ни оставяше гладни/но за него имаше винаги/ или че чупеше чиниите на главити ни, че беше вечно пиян и пред очите ни пребиваше мама, че ми продаде колелото за което спестявах години, докато бях ученичка. И въпреки това се грижа за него, макар и да не съм му простила. Яд ме е на майка ми, че вместо да го напусне го търпеше, а имаше възможнст за много по- хубав живот и за нея и за нас... и ние със сестра ми страдахме най- много, докато станах на 18 и я накарах да го напусне! Тогава му дойде акъла. Но беше късно.... Та да, не го уважавам, но сърце не ми дава да го оставя!

Ми и при мен така. Биеше ме с каквото и попадне : ту с чехъл ту с колан ту с ръка.
А на днешно време като я попиташ тя твърди че аз лъжа и иЗмислям и измества темата на разговор.
А колко психически ме е тормозила, ако започна до утре има да пиша.
Болен мозък

Баща ми почина, когато бях първа година студентка, но до самият му край имах вечерен час, който спазвах и никога не си позволих да запаля цигара пред него.
С мама сме били винаги безкрайно близки, вече леко сме си разменили ролите, тъй като е на възраст и много й треперя.

Уважавам родителите си и имам тясна връзка с тях, близки сме си. В семейството на мъжа ми също, надявам се децата ни да запазят такива отношения и с нас. Но всичко е двупосочно, очаква се уважение и от другата страна, независимо възрастта. Аз съм едно дете и са ми дали всичко, от дистанцията на времето виждам, че съм била и още съм техен център. Изключително съм благодарна, че винаги са заставали зад мен и са гледали да подсигурят каквото е възможно, не са ме направили разглезена и съм борбена, въпреки че съм получавала всичко.

На първият въпрос, майка си не уважавам. Ползваше ме дълго за партньор, вместо да се грижи за мен като за дете. Отне ми голяма част от детството. Това боли и струва скъпо да се лекува.
Баща си уважавам, за това че е имал топки да прекъсне тази връзка. Не ме е оставял никога, макар че връзка и комуникация имаме по-съществена откакто порастнах.
И двамата са правили много грешки. Мама продължава. Тя е приключила с развитието си на 13 и още си е така.

От нея съм дистанцирана емоционално. Обичам я, но не я допускам вече да ме тормози.

Баща си обичам също.

Надявам се моите деца да ме обичат и уважават за това, което съм. Няма да липсват оплаквания, всеки е увреден от родителите си, но се старая.

Първо - много хубава тема, поздравления хубаво е максимално много хора да споделят мнение, за да се види какво е масовото мнение на сегашното поколение (защото преди време се е смятало, че родителите ТРЯБВА да се уважават на всяка цена, независимо какви са).

Моето мнение и опит: не ги уважавам (нито майка ми, нито баща ми). Не са добри родители, са били и добри деца (не уважаваха родителите си), като цяло не са добри хора. Не съм ги видяла да помогнат на някой безвъзмездно никога! Дори на мен, която съм им дете. Няма как да уважавам такива хора. Предстои ми да стана майка (след около месец), добре че се отделих от родителите ми в ранна възраст (когато навърших 18 г.), за да се запозная с нормални хора, от които почерпих толкова много знания за това какво е да си "добър родител" и сега не се притеснявам за нищо. Ще го обичам това дете и то ще усеща любовта ми, а ако реши да не ме уважава ще разбера защо и ще му се извинявам докато съм жива, защото е част от мен. За сравнение: моите родители не ме търсят, не ги интересува къде съм, имам ли какво да ям, жива ли съм. Чувам от познати, че баща ми е казвал "дъщеря ми е много добре, моята гордост", а той от 5 години не е чувал гласа ми.

Снощи имах интересна случка с дъщеря ми и цяла нощ разсъждавам над такива въпроси, та затова не спя по това време.
Своите родители не уважавам. От 3 месеца не сме се чували и виждали. Омръзна ми аз да съм родителя, те децата. Омръзна ми да ме обиждат, да ме разстройват и като цяло те да не ме уважават. Накрая си казах, че повече няма да си причинявам това и тотално ги отписах.
Израстнал в скандали, побоища , унижение. Баща ми беше боклука. Майка ми беше нещастна , но не го остави. Не работеше , той ни издържаше , но си харчеше парите за пиене и покер. Тя ни ползваше като удушници  и по цяла нощ ни разправяше как той се държал с нея и каква жертва е тя. Основно тя се занимаваше с възпитанието ни. Сега на тея години разбирам, че е била страшна егоистка. Ходехме с парцаливи дрешки и понякога без пари за училище, но тя не се хвана да работи.
Имам съпруг и две деца. Историята донякъде се повтаря. Казах си, че поне с децата няма да съм съм същата като майка ми. За съжаление в от още боята с мъжа ми не успях. Караме се постоянно изобщо не мога да кажа, че сме семейство в истинския смисъл на думата. Търпя само защото няма къде да отида , ако се разведа. Работя , но ме съм толкова финансово независима, че да си позволя апартамент или да плащам наем. Мислех си, че съм поне добра майка. Правя всичко , което ми е липсвало от моята. Ееее снощи дойде часът на истината.
Имахме разправия с детето на 13. Наказахме я като й взехме телефона, защото си позволи да си тръгне самостоятелно от събитие на което бяхме излезнали семейно. Съответно малко се поскарахме. В разгара на скандала от нея излезнаха думите “ не чувствам, че имам връзка с теб, ти не си грижовна и не ставаш за майка”, “на другите деца майките са мили”. Тези думи ме сразиха. Даде ми пример с майка, която по цял ден не знае къде е дъщеря й, не готви и чисти у тях и позволя на детето си да пуши пред нея. Въпреки всичко тя била мила, а аз не. Припомни как съм я пошляпвала като по- малка и колко нещастна съм, че не мо се е живеело.
Всеки ден я обгрижвам и й казвам “ обичам те”, всеки ден й угаждам с храната, всеки ден си говорим и си споделяме как ни е минал деня, но явно не успявам да бъда добра майка.
Детето ми не е наясно с моето детство. Винаги съм уважавала родителите си, до преди да взема решение да прекратя връзка с тях. Обаждах им се често, водих ги по лекари, ходехме им на гости, винаги се съобразявах с тях. Моят съпруг също мога да кажа, че е много добър баща. Да, не сме добри съпруг и съпруга, но не мога д а отрека,  че е грижовен баща. Отделя време и внимание на децата, угажда им, по- лежерен от мен, облечени и нахранени са. Всеки ден им казваме колко ги обичаме и двамата правим всичко за тях. Той уважава също своите родители. Голямото дете е по- студена спрямо него и не си споделя с него , а с мен, но все пак е момиче. Въпреки това само веднъж каза , че двамата не сме грижовни и се разправяше основно с мен. Съответно той мълчеше и си гледаше сеира.
Ето , че при мен историята се повтаря частично, въпреки, че дадох всичко от себе си да не е така.

Съжалявам, но само ти притежаваш силата да промениш живота си ако откажеш да се примиряваш. И помни, от другата страна на страха, лежи свободата.
Прегръдки

Ами ти тепърва ще се чувстваш несправедливо обвинявана от 13-годишната и ще се чудиш какви й ги ражда главата. Ще го израсте и ще дойде в твоето положение.
В тези години всички сме остри и не винаги успешни в първите си опити да се покажем и докажем като личности. Страх ни е, че ще останем без приятели, ако се налагаме, но нямаме страх, че ще останем без родители и затова се ежим повече пред тях, отколкото навън. Стегни се, защото това те чака. Колко пъти ще си тръгва и няма да се връща, или ще се връща, но ще се тръшка, ще те обвинява, че не я разбираш и ще се опитва да те шантажира, че баща й е по-светсен от тебе.
Добра майка си и продължавай с обичта, но включи и търпение, защото годинките, които предстоят са криви за повечето подрастващи.
Дори и най-най-свестните и стабилни семейства се оплакват от нелепото поведение на тийнейджърите вкъщи.
После същите тези стават лекари, зъболекари, айти специалисти, микробиолози. Остават спомените от опърничавото поведение и непослушанието. Едните твърдят, че са били много добри деца в сравнение с другите, които са пили, пушили и преписвали в училище, другите твърдят, че са били добри родители в сравнение с тези, които са пили, пушили и често са оставали без работа, без пари, без почивки, без време за децата си и без настроение за общуване с тях. Ама така е в този живот. В другия може да сме в други роли.

Уважавам родителите си.Те ме направиха човека който съм вмомента.
Спомням си "гладните години"както ги нарича баща ми.Нямахме пари за хляб.Но аз гладна не останах.
Според съпругът ми обаче, те не ме уважават и най-вече баща ми не ме уважавал.
Преди една година баща ми остана без работа,единият от зимните месеци не им достигаха парите за сметките и им дадох на заем 200лв.,аз дори не исках да е заем,върнаха ми ги след два месеца.Според съпруга ми това било неуважение към мен.Неуважение било родителите да искали пари от дъщеря си.
Неуважение било, че се случва да забрави да се обади на някой от празниците.Никога не съм държала да ми звънят да ме поздравяват по празници.За мен е важно ако в 1ч през нощта звънна на баща ми и му кажа "Има проблем ела",да запали колата веднага и да дойде.И го е правил.
Според вас това неуважение ли е ?Вие какво приемате като уважение към вас от страна на родителите?