Психично здраве при децата, възпитание, връзка с родителите - детски психолог Надя Димитрова

Здравейте,
това, което описвате, не звучи непременно като нещо тревожно или като знак, че с детето има психологически проблем. На тази възраст гризането и чопленето на нокти често са начин за саморегулация – детето несъзнателно използва повтарящото се действие, за да намали напрежение, да се успокои или просто защото навикът вече е автоматизиран.
Затова бих Ви посъветвала да не превръщате ноктите в постоянна тема и да избягвате наказания, засрамване
 и непрекъснати забележки. Горчивият лак например може да спре действието за момент, но не отстранява причината, поради която детето го прави. По-полезно е да наблюдавате кога се появява поведението – при умора, скука, напрежение, силни емоции, гледане на телевизия, преди заспиване и т.н. Така ще получите много по-важна информация.
След като описвате детето като по-емоционално и споделяте, че има моменти на силни изблици и трудно се успокоява, бих насочила вниманието именно към уменията за емоционална регулация – как разпознава и изразява емоциите си и как може да бъде успокоявана, без да се налага да използва тялото си за това. При близнаци бих обърнала внимание и на индивидуалното време и внимание, което всяко от децата получава.
Консултация с детски психолог според мен е добра идея – не защото описаното непременно означава проблем, а защото специалистът може да помогне да се разбере функцията на поведението и да даде на Вас конкретни стратегии. Ако детето разранява пръстите си, причинява си болка или поведението става все по-интензивно, бих препоръчала консултацията по-скоро. Най-важното е да подходим с любопитство, а не с тревога: не „Как да я накарам да спре?“, а „Какво се опитва да регулира чрез това?“

Здравейте! От това, което описвате, аз бих се фокусирала малко по-малко върху хентай сайтовете и повече върху цялостната промяна в поведението на сина Ви. Това, че едно дете, което преди е било мотивирано, успешно и ангажирано, постепенно губи интерес към ученето, приятелите и заниманията си, прекарва все повече време само и основно търси телефона, е нещо, което заслужава внимание.

На 14 години интересът към сексуално съдържание сам по себе си не е необичаен – това е възраст, в която сексуалността естествено се пробужда. Проблемът не е толкова в конкретния вид порно, а в това дали употребата му е станала натраплива и започва да измества съня, ученето, отношенията, реалните контакти и други занимания. От това, което описвате, изглежда, че телефонът вече заема много голямо място в ежедневието му.

Но бих Ви посъветвала да не влизате във война с телефона и порното, защото така много лесно ще се превърнете в „полицията“, а той ще започне да крие още повече. По-важният въпрос е: какво получава от телефона, което в момента не получава в реалния си живот? Там вероятно има нещо важно за разбиране.

Има и още нещо, което не бих подминала – казвате „към нищо не изпитва интерес“, „не му се учи“, „не му се излиза“, „нищо не му се прави“. Това вече не бих обяснила просто с пубертета или с мързел. Не означава непременно, че е депресиран, но е достатъчно основание да бъде оценен от детски психолог/психотерапевт. Добре е да се провери как се чувства вътрешно, има ли тревожност, потиснатост, проблеми със самооценката, трудности в училище или с връстниците, чувство за изолация, проблеми със съня и т.н.

И бих променила и подхода с „карай го да коси, да върши работа, да се разсейва“. Разбира се, полезно е да има движение, задачи и структура, но ако зад поведението стои емоционален проблем, повече натиск няма непременно да го реши. Понякога детето изглежда като че ли „нищо не иска“, когато всъщност му е трудно да се справя с нещо, което не може да обясни.

Опитайте да възстановите контакта с него извън конфликтите около телефона. Не разговор от типа „Колко време стоиш там?“, „Какво гледаш?“, „Защо си такъв?“ и „Преди беше отличник“, а разговор без обвинение: „Забелязвам, че напоследък сякаш нищо не ти доставя удоволствие и прекарваш много време сам. Не искам да ти се карам. Искам да разбера дали има нещо, което ти тежи и с което можем да ти помогнем.“

И бих Ви препоръчала да потърсите психолог, който работи с юноши. Важно е първоначално да се изгради доверие с него, а не специалистът да бъде представен като наказание за това, че гледа порно или не учи. Целта не е някой да го „оправи“, а да се разбере какво стои зад тази промяна и постепенно да се върне интересът му към реалния живот.

А ако забележите и промени в съня или апетита, силна изолация, постоянна тъга или раздразнителност, чувство за безнадеждност, изказвания от типа „няма смисъл“ или каквито и да е намеци за самонараняване или нежелание да живее, тогава не бих отлагала професионалната оценка.

Здравейте! Разбирам защо сте започнали да се притеснявате – когато забележим няколко повтарящи се поведения при толкова малко дете, естествено е да се чудим дали всичко е наред.

От това, което описвате, всъщност има много хубави неща в развитието му. На 13 месеца и половина той вече ходи, използва думи, посочва, играе с Вас, усмихва се, търси контакт, харесва други деца, разбира част от казаното и използва жестове, за да изразява нуждите си. Това са важни умения.

За останалите поведения бих Ви посъветвала първо да ги наблюдавате в контекст, вместо да ги разглеждате поотделно. Пърхането с ръце, оглеждането на ръцете, търкането на очите, скубането или дърпането на ушите могат да се появяват по различни причини – при умора, превъзбуда, скука, напрежение, но и когато детето изпитва чисто физически дискомфорт.

Всъщност при Вашето описание аз бих изключила именно такава причина като една от първите стъпки. Честото пищене, търкането на очите и особено запушването и дърпането на ушите заслужават да бъдат обсъдени с педиатъра. Възможно е например да има проблем с ушите, дискомфорт при никнене на зъби, раздразнение на очите или друг физически фактор, който не можем да разберем само по поведението. Това, че по-често дърпа ушите си по време на хранене, също е детайл, който бих споделила с лекаря.

Това, че понякога не се обръща, когато го повикате, също не бих тълкувала изолирано. На тази възраст вниманието е много променливо и детето може да е силно увлечено в това, което прави.

Опитайте се да не го наблюдавате постоянно като по списък – дали Ви е погледнал, дали се е обърнал, дали си е размахал ръцете. Това много лесно увеличава тревожността на родителя. По-полезно е да гледате цялостната картина и развитието му във времето.

Аз бих започнала с преглед при педиатъра, който да прецени има ли някакъв физически дискомфорт и при необходимост да насочи към УНГ или очен лекар. Ако след като се изключи физическа причина, поведението продължи да Ви тревожи, тогава спокойно може да се направи и консултация за развитието.

И най-важното – продължавайте да общувате и играете с него както досега, без да превръщате тези поведения в център на вниманието. По описанието Ви има много признаци, че детето активно общува, учи и придобива нови умения, което е чудесна основа.

Здравейте! Разбирам тревогата Ви, но бих започнала от едно важно уточнение: цитатът, който сте прочели, много лесно може да бъде разбран погрешно. Това, че в един документ се говори за определени теми, не означава, че на 4-годишно дете някой трябва да „преподава“ мастурбация или да го насърчава да докосва други деца.

Сексуалното образование при малките деца има много по-различен смисъл – познаване на собственото тяло, назоваване на интимните части, разбиране на личните граници, разликата между подходящо и неподходящо докосване и умението да казват „не“. Това всъщност е част и от превенцията на сексуалното насилие.

Що се отнася до Вашия страх, че детето ще разбере, че може да докосва друго дете за удоволствие – тук родителската роля е именно да постави ясни граници. Може спокойно да му обясните: „Твоето тяло е твое и тялото на другия човек е негово. Интимните места не се пипат от други хора и ние не пипаме чуждите. Ако искаш да си играеш с някого, има много други начини.“

Не е необходимо да го плашите, засрамвате или да представяте собственото му тяло като нещо мръсно. Любопитството към тялото е нормална част от развитието. Това, което трябва да бъде научено, са границите, съгласието, личното пространство и уважението към другия.

Ако имате конкретни притеснения относно това какво се преподава в конкретната детска градина, най-разумното е да поискате информация от самата институция какви материали и програми използват. Така ще реагирате на реална ситуация, а не на информация, която сте прочели в публикация или филм и която може да е представена извън контекста.

И бих Ви успокоила за още нещо – няма нужда да измисляте стратегия как да „тласнете момчетата по правилния път“. Вашата задача е много по-проста: да им дадете спокойна, ясна и възрастово подходяща информация и да ги научите, че собственото тяло заслужава уважение, както и тялото на другия човек.

Здравейте,
Големият ми син е на 11,5 години и по мое мнение му е още рано да влиза във възрастта на пубертета, но напоследък май натам клонят нещата.
Това, което ме притеснява е, че трудно намирам път към него. Постоянно е сърдит, труден е за комуникация, опитва се да се самоизолира, не иска да го караме нищо да прави, да няма никакви отговорности и все по-трудно ми става да се разбера с него по какъвто и да е въпрос. Има брат на 4 и започна много да му се изнервя, да го удря и то никак не на игра. Вика, тръшка врати, не приема не за отговор, ако иска нещо. Нямам идея какво да правя...

Здравейте! На 11 години и половина изобщо не е „твърде рано“ да започват промени, свързани с пубертета – при момчетата пубертетът обичайно започва в доста широк възрастов диапазон, а ранното юношество само по себе си носи повече нужда от самостоятелност и дистанциране от родителите.

Но това, което описвате, не бих обяснила само с „пубертета“. Сърдитостта и желанието за повече самостоятелност са едно, но удрянето на по-малкото дете, агресията, тръшкането на врати и невъзможността да приема граници са поведения, на които трябва да се постави ясна граница.

Опитайте да не влизате в постоянна борба за надмощие. Посланието може да бъде: „Разбирам, че си ядосан и имаш право да си ядосан. Нямаш право да удряш брат си.“ Когато е спокоен, говорете с него, а не по време на самия конфликт. Дайте му и повече възможности да взема решения сам, но в рамките на ясни семейни правила. На тази възраст нуждата от автономност е напълно естествена и ясните, последователни граници са особено важни.

И бих Ви посъветвала да потърсите начин да възстановите връзката помежду Ви извън моментите, в които трябва да го карате да прави нещо. Понякога на тази възраст родителят постепенно се превръща основно в човека, който казва „направи това“, „не прави онова“, и контактът започва да минава почти изцяло през конфликти.

Ако това поведение е ново, силно изразено или се засилва, бих препоръчала и консултация с детски психолог. Не защото непременно има сериозен проблем, а защото е добре да се разбере какво стои зад тази промяна – понякога има трудности в училище, отношенията с връстници, тревожност, ниско настроение, проблеми със съня или нещо друго, което детето не успява да изрази по друг начин. При агресия, която засяга друго дете, професионалната оценка е напълно оправдана.

И не на последно място – не се отказвайте от него само защото в момента Ви е трудно да стигнете до него. В тази възраст зад „Оставете ме на мира!“ много често стои и нуждата от повече самостоятелност, но едновременно с това от сигурна връзка с родителя.